Катрин Каултър
Непознатата от Ямайка (3)

3.

Райдър погледна позлатения часовник в салона на Кимбърли Хол и се усмихна. Беше точно осем часът сутринта. Щеше да го очаква на секундата, да, трябваше всеки момент да е там. Щеше да очаква да го види как се приближава, яхнал коня си към Кемъл Хол, точно както Нейно Височество му бе заповядала.

Само дето той нямаше да е там.

Когато стана осем и половина, той се изправи, протегна се и влезе в малката трапезария, която гледаше към страничната градина. Емил и баща му бяха там. Робите, които работеха в къщата, между тях и „икономката“ на Самюъл, им сервираха. Мери весело се усмихна на Райдър и с жест го покани на мястото му, сякаш бе неин гост. Райдър помоли Джеймс за пресни плодове и хляб. Високият негър, както и всички останали негри, негърки и негърчета на Ямайка, ходеше бос. Това все още малко объркваше Райдър. Той гаврътна горещото черно кафе, което тук, на Ямайка, имаше такъв разкошен вкус, но все така не продумваше. Мислеше за София Статън-Гревил и се опитваше да си представи изражението на лицето й. Вече трябва да е разбрала, че няма да отиде. Задъвка хляба с усмивка.

— Снощи чух да се говори, че тази сутрин сте на езда с мис Статън-Гревил.

Райдър не вдигна очи към Самюъл Грейсън. Боеше се, че ако го стори, ще се ухили като някой грешник. Грейсън май ревнуваше. Колко ли мъже бяха оглупели по проклетото момиче? И как по дяволите можеше някой да е разбрал за плановете им с мис Статън-Гревил. По-точно, за изключително поверителната й заповед.

— Бих казал, че докладчиците по това събитие са направили грешка, не смяташ ли? Аз съм тук и в момента закусвам. Джеймс, моля те кажи на Кора, че пресният хляб е много хубав.

— Каза ми вуйчо й — уточни Самюъл. — Попита ме дали може да ти се гласува доверие. Той много обича племенницата си и е силно загрижен да не би някой мъж да злоупотреби с нея.

Емил се задави с кафето си.

Райдър се наведе и го потупа по гърба.

— Добре ли си?

— Няма да търпя това, Емил — сряза го баща му. — Няма да говориш лошо за нея, разбираш ли ме? Няма да ми се правиш на малък похотливец!

— Нищо не съм казал, просто се задавих.

— По дяволите, момче! Няма да търпя осъдителната ти безочливост!

— Самюъл — благо го прекъсна Райдър. — Няма пълно единодушие относно добродетелността на мис Статън-Гревил. Това със сигурност ти е известно.

— Няма значение — отвърна Грейсън. — Аз зная истината.

— Тогава нека говорим за нещо друго. Не е имало други пъклени представления тук. Разочарован съм и в същото време се чудя защо престанаха така внезапно при моето пристигане.

— Така е — бавно каза Емил. — Тъй като, преди баща ми да те доведе в Кимбърли, ти прекара няколко часа в залива. За двадесет и четири часа всички или почти всички щяха да разберат, че си пристигнал.

— Което означава — замислено продължи Райдър, — че ако те са искали да прекратят изпълненията си току преди моето пристигане, човекът, който е отговорен за тях, не е чул за него навреме.

— Точно така — каза Емил.

— Все още не съм съвсем сигурен, че зад всичко това стои определен човек — обади се Грейсън. — Това, което видя, не е естествено. Ти сам каза, Райдър, че на мястото, където си видял пламъците, не е имало никакви следи от огън. Може би това не беше само човек, облечен в бяло, може би беше просто още една проява на злите сили на вуду.

— Беше си човек от плът и кръв — твърдо каза Райдър. — Също така стрелата, която прониза ръката ми, беше изстреляна от съвсем истински човек. Така че през онази първа вечер в Кимбърли Хол имаше двама негодници, нищо повече. Един въпрос, Самюъл, знаеш ли за някой наоколо, който да е умел в стрелбата с лък?

— Мили Боже! — сепна се Емил. — Не се сетих да питам. Да, татко, хайде да помислим за това.

За известно време и двамата се умълчаха. Райдър продължи да си хапва от изстудените плодове и хрупкавия хляб. Мислеше си за София Статън-Гревил. Как ли го чака? И мислите и хляба имаха възхитителен вкус.

— Да — каза Самюъл. — Познавам едного, който е много изявен в спортната стрелба с лък.

— Кой? — в един глас попитаха Емил и Райдър.

Райдър махна с ръка, сякаш не си струваше да се говори за това.

— Не, не, няма никакъв смисъл. Мислех си за Ели Томас — надзирателя на Бърджис. Защо ще му е на него да идва тук и да стреля по Райдър? Дейвид Локридж също е голям поклонник на този спорт, както и мистър Дженкинс, прекупвач в Монтегю Бей. Без съмнение, те не са единствените в околността. Определено са прекалено много, за да се направи някакво смислено заключение.

Райдър се усмихна. Още едно парченце от мозайката беше на масата. Още една връзка, която водеше към оная окаяна малка курва в Кемъл Хол, която го задяваше и направо си го бе оставила да я изчука в градината, и то при условие, че имаше около стотина души само на няколко ярда от тях. Той започна да подбутва насам-натам едно портокалово резенче.

— След като мъжете, които ни посетиха през първата вечер след пристигането ми, не са знаели, че съм тук, можем да започнем да стесняваме списъка с предположенията си, тъй като през първия следобед срещнах сума ти господа в „Златния дублон“.

Емил взе лист хартия и писалка. Записаха всички имена, които Райдър успя да си спомни.

— За много от тях няма никакво обяснение — каза Емил. — За прекалено много от тях. От това броене човек се обърква.

— Например за двамата й любовници — нехайно рече Райдър. — Можем да зачеркнем Оливър Сасън.

— Да — отзова се Емил. Баща му захвърли салфетката си на масата и с едри крачки излезе от стаята.

Смръщил вежди, Райдър го изпрати с поглед.

— Защо предпочита да си затваря очите, когато става въпрос за това момиче?

Емил се загледа в масленото платно от другата страна на масата, изобразяващо поле със захарна тръстика.

— Той я бе избрал за моя жена. Няма да се откаже от идеята си. Освен това, смятам, че е запленен от нея. Проклетията й му допада. Забелязал си, че Мери, неговата икономка, е малка драка, а той много я обича. Едно ще ти кажа, Райдър, дори София да го направи един от своите любовници, той пак ще продължава да я защитава. Не бива да вземаш присърце гнева му. Той ми е баща и ми мисли доброто.

Райдър кимна и продължи да се храни.

— Трябваше да излизаш на езда с нея, нали? — попита Емил след известно време.

Райдър му се ухили.

— Да, но никога няма да позволя на една жена да ми диктува какво да правя. Ще й кажа какво искам от нея и ще й го кажа, когато аз реша. Аз ще задавам въпросите, а не тя — заповедите.

— Май ще стане интересно.

— Надявам се — каза Райдър и допи остатъка от разкошното кафе. — Знаеш ли колко е часът, Емил?

— Да, почти девет и половина е.

— Струва ми се, че ще отида да пояздя.

— Наслука! — Емил го удостои с крива усмивка.

— Как не — отвърна Райдър.

 

 

— Къде е той?

Софи се обърна с лице към вуйчо си.

— Не зная. Предполагах, че ще бъде тук в осем. Не е казвал, че няма да дойде.

— Ти си го ядосала, дяволите да те вземат! — Той вдигна ръката си, свита в юмрук, но един от робите от домашната прислуга се приближаваше към верандата. Вуйчо й свали ръката си.

Той понижи и гласа си, но злобата и силният гняв все така се долавяха в него.

— Отблъснала си го! Ти се провали, София. Не съм доволен от теб. Все аз ли трябва да се оправям с всичко? Не, не ми казвай нищо. Аз ще реша какво трябва да се направи. Свършила си работата през куп за грош и се питам дали си го сторила случайно.

Той започна да крачи по верандата. Софи безучастно го наблюдаваше и си мълчеше. Молеше се на Бога Райдър Шербрук да има достатъчно здрав разум и да не припарва и на мили до Кемъл Хол и до нея.

Бърджис спря да крачи насам-натам, приближи се до нея и седна на един съседен стол с тръстикова облегалка.

— Снощи води лорд Дейвид в къщичката, нали?

Тя кимна.

— И всичко мина добре?

— Да. Но той ревнуваше заради вниманието, което съм обръщала на Райдър Шербрук. Той е неуравновесен, несериозен и самовлюбен. Веднъж като се напие здравата и не ми е трудно да се справям с него, но ревността му снощи… е, това вече няма значение. Всичко мина добре.

— Разбра ли се с него?

— Да.

— Грамънд си заминава другата седмица.

— Да.

— Вече можеш да оставиш лорд Дейвид. Няма вече полза от него.

— Няма да стане толкова лесно — отговори Софи. — Той е млад, нагъл и се мисли за жребец. Няма да приеме леко факта, че повече не го желая.

— Ще измислиш нещо. — Тео Бърджис се изправи и влезе в къщата, като я остави насаме с безкрайния кръг на собствените й безполезни мисли.

Когато десетина минути по-късно Райдър Шербрук се появи, яхнал коня си, на Софи й се прииска да му изкрещи да се маха, прииска й се да прокълне мъжкото му упорство. Тя познаваше мъжете и беше наясно какво прави Райдър. Той й даваше урок, даваше й да разбере, че няма да търпи една жена да му нарежда. Наказваше я, унижаваше я. Е, нека опита. Само ако знаеше, че нейното желание бе никога повече да не го види, че би дала всичко, за да го накара да си запази билет за следващия кораб за Англия. Тя не се помръдна, просто го гледаше как преминава на галоп по дългата алея към къщата, как слиза от седлото и връзва жребеца си на някакви си десет фута от нея.

Той бавно се приближи, небрежно се облегна на парапета на верандата и нехайно я поздрави:

— Добро утро.

Ужасният й грим го накара да се намръщи. На светлината на утринното слънце той изглеждаше ярък и претенциозен.

— Казах ти да измиеш лицето си. Изглеждаш нелепо. Може и да си курва, но няма защо да си правиш излишна реклама.

Софи бавно се изправи. Дълго време тя остана така, вперила очи в него, без да отрони и дума. После, с онзи лек закачлив глас, тя каза:

— Защо си дошъл? Ще ме водиш на езда, или ще ми диктуваш условия за капитулация?

— Капитулация? — повтори той. — Това ми звучи доста примамливо, особено когато се отнася до вас, мадам. Първо, иди да си измиеш лицето. След това ще те изведа на езда.

— Закъсняхте почти с два часа, сър!

— Нима? Господи, какво нехайство от моя страна! От друга страна, преди два часа не ми се яздеше. Сега, да. Иди си измий лицето. Давам ти десет минути, не повече.

— Никъде няма да ходя с теб, да те вземат мътните! Махай се оттук! Върви си в Англия, щом там дебелащината ти минава.

— Мистър Шербрук! Възхитен съм да ви видя тук, сър! Племенницата ми спомена, че може би ще наминете, за да я изведете да поязди. София, къде отиваш, скъпа? Мистър Шербрук сигурно ще се радва на очарователната ти компания. На Райдър му стана забавно от това, как вуйчо й я хвана на тясно.

— Отивам да се освежа, вуйчо.

— Отлично. Двамата с мистър Шербрук ще си побъбрим, докато се върнеш. Такава сладурана е моята племенница. Седнете, мистър Шербрук, моля ви, седнете. Какво ще кажете за един пунш?

— По това време? Не, благодаря ви, мистър Бърджис.

— О, наричайте ме Тео. Не съм чак толкова стар.

— В такъв случай и вие трябва да ме наричате Райдър.

— Разбрах, че брат ви е граф Нортклифски?

— Да. Щеше да дойде тук лично, но наскоро се ожени.

— О! Смятате ли да останете на Ямайка?

— Само докато разреша проблема с появата на призраци, които, изглежда, са наводнили Кимбърли Хол през последните четири месеца.

— Мистър Грейсън ми е разказвал за тези неща. На всички е известно, че на Ямайка има обреди на злото и не по-малко ужасяващи жреци и жрици, които са способни на всичко.

— Те престанаха.

— Наистина ли? За мен това е невероятно облекчение, Райдър, но питам се защо?

— Аз също — Райдър искаше да го попита за неговия надзирател и уменията му в стрелбата с лък, но бе прекалено рано за това. Не желаеше да изпуска инициативата от ръцете си. Той се облегна удобно в стола си и простодушно се усмихна на мистър Бърджис.

По молба на мистър Бърджис един от къщните роби донесе лимонада. Беше превъзходна. Райдър забеляза, че мис Статън-Гревил отдавна просрочи десетте си минути. Той допи лимонадата си и внимателно остави чашата на махагоновия плот на масата до него. Изправи се и протегна ръка на мистър Бърджис.

— Боя се, че става късно, Тео. Очевидно вашата племенница си е намерила някакво по-важно занимание от това, да язди с мен. Довиждане.

Той се отдалечи, като си подсвиркваше, безгрижен като мида.

Тео Бърджис го зяпна, а след това извика:

— София!

Райдър не се спря. Той бавно се отправи към коня си по алеята. Чу някакъв шум, който идваше отгоре, и любопитен, вдигна очи. Тя стоеше на балкона, на около дванадесет фута над него. Държеше леген в ръцете си. Той се отмести, но не достатъчно бързо. Значителна водна маса изсвистя в плътна дъга надолу и се приземи точно на върха на главата му.

Райдър бе сигурен, че е чул смях, но в следващия миг я чу да вика:

— О, Божичко! Какво направих? О, мистър Шербрук, как може да съм толкова невнимателна! Мили Боже, трябваше първо да погледна! Наистина! Простете ми, сър! Влезте, ще ви дам хавлия. О, Боже, о, Боже!

Щеше да й го върне тъпкано. Добре го бе подредила.

— Благодаря ви, мис Статън-Гревил. В действителност, това е прекрасно усещане в тази жега.

— Ей сегичка слизам с хавлията, сър — добави тя със сладникаво нежен глас, който звучеше толкова фалшиво, че той се принуди да се ухили. — И ме наричайте, София.

Райдър се обърна към верандата и видя нещо съвсем неочаквано. Лицето на Тео Бърджис: грозно, подло с нещо много заплашително в погледа на светлокафявите очи. След това, внезапно, това, което Райдър бе видял, изчезна. Бърджис бе смутен, загрижен, ръкомахаше, докато бързо го приближаваше и дори кършеше ръце.

— Елате, мистър Шербрук — вълнуваше се той. — Елате да поседнете. О, племенницата ми бе невнимателна, но сигурен съм, че ще направи всичко възможно, за да се сдобрите.

— Не се и съмнявам, че ще се опита — отвърна Райдър.

Кучката му нагла!

Софи бе изтрила грима от лицето си само в най-вулгарната му част. Но за сметка на това лицето на Райдър Шербрук блестеше и от него капеше чудесна чиста вода. Тя му се усмихна и очите й тържествуващо блеснаха, макар че думите, които се сипеха от устата й, правеха чест и на разкайваща се гузна монахиня. Глупостите прииждаха на лавини, сякаш от някакво безмозъчно дрънкало. Не преставаше да се върти около него: предлагаше му да му налее още лимонада, предлагаше му още хавлии, четири, може би дори пет, защото косата му била толкова мокра, предлагаше му гребен, да си срешел косата, даже му предлагаше тя да му среше косата.

— Не, благодаря ти, София — не издържа Райдър. — Чувствам се съвсем сух. Не се нуждая от никакви услуги повече. Надявам се, че в легена, които случайно разля върху ми, е имало само чиста вода и нищо друго?

Тя премигна бързо, лицето й пребледня с похвална естественост, после се изчерви и най-накрая застина в открито престорена маска на огорчение.

— О, Божичко! Да, мисля, че да, но знаете ли… о, естествено Дорси трябва да е сменила водата и да е измила легена, но пък понякога нея я домързява, така че може би не е. Почакайте, сър, ще я попитам. — Поза на озадаченост. — Но, знаете ли… от друга страна, Дорси никога няма да си признае, ако не го е измила. Така че никога няма да разберем. О, Божичко! — Тя скочи на крака и докато минаваше покрай него, сбърчи нос и прекалено силно подсмръкна.

Доста си я биваше.

Той се изправи и застана до нея.

— Подсмръкни още веднъж, София. Да, някакво нещастие ли се е случило? Не? Отлично, виждам, че лицето ти е олекнало поне малко. По него все още има разни мазила, но не толкова, че да ме накарат да те отпратя обратно в стаята ти. Освен това, нямаш и повече вода, с която да се измиеш, нали? Сега част от пудрата ти сигурно е по главата ми. Хайде, да вървим да яздим, преди да е станало прекалено горещо.

Появи се едно момче, което водеше красива дореста кобила с два бели чорапа на краката. Тя щипна с устни рамото на Софи. Софи си засмя и я потупа по носа.

— Ах, ти, лошо момиче! О, готова си за галоп, нали?

Райдър се намръщи. Гласът й бе съвсем различен — нисък и твърде очарователен.

Той не й помогна да се качи на седлото. Тя очакваше това. Райдър забеляза, но просто възседна собствения си жребец и зачака, без дори да я погледне.

Момчето направи „стъпало“ с ръце. Тя изгледа Райдър. Изражението й бе също толкова иронично, колкото на сестра му Синджан, когато бе успяла да му вземе партия шах.

— Къде бихте искали да отидем, мистър Шербрук?

— След като аз ще те наричам София, защо не ми викаш Райдър?

— Чудесно. Къде би искал да отидем, Райдър?

— На плажа. В онази уютна малка къщурка, за която съм слушал толкова много.

Тя дори не трепна, но той можеше да се закълне, че видя очите й да се разширяват.

— Не мисля — хладно отвърна тя. После му се усмихна съблазнително и по същия начин отметна глава. Костюмът й за езда бе в светлосиньо, шапката — в по-тъмен нюанс на същия цвят, с едно очарователно перо, което се извиваше покрай лицето й. Беше много ефектно — онова женствено отмятане на главата. — А освен това, смятам, че къщичката все още е заета. Вуйчо я дава под наем, нали разбирате? Да, човек не знае, кого точно може да завари там.

— О? Вуйчо ви, казвате?

Софи срита кобилата си, името й бе Опал, и пое в лек галоп по дългата широка алея на Кемъл Хол.

Безсрамница. Нямаше и капка срам в нея. Райдър я последва. Бе доволен да я остави тя да води. Излязоха на пътя, но след около половин миля тя свърна към морето. Райдър рязко си пое дъх, когато преминаха през рехавата ивица мангови дървета. Никога досега не бе виждал нещо толкова красиво.

Плажът се простираше все по-нататък и по-нататък на изток и изчезваше в далечината зад една издатина на брега. Пясъкът бе съвършено бял, чист и сякаш девствен. Водата — светъл тюркоаз. Манговите дървета отстъпваха мястото си на кокосови палми, които очертаваха извивките на белия пясък. Беше времето на отлива и различните нюанси на пясъка и водата поразяваха със своята красота.

— Невероятно е — отрони Райдър, преди да помисли, че трябва да внимава какво говори пред Софи. — Никога не съм виждал такава красота.

— Зная. Това е любимият ми плаж. Често плувам тук.

Той се овладя и я погледна с въпросително вдигната вежда:

— Сега искаш ли да плуваш?

— Обикновено плувам облечена със саронг^[1]. Сега не си нося.

— Няма нищо. Наистина бих искал да те видя. Вече зная, че гърдите ти са напълно задоволителни. Не са чак толкова големи, но са хубави. Наистина. Не познавам мъж, който би могъл да се оплаче от размерите им, от големината, тежестта или пък от мекотата им. Но останалото — бедрата ти, корема, краката ти и женските ти дарования — смятам, че на мъжа трябва да му се дава възможност да се увери с очите си в качеството на онова, в което ще се гмурка, така да се каже, преди да се е престрашил с плонжа.

Тя извърна глава, но само за секунда.

— О? А смятате ли, че същите съображения важат и за жената, сър?

— Можеш да ме наричаш Райдър, тъй като има вероятност да станем твърде близки. Защо, естествено, че това важи и за тях. Искаш ли да ме видиш гол, София? Още сега?

Помисли си, че я е спипал на тясно, но веднага след това разбра, че е сгрешил. Софи го възнагради с най-пламенната усмивка, която бе виждал през времето на своята зрялост. Тя прокара език по долната си устна и наведе горната част на тялото си към него.

— Мисля, че би било чудесно, Райдър. Сигурно би могъл да ми позираш. Аз ще седна ей там, под кокосовата палма и ще ти казвам накъде да се обръщаш, така че да мога да те огледам в най-добрата перспектива. Знаеш ли, понякога мъжкият задник е доста очароващ.

Мили Боже, помисли си той, като си представи картината, която думите й извикаха във въображението му.

Изчерви се. Всъщност почервеня като домат до корените на косата си.

Софи видя изчервяването му и задоволството й съвсем не остана недоловимо. Тя му се закани с вдигнат пръст:

— Наистина, мистър Шербрук, не е никак благоразумно да слагате стръв на кукичката, без да знаете какво ще уловите. — Беше трудно, но тя бе успяла. За момента бе спечелила. Бе се държала толкова оскърбително, че го накара да се изчерви. Знаеше, че сигурно е първата жена, реализирала такова постижение. Той бе ошлайфан, този англичанин с неговите ясносини очи, ошлайфан и циничен и твърде уверен в себе си. Но тя знаеше съвършено точно какво говори, защото помнеше първия път, когато бе завела лорд Дейвид Локридж в къщичката. Той бе вече пиян почти до козирката. Бе свалил дрехите си веднага, нетърпелив да й демонстрира своето твърдо и мускулесто тяло, много по-хубаво от тялото на онзи старик Оливър Сасън и убеден, че види ли го веднъж, тя ще отпише всички останали мъже. Той бе позирал пред нея, дори се бе обръщал с гръб към нея и бе стягал задника си, така че й бе пред очите, когато наговори онези неща на Райдър Шербрук.

Райдър бе вбесен от себе си. Толкова бе ядосан на собствената си глупост, че му идваше да вие. Идваше му да слезе от коня си и да се ритне. Но не го стори. Нямаше да й позволи да поеме инициативата. Ха, та тя я бе поела. Трябваше да си я върне. Бе непоносимо една жена, една проклета курва да го прекара така.

— Аз обичам да рискувам, София — каза той най-сетне. Начинът по който контролираше гласа и поведението си, бе похвален. — Все още не съм уловил акула или пираня^[2]. Може би съм уловил на въдицата си ангелска риба^[3], а добрият Бог знае, че те са доста приятно блюдо. — Той й отправи интимна усмивка, но мис Статън-Гревил само го изгледа, повдигнала едната си вежда. Райдър можеше да се закълне, че тя няма никаква представа за какво всъщност говори той. Не, това не беше възможно, просто тя отново си играеше с него, само че този път се правеше на невинна.

— Може би ще трябва да ти покажа една раковина — на шега му каза тя. — Наричат я петльова опашка. Много са красиви, но са и малко опасни. Могат да те порежат, когато най-малко очакваш. Има и други, казват им тромпети, много са шумни и другите риби ги отбягват. Грубияни, нищо повече.

— Определено съм поставен в неизгодно положение — отвърна Райдър. — В тази област ти можеш да продължаваш безкрайно, докато аз трябва да събирам парченца от откъслечните си знания, придобити от живота ми във флота.

— Пак ти казвам, не бива да слагаш стръвта на кукичката…

— Да, зная. Не бих искал да нараня нечии нежни устица. Някои риби, обаче, имат упорити и твърди уста, да не говорим за акъла им. Колкото до телата им, кой знае? Чудя се, какъв ли е вкусът им? Киселеят, не мислиш ли? Може би дори отровно кисел? Със сигурност не са сладки и сочни.

— Сравненията ти отиват твърде надалече. Хайде да попрепускаме нагоре по плажа. В подножието на ниските канари ей там, точно зад онази извивка на брега, има няколко доста интересни пещери.

Той я последва, благодарен на морския бриз, който го разхлаждаше. Яд го бе на себе си, не на нея. Тя си беше такава, каквато си е. Единственият проблем се състоеше в това, че той не бе съвсем сигурен какво точно означава това.

Тя скочи от коня, като тръсна поли и го поведе нагоре по една тясна пътечка, която се виеше покрай стърчащи зъбери и зейнали пукнатини. Отстрани растяха чворести храсталаци. И двамата се задъхаха от жегата. Най-сетне тя спря и посочи нещо. Пред тях, край възвишението, имаше тесен отвор. Райдър пристъпи навътре в неподвижния мрак и отново изскочи навън.

— Значи наистина имало пещери. Изследвала ли си ги?

— Да. Тази е дълбока и няма друг изход. Поне аз не съм намирала.

— Имаш ли някакво осигуряване и припаси вътре?

— Какво имаш предвид?

— О, неща като одеяла, може би някой чаршаф, бутилка две ром. Шампанско, когато трябва да вдигнеш наздравица за някое успешно завоевание.

— Разбирам. Чудиш се дали от време на време не идвам тук с други хора. — Умисленото й изражение не се задържа повече от секунда. — Не, не съм го правила досега, но идеята не е лоша. Както ти казах, много е вероятно в къщичката да гостува някой. Може би и сега, докато си говорим. Би било чудесно човек да разполага с още едно местенце, не мислиш ли?

— Мисля, че човек трябва да е много загубен, та да стои гол като гущер в някаква студена, влажна дупка, независимо от уменията на своята компаньонка.

— Напротив. Стигнала съм до извода, че господата много си приличат. Склонни са напълно да се самозабравят. Ако си имат някакво друго занимание не обръщат никакво внимание на това, къде се намират. Дори да са на луната.

Внезапно Райдър си припомни какво бе казал на брат си: че проникне ли веднъж в жена, ще забрави всичко, и собственото си име дори, толкова силно е удоволствието. Той отново се изчерви. Този път успя да се овладее. Молеше се Софи да не е забелязала. Дори изчервяването му да не й бе убягнало, тя не каза нищо. Майната й.

— Фактът, че успяваш да задоволяваш толкова много мъже, и то при условие, че всеки един от тях знае за останалите, май е в подкрепа на собствената ти теория.

— Конско ли ще ми четете, мистър Шербрук?

— Не, такива са фактите. Човек трябва да е глупак, за да пренебрегва фактите. Името ми е Райдър. Няма да ми хареса, ако изкрещиш „мистър Шербрук“, когато получиш първия си оргазъм с мен. Ще ме накара да се чувствам много особено.

Тя не изглеждаше ни най-малко смутена. Изглеждаше ужасена и преливаща от презрение. Той само се усмихна.

— Искаш ли да се връщаме при конете? Между другото, конете получават ли слънчеви изгаряния?

Тя игриво се засмя.

 

 

Беше късен следобед. Софи седеше в спалнята си. Носеше само лека риза, защото въздухът бе тежък и неподвижен. Седеше съвсем притихнала пред отворената врата на балкона в един плетен стол, обърнат към морето. Изпитваше чувство на пълен разгром.

Нямаше да успее да се справи с Райдър Шербрук. Не приличаше на никого от мъжете, които познаваше, които бе манипулирала и съблазнявала. Вярно, бе успяла да го подведе, но само защото той просто не бе срещал друга жена с толкова дръзко държание и език. Но той вече свикваше.

Какво да прави?

Разбра, че вуйчо й е в спалнята, макар да не бе чула отварянето на вратата.

— Разкажи ми какво стана?

Тя не го погледна.

— Яздихме. Показах му плажа на Пенелопа и една от пещерите. Той е мъж, вуйчо, но не е като останалите. Не направи никакъв опит да ме целуне, нищо, но говореше открито за секса.

— Ще го прелъстиш. Може би утре вечер.

Тя се обърна към него. Седеше на леглото й, облегнал гръб на горната табла. Лицето му бе оградено от мрежата за комари и за миг, само за миг, той й се стори добър, мил и нежен — съвсем като фасадата, с която се представяше пред всички.

— Ти не разбираш. Става това, което той иска. Той ще ми каже кога иска да спи с мен, а не обратното. Бих могла да се развявам и чисто гола около него, но ако той усети, че не контролира положението, че не контролира и мен, сигурно ще се усмихне, ще каже нещо оскърбително и ще си тръгне. Дори не би си направил труда да погледне назад, за да види реакцията ми.

Тео Бърджис се намръщи. Тя бе права. Разговорът му с Райдър Шербрук сутринта бе напълно достатъчен, за да я разбере. Тя бе права, а това го безпокоеше.

— Добре — каза той и се изправи. — Тогава просто ще го вкараме в къщичката по друг начин.

Тя не каза нищо. Почувства внезапен студ, студ и изтощение.

— Каза ли нещо за раната в ръката си?

Тя поклати глава.

— Не е глупав. Предполагам, че е поразпитал дали наоколо има някой, който може да си служи с лък и стрели. Играе си игрички, но ние двамата, София, сме единствените, които знаят правилата.

Тя мразеше правилата. Това бяха негови, а не нейни правила.

Същата вечер тя трябваше да каже на лорд Дейвид Локридж, че повече не желае да има нищо общо с него. Нямаше никаква представа как ще го направи. Той бе млад, самовлюбен и тя знаеше, че не е способен да допусне дори че някой може да не споделя собственото му мнение относно прекрасната му личност.

Тео Бърджис измисли как да стане това. За първи път от дълго време Софи се разсмя.

 

 

Беше много късно. Софи пристигна в къщичката. Конят на Дейвид бе завързан отпред. Когато тя влезе, Дейвид я поздрави с вдигната чаша пунш. Все още не изглеждаше много пиян. Това щеше да я улесни.

Той веднага стана, за да я прегърне. Тя се изплъзна от прегръдката му със смях.

— Не, Дейвид, първо трябва да поговорим.

— Да говорим — учуди се той. — Колко си странна. Защо да говорим?

— Трябва да ти кажа нещо. Справедливостта изисква да знаеш истината, толкова те обичам. Не искам да те боли. Не искам да полудяваш както, чувала съм, става с мнозина.

Лорд Дейвид гаврътна остатъка от пунша си.

— Що за разговор — каза той. — Говориш странни неща. Какво имаш предвид, Софи?

— Болна съм от сифилис.

Той пребледня като чаршаф.

— Не!

— Да — с равен и много печален глас повтори тя. — Сифилис. Няма никакво съмнение.

— Не си го хванала от мен, дяволите да те вземат!

— О, не, разбира се. Ако беше така, нямаше да има нужда да те предупреждавам, не е ли така?

— О, Господи — простена той. — Ами ако си ми го лепнала?

— Не мисля. Все още не. Засега си в безопасност. Но се боя, че няма да е разумно да продължаваме да бъдем любовници.

Той огледа с обезумели очи малката къщичка, където за последните два месеца бе прекарал толкова много нощи. Зачуди се на странните си фантазии и хрумвания, на чудатите отломки от мечти, които го спохождаха от време на време — когато бе достатъчно трезвен, за да свърже собствените си мисли. А сега тези фантазии бяха едно нищо, по-лошо дори. Исусе, сифилис!

— Ще си тръгвам, Софи. Съжалявам. Сбогом.

— Сбогом, Дейвид. Не се безпокой. Всичко при теб ще бъде наред.

Гледаше го как сграбчва шапката си и със замах я нахлупва на главата си. Той направо побягна от къщичката, след това препусна в галоп, сякаш самият зелен змей го преследваше. В този случай вуйчо Тео се бе оказал съвсем прав.

Питаше се дали е прав и относно реакцията на Дейвид, щом веднъж се поуспокои.

„Няма да каже и думичка на никого. Няма защо да се безпокоим за това. Не, ще се страхува, че ще стане за смях, ако проговори. Когато разбере, че нищо му няма… е, тогава просто ще гледа другите ти любовници, ще им се усмихва ще им желае най-лошото. Такъв му е характерът, нали знаеш.“

„Такъв е“ — потвърди Софи.

Тази вечер, преди да заспи, Софи си задаваше въпроса как ли щеше да реагира Райдър Шербрук, ако му бе казала, че е болна от сифилис. Струваше й се, че той първо щеше да проучи лицето й, за да открие там истината, а после ще настоява сам да я прегледа. Такъв бе той.