Робин Кук
Криза (25)

24.

Бостън, Масачузетс

Петък, 9 юни 2006 г.

10:25 сутринта

 

След като се върна в съдебната зала, където Крейг не се бе появил, Джак отведе Алексис настрана. Набързо й разказа всичко, което се беше случило след разговора им предишната нощ. В началото тя го гледаше невярващо, вцепенена от ужас, докато до съзнанието й достигна степента на престъплението му. Предстоеше й да се справи с нещо, което не беше очаквала и което щеше да преобърне отново живота й. Тя тръсна глава. Сега трябваше да мисли за дъщерите си, за техните чувства. Стисна ръката на брат си и му каза, че е време да тръгва, ако не иска да пропусне собствената си сватба. След една силна прегръдка и обещание, че ще се обади следобеда, Джак грабна сака си и се затича към асансьора.

За негово облекчение, колата му си стоеше там, където я бе оставил. На път към летището трябваше да се отбие в полицията и да върне пистолета. Там свърши бързо и скоро се носеше към летище „Лоугън“. Времето летеше бързо и когато след половин час успя да се метне в автобуса, погледна часовника си. Беше малко след единадесет. Знаеше, че ако не хване самолета на „Делта“ в единадесет и половина, всичко отиваше по дяволите.

Следващото изпитание беше вземането на билет. За щастие, „Делта“ имаше собствено гише и опашката вървеше бързо. Мина през всички възможни проверки, докато накрая се озова на борда. Седна на първото място, което даваше възможност за най-скоростно слизане в Ню Йорк. Оказа се между пъпчив студент с МР плейър, от чиито слушалки се носеше неистова музика, и сериозен бизнесмен с лаптоп. Последният му хвърли неодобрителен поглед, когато Джак даде да се разбере, че иска да седне на средната седалка и се налага той да премести куфарчето и сакото си.

Джак се намести и облегна главата си назад, затворил очи. Въпреки изтощението, нямаше опасност да заспи. Продължаваше да разиграва в съзнанието си разговора, който беше провел с Алексис, осъзнавайки със закъснение, че не се е извинил задето лично той бе разкрил предателството на Крейг не само към професията, но и към семейството. Мисълта, че за сестра му и момичетата ще е по-добре да знаят истината, не го караше да се чувства по-добре. Не виждаше как биха могли да се съберат отново. На пръв поглед изглеждаше, че Бауман имат всичко: професионален успех, красиви деца и приказна къща. Но отвътре се бе развило нещо като болест, която го подкопаваше.

— Моля за внимание — раздаде се пукащ глас по уредбата. — Говори капитанът. Току-що ни информираха от „Наземен контрол“, че има проблем. Над Ню Йорк се е разразила силна гръмотевична буря. Надяваме се, че няма да трае дълго. Ще ви държим в течение.

По дяволите, — изруга наум Джак и започна да масажира с пръсти челото си. Тревогата и липсата на сън си казваха думата и главата го болеше безумно. Опита се да си представи какво ще стане, ако не успее за сватбата. Лори ясно му беше дала да разбере какви ще са последствията. Беше му казала, че никога няма да му прости и той й вярваше. Лори бе пестелива на обещания и когато ги дадеше, ги спазваше. Той отново се запита дали подсъзнателно не бе стоял толкова дълго в Бостън, за да избегне женитбата. Пое си дълбоко дъх и внезапно си даде сметка, че не иска това да е истина. В момента знаеше единствено, че иска да е навреме в църквата.

Сякаш в отговор на мислите му, уредбата отново пропука.

— Говори капитанът. Заповедта на „Наземния контрол“ се отменя. Готови сме за излитане. Очаква се да пристигнем в Ню Йорк по разписание.

Следващото нещо, което Джак знаеше, беше, че се събужда от сблъсъка на колелата с бетонната писта на летище „ЛаГуардия“. За своя голяма изненада бе заспал въпреки умората и притесненията си. Опипа лицето си. Брадата му беше набола. Трябваше да се избръсне, и още по-лошо — да се изкъпе, но един поглед към часовника му подсказа, че нито едното, нито другото е възможно. Беше дванадесет и двадесет и пет.

Той прокара ръце през косата си. Движението накара бизнесмена да се дръпне настрана и Джак се запита дали пък не се дължи на факта, че наистина се нуждае от един хубав горещ душ. Настина, по време на аутопсията беше работил с предпазен костюм, но да се занимаваш с труп, престоял осем месеца в земята, със сигурност после изискваше баня.

Усети, че краката му треперят и сложи ръце на коленете си, но това не оправи нещата. Изпитваше желание да излезе навън час по-скоро и да се затича.

Стори му се, че е изминала цяла вечност, когато най-после вратата се отвори и той започна нетърпеливо да си проправя път, карайки останалите пътници да му хвърлят изпълнени с неодобрение погледи. Когато най-после се озова навън и се втурна към улицата с надеждата, че няма да има проблем да хване веднага такси, трябваше да преживее отново разочарование. Самолетът от Вашингтон за Ню Йорк беше пристигнал десет минути по-рано и половината пътници от него вече чакаха за коли.

Той решително пресече опашката и с нетърпящ възражение тон извика:

— Аз съм лекар и бързам за спешен случай. — Все пак не беше лъжа, нали така? Хората отпред го погледнаха с интерес, но никой не предложи да му отстъпи реда си. Без да се колебае, той се метна в първото такси.

Шофьорът беше от Индия или Пакистан, един бог знае, и говореше по клетъчния си телефон. Джак излая адреса на 106-а улица и колата се отлепи от асфалта.

Стрелките на часовника сочеха един без осемнадесет, което означаваше, че разполага само с четиридесет и осем минути, преди да влезе в църквата на „Ривърсайд“. Облегна се назад в седалката и се опита да се успокои, но не му се удаваше. Сякаш за да станат нещата още по-лоши, на всяко кръстовище хващаха червен светофар. Джак отново погледна часовника си. Струваше му се, че стрелката за минутите се движи много по-бързо от обикновено. Оставаха петнадесет минути до един.

Той започна да се пита дали не трябва да отиде направо в църквата и да се откаже да се отбива вкъщи. Ползата щеше да е, че ще пристигне навреме; недостатъкът — че е облечен неофициално и имаше нужда от бръснене и душ.

Шофьорът привърши първия си разговор и набра втори номер. В този момент Джак не издържа:

— Не знам дали ще има някаква разлика, но искам да ви кажа, че бързам — каза той. После добави: — Ако ме изчакате на адреса, който ви дадох, ще получите бакшиш от двайсет долара.

— Няма проблем, мой човек. Ще те чакам — сговорчиво отговори шофьорът с типичния очарователен индийски акцент.

Джак отново се облегна назад. До един оставаха десет минути.

Следващото задръстване беше на моста Трайбъроу. Очевидно някой се беше объркал и се опитваше да се престрои в друго платно. След ужасна какофония от клаксони и ругатни, най-после проблемът бе разрешен в рамките на пет-шест загубени минути. Когато Джак се озова в Манхатън, вече беше един часът.

Единствената полза от нарастващото му безпокойство беше, че напълно забрави за Алексис и Крейг и надвисналата над главите им катастрофа. Процес за лекарска небрежност беше лошо нещо; но процес за убийство беше нещо дяволски отвратително. Цялото им семейство щеше да бъде подложено на безкраен тормоз в продължение на години, без никакъв изглед за щастлива развръзка.

Трябваше да се признае на шофьора на таксито, че успя да прекоси града бързо и скоро се озоваха пред блока на Джак. Часовникът показваше петнайсет минути след един и той се измъкна от колата още преди да е спряла напълно.

Изкачи на бегом стъпалата и връхлетя през вратата, изненадвайки някакъв работник. Заради основния ремонт, сградата тънеше в ужасен прахоляк. Когато хукна по коридора към апартамента, който двамата с Лори бяха наели, след него се надигнаха цели талази.

Джак отключи и тъкмо се канеше да прекрачи вътре, когато един мъж от строителната бригада се провикна, че се налага да говори с него, защото имало проблем с водопровода. Джак изрева на свой ред, че в момента му е абсолютно невъзможно. Стовари сака си на дивана и започна да се съблича по пътя за банята.

Хвърли поглед в огледалото и примига. Лицето му бе обрасло с гъста четина, клепачите му изглеждаха зачервени, а очите — дълбоко хлътнали. След кратко колебание кое да избере — бръсненето или душа, той все пак предпочете душа и се намъкна в кабината, завъртайки крана за топлата вода. За съжаление, капнаха само няколко капки. Очевидно водопроводният проблем се отнасяше за цялата сграда.

Той въздъхна, напръска се щедро с одеколон и излезе от банята. Взе си чисто бельо и облече официална риза. Следваха смокингът и сакото. Грабна копчетата за яката и за маншетите и ги пъхна в джоба си. Папийонката се озова в другия джоб. След като напъха отеклите си крака в официални обувки, той взе портфейла и клетъчния си телефон и излезе.

Опита се да не бърза, за да не вдига много прах, когато отново налетя на мъжа, който настояваше да говорят за водопроводната инсталация. Джак дори не се опита да му отговори. Таксито отвън го чакаше и той притича през улицата и се метна вътре.

— Църквата „Ривърсайд“! — изкрещя с влизането в кабинката.

— Знаете ли коя е пряката й? — попита шофьорът, поглеждайки го в огледалото за обратно виждане.

— Сто двадесет и втора — избърбори Джак и започна да се бори с копчетата, които бе оставил до себе си, откъдето те бързо изчезнаха в цепнатината между седалката и облегалката. Той се опита да провре ръката си вътре, но не успя и се отказа. Реши да използва тези, които имаше.

— Ей, мой човек, да не би да се жениш? — попита го шофьорът, който продължаваше да го гледа в огледалото.

— Надявам се — отвърна Джак. После се зае с ръкавелите. Не помнеше откога не е обличал смокинг, трябва да е било в предишния му живот, когато беше офталмолог. После се наведе, за да върже обувките си и да ги почисти с книжна кърпичка от праха. Най-сетне дойде ред на папийонката.

— Добре си, добре си — каза шофьорът с широка усмивка.

— Не се и съмнявам — ухили се Джак. Наклони се напред и извади портфейла си, от който издърпа двайсет долара, към които прибави още два и ги пусна на предната седалка през преградната плексигласова стена, когато завиха по „Ривърсайд драйв“.

Отпред се показа оцветената в пясъчен нюанс камбанария на църквата, открояваща се сред околните сгради с готическата си архитектура. Отпред бяха спрели няколко черни лимузини. Освен шофьорите не се виждаха никакви други хора. Джак погледна часовника си. Един и тридесет и три минути. Беше закъснял с три минути.

Той отново отвори вратата на таксито, преди да е спряло окончателно, и скочи на улицата. Закопчавайки копчетата на сакото си, вземаше по две стъпала наведнъж. В процепа на отворената врата като мираж се появи Лори. Беше облечена във великолепна бяла булчинска рокля. Зад нея се носеше тържествена музика от орган.

Джак спря, опита се да осъзнае сцената. Трябваше да признае, че беше по-красива от всякога. Единственото, което разваляше леко впечатлението, бяха свитите й в юмруци ръце, подпрени на хълбоците. До нея стоеше баща й, д-р Монтгомъри.

— Джак! — извика Лори с глас, в който се долавяше нещо между гняв и облекчение. — Закъсняваш!

— Здравей! — Той разпери ръце. — Най-после съм тук.

Лори се засмя.

— Дойде все пак в църквата — произнесе тя игриво.

Той изкачи останалите стъпала и пое ръцете й в своите.

— Господи, изглеждаш ужасно!

— Недей да ме ласкаеш така — произнесе той с престорена свенливост.

— Дори не си избръснат!

— Имам къде по-лоши тайни — призна той, надявайки се тя да не му каже, че не се е къпал повече от трийсет часа.

— Не знам в какво се забърквам — усмихна му се тя в отговор. — Приятелките на майка ми ще бъдат направо ужасени.

— Не се и съмнявам.

— Никога няма да се промениш.

— Не си права. Вече съм променен. Е, може и да съм закъснял, но съм тук. Ще се омъжиш ли за мен?

Усмивката й се разшири.

— Разбира се! Мечтая за това по-дълго, отколкото ми се иска да си призная.

— Дори не мога да ти опиша колко съм ти благодарен, че пожела да ме изчакаш.

— Предполагам, че имаш някакво добре скалъпено обяснение за пристигането си тук в последния възможен момент.

— Ще ти кажа по-късно. Развръзката в Бостън направо ме смая. История, която направо няма да повярваш.

— Готова съм да я чуя после — кимна Лори. — А сега трябва да влизаме и да застанеш пред олтара. Твоят човек, Уорън, не може вече да си намери място. Преди петнайсет минути ми каза, че се кани „да ти нашари задника“.

Тя го побутна навътре, където органовата музика го погълна. Той за момент се поколеба, плъзгайки поглед по дългите редици със столове. Обзе го страх. Отдясно не можеше да се види свободно място, докато отляво беше почти празно. Там седяха само Лу Солдано и Чет. Отпред до олтара стоеше свещеникът. Близо до него се бе заковал Уорън и дори от разстояние изглеждаше впечатляващ в смокинга си. Джак си пое дълбоко дъх за кураж и тръгна напред към новия си живот.

Останалата част от церемонията беше за него пълна мъгла. Побутваха го ту в една, ту в друга посока, шепнеха му, опитвайки се да го накарат да направи каквото се искаше. Заради престоя си в Бостън бе пропуснал репетицията и нямаше представа от програмата.

Частта, която най-много му хареса, беше излизането от църквата, защото означаваше, че изпитанието е свършило. В момента, в който влезе в колата, се усети по-добре, но пътуването беше прекалено кратко, само петнайсет минути.

Сватбеното тържество беше по-малко плашещо от църковния ритуал и в известен смисъл — не толкова изтощително; дори се улови по едно време, че наистина се забавлява. След тежките блюда и вина, и задължителния танц, Джак започна да клюмва. Но преди да се отпусне съвсем, трябваше да се обади по телефона. Той се извини и напусна масата, откри едно по-спокойно местенце и набра телефона на Алексис.

— Да не би вече да си женен? — започна сестра му направо с въпрос.

— Женен съм.

— Поздравления! Според мен това е чудесно и страшно се радвам за теб.

— Благодаря, сестричке — каза Джак. — Исках да ти се извиня, че създадох такава голяма бъркотия в живота ти. Покани ме в Бостън, за да помогна на Крейг, а по този начин и на теб, а стана тъкмо обратното. Ужасно съжалявам.

— Благодаря за извинението. Със сигурност не си отговорен нито за поведението на Крейг, нито че всичко излезе наяве. Все някога щеше да се разкрие. И за да съм напълно откровена — доволна съм, че знам истината. Това ще направи решението ми по-лесно.

— Крейг появи ли се в края на краищата в съда?

— Не, не е и все още нямам представа къде е. Има заповед за арест и полицията вече идва вкъщи. Конфискуваха всичките му документи, включително паспорта му, така че не може да отиде много далеч. Където и да е, само отлага неминуемото.

— Учуден съм, но ми е жал за него — каза Джак.

— И на мен ми е жал.

— Не се ли опита поне да види децата, или да се обади по телефона?

— Не, макар че не съм изненадана. Никога не е бил близък с момичетата.

— Не мисля, че е бил близък с някого, освен може би с теб.

— Вече се съмнявам, че и с мен е бил близък. Това е трагедия и си мисля, че баща му има голям дял в нея.

— Дръж ме в течение — каза Джак. — Сега отиваме на меден месец, но клетъчният ми телефон ще е у мен.

— Научих още нещо обезпокоително днес следобед. Преди седмица Крейг е изтеглил заем, като е ипотекирал къщата ни, получавайки няколко милиона долара.

— Би ли могъл да го направи без подписа ти?

— Направил го е. Когато купихме къщата, настояваше да е само на негово име. Оправда се, че е заради данъците и застраховката, пък и по онова време това много не ме интересуваше.

— В кеш ли ги е взел? — попита Джак.

— Не, казаха ми, че са прехвърлени в офшорна сметка.

— Ако ти трябват пари, кажи ми. Имам достатъчно, благодарение на факта, че не съм харчил и малката заплата, която вземах през последните десет години.

— Благодаря ти, братле. Ще го имам предвид. Ще се справим, въпреки че сигурно ще се наложи да започна и частна практика, за да увелича доходите си.

След размяната на няколко пожелания и съвети, Джак затвори, но не се върна веднага на купона. Стоеше и мислеше за несправедливостта и превратностите на живота. Докато очакваше медения си месец с Лори, Алексис и момичетата се измъчваха и страдаха.

Той тръсна глава. Нямаше търпение да заведе Лори вкъщи.