Шърли Бъзби
Циганката (25)

23

Преди да се върне във Франция, Джейсън имаше да уреди още нещо. Потегли право към дома на Клив Пендълтън.

Избута настрана слугата, който му отвори вратата, и влезе неканен в дневната.

Пендълтън, който все още носеше ръката си в стегната черна превръзка, се бе излегнал лениво на дивана; на масичката до него беше оставена бутилка портвайн. Когато Джейсън нахлу като ураган в стаята, той скочи като ужилен и изсъска:

— Кой ви пусна да влезете? Нямам какво да ви кажа!

Джейсън го сграбчи за реверите и го издърпа да стане.

— Аз обаче имам! Приемете го като приятелско предупреждение! Никога вече не смейте да заплашвате Катрин! А ако причините и най-малка неприятност на Рейчъл Тримейн, аз лично ще ви разбия черепа!

Клив се изтръгна от яката му хватка и изпъшка:

— Значи онази мръсница ме е издала! Така ми се пада! Трябваше да знам, че от нея не може да се очаква нищо добро. Проклети жени! Никога не правят онова, което им се казва?

Джейсън пристъпи напред и стисна ръце в юмруци.

— Пендълтън! Междувременно Катрин стана моя съпруга! Ако чуя от устата ви само една лоша дума, тежко ви! Следващия път няма да се прицеля в рамото, а точно в сърцето ви!

— Наистина ли се оженихте за нея? — изкрещя Клив със странен блясък в черните си очи. После се отпусна в едно кресло и от устата му се изтръгна грозен смях. — Ама че връзка: циганската лейди и кавалерът от девствените гори на Луизиана! Много си подхождате, дума да няма!

— Може да сте прав — отвърна невъзмутимо Джейсън. — Но ви предупреждавам, че няма да търпя обиди по адрес на съпругата си. И не намеквайте за близките си отношения с Катрин!

— Искате да кажете, че ми е била любовница?

— Спестете си лъжите! Катрин никога не ви е била любовница, макар че и вие, и старата циганка, много държахте да ме убедите, в противното!

— Исках да я направя своя жена — промърмори дрезгаво Клив. — Вие и Катрин — двете най-големи грешки в живота ми! — В погледа му имаше неприкрита омраза. — Тъй като нямаме свидетели, ще ви кажа открито, че двамата жалки глупаци, които онази нощ не успяха да ви убият, бяха изпратени от мен. Аз им платих! С Катрин имах същия неуспех. Трябваше и тя, и брат й да изчезнат завинаги още когато бяха деца, но проклетите цигани не спазиха уговорката ни. За всичко е виновна оная старица, Рейна!

Джейсън усети, че трепери с цялото си тяло.

— Нима твърдите, че вие сте заповядали да отвлекат Катрин? Защо сте го направили, за Бога?

Клив го удостои с презрителен поглед.

— За пари, за какво друго? Аз бях любимец на стария ърл, докато на бял свят се появи онова малко зверче. Господи, как само я мразех! Той щеше да ми завещае цялото си богатство, ако не се бе оженил за онази бледа, слаба Рейчъл и не беше й направил дете. Всичко щеше да бъде мое!

Джейсън не можа да се удържи. Грабна го и го запрати като чувал към стената.

Клив беше безпомощен срещу юмруците на силния американец, който освен това беше побеснял от гняв. Ослепял и оглушал от дива ярост, Джейсън не виждаше и не чуваше нищо. Спря едва когато усети, че човекът под него е само жалка окървавена купчина.

— Гадини като вас трябва да се мачкат безмилостно! — проговори тихо той. — И ще направя точно това, ако още веднъж се изпречите на пътя ми! — Изпълнен с отвращение както от собственото си избухване, така и от подлостта на Клив, той изскочи от стаята с разкривено от болка лице.

Тази вечер Джейсън не беше единственият неканен гост в квартирата на Клив. Бившият капитан едва бе успял да превърже раните си и тъкмо налагаше студени кърпи върху отеклото си лице, когато слугата съобщи:

— Още един господин желае да ви види и отново не иска да каже името си!

След минута в дневната влезе Давалос. Като видя израненото лице на Клив, испанецът спря изненадано.

— Dios! Какво е станало с вас?

Клив го изгледа мрачно.

— Ако толкова ви интересува, вашият приятел Севидж ме преби от бой! Чудя се как не го срещнахте на излизане.

— Значи Джейсън е в Лондон? — оживи се внезапно Давалос.

— Къде би могъл да бъде, глупако! — изсъска Клив, обърна му гръб и с трепереща ръка поднесе чашата коняк към устните си.

Давалос го изгледа с присвити очи.

— Значи Джейсън Севидж се е върнал в Лондон и първото, което е направил, е да дойде при вас? — попита с измамна мекота той. — Защо?

— Откъде да знам, по дяволите!

— Трудно ми е да ви повярвам, амиго. Платих ви извънредно голяма сума, за да изпълните поръчението ми, а вие не сте направил нищо. Казахте ми, че Джейсън е изчезнал безследно от селската странноприемница, и не сте могли да го откриете. Въпреки че съм чужденец в Лондон, аз открих, че малко след това се е срещнал с известни лондонски банкери. Тази вечер той ви е посетил най-неочаквано и ви е пребил от бой, а вие твърдите, че не е имал основателна причина! — Очите му засвяткаха опасно. — Да не би случайно да сте служили на двама господари и да сте измамили и мен, и Севидж?

Клив и без това не беше особено любезен, а в настроението, в което се намираше днес, не би позволил никому такива забележки — и допусна смъртоносната грешка да подцени мъжа, който беше застанал пред него. Побеснял от гняв, той търсеше жертва, върху която да излее яда си.

— Много ви се иска да го узнаете, нали? — изфуча подигравателно той.

Лицето на испанеца потъмня; той беше застанал в близост до прозореца и изразът на осветеното от залязващото слънце лице трябваше да предупреди Пендълтън. Ръката му докосна уж случайно копринения шнур, с който беше стегната завесата. Бавно, с отсъстващ вид, той издърпа шнура и го премери на ръката си.

— Разбира се, че искам да науча истината — промърмори тихо той. — Трябва да знам също откъде е пристигнал Джейсън и какво възнамерява да прави.

Без да му обръща внимание, Клив разкриви лицето си в грозна гримаса, която трябваше да означава усмивка.

— За това не сте си платили, драги мой.

— Прав сте — съгласи се Давалос. Ръката му милваше копринения шнур. — Платих ви, за да ми доставите картата.

— Не разбирате ли, че започвате да ми досаждате?

— Искате да кажете, че няма да получа исканата услуга?

Клив въздъхна театрално и впи поглед в тавана.

— Точно това искам да кажа! Крайно време е да се махнете оттук, защото…

Той не можа да довърши. Давалос се стрелна към него като нападаща змия. Преметна копринения шнур през врата на Клив и с две ръце го дръпна рязко към себе си. Пръстите на нещастника се вкопчиха в шнура, но напразно. Давалос го дръпна още по-силно.

— Виждате ли, амиго? — изсъска в ухото на врага си той. — Не беше много умно да се държите така предизвикателно.

Клив, който се бореше отчаяно с мрака, заплашващ да го погълне, едва чу думите му. Направи последен, отчаян опит да се изтръгне от жестоката хватка, но само след минута тялото му се свлече безжизнено на пода.

Без да бърза, Давалос огледа жертвата си, после хвърли шнура и излезе. Коридорът беше пуст и той се скри необезпокояван в нощта. Ако имаше късмет, слугите на Клив още дълго нямаше да надникнат в дневната. Вече нямаше избор — трябваше веднага да напусне Англия, преди да го заподозрат в убийство. Но това му беше добре дошло, защото беше сигурен, че Джейсън Севидж е на път към Ню Орлиънс. Трябваше да го следва по петите. За съжаление испанецът се лъжеше. Джейсън не беше на път към Ню Орлиънс, а препускаше към Париж.

По целия дълъг път между френския бряг и столицата Джейсън не научи нищо за двете жени, които търсеше. Напразно разпитваше гостилничарите и пощенските служители. Когато пристигна в хотел „Крийон“, не го очакваше никаква вест. Дните минаваха, но от младата му жена нямаше нито дума.

Когато го питаха за Катрин, той отговаряше, че я е изпратил при семейството си в Луизиана. Празните стаи на изискания апартамент станаха непоносими, той се премести в не толкова благоприличен хотел и се хвърли в такива изстъпления, че скоро стана известен в града под името „Лудия от Луизиана“. Два пъти се би на дуел — първия път с кавалера Д’Арси, който беше истинската причина за женитбата му с Катрин. Дуелът беше кратък — Джейсън уби противника си с един изстрел между очите. Само фактът, че никой не обичаше ДАрси, го предпази от арестуване. Макар че Наполеон лично бе забранил дуелите, френското правителство предпочете да не замесва полицията в този случай, за да не навреди на напредналите преговори за продажбата на Луизиана.

Джейсън не се грижеше нито за клюките, нито за риска; прекарваше нощите си в игрални салони и кръчми, прегръщаше все нови и нови красиви жени. Гордостта му забраняваше да търси жена си; очевидно тя не се интересуваше вече от него. Имаше достатъчно други, готови да споделят леглото му. Вземаше ги безразборно — стремеше се да изтрие образа на Катрин в съзнанието си, като преспи с колкото се може повече жени.

Най-после бързото писмо на Монро сложи край на изстъпленията му. Когато се появи в посолството, се бе постарал да заличи всички следи от разпътния си живот. След кратък поздрав Монро заговори направо:

— Решихме да платим на Франция шестдесет милиона франка за цялата територия на Луизиана — обяви той.

— Знаете ли точно какво купувате? Размерите на територията и досега не са точно определени. Дали французите са наясно къде минават границите? Барбе-Марбоа даде ли ви доказателства, че това огромно парче земя наистина принадлежи на Франция?

Монро мърдаше неспокойно на стола си. За Съединените щати договорът имаше един-единствен предвидим резултат: война с Испания. Всъщност, тези петнадесет милиона долара се плащаха само за да се осигури ненамесата на Франция.

— Ливингстън е уговорил всичко с Талейран, най-важния министър на Наполеон — отговори дипломатично той.

— Какво е казал онзи стар хитрец?

Монро се поколеба. Безсрамието на младия мъж го нервираше, но трябваше да има предвид писмото на президента Джеферсън, в което го съветваха да има доверие на Севидж.

— Талейран е отговорил, че можем да правим с Луизиана каквото си искаме.

Джейсън едва не избухна в смях. Типично за Талейран!

— Радвате ли се, че родната ви страна ще стане част от Съединените щати? — попита Монро.

Джейсън вдигна рамене.

— Не виждам кой знае каква разлика. Освен това Конгресът също има право да си каже думата.

Монро кимна. Парламентът непременно щеше да им създаде трудности. Първо обаче трябваше да осведомят подробно Джеферсън какво е постигнала парижката делегация.

— Сега, когато преговорите са приключени, вие нямате причини да се задържате в Париж — или се лъжа?

Джейсън се поколеба само секунда.

— Не! — отговори твърдо той.

— Готов ли сте да направите отще една услуга на президента и да му отнесете документите по договора? — Всъщност, това не беше въпрос, а констатация, и двамата го знаеха.

Два дни по-късно Джейсън беше застанал на палубата на кораба и гледаше как европейският бряг се стопява в мъглата. Тръгваше към дома. В малката кожена кесия, която носеше на голо под ризата си, бяха скрити всички секретни документи, удостоверяващи сключването на договора.

Той се взираше с безизразно лице в безкрайната синьо-зелена морска шир и мислеше за малката си жена, скрила се кой знае къде. Дали нямаше да изчезне в кървавата вихрушка на предстоящата война? В продължение на един дълъг миг пред погледа му се изправиха две разплакани виолетови очи и сърцето му се сви от неизпитван досега страх. Но той побърза да прогони неканените мисли, сви рамене и се прибра в кабината си.