Джуд Деверо
Принцесата (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА

Джей Ти очакваше Арайа пред спалнята й, за да я придружи на закуска.

— Това не бива да правиш! — изсъска срещу него тя.

Както обикновено, той не обърна внимание на нейните протести.

Бих искал да хвърля поглед на книгите на двореца.

Библиотеката ни е забележителна — усмихна се тя. — Притежаваме дори няколко ръкописа от времето на Роуън.

Нямам предвид тези книги. Говоря за сметководните документи.

Джей Ти отстъпи назад, за да влезе тя първа в залата за закуска. Арайа се зарадва, че не я изложи пред роднините й, които вече я очакваха. Тя си взе една чиния и започна да си избира нещо за закуска.

— Толкова много ядене за толкова малко хора! — изръмжа Джей Ти, докато и той пълнеше чинията си.

По време на закуската той почти не отвори уста. Арайа забеляза как наблюдава околните. Презрителните погледи, които им хвърляше, говореха достатъчно красноречиво: „Какво правят всичките тези хора по цял ден?“ Арайа изведнъж осъзна, че и самата тя не знае. Фреди например. Той гледаше с пренебрежение простата униформа на Джей Ти, по която нямаше нито звезди, нито пагони, нито някакви отличия и ордени. При Фреди беше друго — цялата му униформа се състоеше едва ли не само от златни шнурове, лампази и ордени, разбира се, нито един, който той лично да е заслужил.

— Готова ли сте? — Гласът на Джей Ти я сепна от мислите й. Той беше застанал в очакване зад стола й. — Трябва да поработим!

Ужасните възклицания и гримаси на присъстващите изглежда не му направиха никакво впечатление. Арайа се подчини волю-неволю, защото знаеше, че може ужасно да я злепостави. След като излязоха от салона, последва неизбежната сцена:

— Как се осмеляваш, да ме третираш по този начин? Ще разбереш ли най-сетне, че съм принцеса?! Ти си гост в моя дом, дръж се следователно като гост. Иначе хората ще си помислят…

— Много се надявам, да си помислят „Стой по-настрана от принцесата, защото иначе този побъркан американец ще те размаже!“ Искам да им стане ясно, че ще съм винаги край тебе и трябва да се съобразяват с мене. Това е! И след като си изяснихме положението, бих искал сега да видим бюджета на двореца!

— Най-добре е да те заведа при нашия ковчежник, да се разберете с него. Аз имам някои други ангажименти.

Бяха стигнали до вратата на спалнята й.

— Искам да видя графика на деня ти — заяви той.

— Не ми е необходимо твоето одобрение!

— Или ще ми го донесеш, или сам ще вляза и ще си го взема! И какво, мислиш, ще каже твоето спаружено графче, ако ме свари в спалнята ти?

Безмълвно тя влезе в стаята и се върна само след няколко секунди заедно със секретарката си и с графика на програмата й за деня.

— „Кралското дружество по насекомознание би искало…“ — започна да чете секретарката.

Джей Ти грабна тетрадката от ръцете й. Бързо проследи с очи списъка.

— Само досадни лекции за разни буболечки и няколко дамски събирания! — Той подаде тетрадката на сухата секретарка. — Отложете всички срещи. Нейно кралско височество все още не се е възстановила напълно от болестта си. За в бъдеще ще ми представяте всяка покана, преди да потвърдите отиването й. Нейно кралско височество се нуждае от повече време — и той изгледа Арайа дяволито — за да упражнява на спокойствие американски танци! А сега да потърсим ковчежника! — Той хвана Арайа за ръка и я повлече след себе си.

Арайа се притесни заради секретарката.

— Веднага ме пусни!

Джей Ти веднага дръпна ръката си.

— Пак забравих! Защо не ме накажеш в ъгъла?

— Без разрешение от мен не можеш да отказваш нито един от моите ангажименти! Трябва ли да ти напомням, че в Ланкония се слуша моята дума?

Джей Ти вървеше толкова бързо, че тя едва го догонваше.

— Няма що, думата ти е толкова авторитетна, че някой иска да те убие.

— Това е счетоводството — каза тя и застана пред голяма двукрила врата от орехово дърво. До вратата стояха стражи от кралската гвардия. Те отвориха и Арайа мина бързо край тях, без дори да ги погледне. Джей Ти изгледа гвардейците и се усмихна:

— Благодаря! — каза той и влезе в канцеларията. Четиримата мъже скочиха като на пружини. Не бе трудно да се забележи, че посещението на Нейно кралско височество беше извънредно произшествие! Мъжете замънкаха думи на поздрав, като се опитваха смутено да скрият някъде мръсните си чаши от кафе.

Джей Ти излезе напред и решително сложи край на целия този водопад от любезни възклицания и поклони:

— Кралят ми възложи да прегледам икономическото състояние на Ланкония. Бих искал да започна с бюджета на двореца.

Четиримата чиновници го изгледаха смаяни. Арайа се намеси и обясни любезно:

— Господинът е американец. Кралят лично го изпраща при нас. Може би ще е най-добре, ако ни дадете всички книги и ни оставите сами.

— Имиджът на Америка няма да спечели кой знае колко много от твоето грубо държане! — нападна го тя, когато останаха сами.

— Искам да си спечеля слава на грубиян и побойник. Нека да им се поразтреперят гащите!

— Въобразяваш си. Но ето ти сега книгите, аз вече мога да вървя. Джулиън и аз…

— Ще стоиш тук.

— Но Джулиън и аз…

— Щеше да си мъртва сега, ако вчера беше тръгнала сама с него. Така че сядай и кротувай!

Тя бавно приседна на крайчеца на стола. Този лейтенант Монтгомъри ще съсипе целия й живот! Не би трябвало да се сърди на Джулиън, ако я остави. Но след онова, което й каза вчера, може би и да не е чак толкова лошо. По-добър съпруг не би могла да намери, естествено. Една принцеса има твърде ограничен избор…

— Това какво е? — изрева Джей Ти толкова силно, че тя подскочи. — Сметка за сняг?!

— Ах, да, сигурно е за крема на Фреди.

— Снежен крем?

Арайа не отговори. Все още я занимаваше мисълта как ли би могла да си намери подходящ съпруг.

— Арайа! — подвикна гневно Джей Ти. — Отговори! За какво е тази сметка?

Тя въздъхна. Понякога наистина ставаше ужасен.

— Фреди копнее за крем в сняг, доставят за него сняг от ледниците.

— И всеки ден яде крем в сняг?

— Разбира се, че не. Четири-пет пъти в годината. Но все пак сняг трябва да има за всеки случай, нали?

— Истински глупак съм, че не помислих за това — гласът на Джей Ти чак скърцаше от сарказъм. — А това тук? Също сметки за хранителни продукти, навярно. Боровинки от чужбина.

— Те са за леля София… — Арайа бавно започна да разбира на къде бие. Някак вяло тя обясни: — На членовете на кралското семейство се полага известен лукс.

— Прясна сьомга от Шотландия? — продължаваше да пили Джей Ти неуморно.

— За леля Брадли.

— И как успявате да си доставяте всичко това при тази война?!

— Леля Брадли има уговорка с неколцина пилоти. Не съм имала време да се позаинтересувам точно как го е организирала.

— Мога да си представя! — каза Джей Ти и се хвана за главата. — „Организирала“ е точната дума. Правителството на Ланкония плаща всичко, а твоята скъпоценна леля Брадли…

— Моля те да бъдеш по-въздържан! — предупреди го високомерно Арайа.

Джей Ти вдигна глава от счетоводните книги. От минута на минута тя отново се превръщаше в онази малка драка от острова…

— Пак си навлякла онова отвратително бельо, нали? — каза той заядливо и се усмихна злорадо, като видя как лицето й цялото почервеня. — На, искаш ли? — И той й подаде парче дъвка.

— О, да! — възкликна тя радостно.

— Два пъти ти спасих живота. Но мене никога не си погледнала с такава благодарност, с каквато посрещна дъвката.

Арайа започна да дъвче.

— О, правила съм го. Но ти беше толкова зает със себе си, че не го забеляза.

Той присви очи.

— Дръж се по-добре или ще съжаляваш! Защо не се опиташ да ми помогнеш с нещо! Седиш като на тръни. Това ме изнервя!

— Окей, бейби! — каза тя и стана.

Трудно му беше да се концентрира в книгите. Дъвката сякаш преобрази Арайа. Сега тя все повече му напомняше на „неговата“ принцеса.

Доколкото можеше да съди от онова, което видя досега, кралското семейство се състоеше от куп готованци. Паразити, които живееха на чужд гръб. Изобщо не се замисляха за това, че държавата им е почти фалирала. Ако имаше право да се разпорежда, той веднага би разпределил част от задълженията на Арайа между членовете на семейството. Братовчедката Барбара сигурно би се радвала да поеме контактите с обществеността, Гена пък беше много подходяща да приема военните паради… Джей Ти нямаше точна представа за особените таланти на Фреди, Ники и Тоби, но би било дяволски сполучливо решение, ако поемат от плещите на Арайа тези отегчителни научни доклади за разните буболечки. Леля София може да бъде изпращана на всички празненства с топовни гърмежи, може и да долови нещо от онова, което става около нея.

— Защо се усмихваш? — попита Арайа. Джей Ти се облегна назад на стола си.

— Мислех си за членовете на твоето семейство.

— Доста са хаотични, нали? — В погледа й имаше извинение.

— Кой го казва? Принцеса Арайа или мисис Монтгомъри?

— Американската Арайа — отвърна тя и се залюля на стола си. — Досега никога не съм се впрягала от тази лудост със снежния крем, но това струва на държавата сума пари. Много ли е скъпо?

— Скъпо-прескъпо.

— И какво можем ние да предприемем? — Джей Ти се обърна към нея.

— Ние…

Обзе го изкушението да каже: „Ами нека да питаме графа!“, но не го каза. Вместо това започна да й обяснява как му се иска да разпредели задачите между роднините й.

Арайа се позамисли и каза:

— Няма да им се хареса. Вярно е, че Гена с удоволствие ще приема парадите на кралската гвардия, това е единствената войска в Ланкония, а и леля София ще е страшно развеселена от топовните салюти, но другите ще се възпротивят.

— Ще трябва да ги убедя. Или по-право, трябва да ги убеди твоят човек.

— Моят…? — не разбра Арайа. — Ах да, човекът, за когото навярно ще се омъжа.

Стражата отвори вратата и извести:

— Граф Джулиън, Ваше кралско височество!

Джулиън нахлу бесен.

— Арайа! Какво правиш тук сама с този човек?

Арайа скочи и глътна дъвката си.

— Преглеждаме сметките.

— Искаме да видим какви са дълговете на Ланкония — добави спокойно Джей Ти. — А принцесата стои при мене, защото само така мога да гарантирам нейната безопасност.

Джулиън погледна Арайа така, като че бе някакво зле възпитано дете.

— Време е за нашата разходка.

Преди Арайа да може да отговори, Джей Ти застана с цял ръст пред графа.

— Принцесата е заета. Разбрано? А сега изчезвайте!

Джулиън само изгледа злобно Джей Ти, врътна се на токовете си и напусна стаята. Гвардеецът затвори вратата след него и на Джей Ти се стори, че в очите на войника се мярна одобрение.

— О, не! — изохка Арайа и рухна на стола си. — Сега вече успя да го сториш! Той никога няма да се ожени за мене!

— Много добре — отвърна Джей Ти. — Ти заслужаваш по-добър мъж.

— И къде ще намеря по-добър от него?

— На всеки ъгъл в Америка.

— Все още не си разбрал. Аз трябва да се оженя за благородник. Човек, който ще подпомогне монархията. Човек, който…

— Я по-добре ми разкажи нещо за твоята гвардия! — пресече я Джей Ти по средата на изречението. — Въобразявам ли си, или наистина всичките са еднакви?

— Да, те са досущ еднакви.

— Като чинии от порцеланов сервиз?

— Точно така. Телосложението им трябва да има размерите, определени от Роуън на времето. А това ще рече: височина метър и осемдесет, гръдна обиколка метър и тридесет, талия седемдесет сантиметра. За всяко ланконско момче е най-голяма чест да бъде прието в гвардията, стига униформата да му е по мярка!

Джей Ти преценяваше с присвити очи.

— Гръдна обиколка метър и тридесет! Това не се получава от само себе си. Това става с тренировка! Има ли някакво заведение, където да тренират тези момчета?

— Да. Казва се „Школата на Роуън“.

— Пак този Роуън! — изпъшка Джей Ти. — Мисля, че за днес ми стигат тези сухи цифри. Да излезем малко из града. Искам да поразгледам лозята, докато ти ми разказваш за гвардейците. Освен да отварят и да затварят вратите тези момчета могат ли да правят и нещо друго?

 

 

Камериерките на Арайа се ужасиха, като разбраха, че настоява да излезе облечена само с пола и блуза. Сама си избра и ниски обувки с грайфер.

— Но, Ваше височество! Какво ще си помислят хората за вас! Та те очакват все пак да видят една принцеса!

— Ще видят едно човешко същество — заяви Арайа енергично.

Лейди Верта изглеждаше така, като че всеки момент може да припадне.

— Не, не! Не искам и ръкавици! Не е нужно да ме сресвате…

Арайа излетя от стаята, преди придворните дами да я задушат от съжаления.

Джей Ти вече я чакаше пред вратата. Разговаряше с един от гвардейците.

— Изглеждаш фантастично! — погледна я той очарован.

Арайа почувства, като че ли й поникнаха крила.

Той я хвана съвсем естествено под ръка и се спуснаха надолу по стълбите. Тя не направи опит да се освободи, дори се притисна към него. Не се отдръпна дори когато срещнаха лейди Брадли и тя вдигна изненадано вежди. Пред гаража Джей Ти влезе в кратък спор с шофьора, защото настоя, сам да кара колата. За Арайа нямаше никакво съмнение кой ще излезе победител в този спор.

Джей Ти изкара от гаража един суперелегантен изискан „Родстер“.

— Но това е колата на леля Брадли! — ужаси се Арайа. Ала се почувства страшно смела, когато се качи в колата. Вятърът развяваше косите й. Чувстваше се свободна и щастлива. Очакваше я ден без никакви задължения. Беше успяла да се отърве от пристегнатия корсет и да го остави в къщи.

Джей Ти я гледаше с жадни очи. И накрая не издържа. С добре премерен жест той обхвана главата й, притегли я и я целуна, както си караше.

— Колко е хубаво да те видя отново такава, детенце!

Тя се отдръпна отново на мястото си, щастливо усмихната.

— Къде отиваме всъщност?

— Първо на тренировъчния плац на тази ваша Школа! Ходила ли си някога там?

Тя избухна в смях, като си спомни:

— Когато бях на петнадесет, веднъж се измъкнах да наблюдавам мъжете. Изглеждаха великолепно!

— Направо ще те разжалват като принцеса, ако разберат какво дяволче си!

Школата на гвардейците се намираше на около миля от двореца. Откакто се помнеха, тук беше мястото за турнири и други празници. От едната страна на плаца се издигаше висока, открита отпред постройка.

Когато наближиха дотолкова, че да могат да наблюдават, Джей Ти спря колата. Видяха може би сто и петдесет мъже, всичките с еднакъв ръст, само с по една бяла кърпа около бедрата. Лъсналите им от пот мускулести, бронзови тела блестяха на слънцето. Тренираха най-различни спортове: борба, стрелба с лък, фехтовка, бой с мечове, бокс. Някакъв посивял мъж се въртеше около борещите се и ги окуражаваше. Джей Ти се почувства като че в някаква друга епоха.

— Сигурно са се обучавали така още в тринадесети век, по времето на Роуън?! — прошепна той, смаян. Обхвана го непреодолимо желание да потренира с тези мъже. Да! Точно такава трябва да бъде борбата: един срещу друг, лице в лице! Да хвърляш бомби срещу беззащитното цивилно население… Каква честна борба е това?!

— Ох, забелязаха ни! — каза Арайа.

Разнесе се рязко изсвирване, войниците изчезнаха. Само след няколко секунди се появиха, облечени в дълги роби и се строиха за миг. Беше много впечатляващо.

Джей Ти подкара колата.

— Смятам, че няма да им е приятно, че съм тук — каза Арайа притеснено.

— Не забравяй, че си тяхната принцеса.

— Но те не искат да бъдат смущавани, когато имат упражнения. Дядо винаги казва…

— Ти само не се отдалечавай от мене, съкровище! Аз ще те пазя!

— Браво! В края на краищата нали това е моята гвардия, моите момчета, мои… — Тя млъкна и се усмихна любезно, когато сивокосият, сега вече облечем в черна роба, отвори вратичката на колата.

— Добре дошли, Ваше височество!

Джей Ти и гвардейският капитан се измериха един друг с погледи и Джей Ти каза, без да се представи:

— Нуждая се от вашата помощ!

— Ще я имате — отвърна капитанът веднага. Донесоха някакви тежки дървени столове, сякаш от Средновековието. Джей Ти и капитанът седнаха на няколко метра от Арайа. Противно на опасенията на Арайа, че гвардейците няма да се зарадват много на нейното посещение, те я приветстваха почти дружелюбно, както отбеляза Джей Ти. Един от войниците посвири на лютня, друг й предложи сладкиши, докато други двама сервираха нещо за пиене. Арайа цяла засияваше от всяка тяхна дума. Чувстваше се като принцеса от стари времена, заобиколена от своите красиви, изпитани в боевете васали.

Капитанът погледна ухилен към Арайа:

— Рядко имаме гости. Нашата принцеса досега никога не ни е удостоявала с тази чест. — Той се поокашля. — Веднъж само, но ние се направихме, че не сме я забелязали.

— Какво знаете за събитията напоследък?

— Било е стреляно по Нейно кралско височество — отвърна капитанът мрачно.

— Това далеч не е всичко — каза Джей Ти сериозно и разказа на капитана, какво се бе случило с Арайа в Америка, а и какви други опасности беше избягнала. Джей Ти не скри нищо, знаеше, че може да се довери на този човек.

— За това нищо не са ни казали! — ядоса се по-възрастният мъж. — През последните години ни превърнаха в някакви жалки вратари, нашият крал навярно забрави, че можем да правим и по-важни неща! Но ние съзнаваме какво е основното ни задължение и сме готови всеки миг да умрем за нашия крал и двете му внучки.

— За останалата част от семейството няма защо да си правите труд — заяви Джей Ти. — Но да се върнем към същността на въпроса. Арайа трябва да бъде пазена денонощно! По-трудно ще е, когато се намира в стаите си. Де да имахте тука полицайки или нещо подобно! Нямам доверие на нито една от придворните й дами!

— Може би ще мога да ви бъда полезен. Елате с мен!

Джей Ти се поколеба — не му се искаше да остави Арайа сама с толкова много гвардейци, но все пак последва капитана.

— На времето Ланконските борци са били смятани за едни от най-добрите в целия свят. Постепенно през годините по-голямата част от мъжете са се насочили към селското стопанство. Но някои от нас все още тачат старите традиции, въпреки че вече не се ползваме с такъв авторитет, откакто Ланкония е неутрална.

Пътят правеше една малка дъга, зад която имаше поляна. Десет жени в къси бели туники се упражняваха на същите бойни изкуства като мъжете.

— Мили Боже! — възкликна Джей Ти смаян. Капитанът се усмихна сдържано.

— От столетия жените са тренирали също толкова напрегнато, както и мъжете. Чудесни са, нали?

Джей Ти стоеше с отворена уста — това бяха някакви фантастично сложени, снажни същества, не жени, а богини! Упражняваха борба, фехтовка, също като мъжете. Чу се изсвирване и жените се наредиха в редица. Жена, облечена в дълга червена дреха, ги огледа критично.

— Ярнел, жена ми, тя тренира момичетата — обясни капитанът.

Джей Ти спря възхитен поглед на жената.

— Не е чудно защо и вие сте в такава чудесна форма! — усмихна се той.

Джей Ти и капитанът поговориха накратко с Ярнел. Договориха се, че една от гвардейките ще заеме мястото на придворна дама.

По-късно, когато Джей Ти и капитанът се върнаха при мъжете, Джей Ти попита:

— Кажете, моля, вашите момичета тук, и те ли посрещат мъжете-гости с такъв ентусиазъм, какъвто проявяват гвардейците към гостенките си?

— Не — отвърна капитанът — ланконските жени не си губят лесно ума. Никога не преследват мъжа: Той сам трябва да си вземе онова, което иска. Е, има, разбира се, и изключения. По времето на Роуън жените дори са се били на дуели заради някой мъж. Такова нещо се е случило и на Роуън.

— Искате да кажете, че този Роуън, за когото слушам какви ли не небивалици, е бил нещо като сребърна купа в един турнир? И се е оставил да бъде спечелен от някоя мускулеста валкирия?

— Предполагам, че воюващите жени от онова време са изглеждали като нашите гвардейки — поясни капитанът меко.

Джей Ти изгледа отново десетте красиви жени, великолепно сложени, и смехът му многозначително секна.

Наближаваше обяд, когато Джей Ти и Арайа се качиха в спортната кола и отпътуваха. Зад тях се проточиха три форда, пълни с гвардейки.

Джей Ти възнамеряваше да разгледа част от лозята. Капитанът го посъветва да сторят това около обяд, когато хората, които ги обработват, ще са в почивка.

Арайа често се бе срещала с хора от градовете, но селяните бяха прекалено заети, за да имат време да се трупат по улиците, само за да могат да помахат на принцесата, когато мине край тях. Сега повечето от селяните само зяпаха безмълвно своята бъдеща кралица, която отгоре на всичко и не се различаваше кой знае колко от собствените им дъщери и внучки.

— Ваша… Ваша светлост… — заекна една от жените, докато останалите стояха мълчаливи.

— Може ли да ви направим малко компания? — попита Джей Ти дружелюбно. — И ние си носим нещо за ядене.

Хората колебливо закимаха.

Арайа последва Джей Ти към багажника на колата.

— Пикник ли смяташ да правиш? Нямах понятие… Мислиш ли, че е правилно това, което правим? Хората не изглеждат много зарадвани от нашето идване.

— Ами! Те просто се страхуват до смърт от Ваше височество. Убеден съм обаче, че ще се разберат чудесно с Кети Монтгомъри.

Оказа се, че има право. На Арайа й трябваше малко време, за да забрави дворцовите си маниери. Тези хора пък тук, се нуждаеха от много повече време, за да забравят страха си. Но след това вече се получи чудесно! Ядяха, приказваха си, смееха се. Арайа им разказа възторжено за Америка, селяните пък се разприказваха за дългата суша и за състоянието на лозите.

Към три часа Джей Ти забеляза, че хората стават нетърпеливи, чакаше ги работа. Попита, не искат ли да му покажат лозето.

Арайа също изглеждаше весела и доволна. С три други жени, едната от които бе задянала на гърба си бебе, тръгнаха нагоре по склона. Четирима гвардейци не изпускаха от очи околността.

Когато стигнаха горе, жените започнаха да берат грозде. Арайа се спусна да им помага. Джей Ти се забавляваше от смаяните лица на жените край нея. Но те бързо се окопитиха и започнаха да берат още по-чевръсто. А когато Арайа раздаде и дъвки, всички избухнаха във весел смях.

Джей Ти я остави сама с жените и нейните гвардейци и отиде до винарската изба, в полите на хълмовете. Реколтата тази година беше отлична, не бе имало толкова родитба от четири години. Но това нямаше да доведе до печалби. Виното трябва да зрее три години, преди да бъде годно за експорт, а за тези три години още стотици хора щяха да напуснат Ланкония, прогонени от нуждата.

Джей Ти стоеше пред избата и наблюдаваше хората, които влачеха гроздовете в големи кошове към долината. Нямаше ли някаква ускорена технология за преработка на гроздето?

Изведнъж го осени идея. Стафиди! Да, това би било идеално! Войниците по фронтовете се хранеха само с консерви. Какво разнообразие би било за тях да получават стафиди! Може би те може да накара и правителството на САЩ да закупи заедно с ванадия и стафиди? Ами кралят на Ланкония би могъл да откаже на американците право да строят военни бази, ако не пожелаят да сключат договор за стафидите… Ето го решението! Но как ли биха се отнесли самите ланконци към тази идея? Това са горди хора и може би се смятат за прекалено добри винари, за да седнат да се занимават с производството на стафиди?

— Не сте ли мислили да правите и нещо друго от гроздето, не само вина? — запита той почти боязливо четиримата възрастни ланконци, застанали до него.

Оказа се, че не е трябвало да се безпокои чак толкова! Ланконците може да са горди хора, но не бяха глупави. С удоволствие биха предприели всичко, което ще помогне на страната им. Единственото им възражение бе, че ако преработят тазгодишното грозде на стафиди, ще останат три години без вино.

— Идущата година вече ще напояваме лозята и тогава ще имате незапомнена реколта — започна да обещава щедро Джей Ти, без да помисли, че догодина сигурно няма да е тука.

Бе станало шест часа, когато тръгнаха за двореца. Арайа седеше до него, обгоряла от слънцето, разрошена и капнала от умора. Никога досега не бе изпитвал толкова палещо желание към нея, както в този именно момент.

— Хубаво ли беше? — попита той дрезгаво.

— О, беше чудесен следобед. И на тебе изглежда ти беше много приятно?

— Така е — потвърди той, сам учуден от своето въодушевление.

В двореца обаче ги чакаше жестоката действителност. Лейди Верта направо се нахвърли върху Арайа. Лицето на Джулиън бе пепелносиво, когато заяви, едва сдържайки гнева си, че иска обяснение за сутрешната случка. Джей Ти наблюдаваше с усмивка лицата на слугите, когато Арайа се обърна към придружаващите я гвардейци и им поблагодари за тяхната служба.

Джей Ти се отдалечи, подсвирквайки си, пъхнал ръце в джобовете си. Един чудесен ден!

Откакто гвардейците я охраняваха през цялото денонощие, той се чувстваше по-добре. Не му беше неприятно и когато Уолтърс се въртеше като загрижена квачка около него и му разказваше най-новите клюки и брътвежи за невероятното държане на Арайа. Бяха плъзнали приказки, че принцеса Арайа пила вино с някакви козари и работила с тях на полето. Хората били недоволни от лейтенант Монтгомъри, защото се опитвал да минира и взриви цялата монархическа система.

Джей Ти седеше във ваната и слушаше всичко това. Тъй като нямаше желание да се срещне на вечеря с роднините на Арайа, помоли да му донесат един поднос в библиотеката. Искаше да размисли на спокойствие.

 

 

Арайа напусна салона, щом като това стана възможно. Какъв великолепен ден само! Пълен с радост и смехове. Ала тук в двореца всички се отнасяха към нея, като че е предала родината си на врага. Джулиън беше сърдит, задето е пътувала сама с този „безвкусен американец“. Хофмаршалът я сдъвка яко, защото все още мислеше, че това е Кети Монтгомъри и се е срещнала със съпруга си.

Но всичко това не я интересуваше! Беше неописуемо щастлива. Може би по-рано се бе държала така предвзето именно защото се чувстваше толкова безполезна! Днес тя можа да се увери с очите си, какво представлява за своята страна.

А знаеше и още нещо: Джарл Монтгомъри имаше важна роля в живота й.

И наистина, като че ли всички най-щастливи моменти в живота си тя дължеше на него. Празненствата на брега, любенето на стълбата… Дори да плачеш в неговите ръце носеше толкова много утеха!

Остана силно разочарована, когато той не се появи на вечерята. Тръгна безцелно през големия хол, но се спря при един от гвардейците, които стояха като живи статуи до вратата.

— Извинете — каза мило тя, — не знаете ли къде е лейтенант Монтгомъри?

— В библиотеката, Ваше кралско височество!

— Благодаря ви.

— За нас е удоволствие да ви служим!

Арайа видя нещо като усмивчица на лицето на гвардееца.

„Моля“ и „благодаря“ са чудесни думички! Нали така учат децата…

Джей Ти седеше до една от дългите орехови маси. Пред него имаше няколко разтворени книги.

— Здравей! — каза тя, защото той не я забеляза. — Хапна ли вече нещо за вечеря? Какво правиш тук?

Той разтри очи и й се усмихна:

— Ела, съкровище, и погледни това тука!

Показа й някакъв чертеж със зъбни колела и подемни макари, който нищо не й говореше. Тя го погледна и той започна да й обяснява как с помощта на една въжена линия ще могат да смъкват по-бързо гроздето в долината. На първо време щеше да използва двигателите от автомобилите на двореца.

— Да не мъкнат хората на гръб, а така ще можем да освободим и работна ръка за самата преработка на гроздето! Как ти се вижда моята идея?

— За преработката на гроздето? — запита Арайа със съмнение в гласа.

Той й разказа за производството на стафиди. Но тя стоеше там до него и мислеше само за това, че го обича. Искаше й се винаги да бъде с него и да коват планове за бъдещето.

Джей я попита нещо и я откъсна от мечтите й.

— Какво каза?

— Твоето графче разправяше за някакъв радиопредавател. Има ли двуканална връзка, за да се свържа с Щатите?

— Смятам, че да. С кого искаш да говориш?

Джей Ти стана. И понеже тя остана да си седи, направо я дръпна от стола.

— Ела! Дай да намерим този предавател, да видим ще може ли да ни докара Франк! — Преди Арайа да може да зададе някакъв въпрос, Джей Ти обясни: — Франк е на седемнадесет и е мой братовчед. Франк Тагърт. Моторите са неговата страст.

Той държеше Арайа за ръка, докато прекосяваха почти тичешком зали и коридори.

— Разбрах, че е бил просто луд, задето баща му не позволил да отиде доброволец. И когато е в добро настроение, Франк е труден за понасяне, а сърдит ли е, хич не се приближавай до него!

— И искаш да поканиш тук такъв човек?

— Нужен ни е. Ако проблемите ти се отнасяха до кораби, можех да ти помогна. Но от двигатели чак толкова не разбирам.

Джей Ти поспря, за да попита един от стражата къде се намира радиостанцията. Постовият ги отведе до сводестата изба под североизточното крило на двореца.