Катрин Каултър
Непознатата от Ямайка (5)

5.

Райдър се пробуди бавно. Първата му реакция бе на недоверчив скептицизъм. Чувстваше се едновременно леко пиян и преситен. Освен това бе напълно отморен, но съзнанието му бе някак странно помътено. Но сега бе сутрин, това поне знаеше. А той да е пиян? Никога досега не се бе събуждал пиян. Нещо не бе както трябва. В момента нищо не бе както трябва.

Той седна в чуждото легло и обхвана главата си с ръце. Опитваше се да разбере. Едва тогава осъзна, че е гол и си спомни къде се намира и какво бе правил тук през по-голямата част от изминалата нощ. Всъщност би трябвало да е напълно изцеден, но не беше.

Бе прекарал нощта в това легло със София Статън-Гревил.

Господи, тя бе невероятна. Сръчността й надминаваше уменията на всички жени, с които бе спал досега. Той бавно се изправи и разтръска глава, за да я проясни. Външната врата се отвори и една стара робиня прекрачи прага. Тя му се ухили широко с беззъбата си уста.

— Добро утро, масса — по-скоро изкряка тя. — Таз сутрин вий дубре, да. — Той понечи да се покрие, но старицата само поклати глава. Едва ли можеше да я впечатли независимо дали носеше изряден утринен костюм на джентълмен, или пък бе гол голеничък, като гръцките статуи на рода Шербрук, по които той и братята му се бяха заплесвали като деца.

Тя му предложи баня и закуска.

Вярна на навиците си, София го бе оставила сам.

Той бе само един от многото. Тя не се бе впечатлила кой знае колко, та да остане с него. Странно, но от това го заболя. Не по-малък бе и ядът му. Той бе просто още един от мъжете й и тя пет пари не даваше за него.

Той полекичка се отпусна във ваната. Опита се да си припомни изминалата нощ в подробности, но повечето от тях му убягваха. Това определено бе много странно. Спомни си как първо я целуна, а след това почти изживя усещанията, които вещите милувки на устните й му бяха донесли, и той потрепери при спомена. Спомни си как го бе яздила — здраво и бързо, как ръцете му бяха размесвали големите й гърди, как ги бяха галили, повдигали и как бе крещял, като подивял, когато се бе изкачил на върха.

Тя също бе крещяла. И му бе говорила, бе го насърчавала, споделяла желанията си, уверявала го бе какъв мъж е. Спомняше си съвсем ясно гласа й — дълбок и нежен. Спомняше си гърдите й, които държеше в ръцете си. Спомняше си ги как изпъкваха и се полюшваха, когато тя извиваше гръб над него.

Райдър обаче не си спомняше да й е доставил удоволствие, а това бе странно, тъй като той не я бе излъгал. Той бе отличен любовник. Никога не оставяше една жена незадоволена. Но той не я бе милвал с устни, както тя него. Също така не можеше да си спомни да я е целувал, като се изключи целувката в самото начало на вечерта, а това, съвсем определено, бе още по-странно, тъй като Райдър обичаше целувките, обичаше усещането когато плъзваше език в устата на жената, обичаше да я гали, да я притиска все по-силно и по-силно с ръце по тялото й, които не знаеха почивка и усилваха удоволствието й.

Защо не я бе целувал? Толкова безпътна ли бе тя, та да успява да достигне до върха просто като го усети в себе си? Той дори не я бе погалил с пръсти, поне не си спомняше нищо такова. Той отново поклати глава, за да разсее леката замаяност. Все още се чувстваше леко пиян. Чувството му бе омразно, както и проклетата мътилка в главата му.

Той се изправи във ваната и старата робиня му подаде хавлия. Старицата не проявяваше какъвто и да е интерес към тялото му. Не, помисли си той, а ядът му ставаше все по-силен и надмогваше замаяността му, тя толкова много е привикнала с това да вижда тук голи мъже — мъжете на София Статън-Гревил, — че вече дори не й прави впечатление.

Той се облече в току-що изгладени дрехи — мили Боже, за всичко ли бе помислила тази проклетница! — и хапна пресни плодове и топъл хляб. Старицата му предложи пунш, но той поклати глава. Исусе, помисли си той, като видя как тя го гаврътна, докато си мислеше, че не я гледат. Пиенето тук надхвърляше здравия разум и бе извън всякакъв контрол. Би трябвало да е наясно, приносът му към традицията от предишната нощ бе повече от достатъчен.

Няколко минути по-късно, на излизане, той се обърна на прага и погледна леглото вече оправено от старата робиня. Вътре смърдеше на секс.

Мразеше се заради това, което й бе позволил да прави с него. Очевидно тя нито за миг не бе престанала да се контролира. Той отново си спомни как тя бе изпищяла от удоволствие и се зачуди дали не се е преструвала. Странно, той не бе сигурен, а това определено не бе нормално. Райдър познаваше жените. Нямаше на света жена, която да може да имитира удоволствие, когато бе с него. Но тя може и да го е сторила, а той просто не знаеше дали не е така. Тогава си припомни и чашите пунш, които бе обърнал снощи при пристигането си в къщичката. Колко бе вкусен, колко студен и освежаващ бе този пунш, а след това помнеше само топлината, която бе почувствал, силната си възбуда, настойчивостта си и невероятната сласт, която бе последвала; още и още, докато в крайна сметка не бе паднал като добър войник в боя.

Той се приближи към коня си. Забеляза Емил, който седеше под едно мангово дърво. Беше килнал шапката си на тила и дъвчеше стръкче трева.

— Е — Емил се изправи и отупа панталоните си, — готов ли си да се прибираме у дома?

— Да — отговори Райдър. — Повече от готов.

Емил не задаваше въпроси. Колкото до Райдър, той бе трезвен като краставичка, а главата му се бе прояснила толкова, че чак го болеше. Колкото повече се опитваше да си припомни всяка подробност от изминалата нощ, толкова по-добре разбираше, че това просто не е по силите му. Помнеше само, че бе избълвал семето си в устата й — освобождаването бе толкова мощно, че той бе извил тялото си като дъга над леглото; как го бе яхнала — яздеше усърдно отгоре му, докато ръцете й бяха заети с тялото му и не го оставяха нито за миг. Накрая той не бе издържал и отново бе изкрещял своето облекчение.

Нещо не бе както трябва. Всъщност имаше нещо много гнило. Все още се мръщеше на собствените си мисли, когато двамата с Емил се спуснаха по дългата алея на Кимбърли Хол. С половин ухо Райдър долови ритмичното тананикане и песните на робите, които работеха в полето.

— Емил — каза той накрая, — виждал ли си някога крокодил насред пътя през мангровите блата?

— Да, виждал съм. Ужасяващо е, можеш да ми вярваш.

— Има нещо много гнило — продума Райдър.

— Какво имаш предвид?

Емил се въртеше около въпроса. Не му се искаше да нарича София Статън-Гревил курва, щом Райдър се е запалил по нея. Чувстваше се несигурен, опитваше се да бъде дипломатичен.

В следващия момент Райдър осъзна истината — ясна и разтърсваща. Гърдите й! Два пъти бе галил гърдите на София. Познаваше строежа на плътта й, размерите им, тежестта им, дори и сега можеше да свие ръцете си точно толкова, че да обхванат гърдите й като в калъп.

Жената, която го бе изчукала два пъти предишната нощ, не беше София Статън-Гревил. Гърдите изобщо не бяха същите. Толкова беше просто. Щом не е била София, значи е била някоя друга жена, а това означаваше нещо, от което му се прииска да вие от бяс. Той се обърна към Емил.

— Имаше нещо в пунша, който тя ми даде снощи — каза той. Ето, каза го на глас. И бе истина, в това бе напълно сигурен. Но не можеше да каже на Емил, че всичките му разсъждения се основават на размера на гърдите й и на усещането, което носеше за тях.

Емил прие думите му с явен скептицизъм.

— Искаш да кажеш, че те е упоила? Мили Боже, защо?

— Събудих се сам, точно както ме беше предупредил. Особеното бе, че все още се чувствах пиян. Има и нещо друго, още по странно: спомням си определени неща, но всички подробности от вечерта са се изпарили от паметта ми. — Той поклати глава. На някои места теорията му се пропукваше. — Ако наистина нещо не е както трябва, ако тя действително сипва опиати в пунша, с който черпи любовниците си, защо тогава и другите не са се досетили. Как така никой нищо не й е казал?

— Бих казал, че сред мъжете, които са посещавали къщичката, ти си човекът с най-голям опит. Може би останалите просто са си спомняли удоволствието и не са имали никакви съмнения за останалото.

— Може би — каза Райдър. — Може би. — Той смяташе, че е по-вероятно никой от другите мъже да не е виждал и галил гърдите на София Статън-Гревил. Държали са в ръцете си само гърдите на онази другата жена и затова тъпаците му с тъпаци никога не са разбрали истината. Може би и той не би я разбрал, в началото поне.

Той се засмя на глас. Тя бе разкрита. И защо? Заради циците й.

Същата вечер, в пет часа, Райдър осъзна, че там бе имало и мъж. Дори чуваше гласа му, но не можеше да си спомни какво бе казал. Имаше ли това някакъв смисъл? Сигурно. Кой, по дяволите, го беше разсъблякъл? Определено не си спомняше да е свалял дрехите си, още по-малко си спомняше София Статън-Гревил да е правила това.

Тя го бе упоила, бе го прелъстила, след това бе довела някаква друга жена да го чука. Ясно като бял ден. А, да, и вуйчо Тео, който бе дошъл, за да се погрижи за дрехите му. Бърджис трябва да е бил, нямаше кой друг.

Райдър стана от стола: Устните му бяха изкривени в зловеща усмивка. Изкъпа се и внимателно се облече. Бе обзет от студен и тих бяс. Щеше да се отбие в Кемъл Хол. Изобщо не се съмняваше, че няма да бъде поканен да остане за вечеря.

Софи искаше да вечеря в стаята си, но не след дълго на прага цъфна Джеръми.

— Какво има, Софи?

Той винаги се страхуваше, че тя ще се разболее и ще умре, както бяха умрели и техните родители. Тя побърза да го успокои.

— Добре съм, любов. Напълно промених намерението си да вечерям тук, в стаята. Дай ми само секундичка, да среша косата си.

Джеръми седна на стола. Гледаше я как се реше и не спираше да бърбори.

— … днес вуйчо Тео накара Томас да ме вземе с него на северното поле. Само за два часа, не повече, заради жегата. Беше страхотно, Софи, но Томас няколко пъти използва камшика си. Аз не мислех, че е необходимо, но Томас каза, че трябва, защото робите са мързеливи и от време на време трябва да опитват камшика, та да знаят какво ги чака, ако не работят. През цялото време им викаше мързеливи мръсници.

Томас бе едно жестоко чудовище. Софи го мразеше. Тя завърза косата си на тила с черна кадифена панделка, след това се изправи и се огледа в огледалото. Със старата си светложълта муселинена рокля изглеждаше на шестнайсет. Единствената дисонансна нотка се внасяше от зеленикавия оток на лявата й буза. Нямаше никакво намерение да се пудри. Пък и никой нямаше да забележи на мъждивата вечерна светлина. Колкото до вуйчо Тео, какво пък, щеше да му достави само удоволствие.

— Джеръми — попита тя през рамо, — ако ти беше господарят тук, щеше ли да оставиш Томас за твой надзирател? Или някой друг като него, който да налага робите с камшика?

Джеръми задъвка долната си устна, като не преставаше да люлее провесените си от стола крака. Преливаше от енергия, независимо от състоянието на размисъл, в което явно бе изпаднал.

— Не зная — призна той накрая. — Вуйчо Тео май смята, че Томас много го бива. Вярва му и му позволява да прави каквото си поиска. Само че…

— Какво?

Джеръми сви рамене и стана.

— Ами, познавам повечето от робите още откакто дойдохме тук преди четири години. Повечето от тях са ми приятели. Аз ги харесвам и те ме харесват. Не разбирам защо му е на човек да удря някого, щом го харесва. А и на полето е толкова горещо, Софи. Знам, че на мен рано-рано ми се прииска да си почина. Те никога не си почиват.

Тя разроши косата му и го целуна по бузата — майчински жест, с който рискуваше да ужаси малкото момченце. Джеръми й се изплъзна и излезе от стаята.

— Хайде, Софи!

Тя рязко спря в основата на стълбището. Там, в голямото отворено фоайе, стоеше Райдър Шербрук — истински английски джентълмен — от сресаната си светлокафява коса до лъскавите си ботуши.

Вуйчо Тео току-що го бе поканил да влезе.

Райдър вдигна очи и я видя. Не можа да скрие изненадата си и премигна. Облечената в червена рокля блудница от предишната нощ нямаше нищо общо с младото момиче, което стоеше на стълбището и го гледаше със зяпнала уста, сякаш той бе самият дявол, дошъл, за да й отреди лично четвъртия кръг на ада.

Тео Бърджис се обърна в същия момент и през лицето му премина конвулсия. Проклето момиче, определено не изглежда както трябва, прилича на петнайсетгодишна девственица. Искаше да я удари за неподчинението й, въобще не го интересуваше фактът, че Райдър Шербрук се появи съвсем изневиделица.

— Здравей, София — много спокойно поздрави Райдър. — Вуйчо ти реши да ме покани. Ще вечерям с вас. А, а този кой е?

— Аз съм Джеръми, сър. Брат съм на Софи. — Протегнал ръка, Джеръми се приближи с тромавата си походка.

Райдър се усмихна на момчето и стисна ръката му.

— Приятно ми е, Джеръми. Не знаех, че София има толкова голям брат.

— Софи казва, че раста по-бързо и от блатната трева. Аз съм на девет години, сър.

— Ерген за женене — сприхаво се обади Тео.

Софи бе замръзнала на мястото си. Чакаше. С презрение ли щеше да се отнесе към брат й Райдър, или със съжаление? Тя не знаеше кое от двете е по-лошо. Хората се отнасяха към него и по двата начина, а това бе ужасно. Засега Райдър се бе държал като съвършен джентълмен, но тя ни най-малко не му вярваше. Може би все още не е осъзнал факта, че Джеръми няма да порасне така съвършен като него.

Джеръми засия при вида на Райдър, в когото веднага разпозна истинския джентълмен. Той беше млад, красив и добре облечен и на лицето му светеше една чудесна усмивка, която личеше и в очите му. Джеръми също така разбра, че трябва да е дошъл у тях заради Софи. Той се обърна към сестра си и извика:

— Той ще вечеря с нас, Софи. Не е ли прекрасно?

— Да — отвърна тя като се насили за една усмивка, която излезе ужасна. — Това е просто прекрасно.

Райдър видя явната прилика между брата и сестрата. Видя също така, че лявото краче на Джеръми е сакато, вероятно момчето бе куцо по рождение. Жалко наистина, но това като че ли въобще не притесняваше момчето. Красив момък и, както изглеждаше, напълно свикнал с положението. През целия път до трапезарията не спираше да бръщолеви на Райдър, който го намираше както забавен, така и интелигентен. Напомняше му много на Оливър. Оливър. Колко му липсваше! И той, и другите деца.

Тео Бърджис се опита да отклони Джеръми, но опитът му не сполучи. Изглежда, мъжът истински обичаше момчето. Не му нареди да пази тишина. Само поклати глава и се усмихна на Райдър, сякаш искаше да каже: „Какво мога да сторя?“

Софи изобщо не се обади.

— Сестра ми е най-добрият ездач в цялата област — каза Джеръми. — Може би и в цяла Ямайка, но не съм сигурен, защото никога не съм ходил в Кингстън.

— Благодаря ти, Джеръми — Софи се усмихна на своя рицар — несъзнателна, красива усмивка, от която на Райдър му секна дъхът. Тя изглеждаше на петнайсет. Усмивката сякаш освети лицето й и то стана много по-различно, по-привлекателно, а на Райдър това не му хареса. В същия момент той осъзна, че това е първият път, в който я вижда да се усмихва.

По дяволите! Какво ставаше тук?

Той сведе погледа си към превъзходното блюдо — скариди с ананас в сос от къри. Бодна една скарида и замислено я задъвка. Момчето се бе разприказвало отново, този път разказваше на Райдър и вуйчо си за часовете, прекарани на полето с Томас.

Софи забеляза, че не спомена за камшика.

Вечерята бе приятна и завърши със сладкиш с манго, залян с топла сметана. Разкошното ямайско кафе бе гъсто, черно и чудесно, както обикновено.

Райдър чакаше благоприятния момент. Когато изпратиха Джеръми в леглото, Райдър му стисна ръка. Прие с готовност още щом Тео Бърджис го покани да се оттеглят на верандата, където бе много по-прохладно. Досега не бе срещал на Ямайка човек, който вечер да не си пийва ром. Време бе ритуалът да започне. Време бе да приведе плана си в изпълнение.

Не се изненада, когато София се извини и последва Джеръми по стълбите. Нито пък, когато Тео извика подире й.

— Ела при нас, след като се погрижиш за брат си, скъпа. И не забравяй, Софи!

— Няма да забравя, вуйчо Тео — отвърна тя. Райдър долови в гласа й нещо странно, нещо, което той изобщо не разбираше. — Ей сега идвам.

Райдър се постара компанията му да бъде приятна. Бе забавен, разказваше вицове, без да чака да го подканят. Окуражаваше Тео Бърджис, подтикваше го да говори и когато Тео се отпусна, Райдър се облегна назад и се замисли за това, което се надяваше, че ще се случи.

Райдър никак не се изненада, като видя, че София дойде с поднос с чаши пунш.

— Чудесно — посрещна я Тео. Радвам се, че не си забравила, Софи. Вярвам, пуншът отговаря на изискванията на един Бърджис? Предполагам, че обичате пунш, Райдър?

— Да, сър. Можете да сте съвсем сигурен в това.

Значи това било.

Той пое чашата, която Софи му подаде. Стори му се, че ръката й трепери. Не, сигурно си е въобразил.

Тео вдигна наздравица. Чукнаха се и Райдър се престори, че пие.

След това, все така с чаша в ръка, той се изправи, отиде до дървения парапет и като се облакъти на него зарея поглед в проблясващото в далечината море. Луната разкриваше величествена гледка пред него. Но той просто не я забелязваше. Обърна се с лице към София и Тео, вдигна наздравица за красотата на природата и пак се престори, че пие. Когато отново се обърна с гръб към домакините си, той лисна съдържанието на чашата си върху яркорозовите цветове, на хибискусовия храст, който растеше точно под верандата. Надяваше се да не е погубил растението.

Време беше да действа. Той се обърна с широка усмивка и размаха празната си чаша.

— Защо не се поразходим, София — рече той.

Тя не желаеше да се разхожда. Искаше той просто да си тръгне, а не пак да бъде проснат гол в къщичката и Далия да се вие над него, да го милва. Не искаше да чуе още веднъж виковете му, ознаменуващи върха на мъжкото му удоволствие.

— Да, София, върви, скъпа.

— Донеси още по една чаша от този превъзходен ром и за двама ни.

— Да, отлична идея — отзова се Тео и усети как кръвта триумфиращо препусна по вените му. София много се заблуждаваше по отношение на Шербрук. Един младеж, нищо повече. Въобще не беше толкова интелигентен или пък лукав, напротив, бе съвсем лесен, напълно предвидим. В известен смисъл това разочароваше Тео Бърджис. Губеше се предизвикателството. Даа, София грешеше.

София взе по една чаша и за двама им. Още веднъж Райдър пое чашата, която тя тикна в ръката му. Предложи й ръката си.

— Хайде да се поразтъпчем. Нощта е красива, нали? Можеш да ми разкажеш още нещо от историята на острова.

— О, да.

Той я дръпна в градината, разположена от източната страна на къщата. Тук бе по-тъмно, но и ароматът на цветята бе много по-силен, почти непреодолим. Нямаше никой наоколо, бяха само те двамата, всеки с по чаша пунш в ръка.

— Тази вечер не приличаш на курва — подхвърли той, като продължаваше да крачи бавно до нея.

— Да.

— Както и да е. Миналата нощ бе истинско събитие, нали? Паметно събитие, но не съвсем. Ала грешката сигурно е в мен. Паметно трябва да е било.

— Разбира се, че беше. Стори ми се, че ти хареса.

— А ти, София? Хареса ли ти и на теб?

Тя продължи да крачи безмълвно, като внимаваше да стои само в профил към него.

— Естествено. Щях ли да искам да се любя с теб, ако не съм очаквала някакво удоволствие и за себе си. Доста способен любовник си.

— Бая високо крещеше, когато стигна върха. — Тя остана няма като нощта.

— Намирам уменията ти за напълно задоволителни, всъщност, те са нещо много повече. Хареса ли ти да го поемаш в устата си? Влезнах толкова надълбоко, че се уплаших да не те задавя. Но ти не се задави, поне на мен така ми се стори.

— Мисля, че трябва да оставим тези разговори за къщичката, Райдър. Не си ли съгласен?

— Хайде да поспрем. Какъв е оня храст? Ей там? Да, оня с тънките жълти листа?

Той взе чашата от ръцете й. Забеляза я как се стегна, а след това, когато той остави двете чаши на една каменна пейка, отново се успокои и поотпусна. И той разбра, можеше да се хване на бас за това, че тя мислено си отбелязва коя е нейната чаша: тази отляво. Е, това няма да има никакво значение. Когато тя се обърна с гръб към него, той измъкна от джоба си едно пакетче и бързо изсипа съдържанието му в чашата й, а след това разбърка питието й с пръст.

— Това е жълто пуи. Красиво дърво, но още е много малко. — Тя се обърна и му махна с ръка да се приближи. — Виж, цветовете му са на гроздове. Много са нежни и сигурно няма да изкарат още много. Най-много още седмица.

Той се възхити от жълтото пуи.

Когато Райдър се обърна, тя вече бе до пейката и бе взела чашата си в ръка. Очевидно не поемаше никакви рискове. Както самият той бе уверил Емил, момичето не беше глупаво.

Той вдигна своята чаша за наздравица.

— За нашата вечер. Достави ми огромно удоволствие. Вярвам, че много скоро ще прекараме още една такава нощ.

— Да — отвърна тя и чукна чаша в неговата. Софи от първо сръбна от пунша, но после явно й хареса и отпи по-голяма глътка.

— Довърши си питието, София, и ако искаш ще се поразходим още малко.

Неговият пунш отиде на земята, нейният — в гърлото й.

— Имаш красиви гърди — каза й Райдър. — Но това май ти го казах вече. Както и да е, спомних си, че снощи ми се сториха още по-големи. Странна работа, какво ще кажеш? Предполагам, че е заради страстното ми желание и заради трескавата нужда, която изпитвах за теб. От това ще да е.

— Може би.

— Какво означава това „може би“?

— Малко попрекали с алкохола, но ми се стори, че пуншът много ти хареса. Не исках да ти развалям удоволствието.

— Много мило от твоя страна.

Тя продължи да крачи напред. Защо не вземе просто да припадне? Бе изпил две чаши — повече от достатъчно. Тази вечер вуйчо Тео го бе приготвил по-силен. Но Райдър продължаваше да чурулика като сойка, а крачката му бе лека и едра. Мразеше го. Мразеше и себе си. Ако не беше Джеръми, щеше… всъщност, не знаеше какво щеше да направи.

Райдър спря и се обърна с лице към нея.

— Искам да те целуна, София. Странно, но не мога да си спомня да съм те целувал снощи. Разбира се, нямам предвид опитите, преди да ме отблъснеш, за да свалиш оная рокля. Интересно наистина, толкова обичам да се целувам. Защо не се целувахме, София?

— Искаше ме веднага. Бе прекалено припрян. Трескав, както сам каза. Нямаше време за целувки.

— Сега има. — Той я целуна. Софи се насили да отвърне на целувката му, ала не можа. Тя бе една измамна мошеничка и много, много се страхуваше от този мъж. Райдър бе напълно наясно, че тя просто го оставя да я докосва, че не реагира, че го търпи. Това го вбесяваше, но той не бе изненадан и, колкото и да е странно, гневът му скоро премина.

Райдър внимателно я отдели от себе си, като продължаваше да я държи в прегръдките си.

— Как се чувствате, мис Статън-Гревил?

Тя вдигна очи към него.

— Що за официалности, Райдър? В края на краищата сега ти си мой любовник. Никой друг, само ти. И ще продължиш да ми бъдеш любовник, нали?

— О, да. Ти си чудесна. Щом затворя очи и те виждам как го поемаш в уста, отново чувствам ласките на езика ти, твоята топлина. Да, достави ми страхотно удоволствие. Кажи ми честно, Софи, искаш ли да ти подаря нещо? Има ли нещо определено, което да желаеш? Мислех си да ти донеса някакво бижу, но нямах време да отида до Монтегю Бей. Какво искаш, съкровище?

Да, помисли си тя, а горчивината я изпълваше, той трябва да плати на курвата си. Искаше й се да може да му каже името на Далия и да го прати при нея, да й подарява каквото ще. Но, не.

— Амии — провлачи тя, като му отпрати една ослепителна усмивка, — май има едно нещо, което би ме зарадвало.

— Да? Само ми кажи и е твое. Някоя дреболия? Диамант, рубин? Разбира се, искам те отново. Тази вечер.

Софи не успя да му каже какво иска. Тя въздъхна тихичко и се свлече върху му. Бе в безсъзнание.

А така, мамка му, помисли си Райдър и я нарами. Беше се предала по-рано, отколкото той очакваше. Райдър леко положи тялото й до един жасминов храст, така че да не се вижда, приглади полата й и се изправи.

Ти си на ред, вуйчо Тео, мислеше си Райдър, докато бързаше назад към верандата. Подозирам, че си доста лесен, дърт копелдак.

И Тео Бърджис бе забележително лесен. Вдигна безчувствения Тео на рамо и го отнесе в леглото му. Видя го само един от робите.

 

 

Софи се пробуди бавно. Изпитваше някакво особено чувство — сякаш висеше във въздуха, отделена от собственото си тяло. Усещаше главата си олекнала, мислите й бяха хаотични и неясни. Беше леко замаяна. Беше ранно утро, слънцето блестеше през прозореца.

Но това не бе възможно. Сутрин слънцето не грееше през нейния прозорец.

Тя направи усилие да се изправи и седна в леглото. Разтърси глава, учудена от странните си усещания. Чувстваше се като пияна, а това определено бе странно.

Тя провеси крака от леглото. Това не бе нейното легло. Чак тогава осъзна, че е гола голеничка.

Извика. Огледа се невиждащо наоколо. Беше в къщичката, съвсем сама. Просто си седеше там, придърпваше чаршафа върху себе си и зяпаше в отсрещната стена. Какво бе станало?

Райдър Шербрук! Това бе станало! Някак си бе открил какво са му сторили с вуйчо Тео. И си бе отмъстил.

Тя се зачуди дали бе направил с нея същото, което Далия бе направила на два пъти с него поминалата нощ. Как да разбере? Тя бавно се изправи и пусна чаршафа. Бе топло. Тя, усети как по челото й избива пот, но единствената причина не бе топлата стая. Страхът също я изгаряше.

Какво й бе сторил?

Тя сведе очи и огледа тялото си. Изглеждаше си същата. Спомни си как, много отдавна, вуйчо Тео я бе уверил, че е останала девствена. Но как може човек да разбере дали една жена е девствена или не? Не бе попитала вуйчо си за това. Господи!

Какво да прави?

Софи видя дрехите си, внимателно окачени на облегалката на плетения стол. Същите дрехи, с които бе облечена снощи. Донесъл я е тук, в къщичката, и я е съблякъл чисто гола. Бе повече от неудобно. Трябваше да разбере какво бе направил с нея. Трябваше да разбере какво знае той.

Сети се за вуйчо Тео и пребледня като платно. Досети се какво се е случило. Райдър бе упоил първо нея, а след това и вуйчо Тео. Добре ги беше подредил. Око за око…

Тя бързо се облече и среса косата си. Върза се на опашка със същата панделка, която бе използвала и предишната вечер. Застана пред огледалото и се огледа. По-различна ли изглеждаше? Така ли се разбираше дали вече не си девствена?

Бе пребледняла, нищо друго. Трябваше да разбере. Излезе от къщичката и бързо се отправи към Кемъл Хол.

Вуйчо Тео го нямаше. Един от робите й каза, че масса все още не е излизал от спалнята си.

Едва тогава тя съобрази, че е само седем часа сутринта. Но тя не можеше да чака. Нареди да оседлаят Опал.