Джуд Деверо
Принцесата (5)

ГЛАВА ПЕТА

Арайа седеше умислена в апартамента си в хотел „Уевърли“. В ушите й още кънтеше смехът на персонала на хотела. Досега никой не й се беше надсмивал, не би искала да преживее такова нещо отново.

Влакът беше мръсен, опушен и препълнен. Стотици войници се връщаха по домовете си и тя имаше впечатлението, че всеки един от тях само търси да се допре до нея. Когато им каза, че на населението не се позволява да се докосва до нея, направо й се изсмяха в лицето.

При пристигането във Вашингтон беше толкова изнервена, че съвсем обърка банкнотите. Носачът едва не се хвърли да й целува краката, като пъхна банкнотата в ръката му. Виж, шофьорът на таксито бе достатъчно безсрамен и я наруга здраво заради многото й куфари.

Пред рецепцията в хотела се беше наредила опашка. Когато помоли чакащите да й направят път, станаха нелюбезни, а и все се препъваха в багажа й. Арайа нямаше и понятие как да се държи на една опашка, но бързичко научи. Не стигна, а по-скоро я избутаха до рецепцията, изтощена и нервна. За съжаление, така изглежда, се чувстваше и служителят на хотела. Изсмя й се в лицето, когато тя заяви, че иска да наеме апартамент. За нейна безкрайна изненада, той обяви на всеослушание на всички от опашката, какво е пожелала. Така й се смяха…

Арайа се сети за съвета на Джей Ти, да даде на портиера една банкнота. Тя сложи в ръката му кесията си. Кой знае по какви причини, това само го разсмя още повече.

След като не бе спала цяла нощ, Арайа се чувствате ужасно. Мразеше и Америка, и американците! Вече не помнеше и половината от думите на лейтенант Монтгомъри. И знанията й по английски се оказаха май недостатъчни, думите й ставаха все по-неразбираеми.

— Елеанор Монтгомъри — успя да каже най-сетне тя.

— Не ви разбирам — каза служителят. — Германка ли сте?

При тези думи опашката замря, всички бяха вперили в нея враждебни погледи.

Арайа повтори името. До портиера се приближи някакъв друг мъж. Това беше управителят на хотела. Името на майката на Джей Ти подейства като заклинание. Изведнъж всичко стана съвсем просто. Долетяха пикола, само след минути управителят заведе лично Арайа до асансьора, като се извиняваше многословно и угрижено за лошото държане на портиера. Видите ли, с тази война е просто невъзможно да се намери приличен персонал…

Сега, сама в стаята си, Арайа се чувстваше като изгубена. Наистина, управителят мистър Кетън я помоли да звъни, ако се нуждае от нещо… Но къде беше тук лентата за звънеца?

На вратата се почука и когато тя не отговори, влезе прислужник, който буташе пред себе си количка с нейните куфари. След като ги подреди в гардероба, човекът застана в очакване.

— Можете да си вървите — каза тя нетърпеливо. Мъжът изфуча презрително и тръгна към вратата.

— Почакайте! — извика Арайа и посегна към кесията си. Вече бе установила, че американците са готови да направят всичко заради тези банкноти. И колкото повече бяха нулите, изписани на тях, толкова по-добре… Тя дръпна една банкнота и каза: — Имам нужда от камериерка. Познавате ли някого, който би могъл да ми помогне при обличането, да ми приготви банята и да разопакова куфарите ми?

Мъжът се слиса, като видя стодоларовата банкнота. С неочаквано усърдие се опита веднага да уточни:

— За колко време ви трябва момиче? Сестра ми би могла да ви помогне, но не би искала, разбира се, да остане камериерка завинаги…

Арайа остана отново поразена. В Ланкония съвсем не бе унизително да си камериерка или прислужник. Всичките й момичета там бяха от аристокрацията.

— Само за няколко дни — промълви тя.

— Ще я повикам — кимна човекът и отиде до черния телефон, поставен до прозореца.

Арайа си беше служила с телефон, но винаги друг избираше номера вместо нея. Затова следеше с интерес как човекът върти шайбата. Той заговори със сестра си и Арайа отиде в спалнята.

Жената пристигна след два часа. Беше нацупена и недружелюбна. Веднага обясни на Арайа, че не е прислужница. Само защото е война, се съгласява изобщо да се заеме с такава работа. Свърши всичко, което Арайа й възложи, но не скриваше своето нежелание.

След като се изкъпа, изми косата си и хапна достатъчно, Арайа можа да си легне най-после чак към четири часа следобед.

Едва затвори очи и я стресна острият звън на телефона. Замаяна, тя се пресегна и вдигна слушалката.

— Да, моля? Говори Нейно кралско височество.

— Не го забравяш и когато спиш, така ли? — каза един познат глас.

— Какво искате от мене, лейтенант Монтгомъри? — запита тя и изведнъж седна на леглото с изпънат гръб.

— Бил сметна, че трябва да ти се обадя, за да се уверим, че всичко е наред.

— Добре съм.

— Имаше ли проблеми с настаняването?

— Не, разбира се. Всички бяха очарователно мили с мене.

— Видя ли се с генерал Брукс?

— Ще отида утре при него.

— Утре? Та какво прави досега?

Прииска й се да му кресне, да му каже, че е висяла на опашка, че й са се присмивали, че има камериерка, която презира господарката си, че я подозират като враг на американците… Но вместо това тя каза само:

— Измих косата си и поседях във ваната.

— Естествено! Би трябвало да го предположа. Една истинска принцеса поставя лукса над всичко! Ще се обадя утре вечер да разбера какво е казал генерал Брукс.

— Не си правете труд, моля ви. Убедена съм, че вашето правителство ще се справи бързо с измамницата.

Той замълча за малко.

— Предполагам, че не си видяла още вестниците. Фалшивата принцеса е станала страшно популярна. Възможно е на американците фалшивото да им допада повече от истинското.

Тя изгледа гневно слушалката, преди да я захвърли с ярост на вилката.

— Противен тип! — извика тя и се запъти към салона. Бяха й донесли с обяда някакъв вестник, на който не беше обърнала внимание.

На втора страница имаше снимка на жена, която доста приличаше на нея. Текстът под снимката говореше, че прелестната принцеса Арайа от Ланкония обикаля страната като пратеник на мира. Арайа моментално позна жената от снимката — братовчедката Мод!

— Всъщност ти винаги си ми завиждала, Зизи! — възкликна Арайа изумена, като по навик използва галеното име на братовчедка си.

Като разгледа снимката по-подробно, видя на заден план усмихнатата лейди Емире, лелята на Зизи. Явно тя охраняваше Зизи и се опитваше да държи на разстояние придворните дами на Арайа… Но все пак не може никой да не почувства разликата…

— Та никой ли не забелязва, че ти не си истинската Арайа? — продължи тя мислите си на глас, като преглътна сълзите, които напираха в гърлото й.

Сломена, тя се върна в леглото, но не можа да заспи.

Утрото донесе нови проблеми. Жената, която беше взела за камериерка, просто напусна стаята, когато Арайа я помоли да й помогне при обличането. Трябваха й цели три часа, за да се приготви. Беше доволна, че черната шапчица с воалетка прикрива зле вчесаната й коса.

Прекоси фоайето на хотела с малко несигурни стъпки, но с гордо изправена глава и изпънати рамене. Портиерът веднага разбра какво иска. Когато му каза, че иска да иде при генерал Брукс, той извади свирката от джоба си и само след секунди таксито спря пред портала. Арайа обаче посочи дългия черен кадилак с шофьора, спрял от другата страна на улицата и каза, че иска да вземе тази кола. Портиерът изтича до шофьора и след оживени разисквания се върна и заяви:

— Ще ви закара до Пентагона.

Арайа вече беше констатирала, че всички американци очакват да им бъде заплатено, дори за съвсем прости услуги. Затова подаде на портиера една от банкнотите, на които имаше две нули. Човекът се поклони дълбоко и остана така да й държи вратата на колата.

Арайа се облегна удобно на меката кожена седалка и затвори очи. За първи път от отвличането й се чувстваше наистина добре.

Кадилакът спря пред Пентагона, шофьорът й помогна да излезе от колата и побърза да й отвори вратата към фоайето. Когато тя бутна в ръката му банкнота, той отказа:

— Вече ми е заплатено.

Тя му се усмихна, зарадвана от този мил жест, твърде рядко срещан в Америка.

Когато влезе във Военното министерство, разбра, че спокойното пътуване с колата е било само малко затишие пред буря. Стотици хора тичаха и се блъскаха, стиснали някакви документи под мишница. Чуваха се пукотевица и пишещи машини, високоговорителите гърмяха с последните новини.

Тя се отправи към една маса и попита за генерал Брукс.

— Отсреща — каза жената и продължи да хапе съсредоточено края на молива си. — Там питайте! Отсреща…

Арайа тръгна по дългия коридор и отново попита.

— Не съм му секретар! — сопна й се един млад мъж. — Да сте чула, че воюваме?

Арайа направи още пет опита, но отвсякъде я отпращаха. На два пъти се опита да мине през някаква стъклена врата, но всеки път й се изпречваха въоръжени часови. Накрая някакъв си човек й препоръча да намине идущата седмица, друг пък й каза да изчака да свърши войната… Накрая дори я помолиха да напусне залата.

Арайа се поизправи, приглади жакета си и влезе отново вътре. Щом американците не искат да научат истината, ще блъфира!

Тя застана в средата на залата и каза с ясен глас:

— Аз съм германска агентка! Ще предам сведения само на генерал Брукс!

Цялата зала замря. Всичко живо остави своята работа и впери очи в нея. Но после… Разрази се истинска буря. Войници с оръжие се втурнаха към нея и я обкръжиха.

— Не ме докосвайте! — изкрещя Арайа, когато мъжете направиха опит да я хванат за ръцете. Помъкнаха я по някакъв дълъг коридор, отвсякъде надничаха хора, напираха да я зърнат. Арайа бе благодарна, че воалетката на шапката й прикриваше наполовина лицето й. Закле се вече никога да не напуска Ланкония…

След безкрайни минути войниците я бутнаха на някакъв стол.

— Искам хубаво да я видя! — разнесе се някакъв гневен глас.

Арайа вдигна глава и отмахна воалетката — застана очи в очи с генерал Брукс.

— Колко хубаво е, че ви виждам отново! — каза тя любезно, като че се намираха на някакъв гала-прием и му подаде сърдечно ръка.

Очите на генерала се разшириха.

— Вън! — извика той на войниците, стълпили се в салона.

— Възможно е да е опасна! — каза един от войниците, насочил дулото на пистолета си към Арайа.

— Аз ще се справя с нея! — отвърна генералът свирепо. Когато всички излязоха, той се обърна към Арайа: — Какво ви води при мен, Ваше кралско височество? Мислех, че сте във Вирджиния!

— Не аз, а друга една жена, която прилича на мене — поясни Арайа.

Генералът спря на нея тежък, изпитателен поглед.

— Ще поръчам да ни поднесат чай и тогава ще поговорим.

Арайа с удоволствие изпи чая си и хапна от сладкишите.

След това генералът я заразпитва. Накара я да му припомни онова, което бе станало по време на неговото пребиваване в Ланкония — искаше да се увери, че тя е истинската принцеса.

Към два часа следобед той я заведе в един малък салон, където би могла да си почине. В три и половина я въведоха в помещение, където бяха насядали четирима генерали и двама цивилни. Помолиха я да разкаже за отвличането и за фалшивата принцеса.

Арайа не показа ни най-малки признаци на досада, нетърпение или умора. Знаеше, че сега въпросът е: всичко или нищо! Ако не успее да убеди тези мъже, че е принцеса Арайа, всичко е загубено! Никога няма да може да се върне в родината си, ще бъде никой! А Ланкония ще провъзгласи за кралица една обикновена гражданка — жена, която надали имаше с какво да се похвали.

Арайа седеше с изправен гръб и отговаряше на всички въпроси — отново и отново.

В десет часа вечерта я върнаха в хотела, но оставиха хора да я пазят. Една военнослужеща от женския корпус приготви банята й и прегледа целия й гардероб. Едва към полунощ Арайа рухна смъртно уморена в леглото си.

 

 

Въздухът в голямата зала за конференции на Пентагона беше синкав от цигарен дим. Масата от махагон беше отрупана с празни чаши, препълнени пепелници и засъхнали сандвичи.

— Тази работа силно намирисва! — заяви генерал Лайънс и прехвърли догорялата си пура в другия ъгъл на устата си.

— Смятам, че имаме основание да повярваме на нейната история — възрази членът на Конгреса Смит. Той беше единственият от шестимата мъже, който все още изглеждаше свеж донякъде. — Видяхте ли белега на лявата й ръка? Според нашите сведения тя е получила тази рана на един ловен излет, още като е била дванадесетгодишна.

— Но знае ли човек, коя принцеса е по-полезна за Америка! — намеси се генерал О’Конър. — Самата Ланкония няма за нас голямо значение. Това, което ни трябва, е ванадият. Ако подставената принцеса ни го осигури, по-добре да не се набъркваме в тази история.

— Ланкония е близо до Германия и Русия. Вярно е, че засега русите са наши съюзници, ала все пак това е една комунистическа страна.

— Кой може да каже, какво ще стане с Ланкония след войната? Да речем, че помогнем на истинската принцеса да се възкачи на трона. Какво ще стане? Ами че тя е в родствени връзки с половината аристокрация на Германия! Какво ще стане, ако се омъжи за някой германец?

Сега вече и шестимата мъже заговориха едновременно.

Генерал Брукс удари с юмрук по масата:

— Господа, казвам ви, че тя ни е безкрайно необходима, и то като носителка на законната власт! Всички чухте нейното обещание, че ако й помогнем, ще ни даде ванадий. Разбира се, нашите интереси биха били най-добре защитени, ако тя се омъжи за американец…

— Американец? — ахна Смит недоумяващ. — Тези европейски благородници със синя кръв се женят само помежду си. Откъде, за Бога, ще извадим американски принц?

— Това младо момиче би направило всичко, за да помогне, на своята страна — обади се генерал Брукс — Ако й кажем, че ще й помогнем само ако се омъжи за американец и го провъзгласи по-сетне за крал, убеден съм, че ще го стори, вярвайте ми!

— Но казват, че е вече сгодена.

— О, да! Запознах се с него — изкриви презрително лице генерал Брукс. — Едно надуто, смешно джудже, достатъчно възрастно, за да й бъде баща. Той тича само след парите на нашата принцеса.

— Нашата принцеса?! — извърна подигравателно очи генерал Лайънс.

— Точно така, нашата принцеса! Точно такава ще стане, ако й помогнем и сложим до нея някой американец! Мисля вече за военните бази, които ще изградим в Ланкония. Представяте ли си, непосредствено до Германия и Русия…

Мъжете закимаха.

— И така, кого виждате като бъдещ крал? — запита Смит делово.

— Някой, на когото можем напълно да се доверим. Някой, който държи на Америка и на американските ценности!

— Разбира се, трябва да е от най-издигнато семейство — допълни генерал Брукс. — Не можем да предложим на принцесата някой гангстер или някой полуидиот. Само най-добрият ще подхожда на трона на Ланкония.

Генерал Атънбърг се прозя и побърза да се обади:

— Предлагам да отложим заседанието за утре. Така ще можем да помислим кого да предложим.

Останалите с готовност гласуваха за предложението му.

 

 

На сутринта шестимата недоспали мъже се събраха отново на съвещание. Четирима от тях се бяха допитали до жените си — разбира се, без да им съобщават конкретни факти — има ли някой американец, според тях, който да е подходящ за крал. Уважаемите дами бяха предложили Кларк Гейбъл и Кари Грант…

След около четири часа остри спорове се очертаха шест имена: двама млади конгресмени, един вече не толкова млад бизнесмен, трима представители на най-старите американски фамилии. Единственото, което можеха да посочат бе, че прадедите им са пристигнали в Америка с „Мейфлауър“.

Тези именно имена бяха предадени на комисия, която да извърши основни проучвания за миналото на кандидатите. Безспорно, бъдещият крал на Ланкония трябваше да бъде без всякакво петънце!

— А проверете и този Монтгомъри — напомни Смит на членовете на комисията. — Искам да разбера дали може да си държи езика зад зъбите.

Цели три дни Арайа остана в хотелския си апартамент като затворничка. Пред вратата й стърчаха денем и нощем двама тежковъоръжени войници, навън на улицата, също имаше постове. Сутринта на втория ден й донесоха огромен пакет със списания, със сърдечни поздрави от генерал Брукс.

Арайа седна и се зачете. За първи път тя получи някаква представа за живота на американците. Сториха й се малко лекомислени, интересуваха се сякаш само от филмови звезди и вариететни певици. Но в едно от списанията откри статия за Ланкония и кралското семейство.

На четвъртия ден още в шест сутринта се появиха две жени от женския военен корпус, за да й помогнат при обличането. Бяха сръчни, делови и правеха всичко, което Арайа поиска от тях.

В осем часа тя вече седеше в една от залите на Пентагона заедно с шестимата мъже, които познаваше от разпита. Беше известена, че ще трябва да се омъжи за американец, когото да провъзгласи за крал.

Арайа не показа с нищо колко е поразена от това предложение. Тези американци като че ли наистина смятат, че могат да поискат от нея всичко! Тя търпеливо се опита да обясни, защо един американски съпруг би бил напълно неподходящ за нея.

— Моят съпруг ще бъде принц-консорт, а нито един американец не притежава кралство, което да може да бъде обединено с моето…

— Но „империята на Америка“ ще бъде ваш съюзник! — я прекъсна раздразнено един от мъжете.

— Не мога да кажа, че съм готова на такава стъпка — Търпението й вече наистина заплашваше да се изчерпи. — Всъщност аз съм сгодена вече и скоро трябва да се омъжа. Нито моят народ ще одобри, ако аз разваля този годеж, нито моят дядо.

Арайа реши, че с тези категорични думи въпросът е приключен. Но се заблуждаваше. Господинът от Конгреса, когото наричаха Смит, обясни сега това тяхно абсурдно предложение:

— Ако ние просто ви разменим с вашата двойница, без да установим, кой е организирал покушението, вие ще се намирате в смъртна опасност! Достатъчно е да направите някаква малка грешка и ще бъдете ликвидирана.

— Ликвидирана?! — Арайа направи опит да се усмихне.

— Да, да! Просто една мъртва принцеса! Защото засега е сигурно едно нещо: онзи, който е искал да ви убие, не желае Америка да получи ванадия. Предполагаме, че конците дърпа някой, който е ваш приближен.

Арайа не отговори, но знаеше, че този човек има право. Усети, че побледнява. Не сметна за необходимо да разказва на господата, че братовчедка й Зизи сега се представя вместо нея. Но Зизи не можеше да измисли тази игра! Братовчедка й беше едно нервно, вечно наплашено създание и би могла да поеме задълженията на Арайа само ако някой режисираше точно какво и как трябва да стори…

— Ние държим няколко коза — обади се един висок, посивял вече офицер. — Никой не знае, че сте останала жива. Така че няма да ви търсят.

— Позволете да ви обясня плана, който разработихме съвместно — намеси се друг от мъжете. — Ще оставим измамницата да си приключи обиколката на спокойствие и ще я приберем, когато потегли обратно за Ланкония. По същото време вие ще пристигнете там. Предполагаме, че определени хора ще се обърнат към вас и ще ви помолят да заемете мястото на изчезналата принцеса…

— Така ще разберем кой стои в дъното на атентата и отвличането — допълни Смит.

Генерал Брукс се окашля.

— Единствената уловка е, че вие трябва да се явите като американка, със съпруг американец.

Арайа не беше много сигурна, че е разбрала добре — всичко беше толкова объркано!

— Но аз не съм американка… Как могат да ме вземат за американка?

— Ще ви обучим да се държите като американка.

— Но защо? — проплака тя, правейки огромно усилие да възвърне царственото си хладнокръвие.

Изведнъж я обзе непреодолима носталгия. Беше толкова мъчително непрекъснато да трябва да се нагаждаш към чужди нрави и обичаи, да говориш на чужд език, да премисляш по три пъти всяка думичка… Беше уморена да общува с хора, чийто начин на действие й е абсолютно чужд. Искаше да си иде у дома…

Генерал Брукс стисна ръката й и тя не я отдръпна.

— Ако направим така, че двойницата ви да изчезне и да се появите вие на сцената, с вашето държане и замах, заговорниците веднага ще се усъмнят. Те пак ще опитат да ви премахнат. Но този път може и да успеят! Ето защо искаме да инсценираме ситуация, в която да използваме жена, която да прилича на вас. Ние ще им предложим една американка, която да обучат като принцеса за своите цели.

— Да обучават мене да бъда принцеса! — Абсурдността на тази идея накара Арайа да излезе от своето мрачно вцепенение. Реши, че би могло да се помисли по този план. Поиска още разяснения:

— Следователно най-напред трябва да се науча да се държа като американка и след това ще правят от мене принцеса?

— Смятате ли, че ще можете да се справите? — погледна я строго конгресменът Смит.

Тя го изгледа високомерно.

— Надявам се, че ролята на принцеса ще мога да изиграя отлично.

Всички се разсмяха, с изключение на Смит.

— Но за тази акция съвсем не ми е нужен американски съпруг — продължи Арайа.

Ако тя съблюдава в общи линии предлагания план, спокойно — според нея — биха могли да отпаднат някои смешни подробности.

Генерал Лайънс се поклони към нея:

— Въпросът е, че ние ще ви подкрепим само ако сте съгласна да споделите трона си с един американец. При положение, че вие не приемете това, можете още сега да си тръгнете през тази врата, а ние ще отречем да сме ви виждали някога.

Нужно й беше малко време, за да преглътне това. Невъзможно беше да е казано сериозно!

— Но аз ви уверих, че ще ви дам ванадий! — отвърна тя безпомощно.

Смит я изгледа студено:

— Ние искаме нещо повече. Сега, когато воюваме, ванадият е крайно необходим. Но след войната бихме искали да създадем военни бази във вашата страна. Ние сме крайно заинтересовани, да можем да наблюдаваме отблизо русите и германците…

— При положение, че спечелите войната — си позволи да внесе съмнение Арайа. — Но ако победител излезе Германия, Ланкония не може да си позволи да има американец за принц-консорт!

— Войната ние няма да загубим и не говорим за принц-консорт, а за крал — отвърна Смит студено.

— Аз не мога… — започна Арайа, но рязко млъкна. Искаха толкова много! Не само дипломатически и военни отстъпки, но и лична жертва! Тя втренчи поглед в ръцете си. Ако не се съгласи? Какво й остава? Америка беше най-странната земя, която бе виждала. Ами ако трябва да остане да живее тук цял живот?!

Арайа вдигна поглед и видя, че всички са вперили очи в нея…

Вратата се отвори и една жена в униформа влезе и прошепна нещо на ухото на генерал Брукс. Той кимна на присъстващите.

— Принцесо — каза той и се надигна от мястото си — за съжаление, трябва да ви оставим за малко. Охраната ще ви придружи до някоя стая да си починете.

Мъжете напуснаха залата. Американските маниери все още продължаваха да извикват студени тръпки по гърба й. Но поне щеше да има време да обмисли предложението на спокойствие. Тя охотно последва момичето от женския корпус.

 

 

Шестимата мъже влязоха в една стая, в която бяха вече насядали четиринадесет капнали от умора офицери. Никой от тях не бе мигнал през последните три дни, тъй като трябваше да съберат информация за бъдещия съпруг на принцеса Арайа.

Когато шестимата влязоха, офицерите се надигнаха вяло и отдадоха чест. Един лейтенант, придържащ под мишница папка с документи, излезе напред.

— И така, какво установихте? — попита Смит нетърпеливо.

— Боя се, че не е много добре, сър. И така: първи, Чарлз Томас Уолдш…

Лейтенантът се задълбочи в четене и представи безупречното генеалогично дърво на този млад мъж.

— Не звучи зле, бих казал — даде оценка генерал Брукс. — Какво не е наред с него?

— Ами той… Той е хомосексуалист, сър.

Докладът продължи в този дух. Бизнесменът се оженил още на шестнадесет за жена от занаята, та сега плащал луди пари да го остави на мира. Развод обаче въобще не е имало… Друг един пък бил всеизвестен комарджия, четвъртият произхождал от семейство, което трупало луди пари от спекула… Петият — конгресмен — си позволил да вземе подкуп.

— А последният? — запита генерал Брукс видимо обезкуражен.

— Има баба и дядо германци. Не можем да бъдем сигурни в неговата лоялност.

— И какво ще правим сега? — прозвуча остро гласът на генерал Лайънс.

— Времето напира. Двойничката ще се върне след няколко дни в Ланкония. Ще се подготвя договорът за ванадия. Ако го продадат на Германия, Господ да ни е на помощ…

— Ами аз имам много сладък брат — каза една от военнослужещите в женския корпус, ала никой не се засмя.

Настъпи мълчание. Изминаха доста тягостни секунди преди то да бъде нарушено от друг офицер.

— Господа, разполагаме с доклад, който би могъл да представлява интерес за вас. Отнася се за лейтенант Монтгомъри, човека, който е спасил живота на принцесата.

Сега нямаме време — започна Смит, но генерал Брукс го прекъсна:

— Прочетете го!

— Джарл Тайън Монтгомъри е израснал в един малък град в Мейн, който всъщност е притежание на неговото семейство, тъй като корабостроителниците Уорбрук са негови… — Тук лейтенантът направи красноречива пауза. Всички знаеха, че корабостроителниците Уорбрук са най-големите в Щатите, те първи бяха започнали да произвеждат военни кораби. Заслугите им за военния флот бяха огромни. — Дедите му са се преселили в Америка още по времето на Елизабет Първа. Девизът на семейството е: „Никога не продавай земята си“. И то го спазва с чест. Все още са собственици на земи в Англия, притежавани някога от техния прадядо Ранулф де Уорбрук, живял през тринадесетия век. Още през осемнадесети век те натрупват в Америка огромни богатства, а когато по-късно един от мъжете се оженва за жена от фамилията Тагърт, семейството прибавя към богатствата си и просторни имения. През първите години на деветнадесети век неколцина членове на семейство Тагърт напускат Източния бряг, тръгват да търсят щастието си на Запад и изгубват всичко. Но някъде около 1880 година някой си Кейн Тагърт натрупва на борсата несметно богатство и семейството отново се издига. Една леля на Монтгомъри притежава истински дворец в Колорадо, нейното семейство впрочем притежава стоманената империя Фентън-Тагърт…

„Още едно мощно производство на изделия за войската…“

Лейтенантът изчака всички да осъзнаят този факт, пое дълбоко въздух и продължи да чете:

— Освен огромното си богатство лейтенант Монтгомъри може да предложи и още нещо. В неговото родословно дърво се числят една руска велика княгиня, една френска принцеса и няколко английски графа. Предците му са се били храбро във всички американски войни. Мъжете от семейството — та дори и жените! — са отличени с високи ордени. Заедно с тримата си братя лейтенант Монтгомъри е помагал от дете в корабостроителниците на своя баща. Той е индивидуалист, прекарва продължително време сам на яхтите си. В училище е имал добри бележки, в продължение на три години е бил капитан на гребния отбор. Още на другата сутрин след бомбардирането на Пърл Харбър той — също както и братята си — се е записал доброволец. След завършване на образованието си е бил изпратен в Италия. Върнал се е в Америка преди година и половина, като му е било възложено да организира преоборудването на граждански кораби във военни. Преди два месеца един товарен самолет загубва височина и се блъска в склад за муниции. Самолетът се запалва, загиват единадесет души. Но лейтенант Монтгомъри успява да предотврати най-лошото: потушава огъня, преди мунициите да експлодират. Обгорен тежко, е лежал няколко седмици във военната болница. Всъщност на онзи остров той е бил на почивка. Тогава именно спасява живота на принцесата…

Лейтенантът остави папката на масата. Забарабани замислено с пръсти по нея, и вдигна глава:

— В заключение бих искал да отбележа, че лейтенант Монтгомъри е най-достойният кандидат, който Америка може да предложи за един трон.

 

 

— Това е абсолютно невъзможно! — възкликна Арайа възмутена. — При никакви обстоятелства няма да се омъжа за този грубиян! Предпочитам да тръгна да прося, отколкото да го взема за мъж!

За първи път в живота си тя не успя да се овладее. Показа цялото си нежелание, отвращение и ужас. Тези американци са абсолютно луди!

— За съжаление, не само вие сте изложена на неприятности при създалата се ситуация. Косите ми настръхват, като си помисля какво може да стори на Ланкония тази ваша двойница и хората, които стоят зад нея. Да се надяваме, че няма да посегнат и на дядо ви — подметна Смит с невинно изражение и затвори куфарчето си с меко котешко движение. — Беше ми приятно да се запозная с вас. Желая ви много щастие, положително ще имате нужда от него!

В главата на Арайа се мяркаха трескаво нелепи картини: Зизи, седнала на трона, а до нея съветникът-убиец… През колко кървави вражди и междуособици бе преминала Ланкония! Дали убиецът няма да въвлече страната във войната, опустошаваща почти целия свят?! И сега в Ланкония вече се чуваха гласове, че едно влизане във войната ще изправи на крака икономиката на малкото кралство…

Арайа мислено се видя седнала в някакъв малък американски хотел, да чете съобщения за съсипаната от бомби Ланкония… Сърцето й заби силно — всичките онези хора щяха да загинат по нейна вина! За да спаси стотици, а може би и хиляди свои сънародници, ще е достатъчно да се омъжи за един човек, когото не може да понася.

— Почакайте! — извика тя на Смит. Той спря при вратата, но не се обърна. — Ще направя онова, което искате… — Гласът й едва се долавяше. Но стоеше там, изпъната като струна, напрегнала до болка всяко мускулче на тялото си.

Само да не помръдне! Ще избухне в плач, само ако се раздвижи…

Лейтенант Монтгомъри е извикан да се яви — обяви Смит. Някъде дълбоко в очите му се мярна сянка от доволна усмивка. Той бързо излезе от залата.

— Копеле! — процеди през зъби момичето от женския корпус. То хвана Арайа за ръка и каза дружелюбно: — А сега ти трябва хубаво да се изплачеш, миличка! Ще те заведа в кабинета на генерал Джийлкрайст, той в момента отсъства. Толкова неприятен ли е наистина този Монтгомъри?

Арайа само кимна и последва охотно своята придружителка.

— Благодаря на Бога, че съм американка! — възкликна момичето. — Никой не може да ми нарежда за кого да се омъжвам! — Тя отвори една врата. — Ето, постой тука! Загаси си лампите и никой няма да разбере, че има някой. Ще дойда да те взема в пет!

Арайа седна на кожения диван и стисна конвулсивно ръце в скута си. Разплаче ли се сега, няма спиране! Непрекъснато си повтаряше, че това решение е за доброто на страната й. Но мислите й се отплесваха към онзи противен човек, който я беше обиждал и малтретирал…

Как би могла да превърне този недодялан грубиян в един пълен с достойнство принц-консорт?

Колкото повече мислеше за това, толкова по-зле се чувстваше. Дали дядо й ще прояви разбиране за причините, които я тласнаха към тази стъпка?!