Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Монтгомъри/Тагърт (18)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Princess, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 137 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Издателство „Ирис“

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Димова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

— Не, не, не! Не! — изкрещя лейди Верта. — Той ви е седми братовчед, а се нарежда на двадесет и осмо място по сан в двореца!

Арайа прехапа отчаяно устни. След като цяла нощ се бе друсала в каручката на онзи козар, още от шест сутринта бяха започнали обучението. Минаваше четири следобед и бе напълно изтощена. Цял ден я въртяха на ръжен. Първоначално беше решила да продължи да се прави на тромава американка, но накрая толкова се умори, че нямаше сили да се преструва и започна да се движи просто като принцеса. Но дори сега лейди Верта продължаваше да бъде недоволна. Сърдеше се и повтаряше само едно: колко по-царствена била походката на „истинската“ принцеса Арайа, тази американка никога няма да може да се справи с ролята.

За първи път Арайа разбра какво означава да бъдеш предубеден. От този момент нататък тя вече престана да играе, опитваше се да бъде просто самата себе си — а и в това лейди Верта виждаше пълен неуспех!

Придворната дама непрекъснато й показваше някакви снимки на хора, които Арайа не беше виждала от години. Изискваше от Арайа да запомни на часа всичките тези имена.

По едно време пристигна главният хофмаршал и на ланконски — тъй като бе убеден, че американката не разбира езика — попита:

— Напредва ли?

— О, справя се доста добре. Е, няма разбира се, излъчването на принцеса Арайа! Представяте ли си, подавам й чаша чай и тя ми казва „Благодаря!“. Никой няма да ни повярва, че е истинската принцеса. Тази тук е много… миличка!

Думите й дълбоко засегнаха Арайа. Нима наистина е била винаги и във всичко такова чудовище!?

Продължи да играе своята роля още няколко часа, но накрая помоли за малко почивка. А след това вече започна да издава заповеди наляво и надясно, разиграваше лейди Верта, върна яденето в кухнята, защото не й харесвало; накара да разпорят отново дрехите, които й пробваха и накрая изпъди главния хофмайстор от стаята, защото пушел в нейно присъствие.

— Сега е много по-добра, нали? — отбеляза хофмаршалът на ланконски.

— Е, да, бихме могли да го кажем и така — съгласи се лейди Верта, съвсем капнала от изтощение, и приглади с ръка разрошената си коса. — Сега вече е арогантна почти като истинска принцеса.

— Ще можем ли вече да я покажем на семейството?

— Довечера. Почват вече да питат къде е принцесата. Разбрахте ли вече нещо какъв откуп искат?

— Милиони искат — отвърна главният хофмайстор сломен. — Не ми стига ума как ще съберем такава сума.

— А как е Негово величество? Не е разбрал за отвличането, нали?

— Засега е в Ловния дворец. Не е лесно да скриеш нещо от него, но все още не знае. Настоява да види внучката си час по-скоро. В момента принцеса Евгения е отседнала при него.

Лейди Верта въздъхна:

— Трябва да я подготвим час по-скоро. Надявам се само кралят да не разбере цялата тази комедия. Трябва да сме благодарни, че истинската принцеса беше такова студено и безчувствено същество. Никой няма да се изненада от хладното й държане.

Арайа слушаше потресена, но в Америка не беше студена и безчувствена!

— Твърде невъзпитано от ваша страна е да говорите в мое присъствие на език, който не разбирам — сопна се тя. — Хайде, елате и ми покажете пак тези фотографии! Кой живее в двореца?

Връщането на Арайа в двореца беше извършено при най-голяма секретност. Беше седнала в дъното на голяма черна лимузина с нещо като фередже, така че никой да не я познае. Главният хофмаршал, който бе мълчал през цялото време на пътуването, й даде последни наставления, тъй като вече пристигаха:

— Нито за миг не бива да забравяте, че сте престолонаследницата! Не бива да се отпускате нито за миг! И най-вече не изпадайте в онзи ужасен американски навик да се смеете за щяло и не щяло!

Арайа искаше да отговори нещо, но се отказа. Всъщност наистина би трябвало само да се смее на цялата тази ситуация! Хофмаршалът сигурно би се ужасил, ако започне да му обяснява, че е решила да организира състезание по модерни джазови танци в Големия салон. Няма да е лошо да направи и едно празненство на открито край реката — със скара и всичко, каквото се полага… Дали Джулиън би я подкрепил? Разбира се, тя ще се появи на празника в сини джинси! Арайа се усмихна, като си представи старата си леля Софи в джинси.

— Но вие изобщо не ме слушате! — изсъска гневно царедворецът.

Арайа отново преглътна хапливия си отговор. По-рано този човек бе за нея олицетворение на бащинска доброта. Чувала бе, наистина, че извън двореца не го обичат много-много. Имаше оплаквания, че бил несправедлив и жесток. Но Арайа винаги беше отминавала тези доклади като преувеличени. Той беше винаги толкова скромен и любезен, Арайа допускаше, че това са само приказки на злостни завистници. Но сега вече тя виждаше не само лъскавата му фасада, но и противното му държане към подчинените. Зарече се добре да го проучи.

Той продължаваше да изрежда безкрайните си „бива“ и „не бива“.

— За тази принцеса никакви удоволствия ли не се предвиждат? — запита Арайа с най-невинния си „американски“ тон. Тя се зарадва, като го видя как целия се наежи. — Искам да кажа — продължи Арайа — тя няма ли си приятел? Кога се срешат да се понатиснат?

— Граф Джулиън… — хофмаршалът тежко пое дъх — граф Джулиън никога не се натиска! Беше истинска сполука, че го избраха за съпруг на Нейно кралско височество. Когато се срещнете с него, никога няма да оставате насаме. Никога! Държането ви трябва да бъде безупречно!

Арайа продължаваше да гледа през прозореца на колата. Започваше да изпитва съжаление към тази клета принцеса, за която нямаше отърваване от безкрайните задължения. Но ще видят те! Америка бе променила много неща в нея. Скоро ще завее свеж вятър в този дворец!

Лейди Верта беше начертала на Арайа план на двореца, като й обясни, че и хофмаршалът ще се опита да я разведе из колкото се може повече помещения. Бяха пуснали слух, че след завръщането си от Америка принцесата е заболяла от грип и ще остане в някаква частна клиника в Австрия, за да се възстанови. Никой не знаеше, кога ще си дойде, говореше се дори, че е умряла.

Хофмаршалът хукна напред да я разведе из двореца, но Арайа многозначително се изкашля. Осъзнал вината си, той поизчака и тръгна на три крачки след нея. Непрекъснато й нашепваше някакви обяснения, но тя не го слушаше. По стълбището на равно разстояние един от друг стояха кралските гвардейци. Трябваше да издържат по осем часа, без да мръднат! По-рано Арайа изобщо не се беше замисляла за тези хора, но сега знаеше какво значи да чакаш. Реши, че ще направи нещо за гвардейците.

Шепотът на хофмаршала ставаше все по-настойчив, колкото повече приближаваха към апартаментите на принцесата. Изпънала до болка рамене, тя прекрачи прага на стаите си. Гласът на придворния постепенно затихваше и съвсем замря, когато охраната затвори вратите зад гърба им.

Четири придворни дами и две камериерки потънаха в дълбок реверанс. Всичките бяха по-възрастни жени. Избирала ги беше майката на Арайа.

— Добре дошли, Ваше кралско височество! — извикаха те в нестроен хор.

Арайа им кимна, но не отвърна на поздрава. Колко малко знаеше за тези жени! Майка и я бе учила, че не бива да води доверителни разговори с персонала.

— Оставете ме сама! — заповяда Арайа. Жените се спогледаха въпросително. Лейди Верта излезе напред и каза:

— Ще желае ли Нейно височество да вземе баня?

Арайа я изгледа с такъв поглед, че жената набързо отстъпи отново назад.

— Не разбрахте ли какво казах?

Жените напуснаха салона и Арайа изпусна въздишка на облекчение. Дръпна воалетката от лицето си и се огледа. Собствената й стая. Беше поръчала — въпреки възраженията на майка си — да я мебелират цялата в жълто. Тапетите и завесите бяха от копринено моаре. Единадесет драгоценни маси бяха поставени на различни места из помещението. В един от ъглите беше подреден чаровен кът за разговори с три крехки стола и малка кушетка. На пода грееше огромен килим „Обюсон“ в синьо, бяло и златисто. По стените Арайа бе накарала да закачат само портрети на жени — тя старателно бе преровила целия дворец, за да издири най-ценните. Тук беше и любимото й писалище — елегантно творение от позлатен бронз и махагон. Всеки един от предметите върху бюрото — ножът за разрязване на писма, писалката, стойката за документи — представляваше истинско произведение на изкуството. И цялата тази красота години наред Арайа беше възприемала като нещо съвсем естествено и неизменно дадено.

Зад Жълтия салон беше спалнята, цялата в бледо, почти неуловимо морскозелено. Стенописите бяха от повече от век, рисувани за друга една кралица. Бяха представени сцени от някаква приказна гора с еднороги ликорни и горски духове. Леглото беше правено специално за кралица Мария-Аугуста. Разправяше се, че шестима майстори работили в продължение на две години над великолепните резби на колоните.

На едната стена на спалнята имаше редица от замаскирани врати — те водеха към гардеробите, всеки един от тях голям поне колкото спалнята й в Ки Уест.

В първия гардероб бяха дневните рокли и костюми. Стотици ръчно бродирани, копринени блузи, цял строй от изящни, шити по поръчка костюми и цветни облаци от копринени рокли.

Арайа взе една от закачалката и се загледа с неодобрение в рязко вталения корсаж. „Няма едно нещо, което да пада свободно!“ — въздъхна тя. Но нежният допир на коприната все пак й достави удоволствие.

Във втория гардероб блестяха балните й рокли и натруфените скъпоценни одежди за официални случаи. Всяка рокля беше поставена в специално шит памучен калъф с прозрачна горна част, за да се избират по-лесно.

Третият шкаф беше пълен с неизбежните аксесоари — шапки, ръкавици, чанти и чантички, обувки, шалове… Цяла стена от този шкаф беше наредена с бельо: пликчета и ризки, нощници и пижами, и тези тягостни ластични корсети… Арайа изкриви лице в гримаса и продължи по-нататък.

В четвъртия долап бяха прибрани зимните й дрехи — кожите й и топли пухкави вълнени неща. Зад едно от огледалата беше сейфът за скъпоценности. Арайа не можа да устои — отвори огледалото като стенна вратичка и нагласи внимателно цифровата комбинация. В стената се разкри цяла редица от облицовани с кадифе чекмедженца. Червеното кадифе — комплектите. Колиета, гривни, обици… Черното кадифе — пръстените, жълтото кадифе — часовниците, зеленото кадифе — брошките. Чекмеджето с бяло кадифе бе определено за диадемите от перли, диаманти, рубини и смарагди…

С нежна усмивка Арайа отваряше чекмедже след чекмедже. Всяка скъпоценност имаше своя история, всяко едно от тези прекрасни украшения е било някога притежание на друга жена. Арайа беше наследила всичко, защото тя беше бъдещата кралица.

Тя уморено затвори сейфа и оправи огледалото над него. Отвън се разнесе шум от стъпки. Арайа излезе от гардеробната и се озова лице в лице с лейди Верта.

— Много добре. Виждам че се запознавате с гардероба на принцесата.

Арайа не възнамеряваше да позволява на тази жена повече волности.

— Как се осмелявате да влизате в покоите ми без разрешение? — възкликна гневно тя.

Лейди Верта остана за миг слисана, но бързо се съвзе:

— Не е нужно да играете театър и пред мен. Аз зная коя сте. Трябва да поговорим за довечера. Граф Джулиън е тук.

— Не желая да говоря за каквото и да било с вас.

И Арайа се отправи към вратата на салона.

— Почакайте за малко! — извика лейди Верта и хвана Арайа за ръката.

Арайа цяла потръпна от чуждия допир. Сега вече тя не беше жената, която играе на принцеса. Тя беше самата принцеса.

Лейди Верта отстъпи стресната, но пак повтори:

— Ние трябва да поговорим за това! — Гласът й беше неузнаваемо омекнал.

— Повикайте моите придворни дами! — заповяда Арайа и й обърна гръб. — Искам да се преоблека за вечерята.

Арайа избра дълга бяла рокля, закопчана по врата, цялата обшита с хиляди перли. Лейди Верта й подаде обиците с дълги висулки с диаманти, като направи всичко така, че Арайа да не види къде е сейфът. Явно се страхуваше, че американката може да открадне нещо.

— Толкова се радваме, че сте отново здрава, Ваше кралско височество! — побързаха да заявят останалите три придворни.

Една от камериерките я изгледа критично:

— Нейно кралско височество е отслабнала! В Америка тя беше по-пълничка…

Арайа хвърли унищожителен поглед на момичето:

— Запазете за вас личните забележки! Облечете ме!

Наистина беше страшно трудно да издържиш и да не изгубиш търпение! Ако се обличаше сама, Арайа би се справила два пъти по-бързо. Тежките твърди фусти й бяха познати, но опротивели. И последните следи от американската Арайа бяха заличени, когато камериерката опъна късата й коса и успя да я прибере в нисък кок. В това време секретарката седеше зад един параван и й четеше на глас графика за следващия ден:

— Девет часа, езда; десет и тридесет, посещение в новата детска болница, в един часа ще обядвате с трима от членовете на коронния съвет, за да обсъдите договора с Америка за ванадия; в два часа — раздаване на златни часовници на заслужили чиновници от железниците; в четири — чай със съпругите на членовете на коронния съвет; в пет и половина сте на сказка за насекомите в Балеанските планини в Академията на науките; в седем часа се връщате у дома и се преобличате за вечерята, определена за осем и половина; в десет вечерта…

— Ще има състезание по джазови танци в балната зала! — извика невъздържано Арайа.

Всички присъстващи я погледнаха смаяни.

На лейди Верта сякаш очите щяха да изхвръкнат от изненада, но тя бързо изправи гръб и обясни сладкогласно:

— Нейно кралско височество е видяла това в Америка. Тя просто се шегува.

Жените се засмяха, но изражението им бе такова, като че една шега е нещо ужасно непристойно.

— Втори път не го правете! — изсъска лейди Верта предупредително в ухото на Арайа.

Когато по-късно Арайа влезе в трапезарията, всичко замря. Всички вдигнаха очи в очакване на някакъв знак от нея. Когато кралят отсъстваше, принцесата-престолонаследница трябваше да даде тон.

Арайа пое дълбоко въздух.

— Е, Фреди! — каза тя на своя втори братовчед, принц Фердинанд, — виждам, че още си скаран с добрите обноски. Няма ли да ме поздравиш?

Той дойде до нея и се поклони вежливо над подадената ръка.

— Притеснявахме се за теб — каза той на ланконски.

За момент Арайа се поколеба. Този човек беше неин братовчед, бяха прекарали заедно почти цялото си детство, а ето, че я поздравява като далечна позната…

— Нека да говорим английски, съгласен ли си? Щом искаме да търгуваме с тези американци, би трябвало да сме в състояние поне да разговаряме с тях. Те там изобщо не учат чужди езици.

Арайа го погледна, като че никога досега не го беше виждала. Фреди беше дребен, слаб мъж. Леко накуцваше. Тя никога не му бе обръщала сериозно внимание, но сега й се стори, че видя да проблясва гняв във воднистите му очи. Той беше трети по ред сред наследниците на престола. Беше ли толкова алчен за власт, та да може дори да убива?!

— Изглеждаш много добре, Арайа! — изписка лели София. Старата дама беше почти напълно глуха, но не го признаваше. Пак носеше рокля на младо момиче.

„Само леля София успява да се нагласи в такъв вид!“ — помисли си Арайа развеселена. Цялото тяло беше в някакви небесносини къдрички и воланчета от шифон, а деколтето й беше толкова изрязано, че почти не скриваше увехналата й гръд. Дядото на Арайа твърдеше, че Софи никога няма да престане да тича след мъжете. Но досега не беше стигнала никого.

— О, наистина добре! — провикна се в отговор Арайа. — Като си помислиш, че бях почти умряла!

Всички я погледнаха изненадани. Досега принцеса Арайа никога не беше повишавала глас.

— Браво! — извика отново леля София, а след това извика слугата, за да й налее още бренди.

— И аз се радвам, че вече си добре! — чу Арайа едни тих глас. Обърна се и видя до себе си граф Джулиън.

Джей Ти непрекъснато му се подиграваше, твърдеше, че е женствен. Но Арайа го намираше мъжествен. Разбира се, не беше едър и як като Джей Ти, но би могло да бъде далеч по-лошо. Напротив, граф Джулиън изглеждаше много добре, беше на ръст колкото нея и имаше изправена, стегната стойка на потомствен военен.

— Добре дошла у дома! — каза Джулиън, хвана ръката й и я целуна. — Искаш ли някакъв аперитив преди вечерята? Малко шери?

— Да, моля! — отвърна тя и се загледа след него, докато отиваше към бюфета. Какъв ли ще бъде като съпруг? Дали може да се превърне в тигър, когато се затворят зад тях вратите на спалнята? Тя му се усмихна мило, когато той се върна с чаша шери за нея. Графът остана мълчалив до нея и Арайа си помисли колко малко са разговаряли досега един с друг.

Тя огледа присъстващите. Ето братовчедите й Ники и Тоби, леля Брадли и малката й братовчедка Барбара, на седмо място всред наследниците на трона.

— А къде са Зизи и Гена? — запита тя Джулиън за своята сестра и за сестрата на Фреди. Нали й бяха казали, че Зизи се подвизаваше в Америка!

— И двете съпровождат Негово величество в Ловния дворец.

Вечерята беше убийствено скучна. Мъжете говореха само за лов. Леля София непрекъснато гракаше и подклаждаше разговор, който беше по-скоро монолог, тъй като тя почти не разбираше какво й отговарят. Фреди, Ники и Тоби се държаха толкова афектирано, че Арайа с удоволствие би ги срязала да млъкнат. Барбара пък продължаваше да върти очички на всеки човек в панталони, разливайки щедро деколтето си пред погледите на всички.

— В най-скоро време трябва да й намерим мъж — промълви Арайа тихо.

Джулиън я погледна изненадан, но не отвърна нищо.

„Как ли ще се ококорят — помисли си Арайа — ако започна сега да флиртувам…“ Тя хвърли бегъл поглед към Джулиън, който с изискани движения дояждаше своята чига със сос от копър. Колко ли ще бъде шокиран, ако започне да му мята предизвикателни погледи…

С разтуптяно сърце тя сложи ръката си върху неговата.

— Не искаш ли да се срещнем след вечеря в кралската градина?

Той я стрелна с очи и тя забеляза как лицето му се сви, когато отдръпна леко ръката си. Явно че бе сторила нещо, което не подобава на една бъдеща кралица.

Арайа се обърна отново към леля София, която пак беше изкрещяла някакъв въпрос. След вечерята Арайа направи страхотни изпълнения, за да избегне срещата с лейди Верта, която изглеждаше така, като че е дошъл денят на Страшния съд. Принцесата се прокрадна през Зеления салон, през Гостната на Марс, Галерията на кралете и стигна до Двора на белия кон. Прекоси гръцката оранжерия и най-после стигна до кралската градина.

Джулиън я очакваше с озадачено изражение.

Беше шестнадесет години по-възрастен от нея и тя продължаваше да има известен респект пред него. Ала сега вече тя съзнаваше, че женитбата с него няма да бъде някакво обикновено познанство — бракът се диктуваше от дипломатически и политически съображения.

— Искаше да говориш с мен? — запита Джулиън учтиво, но гласът му издаваше неодобрение.

Прииска й се да може да й хрумне сега нещо остроумно и интелигентно. Вместо това тя можа да каже само, неочаквано и за самата себе си, с детинска интонация:

— Ти ми се сърдиш!

Някаква сянка от усмивка се мярна на устните му. „О, Боже! Той наистина изглежда добре, независимо от това какво мисли Джей Ти!“

— Безпокоя се за твоята репутация. Няма да е добре, ако ни видят без по-възрастна придружителка.

Арайа се отдръпна. През първата брачна нощ той ще установи, че вече не е девствена! Тя го погледна и пое дъх с решително изражение:

— Ето, сгодени сме, а сме толкова малко заедно, все едно дали сами или в присъствието на други. Трябва да се опознаем по-добре, да разговаряме! Нали ще прекараме заедно живота си!

Джулиън я погледна изпитателно:

— Разбира се. За какво искаш, да поговорим? За предстоящите избори? Аз съм сигурен, че сегашният главен хофмаршал ще запази мястото си.

— Не, не… — заекна тя. — Естествено аз… Да, разбира се че искам да говоря с теб за Коронния съвет и министрите, но си мислех, че… Навярно бихме могли… — Тя замлъкна.

— Искаш ли да ми разкажеш нещо за пътуването си из Америка?

Той стоеше пред нея, изваден като от кутия. Всеки орден, всяко косъмче бяха на мястото си. Арайа изведнъж си спомни как се връщаше понякога Джарл в къщи — с пропита от пот униформа, която той смъкваше веднага щом влезе. И веднага поискваше бира…

— Всъщност ти пиеш ли бира? — чу се тя неочаквано да казва.

Джулиън беше шокиран отначало, но след това потисна усмивката си.

— Да, аз пия бира.

— Не го знаех. Аз изобщо не те познавам фактически. Понякога се питам, дали… дали си подхождаме. Искам да кажа, след като ще трябва да живеем един с друг… а бракът е… Искам да кажа, че съм чувала, че бракът е нещо много интимно, а пък… — Арайа замлъкна, почувства се глупаво, защото Джулиън продължаваше да стои до нея изпънат и недосегаем.

— Разбирам — каза той. Арайа се ядоса от този наставнически тон, ядосваше се и на собствените си чувства.

— Съжалявам, че ти досаждам с такива банални неща — каза тя с достойнство и се обърна, за да си тръгне.

— Арайа! — Тонът му я накара да спре. Джулиън застана пред нея. — Въпросите, които задаваш, са напълно оправдани. Преди да застана пред краля и да направя своето предложение за ръката ти, дълго мислих за всичко това. Бракът е сериозно нещо, но аз имам всички основания да смятам, че ние двамата си подхождаме напълно. Възпитавани сме еднакво — аз за крал, ти за кралица. Познаваме едни и същи хора, познаваме дворцовия протокол. Уверен съм, че ще имаме чудесен брак.

Арайа отпусна рамене.

— Разбирам. Да, и аз съм на мнение, че от нас ще се получи забележителна кралска двойка… — Тя впери поглед в ръцете си.

— Има ли още нещо?

Той стоеше съвсем близо до нея, но не напрани опит да я докосне.

Беше решила да мълчи, но заговори почти несъзнателно:

— Но как ще бъде с нас? Какво ще стане с жената Арайа? Изпитваш ли някакви чувства към мен самата или виждаш в мене само кралицата?

Изражението на лицето му не се промени. Само протегна ръка, обхвана тила й и я притегли към себе си. Целуна я с такова силно желание, в което сякаш се изля цялата му дълго сдържана страст. Когато най-сетне се отдръпна от нея, тя си остана така, със затворени очи и полуотворени устни.

— Очаквам нашата брачна нощ с огромно нетърпение! — прошепна той.

Арайа отвори очи и се опита да се съвземе.

— Това исках да зная.

Джулиън й се усмихна сърдечно.

— Ти си една чудесна, привлекателна жена. Как можеш да се съмняваш, че не жадувам да те притежавам?

— Ами аз… аз досега още не съм мислила за това.

— Случило ли се е нещо? — запита той загрижено. — Днес на вечерята ми се стори различна. Като че ли нещо те тревожи.

Арайа се изненада, че е успял да долови това! Тя се усмихна в себе си. На времето се беше съгласила с този годеж, без много-много да мисли за брак. Беше се интересувала много повече от неговия достопочтен род и неговото образование, отколкото от мъжките му качества. Сега обаче тя вече знаеше какво се случва в брака между мъжете и жените.

— В Америка — започна тя колебливо — видях влюбени двойки, които се държаха за ръце и се целуваха по пейките.

— Винаги съм смятал, че нещата в Америка са по-различни — отбеляза Джулиън неодобрително.

— Америка е чудесна страна! — възкликна Арайа. — Там всичко е устремено напред. Нищо не остава едно и също, всичко се променя. Там хората не са смазани от мисълта за някаква прашасала традиция! Те са обърнати с лице към всичко ново.

— Целуващи се двойки в един парк не са нещо ново — каза Джулиън и се засмя развеселен. — Все забравям колко млада си още! Никога не си изглеждала като жена, която очаква да бъде ухажвана. Ти прие моето предложение за женитба, без да очакваш нещо повече от едно ръкуване и един пръстен. Или греша?

— Не, но в Америка се случи нещо…

— Когато видя любовните двойки, ти се запита какво ли ще бъде, когато ти бъдеш обичана, така ли?

— Да. Нещо такова — промълви тя и го погледна право в очите. — Ето какво, Джулиън. Бих искала бракът ни да е нещо истинско. Да бъде истински брак. Не желая да бъда нещастна. Искам нещо повече от един брак по разум, сключен по политически съображения. Аз съм жена и искам да бъда обичана заради самата мен, а не заради моята корона!

Джулиън изглеждаше истински развеселен.

— Нищо не е по-лесно за мене! Искаш ли да започна да те ухажвам? — Той взе ръката й и плъзна устни по дланта й. — Искаш ли да ти нося всеки дек набран от мене букет от свежи полски цветя? Или да ти пея любовни песни под прозореца? Или да шепна горещи любовни клетви в сладкото ти ушенце?

— Като начало това е достатъчно — каза Арайа, докато го наблюдаваше как целува ръката й.

— Ще се срещнем утре на разсъмване и ще пояздим заедно.

— На разсъмване?! Но по програма трябва да яздя в девет!

— Промени го! — разпореди се той. — И така, ще те чакам. Но сега трябва да те отведа обратно до Двора на белия кон. Там можем да влезем в двореца незабелязани.

Той се обърна и понечи да изостане зад нея, но след това се усмихна и я хвана под ръка.

Когато стигнаха в двора, Арайа се взря в лицето му.

— Би ли ме целунал още веднъж, Джулиън? — Той хвърли поглед към прозорците на двореца, явно се колебаеше. — Моля те, Джулиън! Трябва да разбера дали бракът ни ще бъде сполучлив. Трябва да забравя…

Той сложи два пръста на устните й:

— Всеки от нас има нещо, което иска да забрави. А сега ще те целуна, докато желанието в теб стане непосилно, любима моя!

Той я притегли бавно в прегръдките си и я целуна така, че тя се почувства като Рита Хейуърт и Бета Грейбъл, взети заедно.

Джулиън се откъсна от нея…

— А сега върви! — заповяда той усмихнат. — Ще се видим утре в зори.

Тя се обърна да си тръгне, но той се пресегна и отново я хвана за ръката.

— Щом целувките ти помагат да забравиш всичките си опасения, знай че утре по обед вече ще страдаш от амнезия! — Той я пусна и тя изтича в палата.

Лейди Верта я очакваше.

— Какво каза той? Усъмни ли се в нещо? Той беше толкова близък с принцеса Арайа, че сигурно е забелязал, че сте нейна двойница.

Тази жена започна да й досажда. Арайа се обърна надменно към нея:

— А сега вървете да спите. Тази вечер не се нуждая повече от вас.

— Но аз…

— Вървете си! — изсъска Арайа.

— Слушам, Ваше кралско височество! — каза лейди Верта и напусна салона.

В спалнята Арайа остави мълчаливо камериерките да й облекат нощницата. След това жените се оттеглиха, като й пожелаха лека нощ.

Докато се нагласяваше удобно в леглото, Арайа си помисли, че от много дни не се е чувствала толкова добре. Може пък животът й да не е толкова лош, въпреки че не може да бъде вече с Джарл Монтгомъри. Може би ще успее да го забрави. Граф Джулиън е човекът, от който Ланкония има нужда. Той ще е отличен съпруг. Само ще трябва да се влюби в него. Ако се съди по целувките му, това няма да е чак толкова трудно.

Но докато заспиваше, я споходиха неочаквани образи: Джарл във ваната; Джарл, който хвали пилето, което е приготвила за вечеря; Джарл, който гали настойчиво и нежно гърдите й…