Шърли Бъзби
Циганката (4)

2

Джейсън Севидж, слугата му Пиер и конярят Жак прекосиха Атлантика в изключително неблагоприятно време. Зимните бури бушуваха с неотслабваща сила. Когато шест седмици по-късно слезе в Лондон, Джейсън се закле, че никога вече няма да се качи на кораб през зимата. Но сега не беше време да мисли за люлеещите се стени на кабината и за постоянните пристъпи на морска болест. Чичо Гарет, по-старият брат на баща му, го очакваше нетърпеливо на Бъркли Скуеър.

Гарет Ейнсли Севидж, лорд Сетърли, виконт Норууд, дук Роксбъри, беше вдовец повече от двадесет години; синовете му бяха големи мъже, когато Джейсън пристигна в Англия, за да завърши училището в Хароу. Дукът беше строен мъж на шестдесет и пет години. Сивите му очи, скрити дълбоко под гъстите черни вежди, винаги изглеждаха малко сънени, но величествената фигура привличаше и днес погледите на дамите. Умореният му цинизъм го отличаваше от повечето мъже — толкова по-учудваща беше привързаността, която изпитваше към племенника си.

Джейсън знаеше много добре, че дукът е един от най-близките съветници на английския премиер-министър Адингтън. Чичо му поставяше благото на страната си много по-високо от всички лични връзки и приятелства. Това означаваше, че тайните писма, предназначени за американския посланик, трябваше да бъдат запазени в тайна от дука, защото интересите на първата морска сила Англия се различаваха съществено от тези на независимите Съединени щати.

Изглежда, Роксбъри знаеше отлично какво става в главата на племенника му. Първата вечер разговорът не се въртеше нито около изразеното от Испания намерение да отстъпи колонията си Луизиана със столица Ню Орлиънс на френския император Наполеон, нито от претенциите на Съединените щати към същата тази Луизиана, нито пък около жизненоважния въпрос война или мир ще има между Англия и Наполеон. Трепкащият огън в камината и бутилката вино създаваха благоприятна обстановка за семейни разговори. Едва когато се оттеглиха, дукът спомена името на човек, не принадлежащ към семейството.

Той спря в подножието на стълбата и заговори развеселено:

— Сигурно няма да се изненадаш особено, като ти кажа, че ужасните ти приятелчета Баримор и Харис ме засипват с въпроси кога ще пристигнеш. Можеш да бъдеш сигурен, че още утре ще потропат на вратата ти.

И наистина, не мина много време, преди английските му приятели да се втурнат с викове „Хей!“ и „Хелоу!“ в изискания дом на дука. Фредерик Баримор, наследник на баронска титла, беше на ръст почти колкото Джейсън и голям веселяк. Имаше светлосини очи, къдрава руса коса и беше известен с избухливия си нрав. Том Харис беше по-дребен, вече склонен към напълняване. Кафявите му очи гледаха тъжно и никак не подхождаха на огненочервената коса и обсипаното с лунички лице. Обикновено се държеше кротко и тихо, схващаше бавно и се задоволяваше да следва Баримор навсякъде.

— За Бога! — Баримор разтърси ръката на Джейсън и очите му заблестяха. — Толкова се радвам да те видя отново, Севидж! — изрева въодушевено той.

Харис само засия и тихо промълви:

— Аз също се радвам.

Между Джейсън, син на плантатор от Южните щати и французойка от Ню Орлиънс, и двамата млади английски аристократи лежаха цели светове. В действителност обаче тримата се допълваха отлично. След бурното посрещане те прекараха няколко часа в стаята на Джейсън, пийнаха бренди и освежиха старите си спомени.

— Ще дойдеш ли днес следобед на Бартълъмю Феър, за да гледаме борбата с петли? — попита Баримор. — Има един червен, истински звяр, който си заслужава да се види.

Джейсън си спомни бележката, която беше изпратил на Руфъс Кинг, и отклони поканата.

Изпрати приятелите си до вратата и на връщане срещна чичо си. Дукът искаше да се поразходи до „Уайтс Клаб“.

— Ела с мен — предложи той. — Бих могъл веднага да те предложа за член.

Джейсън поклати глава.

— Макар че се изкушавам от възможността да стана член на такъв известен клуб, съм принуден да откажа. Чакам бърз отговор на едно писмо, което изпратих тази сутрин. Не бихме ли могли да отидем някой друг ден? Например, в петък?

Дукът вдигна рамене. Сивите очи се втренчиха замислено в лицето на племенника му.

— Толкова млад, а вече с извънредно развито чувство за дълг… — промърмори той. — Променил си се. Не знам дали това ми харесва.

— Ако това ще те успокои, ей сега ще извърша някоя лудория — предложи подигравателно Джейсън. — Ако се постарая малко повече, тук ще настане същински ад.

Роксбъри го изгледа неодобрително.

— Искам да те помоля да не прекаляваш от самото начало? Веднага след излизането на дука пристигна отговорът на американския посланик. Джейсън бързо отвори плика и зарадвано прочете, че Руфъс Кинг ще го чака още днес в два часа.

Точно в два следобед Джейсън бе въведен в кабинета на посланика. Срещата можеше да премине неудобно, да, дори неловко, защото Джейсън много добре знаеше, че пълният, оплешивял мъж, който беше седнал зад писалището си, съвсем не е от привържениците на Джеферсън. От своя страна, Кинг знаеше, че посетителят е роднина на дук Роксбъри, който играеше трудно предвидима, но важна роля в английското правителство. А бащата на младия мъж, плантаторът Гай Севидж, беше един от най-добрите приятели на президента.

Ала Руфъс Кинг беше опитен дипломат и посрещна госта си със съвършена учтивост.

— Радвам се да се запознаем лично! Толкова съм чувал за вас.

Джейсън погледна учудено и Кинг изкриви лице в усмивка.

— Познавам бегло баща ви, а като всеки баща той обича да говори за сина си — обясни той. — Но, за да бъда честен, най-големите ласкателства за вас съм слушал от дук Роксбъри.

— Виждам, че славата ме е преварила — отговори сухо Джейсън. — Все пак, по понятни причини и двамата са пристрастни, затова ще побързам да ви помоля да си съставите своя собствена преценка.

Руфъс Кинг избухна в смях.

— Да, боя се, че роднините са си такива. Е, кажете ми какво мога да сторя за вас.

Зарадван, че няма да губят повече време с баналности, Джейсън се изправи. Пред учудените очи на дипломата той започна да сваля тесния си тъмносин сюртук. Като забеляза смаяното лице на Кинг, той се ухили и обясни:

— Не се тревожете! Още не ми е дошло времето да ме затворят в лудница. Но тук има нещо… — Той издърпа ръкавелите си. — …няколко тайни документа за вас, затова реших, че никое място не е по-подходящо за тях от близостта до кожата ми. Моля за снизходителност.

Кинг се отпусна облекчено на стола си, но кафявите му очи останаха приковани в кожената торбичка, която Джейсън отвързваше от врата си.

— Това е причината да дойда при вас. Що се отнася до мен, радвам се, че най-после се отървах.

Кинг бързо разтвори писмото и се зае да разчита едрия, нечетлив почерк на Джеферсън. Когато свърши, вдигна глава и огледа посетителя с нескривано любопитство.

— Знаете ли какво съдържа писмото? — попита накрая той.

— Ваше превъзходителство, аз съм прост пратеник — отговори с обезоръжаваща усмивка Джейсън. — Знам само, че президентът Джеферсън гледа с добро око на евентуален договор за сътрудничество между Англия и Съединените щати, но това е всичко. — А това, каза си той, е опашата лъжа! Разбира се, че отлично знам защо Джеферсън иска този договор — за да отнеме Луизиана от французите веднага, щом те я получат от испанците, без да възникнат затруднения с англичаните.

— Аха — промърмори замислено Кинг. Вече му беше известно, че президентът има своя собствена система за доставяне и предаване на сведения. Дали този младеж беше най-обикновен пратеник? Щом му беше доверил толкова важни писма, президентът вероятно му бе дал и допълващи указания. Само че за кого и с каква цел?

Кинг се усмихна любезно.

— Е, ако това е всичко… Нека ви благодаря за бързото доставяне. — Той се изправи и протегна ръка на Джейсън. — Да се надяваме, че посещението ви в Англия ще се окаже успешно. Ако мога да направя нещо за вас, моля незабавно да ме уведомите.

— Разбирате ли нещо от расови коне? — попита ухилено Джейсън. — Тогава ще се появя при вас много по-скоро, отколкото си мислите.

— Расови коне?

— Да. Дядо ми Арман Бове и аз смятаме да направим опит да развъждаме в Луизиана английски чистокръвни жребци. Дошъл съм в Лондон главно за да купя конете, които ще положат началото на новата ни порода.

— О, разбира се… Чичо ви спомена нещо подобно. Ако се вслушате в съвета ми, идете непременно при Тетърсол.

Джейсън това и направи. Придружаван неотлъчно от Баримор и Харис, той присъства на няколко търга и направи толкова добри покупки, че скоро конюшните на чичо му се напълниха с превъзходни жребци.

След известно време той си нае квартира на Сейнт Джеймс Стрийт. Настъпи времето да пообиколи Лондон с Баримор и Харис, но скоро в безгрижните им забавления се намесиха първите обезпокояващи признаци.

Един късен предиобед, след прекарана в пиене нощ, Джейсън се събуди с толкова бучаща глава, че се усъмни в издръжливостта си. Пиенето, хазартът и скитанията трябваше да престанат, иначе щеше да се върне като инвалид в Ню Орлиънс!

Докато Джейсън се измъчваше от разкаяние, в стаята влезе слугата Пиер. Маймунското му лице изглеждаше смутено.

— Мосю — промърмори неуверено той, — търсили ли сте нещо тази нощ?

Джейсън го изгледа с мътни очи и попита, напразно стараейки се да вложи подигравка в гласа си:

— Как така? Кога? Може би в четири и половина, когато се върнах в къщи?

— Не знам, но дрехите ви в гардероба са разбъркани. Обувките също не са в обичайния ред.

Джейсън вдигна рамене и примижа от болка.

— Сигурно е било новото слугинче. Вече разбрах, че не може да сдържа любопитството си.

— Ако е така, тя се е поровила и в чекмеджетата ви, мосю — отговори с неподвижно лице Пиер.

— Какво означава това, по дяволите? Откъде знаеш, че някой се е ровил в чекмеджетата?

— Когато тази сутрин забелязах безредието в гардероба на мосю, побързах да огледам цялата стая, за да установя докъде се простира безредието. Който и да е бил, претърсил е стаята много основно. Постарал се е да остави нещата по местата им, но все пак е нарушил установения ред.

— Кажи на оная глупачка, че сме я видели, и че ако го направи още веднъж, ще наредя да я уволнят — отговори уморено Джейсън и побърза да забрави случилото се.

Седмица по-късно той посети нова разпродажба на Епсън Даун. Макар че снегът не се беше стопил напълно, слънцето грееше ярко и търгът беше привлякъл голям брой хора. Тримата приятели се разхождаха по оживените пътеки между боксовете, разглеждаха уелски понита, тежки коне от Шайър и, разбира се, чистокръвните, които интересуваха Джейсън.

Той беше застанал в края на обграден с въже кръг, където животните се предлагаха за продажба, когато го обзе неприятното чувство, че някой го наблюдава. В началото не се разтревожи особено, но усещането остана. Огледа внимателно пъстрата тълпа, но търсещият му поглед не откри никой, който да проявява прекомерен интерес към личността му.

Джейсън сви рамене и понечи отново да посвети вниманието си на конете в кръга, когато към него се приближи модно облечена двойка. В същия миг Баримор изсъска в ухото му:

— По дяволите, идва оная Маркъм под ръка с Пендълтън!

Елизабет Маркъм беше изключително красива вдовица на около двадесет и пет години. Фигурата й беше разкошна и вталената муселинена рокля с цвят на лавандула я подчертаваше още повече. Сламена шапка с широка зелена панделка, вързана под ухото, и бели ръкавици допълваха тоалета й. Баща й беше ърл Маунт, лорд Тримейн — титла, с която се беше сдобил преди малко повече от година след смъртта на по-стария си брат. Джейсън вече беше срещал Елизабет и родителите й по време на вечерята, която дадоха в градската си къща и на която бяха поканили дук Роксбъри и американския му племенник. Искрящите светлокафяви очи на Елизабет и гъстата червеникава коса веднага бяха привлекли вниманието му. Двамата размениха няколко шеговити думи и през следващите дни той започна да търси компанията й. Дяволски красива жена, каза си и сега Джейсън и когато забеляза усмивката й, в слабините му се надигна възбуда.

— Толкова се радвам да ви видя пак, Джейсън! В последно време се срещаме твърде често, не намирате ли и вие? Надявам се, че сте се насладили на ездата в Хайд парк, макар да не бях до вас. Бях неутешима, че не мога да ви придружа, но наистина имах друга уговорка. — Тя сложи ръка върху неговата и дяволито го изгледа през спуснатите си мигли. — Все пак смея да се надявам, че ще повторите поканата си. — После се обърна към придружителя си и сладко се усмихна. — Прощавайте! Представям ви Клив Пендълтън. — Закри устата си с ръка и избухна в смях. — Как можах да забравя! Вие вече се запознахте на вечерята на баща ми, нали?

Джейсън отговори хладно на краткия поклон на Клив. Вече знаеше, че мъжът е бил армейски капитан и е далечен роднина на семейство Тримейн. Говореше се, че починалият брат на сегашния ърл му бил кръстник. Джейсън не хареса Пендълтън още от пръв поглед; студените сиви очи и тясното, подигравателно изкривено лице го отблъскваха. Но съумя да скрие отвращението си.

— Желаете ли да се присъедините към нас? — попита учтиво той.

Отговорът дойде от Елизабет.

— Не знам — промърмори колебливо тя. — Просто минаваме оттук и не бива да се бавим.

— Колко жалко — усмихна й се Джейсън.

— Ще ви видя ли тази вчер в „Уайтс“? — попита Пендълтън.

— Не, днес не. Поканени сме на мъжка вечер у Фреди Баримор. Нищо особено — малко карти и една-две бутилки вино. — За да се покаже учтив, прибави: — Няма ли и вие да дойдете?

За изненада на всички, Клив веднага се съгласи. Когато Елизабет и придружителят и се отдалечиха, Баримор изгледа мрачно приятеля си и изрева:

— Защо направи това, по дяволите? Този тип ще ни развали цялата вечер.

— Не вярвах, че ще приеме — сви рамене Джейсън и побърза да смени темата: — Да те взема ли от вас? — обърна се той към Харис.

Младежът познаваше склонността на приятеля си да изминава дълги разстояния пеш и недоверчиво се осведоми:

— Ще ходим ли или ще яздим?

— Но Том! — засмя се Джейсън. — Фреди живее само през три улици. Ако времето се задържи, вечерта ще бъде прекрасна. Естествено е да вървим пеш. Няма ли да дойдеш с мен?

Харис поклати решително глава. В този момент Джейсън отново изпита странното чувство, че някой го наблюдава или подслушва разговора им. Обърна се рязко, но никой от наобиколилите ги хора не гледаше към тях.

— Какво ти става, по дяволите? — попита раздразнен Баримор.

— Прощавай. Исках да кажа още нещо на Елизабет, но вече не я виждам — отговори извинително Джейсън.

— Така значи! Ще ти кажа само едно, Джейсън: най-добре е да не се доближаваш много-много до Елизабет. Тази жена се движи на границата на скандала и един ден ще повлече и други хора в пропастта. Щом си решил да се забавляваш, иди на Ковънт Гардън и си намери добро момиче за два шилинга. Нека някой друг опропасти доброто име на тази дама — завърши предупредително той.

— Аз не съм някое хлапе с жълто около устата, приятелю — отвърна развеселено Джейсън. — Смятам, че мога да се оправям с жените.

— Но тя играе! — намеси се възмутено Харис. — Само за една година пропиля цялото имущество на мъжа си! Накрая се наложи баща й да погаси някои дългове. Цял Лондон знае, че си търси богат съпруг.

Баримор още не беше доволен.

— Най-добре е да не й се мяркаш повече пред очите! — настоя упорито той. — Не забелязваш ли, че е простряла пипалцата си към теб? И най-вече към парите ти.

В същия момент Клив Пендълтън каза нещо подобно на Елизабет:

— Ти изобщо не си даде труд да се прикриеш, скъпа моя — заговори злобно той. — Направо му се предложи! И как го погледна! Как кокетно присви уста!

— Какво друго да направя? — попита ядосано младата дама. — Кой поиска от мен да се сближа с него? Ако наистина искаш да изкопча тайните му, ще ме оставиш да го направя, както аз си знам. Сигурна съм, че Джейсън няма нищо против премрежения ми поглед и кокетно присвитата ми уста. Доскоро ти също нямаше! А и сега става въпрос за него, не за теб!

— Все пак те съветвам да имаш предвид възможните последствия, скъпа. Не забравяй, че сега аз плащам сметките ти. Добре, че се сетих — я ми кажи колко изгуби снощи у мисис Евърет? Петстотин? Хиляда?

Елизабет сведе очи и отговори:

— Над хиляда.

— Така си и мислех. Баща ти ще ги изплати ли? — попита хладно той.

— Много добре знаеш, че няма, Клив! Не бъди толкова лош! Ако не платиш дълговете ми, той ще ме заточи до живот на село! О, Господи, как мразя Маунтакр! Аз никога не съм те предавала, Клив, не е ли така?

— Права си. И се надявам да остане така и за в бъдеще — проговори заплашително мъжът. След малко бръкна в джоба на жакета си и извади тежка кожена кесия, пълна със златни монети. — Дано ти стигне за начало. Но не забравяй, че трябва непременно да науча защо Севидж е дошъл в Лондон.

— Наистина ли смяташ, че има някакви тайни намерения? — попита замислено Елизабет. — Откакто е слязъл от кораба, посещава предимно търгове на коне и нощни заведения.

Пендълтън се усмихна злобно.

— Не е съвсем вярно. Още първия ден направи посещение на американския посланик. През следващите седмици оная дръзка стара лисица дук Роксбъри организира поне дузина интимни вечери, на които присъстваха единствено Кинг и Севидж. Много бих дал да разбера за какво са разговаряли! Имам усет към тези неща и съм уверен, че Наполеон ще плати много пари за ценните ми сведения. Не забравяй, че живея от това — и ти също, впрочем. Само не се увъртай толкова явно около Севидж.

— Е, добре. Все пак смятам, че се лъжеш. Севидж надали знае нещо важно.

— Да се лъжеш е човешко. Но трябва да сме добре подготвени и да не пропускаме и най-малката възможност. Преди да определя Севидж като безобиден, искам да го проучиш основно.

Самият той имаше удобен случай да го стори, защото прекара вечерта в игра на карти с Джейсън, Баримор и Харис.

Мрачните предсказания на Баримор не се сбъднаха. Макар че без Пендълтън вечерта щеше да протече по-приятно, той не развали настроението никому. Седяха на игралната маса до три часа сутринта.

Клив Пендълтън се оттегли пръв. Харис беше толкова пиян, че Баримор му предложи да го подслони в къщата си. Джейсън поседя още малко с Фреди, преди и той да реши да си тръгне.

Нощта беше прекрасна и американецът тръгна пеша към квартирата сй. Уличните фенери хвърляха матова светлина върху пустата улица. Джейсън заслиза бавно към Сейнт Джеймс Огрийт. Беше изминал половината път, когато вниманието му бе привлечено от някакво движение в тъмната странична уличка. Беше само на няколко метра от нея и инстинктимно забави крачка. Незабележимо огледа празната улица и прокле лекомислието си. Не беше взел никакво оръжие. Богато украсеният бастун нямаше да свърши много работа, ако в тъмнината го дебнеше въоръжен нападател. Премисли светкавично дали да не се върне обратно, но двете фигури, които изникнаха от мрака, разрушиха плановете му в зародиш.

Двамата мъже го обикаляха като вълци, впечатлени от едрия му ръст. Забелязал колебанието им, Джейсън нападна пръв. Замахна, хвърли наметката си върху здравеняка, който беше по-близо, и с два скока се озова до него. Десницата му се стовари с такава сила, че вратът на непознатия едва не се счупи. Едновременно с това коляното му се заби в слабините на гиганта. Първият се строполи на настилката, виейки се от болка. Джейсън се обърна светкавично и в последния момент успя да отбие удара на втория с бастуна си. Бастунът се разтроиш на парченца, но Джейсън имаше достатъчно време да се наведе и да вдигне от земята оръжието на първия нападател. Той насочи дебелата тояга към втория мъж, който неочаквано загуби смелост, врътна се и хукна да бяга. Когато се обърна към падналия, Джейсън го видя да се отдалечава с несигурни крачки в противоположна посока. В продължение на един дълъг миг Джейсън остана неподвижен, поемайки си тежко дъх. В съзнанието му отново се промъкна усещането, че не е сам, че в сянката на улицата се е притаил още някой и го наблюдава. Той се поколеба, но в крайна сметка реши да не се занимава с тайнствения призрак. Все пак не беше глупак! Вдигна наметката си, стисна здраво завладяната тояга и продължи по пътя към квартирата си.

На следващата сутрин се събуди в ужасно настроение. Съобщението, че е пристигнал чичо му, също не успя да го подобри, защото все още не беше облечен. А тъй като Роксбъри никога не идваше в ергенското му жилище, трябваше да бъде непрекъснато нащрек. Джейсън седна на масата за закуска и го загледа с нарастващо недоверие.

Тъй като дукът нямаше намерение да заговори пръв, младият мъж не се стърпя и запита:

— Каква е причината за ранното ти посещение?

— Недей така, момчето ми! Бях наблизо и си казах, че не е зле да мина да те видя. Как си в последно време?

— Благодаря, не се оплаквам.

— Това ли е всичко? Сигурен съм, че добре се забавляваш — отвърна невинно чичо му.

Джейсън го разглеждаше замислено. Дали Роксбъри беше узнал за случилото се миналата нощ? Ако да, откъде беше научил толкова бързо? Джейсън отпи глътка кафе и отговори:

— Забавлявах се отлично. Баримор и Харис ми показаха всички дупки на порока, а аз лично открих няколко, за които двамата нямаха и понятие. Снощи играхме карти у Баримор заедно с Харис и Пендълтън. Доволен ли си?

Дукът смръщи чело.

— Приятел ли ти е Пендълтън, момчето ми?

Джейсън се облегна назад в креслото.

— Не, не бих казал. По-скоро ми се струва, че двамата с Елизабет Маркъм се появяват именно тогава, когато най-малко ги очаквам. Струва ми се, че Пендълтън търси приятелството ми — но нямам представа защо.

— Мисля, че е време да ти кажа нещо повече за Клив Пендълтън. Той в никакъв случай не е просто момче, което изпитва възторг от дребните скандали в обществото. Беше армейски офицер, но преди две години продаде патента си. Може би трябва да ти обясня, че началниците му са го посъветвали да върне офицерския си патент. Оттогава започнах да проявявам известен интерес към него. Трябва да знаеш, че Пендълтън притежава особен талант. Може да прочете за секунди документ или писмо и да запомни завинаги прочетеното. Ще ти го каже дума по дума дори след няколко месеца. Когато бяхме във война с Наполеон, командващият го изпрати зад линията на фронта. Заслугите му бяха неоценими — докато се изясни, че е продавал сведения на всички страни срещу високо заплащане. Много непатриотично. Нищо не беше доказано, но го посъветваха да се върне в цивилния живот. И той го направи, но оттогава остана в полезрението ни.

— И? — попита с нарастващо напрежение Джейсън.

— Старата песен, момчето ми. Нищо не може да бъде доказано. Не можем да го арестуваме само защото обича да се показва в компанията на известни френски агенти.

Джейсън изсвири тихо през зъби.

— Искаш да кажеш, че Пендълтън ме смята за извор на… интересна информация? — попита предпазливо той.

— Вероятно да — засмя се дукът; — Бъди внимателен, Джейсън. Пендълтън е извънредно корав противник.

— Ще взема присърце предупреждението ти, вуйчо. Но какво ли би могъл да узнае от мен?

— Сигурен съм, че няма да узнае нищо — защото ти нямаш тайни — заключи дукът.

Баримор и Харис заминаха на село. Джейсън ги увери, че ще ги последва, защото в петък беше обещал да присъства на вечерята, давана от майката на Елизабет. Дали младата вдовица щеше да продължи да го ухажва? Дали Пендълтън отново щеше да направи опит да му изтръгне някоя тайна? Случаят да наблюдава двамата заедно не беше за изпускане.

На сутринта в петък Джейсън придружи чичо си на езда в Хайд парк. Лондончани ходеха там само за да ги видят и именно по тази причина досега Джейсън беше бягал от парка като от чумата. Разбира се, много скоро се срещнаха с Клив Пендълтън. Този път обаче офицерът само докосна с пръсти шапката си и отмина. Джейсън размени многозначителен поглед с Роксбъри и дукът сви рамене.

— Да не си го обрал на карти?

— Не. Не ми се вярва да се сърди. Може би е сменил тактиката и е предоставил на Елизабет правото да ме обработи.

Клив наистина се бе запътил към помагачката си. Намери я в толкова лошо настроение, че всеки друг на негово място би си тръгнал. Без да остави време на слугата да вземе палтото му и да излезе, Елизабет се обърна към влезлия и ядно изкрещя:

— Онова проклето циганче и майка му са тук!

— Циганче ли?

— Я не се прави, че не си я забелязал! Да не мислиш, че не виждам как си се втурнал да завладееш парите й?

— Не те разбирам — отвърна ледено Клив.

— Говоря за милата си братовчедка Катрин — или Тамара, както я наричат мръсните цигани. Ще ти кажа и още нещо, скъпи мой: тя не може да те понася! Никога няма да я направиш своя жена!

— Все ми е едно понася ли ме или не — отговори невъзмутимо Клив. — Майка й ме смята за приемлива партия. Значи Катрин е тук?

— Но не е поканена на вечерята. Затова не си прави напразни надежди!

— Тогава не разбирам защо си толкова развълнувана от идването й. Щом няма да се появи на вечерята, нищо не може да застане между теб и Севидж. Пък и аз веднага бих се погрижил да го предотвратя.

— Така значи! Аз мога да изпълнявам ролята на твоя курва и да събирам всякакви сведения, но мръсната малка циганка трябва да бъде опазена от нечистите помисли на мъжете! — Елизабет избухна в подигравателен смях. — Що за двойка сме ние, Клив? Можехме да наследим цяло състояние, когато старият ърл умря — ти като негов кръщелник, а аз като племенница, — и точно тогава се появи онази жалка старица с дъщеря му Катрин и несъщия му син Адам! Ако знаеш как ми се иска да й извия врата със собствените си ръце!