Шърли Бъзби
Циганката (30)

28

Дори да доживееше до сто години, Катрин никога нямаше да забрави първата си среща с масивната, построена от тухли и дърво къща, в която щеше да изживее оставащите й дни.

Къщата беше издигната на малко възвишение и се открояваше като скъпоценен камък сред гъстата, сочна зеленина; тухлите, някога ярко оранжеви, бяха избледнели от вятъра и дъждовете. Високите дървени стълбове на първия етаж, първоначално боядисани с бледожълта боя, сега блещукаха кремави, огрени от последните лъчи на слънцето. Тер дю Кьор беше построена в годините, когато испанската баба на Джейсън е била младо момиче, и стилът й издаваше испанския произход. Извита външна стълба водеше към втория етаж. Трите страни на къщата бяха опасани от сенчеста веранда, над която беше спуснат извит покрив, фината дърворезба по парапетите бе закрита от избуялите жълти нарциси и сладко ухаещите кандилки.

От разказите на Джейсън Катрин беше подготвена да види солидна постройка — но не я очакваше в тази пустош, обрасла нагъсто с дъбове и елхи. Едва когато колоната наближи, тя забеляза, че пътеката се вие нагоре по хълма и се отваря в голяма поляна. Изоставената наглед къща изведнъж оживя. Заобиколиха ги развълнувани, смеещи се жени и деца, притичали да поздравят новодошлите.

По-късно Катрин узна, че Тер дю Кьор е повече селище, отколкото обикновена плантация; зад боровата горичка от обратната страна на къщата бяха построени цяла редица малки къщички, в които живееха мъжете, дошли с колоната, и семействата им. Почувства облекчение, когато усмихнатите черни прислужници се постараха да й създадат всички удобства след дългото и напрегнато пътуване.

Джейсън спря пред колата на Катрин, свали я на земята и я привлече в прегръдките си. Без да се интересува от любопитните погледи, той я целуна дълго и нежно.

— Добре дошла в Тер дю Кьор на моята малка смела съпруга! — проговори меко той.

Неспособна да разсъждава разумно, смутена от нежните му думи, Катрин се остави в ръцете на решителната малка жена, представена от Джейсън с името Сюзън. Качиха се на първия етаж, където мъжът й промърмори нещо от рода на: „Отивам да видя какво става“ и остави Катрин сама в просторното, хладно помещение с размери на бална зала.

Катрин огледа нерешително голите плочки на пода, простите бели стени, по които не висеше нито една картина, и оскъдните мебели. Имаше едно масивно махагоново легло с балдахин, изпъкващо още повече на фона на белите стени, стабилен гардероб, богато украсен с резба, и тоалетна масичка в същия тежък испански стил, пред която беше поставено тапицирано с червено кадифе столче. Това беше всичко. Празнотата правеше помещението още по-огромно, дори голямата, изградена от червени тухли камина в един ъгъл не заличаваше силното впечатление от големината му.

Катрин не знаеше какво да прави, затова излезе на верандата и се загледа надолу, където цареше трескаво оживление. Прислужниците разтоварваха колите и ги откарваха в навеса. Забеляза как и нейната кола изчезна зад ъгъла. Катрин усети пробождане в сърцето. Примитивното превозно средство й беше станало близко и за миг и се дощя отново да тръгне на път.

Благодарна за хладината, която цареше вътре, тя влезе в залата и се упъти към красиво резбованата двойна врата, която водеше в празна, също така огромна стая. Поклати замислено глава и се върна в първото помещение, където я очакваше излегналият се в леглото Джейсън.

— Е, харесва ли ти тук?

— Много е… огромно — отговори искрено тя.

— Сигурно. Но като го обзаведеш както трябва, ще придобие съвсем друг вид.

Откъде ще вземем мебели в тази пустош? — учуди се Катрин.

Усмивката му стана още по-широка. Без да прибягва до помощта на ръцете си, той изу тежките ботуши и небрежно ги пусна на пода.

— Почакай да видиш складовете. По едно време баба ми реши да поживее тук и нареди да докарат всевъзможни мебели. За съжаление оттогава минаха години и някои неща сигурно са се повредили, но съм сигурен, че и много са се запазили. А колите, с които дойдохме, също не бяха съвсем празни, скъпа моя.

— Затова ли ме доведе тук — за да обзаведа къщата ти и да играя ролята на домакиня? — попита уморено Катрин.

Джейсън не бързаше да отговори. Зелените му очи жадно поглъщаха стройното и тяло.

— Не, това не е единствената причина, поради която искам да си до мен.

Но Катрин нямаше намерение да се улавя на въдицата му.

— Къде е синът ми? — попита обвинително тя. — Искам да спи в моята стая.

Усмивката на Джейсън се изпари.

— Боя се, че ще имаш достатъчно задължения, защото ще спиш в едно легло с мен! Успокой се, не съм го настанил при слугите, а само няколко стаи по-нататък. Сали и Жана няма да го изпускат от очи.

— Непременно ли трябва да спя в една стая с теб?

— В момента това е единственото годно за спане легло в къщата. Надявам се, не очакваш от мен да спя на одеяло пред вратата.

Първата седмица на Катрин в Тер дю Кьор се изниза пред очите й като плетеница от хиляди пъстри картини. Джейсън намери време да я запознае с имението и се показа изненадващо любезен. В началото Катрин страдаше ужасно от горещината, преди всичко защото нямаше какво да облече за разходка, освен тежките, елегантни костюми за езда от Париж. Една сутрин Джейсън огледа замислено сгорещеното, пламнало лице, отиде да претърси складовете за един стар сандък и лично отнесе обкованото с желязо чудовище в стаята й. Катрин го отвори и зарадвано установи, че е претъпкан с детски дрехи на съпруга й. Макар повечето неща да бяха безполезни, няколко чифта бричове за езда сякаш бяха ушити специално за нея. Имаше и дузина белоснежни ленени и копринени ризи, които Жана и една от прислужничките трябваше само малко да стеснят. От този ден нататък тя започна да се появява само в дрехите на Джейсън.

Като че ли беше оживяла старата Катрин, която препускаше в луд галоп из зелените хълмове на Лейчестършир. Щом веднъж се запозна с просторните, пълни с множество расови коне обори, Джейсън не можеше да я измъкне оттам. От време на време тя се спираше и оглеждаше смаяно някой от конете, който й се струваше познат, но си казваше, че сигурно се лъже.

Държеше се като дете, на което е позволено да вземе от магазина за играчки всичко, което може да носи. Дни наред не можеше да се откъсне от оборите, навесите и оградените пасища. Джейсън я гледаше отдалеч със снизходителна усмивка. Дълбоко в себе си се надяваше, че един ден тези благородни животни ще прославят името на Тер дю Кьор по цяла Америка. Компетентните разговори как се развъждат чистокръвни коне, които Катрин често водеше с конярите и пазачите, отговаряха изцяло на плановете му за бъдещето.

Една сутрин Джейсън и Катрин вървяха бавно към новата конюшня. Той й обясни, че я е предназначил за оплодени кобили. Някои от грациозните майки, следвани от тънкокраки жребчета, вече пасяха сочната трева.

Катрин, която го бе хванала под ръка, вдигна плахо очи под ръба на широкополата си шапка и тихо призна:

— Тук е много хубаво, Джейсън. По-красиво е дори от нашето имение в Англия.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна сухо той. — Защото възнамерявам да прекараме живота си тук.

— Искаш да кажеш, че никога няма да се върнем? А какво ще стане със земите ми? Надявам се да убедя Рейчъл да остане при нас в Америка, а това означава, че в Англия няма да остане никой, който да се грижи за имотите ни.

Джейсън помисли малко и отговори предпазливо:

— Бихме могли да наемем добър управител, освен това аз имам роднини, които с радост ще се погрижат за всичко. От време на време ние с теб също ще посещаваме Англия и ще наглеждаме имението ти. Кой знае — прибави замислено той, — може би някое от децата ни ще предпочете да живее в Англия, вместо в Америка.

Катрин го погледна изпитателно и попита:

— Това не те ли тревожи? Твоята родина е тук…

Тя мислеше за Никълъс, той обаче имаше предвид нещо съвсем друго. Пощипна я по носа и засмяно изтърси:

— Скъпа моя съпруго, ние ще имаме толкова много деца, че ще останат достатъчно за Тер дю Кьор, даже и ако половин дузина решат да се установят в Англия!

Заболя я, че Джейсън няма никакво намерение да крие за каква цел я е определил. Преглътна и се опита да си внуши, че думите му са обикновено преувеличение.

— Не е ли твърде рано да мислиш отново за това, особено след миналата нощ? — попита с дяволита усмивка тя. — Крайно време е да ми покажеш новата конюшня.

Джейсън я поведе към солидната тухлена постройка и тръгна напред по средния коридор, докато Катрин спираше пред всеки отделен бокс. Джейсън спря и търпеливо зачака. Катрин беше готова да го последва, когато движението на една кобила отклони вниманието й. Младата майка меко побутна с ноздри несигурните крачета на жребчето си, после протегна блестящата си черна глава над ниската врата на бокса. Изумена, Катрин впи очи в копринената черна грива, после протегна ръка и помилва меката муцуна на любимката си.

— Шеба! — прошепна задавено тя. Пръстите й се плъзгаха по гладката кожа, очите й потърсиха застаналия до вратата Джейсън. На устните й напираха хиляди въпроси, но не знаеше как да започне.

— Когато бях отишъл при майка ти и двамата си блъскахме главите къде може да си се скрила, намерих време да по-обиколя имението ви. И тъй като нито за миг не се съмнявах, че един ден ще се върнеш при мен, реших да взема конете ти в Америка. Особено Шеба. Никога не бих я оставил в Англия.

— Нямам думи да ти опиша колко се радвам, че Шеба е тук — прошепна едва чуто Катрин.

На следващия ден Джейсън и работниците от плантацията започнаха да изкореняват горите за нови памукови полета. Катрин остана сама и посвети цялото си внимание на складовете, препълнени с мебели, платове и всевъзможни предмети за обзавеждане. Имаше чувството, че по невнимание е попаднала в пещерата на Аладин. Лека-полека осъзна, че три поколения жени от майчината линия на Джейсън са трупали в къщата ценни вещи, които не са им харесвали или не са можели да влязат в употреба. И тъй като никой не си бе дал труда да състави списък на донесеното, в складовете цареше пълна бъркотия.

В голям сандък, поставен върху облегалката на грозно старо кресло, Катрин откри прекрасен кристален сервиз, принадлежал на майката на Джейсън, Антония. Жана намери приказно красив староанглийски порцеланов сервиз, който пък не се бе понравил на майката на Антония.

Много вещи в складовете бяха повредени, други бяха изцяло негодни за употреба. Оглеждайки мрачните тонове и неизразителните сцени по множеството полуизгнили картини, Катрин реши, че без никакво съжаление може да ги използва за подпалки. Ала когато видя прекрасния испански килим, прояден от плъхове и молци, сърцето я заболя. Колко добре щеше да изглежда в големия салон на партера!

Джейсън не се вълнуваше от находките й. Ала когато Катрин дни наред не престана да оплаква загубата на килима, не можа да се стърпи и й заяви:

— Защо просто не направиш списък на всичко, от което се нуждаеш! Включи и проклетия килим! Ще дам поръчките ти на Пиещия кръв и се надявам най-после да те видя доволна.

— Какво? — попита смаяно Катрин. — Нима индианецът отива в Начез?

— Не в Начез, скъпа моя, в Ню Орлиънс. Аз също имам нужда от куп неща, затова след няколко дни към града ще потегли керван от коли.

Беше ранна вечер, но двамата вече се бяха нахранили и седяха един срещу друг в голямата зала. Дългата маса беше покрита със снежнобяла покривка. Катрин беше открила прекрасната дамаска в стар сандък заедно с подходящи свещници от кристал и сребро. Тя наблюдаваше лицето на Джейсън, огряно от трепкащата светлина на свещта, и се питаше дали някой ден ще успее да се добере до истинската му същност.

Доколкото му беше възможно, той изпълняваше всяко нейно желание. Настани я в прекрасна къща, остави я да управлява домакинството, както намери за добре. Имаше достатъчно прислужници, беше задоволена с всичко необходимо. И не я тормозеше с изискванията си.

Естествено тя знаеше, че плантацията го държи в постоянно напрежение. Дни наред бе работил по изкореняването на горите; стадата говеда, които пасяха свободно наоколо, трябваше да бъдат белязани; част от добитъка трябваше да бъде отделен и изпратен на пазара в Ню Орлиънс. Джейсън беше зает през целия ден и Катрин се питаше дали само това е причината, че вече не идва нощем при нея.

— Мога ли да дам едно писмо на Пиещия кръв? — прекъсна настъпилата тишина тя.

Джейсън се напрегна, макар и незабележимо, измери я с изпитателен поглед и попита:

— На кого си решила да пишеш?

— Мама може да пристигне всеки ден и трябва да я уведомя къде живея. Нека индианецът отнесе писмото в Ню Орлиънс, а там със сигурност ще се намери човек, който да го достави в Начез. Рейчъл ще отседне в плантацията, където ме намери.

Джейсън презрително изду ноздри.

— В къщата на любовника ти! Смяташ ли, че това е проява на добър вкус?

Лицето на Катрин се покри с червени петна. Дощя й се да изкрещи истината в лицето му, но преглътна напиращите на езика й ядни думи и тихо попита:

— Мога ли да му дам писмото?

Джейсън изпи на един дъх виното си и отговори хладно:

— Защо не? — Следващите му думи бяха повече от изненадващи: — Защо не поканим Рейчъл при нас? Какво да прави в Начез, щом ти живееш тук?

— Наистина ли? — попита задъхано Катрин. — Ти нямаш нищо против?

— Не, нямам нищо против — отговори с измъчена усмивка Джейсън. — Обикнах майка ти от пръв поглед. Освен това ми се струва, че имаш нужда от женска компания.

Катрин го изгледа недоверчиво, но в следващия миг лицето й се озари от щастлива усмивка. Джейсън сведе очи, усетил болезнено пробождане в сърцето. Защо жена му не го удостояваше никога с тази усмивка?