Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Луизиана (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gypsy Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 75 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шърли Бъзби. Циганката

ИК „Ирис“, 1998

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Женя Г.)

4

Джейсън Бове дьо Юлоа Севидж избухна в смях и се отпусна на стола си. Каква нахална малка обесница! Така го уплаши, когато вдигна поглед и я видя да се промъква към вратата! Изобщо не очакваше, че една млада дама може да му изплези езика си. Джейсън смръщи замислено чело. Знаеше, че не може да е била някоя от слугините, защото роклята й беше много елегантна; но пък не беше облечена като за бал, следователно не беше някоя от гостенките. Сестрите на Елизабет бяха твърде малки… Коя, по дяволите, беше тази малка красавица със святкащи от гняв очи? Помисли още малко, после с въздишка се посвети отново на разчитането на писмото на Баримор. Приятелят му имаше ужасен почерк!

Джас!

Кога най-после ще дойдеш? Ловът не ни доставя никакво удоволствие и двамата с Харис не преставаме да се дразним. Вече знам, обещал си да придружиш Аманда и баба й до Браунли, но не можеш ли да ги убедиш да тръгнат малко по-рано?

Достатъчно за нашите проблеми. Тъй като знам, че проклет конекрадец като теб се интересува единствено от разните му там кранти, аз се поогледах наоколо и открих няколко, които със сигурност ще ти се понравят. Видях ги в един цигански лагер, разположен в имението на графиня Маунт (това е лелята на прекрасната Елизабет). Ако искаш, Харис ще те запознае с графинята, макар че годината на траур още не е изтекла. Най-добре е да сключиш сделката със самите цигани. Във всеки случай конете са първокласни. Но нали знаеш, циганите рядко се задържат дълго на едно място — затова побързай да дойдеш.

Изпращам това писмо по най-нахалния си слуга. Дадох му строга заповед да те намери, където и да си. Дано има късмет да те завари в някое неловко положение.

Твоят предан приятел Фредерик Баримор

Пратеникът на Фреди предаде писмото на Джейсън на самия бал, докато всички танцуваха — сякаш беше въпрос на живот и смърт. Като внимателен домакин бащата на Елизабет го отведе в библиотеката и го остави сам, за да прочете необезпокояван предполагаемата катастрофална вест. Типично за Баримор — да обяви намирането на няколко коне за събитие от световен мащаб!

Джейсън се усмихна и хвърли писмото в догарящия огън. Реши, че няколко дни на село ще му се отразят много добре. И без това беше започнал да скучае, особено откакто някои възрастни дами упорито се опитваха да го въведат в семейства с дъщери на възраст за женене.

Когато зад гърба му се чу лек шум, Джейсън се обърна рязко и се изненада от разочарованието, което изпита. Защо ли в стаята бе влязла Елизабет, а не вълнуващото момиче от преди малко?

С подканваща усмивка и чаровно поклащане на хълбоците Елизабет се запъти към писалището. Меднозелената бална рокля беше толкова дълбоко изрязана, че едва закриваше гърдите й. Уханието на парфюма й го обгърна в сладка мъгла. Гласът й прозвуча омайващо:

— Ето къде сте се скрили! Татко каза, че сте получили неприятна вест. Надявам се, че не е било нещо сериозно?

— Не. Но ако знаех, че неприятната вест би могла да ви доближи до мен, щях много отдавна да се погрижа да получа някоя.

Елизабет го удари с ветрилото си по ръката.

— Ах, какъв сте бил! Просто се разтревожих за вас, нищо повече.

Тя го погледна с нескрито любопитство, но Джейсън не отговори на неизречения въпрос и бавно я привлече към себе си.

— Само от загриженост ли дойдохте тук? — попита съвсем близо до устата й той.

Преди младата жена да успее да отговори, той затвори устата й с бурна, почти груба целувка, която не оставяше съмнение за обзелото го желание. Елизабет се притисна до него, замаяна от натиска на устните му. По тялото й пробягаха сладостни тръпки.

— Ще се срещнем ли след бала на някое не толкова оживено местенце? — попита тихо Джейсън, но Елизабет побърза да се изтръгне от прегръдките му.

Тя отстъпи крачка назад и започна да си вее с ветрилото.

— Много сте нахален, сър! Мисля, че сте си съставили погрешна преценка за мен. Не мога да остана насаме с вас. Трябва да внимавам за доброто си име. — Гласът й звучеше прегракнало. — Лондон е пълен с клюкари. Ами ако ни види някой?

Джейсън се усмихна с нескривана ирония.

— Какво предлагате? — попита направо той.

Този въпрос и желанието, което беше изпитала в прегръдките му, я накараха да загуби самообладание, макар и само за миг. Елизабет му обърна гръб и несигурно захапа долната си устна. Беше й омръзнало да зависи изцяло от милостта и великодушието на Клив Пендълтън и отчаяно си търсеше добра партия за женитба. Джейсън Севидж беше точно мъжът, от когото имаше нужда.

За съжаление тя знаеше много добре, че Джейсън и насън не помисля да се обвърже. А след като веднъж вече беше станала тема за разговор на целия град, не можеше да си позволи да завърже открита връзка с красивия джентълмен от Луизиана. От друга страна пък — ако станеше негова любовница, той със сигурност щеше да прояви щедростта си. Можеше да се надява на скъпи подаръци и накити, които по-късно да превърне в приятно звънтящи златни монети. Освен това положението на поддържана любовница й даваше значителни шансове един ден да стане мисис Севидж. Думите, пошепнати сред копринените възглавници, вече бяха отвели немалко мъже пред олтара. Тя го изгледа дяволито и въздъхна:

— Толкова сте нетърпелив. Оставете ме да помисля.

Джейсън разгада без усилие хода на мислите й и не можа да удържи подигравателната си усмивка. Поклони се и отвърна:

— Вие сте възхитителна, мадам. Очаквам с нетърпение решението ви. Ала след като сте толкова загрижена за доброто си име, смятам, че е най-добре да не ни виждат повече заедно.

Елизабет не можеше да се откаже толкова лесно от приятното усамотение.

— Винаги ли сте толкова предпазлив? — предизвика го тя. — Тогава не е чудно, че посланик Кинг ви приема с такова удоволствие!

Джейсън присви очи. Чичо му го беше предупредил, че Елизабет Маркъм работи за Клив Пендълтън, но той не бе пожелал да повярва. Ето че тя наистина се готвеше да го разпитва.

— Откъде знаете, че ходя често в посолството? Да не сте наредили да ме шпионират? — попита хладно той.

Многозначителната усмивка на Елизабет се изпари. Отговорът й прозвуча остро:

— Не ставайте глупав! Само се пошегувах. Ако ме обвинявате в подобни прегрешения, най-добре е да си отида. Не си правете труда да ми се извинявате. — Тя разтърси кестенявите си къдрици и се обърна към вратата.

Джейсън рязко я обърна към себе си и без колебание я притисна в прегръдките си.

— Простете неучтивостта ми — проговори бавно той, — но нямам никакво желание да слушам клюки за посланици и поканите им. Вие сте твърде красива, за да си губим времето с такива разговори. Останете при мен и ще ви покажа какво имам предвид.

Елизабет усети, че ядът й премина. Направо се разтапяше от докосването му. Погледна го в очите и добрите й намерения отидоха по дяволите. Защо всъщност не остане при него?

Джейсън прочете отговора в очите й и затвори устата й с дълга, настойчива целувка. Когато забеляза, че тя отговаря на целувката му, освободи устните й и прошепна в ухото й:

— Ако заключим вратата, никой няма да ни пречи. Изкушението беше голямо. Елизабет усещаше до себе си топлото му тяло, а догарящият огън в камината и тихото, отдалечено помещение сякаш я канеха да се отпусне в обятията му. Никой нямаше да им попречи, защото никой освен баща й не знаеше къде са, а той беше длъжен да забавлява многобройните гости и сигурно отдавна ги беше забравил.

Джейсън се озова с две крачки до вратата и завъртя ключа. Очите му потъмняха от желание. Елизабет разбра, че ей сега ще я обладае. Тя също едва се сдържаше, а вероятността да ги открият правеше нещата още по-възбуждащи.

Джейсън я положи нежно на дивана и впи устни в меката й шия. Когато ръката му се плъзна под роклята и започна да милва бедрата й, Елизабет примря от наслада. За да запази приличие, се опита да го отблъсне, но той само стисна ръката й и я зацелува с цялата си страст.

В тялото й лумнаха пламъци. Търсещата му уста изследваше меката й гръд. Много й се искаше да усети голата му кожа върху своята.

Джейсън отвори корсажа на роклята й, топлата му ръка помилва връхчетата на гърдите й, устните му се спуснаха настойчиво върху нейните. Другата му ръка отметна роклята и настоятелните му пръсти откриха меките косъмчета между краката. Когато докосна най-интимното й място, Елизабет простена от наслада. Цялото й тяло трепереше от необуздано желание. Ако скоро не я вземеше, щеше да закрещи. Ръцете й се вкопчиха в кадифения жакет, от гърлото й се изтръгна задавен писък:

— Съблечи се!

— Следващия път — промърмори небрежно Джейсън. — Какво ти пречи жакетът?

Той свали черните си копринени панталони и напиращата му мъжественост потърси топлата й утроба. Елизабет усети силния натиск и се изви като дъга насреща му. Прекрасно беше да го усети в себе си — грамаден и пулсиращ. Господи, каква наслада! Тя не можа да се удържи и изкрещя:

— Джейсън, вземи ме!

Устните му затвориха нейните с почти брутална настойчивост. Ръцете му притискаха гърдите й, тялото й се разтрепери под напора на мощните му тласъци и времето спря.

След бурния оргазъм, който отне дъха й, Елизабет дълго лежа доволна на меките възглавници. Никога преди това не беше усещала такова пълно удовлетворение. Върна се бавно в действителността и най-после осъзна цялото значение на случилото се. Скочи като ужилена.

— О, божичко! — проплака тя. — Какво ли ще си помислиш сега за мен!

Ала Джейсън, който тъкмо обуваше панталоните си, се приведе и я целуна меко.

— Мисля, че си великолепна жена, и се надявам, че скоро ще ми позволиш да те видя цялата.

Това не бяха думите, които Елизабет жадуваше да чуе, но поне й даваха повод да се надява. Джейсън чакаше с нетърпение новата им среща!

Двамата решиха да се върнат поотделно в балната зала. Джейсън излезе пръв, за да даде възможност на Елизабет да се качи в стаята си и да отстрани подозрителните следи.

Той спря на входа и огледа внимателно обширното помещение. Откри седналата до баба си Аманда Харис и се запъти към тях. Огъста Дъдли, дукеса Ейвън, имаше бяла коса и живи черни очи. Беше почти седемдесетгодишна. Цял Лондон я знаеше като всяващ ужас стар дракон и Джейсън не се чувстваше много добре в кожата си, възнамерявайки да я помоли да тръгнат по-рано. Все пак си струваше да опита, затова се насочи към дивана, без много да му мисли. За негова изненада, Огъста Дъдли веднага се съгласи. И на нея й беше доскучало от безкрайните балове и следобедни чайове. През целия сезон беше общувала с все едни и същи лица.

— Искате ли да тръгнем след една седмица? — попита тя.

— Отлично — поклони се зарадвано Джейсън. — Аз ще се погрижа за всичко. А сега — Аманда, мога ли да те помоля за този танц?

Аманда се изчерви, сведе очи и сложи ръката си в неговата. Девойката не беше много висока и макар и червенокоса, никак не приличаше на брат си. Всъщност тя беше възхитителна млада дама и Джейсън я обичаше като по-малка сестра. Двамата бяха добри приятели и много обичаха да бъбрят. Така стана и сега. Към края на танца Джейсън си припомни невероятната хлапчка с оплезен език и гневни очи и любопитно попита:

— Знаеш ли дали у Елизабет пребивава някаква млада дама?

За момент Аманда го изгледа объркано, но скоро лицето й се проясни.

— О, сигурно говориш за Катрин! Нямах представа, че е в Лондон. Защо ли не е дошла у нас?

— Коя е тази Катрин?

— Тя е братовчедка на Елизабет.

— Аха — промърмори разочаровано Джейсън. Не беше редно да потърси запознанство с младото момиче, особено след случилото се между него и Елизабет тази вечер. Макар и със съжаление, той побърза да прогони непознатата от мислите си и не чу почти нищо от въодушевения разказ на Аманда за миналото на приятелката й. За съжаление щеше да дойде време, когато щеше да се проклина, че не е слушал внимателно.

Елизабет се върна в салона и Джейсън проследи с присвити очи дак тя се запъти право към Клив Пендълтън. Значи наистина е искала да го разпита! Усмихна се мрачно и неволно се запита дали ще каже на Пендълтън всичко, което бе станало в библиотеката.

Но Елизабет нямаше намерение да го прави; връзката й с Джейсън трябваше да остане в тайна. Ако Клив откриеше, че се опитва да примами Джейсън в клопката на брака, той непременно щеше да намери начин да осуети плановете й. Тя беше твърде ценна за него и не можеше да рискува да я загуби.

Когато Елизабет се приближи, Клив вдигна очи. Сбогува се със събеседника си, взе я под ръка и я отведе настрана.

— Е? — попита тихо той. — Какво откри?

Елизабт се огледа нервно и отговори също така тихо:

— Нищо не ми каза. Още щом споменах Кинг, ме обвини, че го шпионирам.

— Преувеличаваш — изръмжа раздразнено Клив и в студените сиви очи проблесна недоверчива искра.

— Е, може и да преувеличавам — отговори бавно младата жена. — Но ми трябва малко време, за да почне да ми се доверява. Нима очакваш да ми разкаже всичко, след като едва се познаваме? Джейсън не е глупак, Клив.

— Бих ти препоръчал да побързаш и да заслужиш доверието му — отвърна остро Клив. — Ако искаш да продължа да плащам дълговете ти.

Елизабет стисна устни, но се принуди да запази спокойствие.

— Имам намерение да стана незаменима за Джейсън Севидж, повярвай ми, Клив. Веднага щом узная нещо, ще ти го съобщя.

— Е, добре. Но не забравяй, че Севидж ще си замине и отново ще трябва да се върнеш към мен, скъпа.

Елизабет призна, че съучастникът й е прав, но само след минута се отдалечи с нов обожател. С цинична усмивка Клив проследи открития й флирт с младия мъж. Ако някой е в състояние да изтръгне тайните на Джейсън Севидж, това е само Елизабет, реши той. Беше сигурен, че не му е казала всичко, което се е случило между двамата в библиотеката. Познаваше от собствен опит този замъглен поглед и израза на задоволена страст и отлично си представяше станалото. Не му пречеше особено, че Севидж е успял да я склони да се люби с него, но се обезпокои, че Елизабет не беше признала прегрешението си. Май беше решила да го води за носа. Устните на Клив се изкривиха в грозна усмивка. Да видим кой ще се смее последен, каза си злобно той. Това важеше и за Катрин.

Наранената му гордост не допускаше да забрави случилото се в библиотеката. Щом не можеше да се ожени за Катрин, щеше да направи така, че никой друг да не я поиска — щеше да я опропасти завинаги!

Когато Клив се върна в жилището си, тези мисли продължаваха да го занимават. Разположи се удобно пред камината и се зае да размишлява как най-успешно да подчини на волята си непокорната циганка и да се сдобие с огромното й богатство. Днес тя го отблъсна, но как ли щеше да постъпи, ако се окажеше в затруднено положение? Не беше ли по-добре да я разори, а след това да й предложи брак, за да я спаси?

Клив смръщи замислено чело и се запъти към солидния железен шкаф, вграден в стената. Отвори го и се разрови в документите, докато откри търсеното писмо, изписано с дребния, красив почерк на Рейчъл. Добре, че го беше запазил!

Писмото носеше дата от преди няколко години и беше адресирано до френската братовчедка на Рейчъл, мадам Пулен. В това нямаше нищо необикновено, но писмото беше пренесено нелегално във Франция по време, когато двете страни бяха във война. Тогава Клив шпионираше в тила на французите и за известно време се бе скрил в дома на мадам Пулен. Така писмото на Рейчъл попадна в ръцете му.

На следващата сутрин той се събуди с чувство на злобно задоволство. Поражението на Катрин беше само въпрос на време!

Тъкмо беше закусил, когато се появи слугата.

— Някакъв чужденец желае да ви види, сър. Не поиска да каже името си, но вярва, че това ще му послужи като пропуск.

„Това“ бяха руло златни монети. Интересът на Клив се събуди и той побърза да покани неочаквания посетител.

Мъжът, който влезе, беше испанец; имаше черни очи, черна коса и тъмен тен на лицето. Едната му вежда беше разцепена от дълбок белег. Когато заговори, южният му акцент беше несъмнен.

— Моля, заповядайте, мистър…? — Клив изгледа въпросително посетителя си.

Мъжът се поколеба за миг, после решително отговори:

— Давалос.

— Ах, да. Моля, седнете, сеньор Давалос, и ми кажете какво мога да направя за вас.

Давалос приседна на тънкокракия стол точно срещу Клив. Неподвижният поглед на тъмните очи неприятно напомни на домакина дебнещо влечуго.

— Е, какво мога да направя за вас? — повтори въпроса си той.

— Препоръчаха ви като единствения човек, който е в състояние да набави някои неща, без да задава излишни въпроси. И особено, без да говори за това. Разбирате ме, нали?

Клив веднага разбра. Доста посетители бяха седяли насреща му и бяха молили за услугите му. Отговорът му прозвуча сухо:

— Разбирам напълно. Не искате да ни виждат заедно, но ще ви бъде приятно ако ви направя известни услуги, които не са съвсем законни и изискват да останат в тайна.

Давалос кимна в знак на съгласие. Бърза усмивка пробяга по неподвижното му лице. Клив продължи делово:

— Значи се споразумяхме. За какво става дума?

Давалос отговори с насрещен въпрос.

— Познавате ли някой си Джейсън Севидж, който в момента е в Англия под предлог, че купува коне?

Клив наведе глава и огледа с присвити очи посетителя си. Ставаше все по-интересно.

— Да, срещали сме се. Желаете ли да бъде убит или искате да му създадете само някои трудности? Мога да уредя и двете.

Давалос сви рамене.

— Все ми е едно какво ще стане с него. Но преди да изчезне от лицето на земята, трябва да откриете картата, която е у него. Ако трябва да го отстраните от пътя си, за да се сдобиете с картата, това си е ваша работа.

— Карта ли? Каква карта?

— Ще ви кажа само едно: картата води към съкровище.

В сивите очи на Клив проблесна алчност, но той побърза да я потисне и продължи все така делово:

— Аха. Закопано или потънало?

— Нито едното, нито другото. Всъщност не съм сигурен дали картата съществува. Може би подробностите, които ме интересуват, са на сигурно място в главата му. Знам само, че Севидж знае подробности, които са ми необходими, и че те вероятно са отразени върху някаква карта. А ако е дошъл в Англия по причината, която предполагам, трябва да представи някакво доказателство на хората, които изявят готовност да му дадат пари.

— Кой ще му даде пари? За какво? Може би говорите за покупка на земя? Да не би тази карта да е част от план за покупка на голямо парче земя — разбира се, в случай че съществува?

— Не. Политиката също не играе роля. Ако има такава карта, тя показва път, който води в завладяната от американците Нова Испания. Местността, за която говоря, е почти непозната за белите. Едно обаче е сигурно: там има съкровище. — Давалос изгледа втренчено Клив и продължи: — Ако тъкмо размишлявате как да ме надхитрите, бих желал да ви предупредя, че е безсмислено. Само аз и той бихме могли да разчетем картата. Не ми се вярва да намерите друг купувач за нея. Разбрахме ли се?

Клив смръщи чело, защото заплахата в думите на другия беше недвусмислена. По гърба му пропълзя студена тръпка. Ала се беше научил да се владее и отговори със скучаещ тон:

— Не е в характера ми да тичам след гърнета злато чак до другия край на света. Аз купувам и продавам сведения. Щом желаете да открадна тази карта, ще го направя. Само че… — Гласът на Клив прозвуча твърдо: — Не се опитвайте да ме заплашвате, сеньор Давалос.

Испанецът се облегна спокойно назад и лицето му отново бе озарено от тънкото подобие на усмивка.

— Вече знаем какво можем да очакваме един от друг. Нека поговорим за парите.

Не мина много време и двамата се споразумяха за цената. Единственото, което не се понрави на Давалос, беше изискването на Клив да получи половината предварително.

Все пак той плати исканата сума и побърза да се прибере в малката стая, която беше наел в квартал, далеч не толкова изискан като този, в който беше жилището на Клив. Зарези вратата, приседна на грубо скованата маса и измъкна от вътрешния джоб на жакета си грижливо увит предмет. Разви го страхопочтително и го сложи на масата.

Предметът беше красив и се отличаваше с изкусна изработка. Златна гривна, която се носеше на рамото, украсена със смарагди. Испанецът се взираше като хипнотизиран в блестящия накит. Скъпоценните камъни го привличаха като магнит. Лицето му беше озарено от жадна усмивка. Един ден всичко щеше да бъде негово, а скоро, много скоро Джейсън Севидж щеше да бъде сполетян от твърде неприятна изненада.