Робин Кук
Криза (10)

9.

Нютън, Масачузетс

Четвъртък, 6 юни 2006 г.

7:30 след обед

 

Когато Джак стигна до къщата на семейство Бауман, беше твърде късно да мисли за тренировка. Беше пропуснал вечерята с племенничките си, които се бяха затворили в стаите си и се готвеха за наближаващите изпити. Както изглежда, неговото присъствие им бе доскучало, защото никой не слезе долу да го поздрави. За сметка на това сестра му се разрази в многословни любезности, но веднага забеляза подутините по лицето му.

— Какво се е случило, по дяволите? — разтревожено попита тя.

Той я успокои, че няма нищо особено и побърза да промени темата като попита за Крейг. Алексис го уведоми, че той е в голямата дневна, без да се впуска в подробности.

Джак си взе един душ и когато се уви в хавлиената кърпа, се погледна в огледалото. След горещата вода натъртените места изглеждаха още по-червени от преди. Това, което не бе забелязал, бе един малък тъмночервен кръвоизлив в окото си. Наведе се по-близо до огледалото и видя няколко миниатюрни подкожни кръвоизлива отстрани на скулата си. Без съмнение цялата тази красота бе дело на Франко. Джак се запита как ли изглежда сега Франко, тъй като ръката му още го болеше от крошето, което му бе забил.

Той побърза да се преоблече и се върна при сестра си.

— Какво ще кажеш за една вечеря? — предложи тя.

— Чудесно! Умирам от глад. Не ми остана време да обядвам.

— Ние хапнахме по една пържола на грил, печени картофи, задушени аспержи и салата. Как ти звучи?

— Като мечта — усмихна се Джак.

Докато разговаряха, Крейг не обели и дума. Седеше на дивана в съвършено същата поза, в която и сутринта, само че без вестник в ръка. Бе облечен в същите дрехи, макар че ризата му вече бе измачкана, а горното копче над разхлабената вратовръзка-разкопчано. Втренчен в екрана на телевизора, напълно неподвижен, той напомняше статуя. В това не би имало нищо чак толкова чудно, ако телевизорът бе включен. На масичката за кафе пред него стоеше полупразна бутилка със скоч и старомодна чаша, която светеше с кехлибарен блясък.

— Какво прави той? — понижи глас Джак.

— На какво ти прилича? — отвърна Алексис. — Депресиран е.

— Как мина останалата част от деня в съда?

— Не бих казала, че беше особено добре. Първият експертен свидетел на ищеца беше д-р Уилям Тардоф, който е шеф на кардиологията в „Нютън Мемориал Хоспитал“.

— И как се прояви?

— За съжаление, говореше много правдоподобно, не подценяваше журито. Обясни им кристално ясно защо първият час, дори първите минути са толкова важни при сърдечна криза. След няколко опита за възражение от страна на Рандолф бе записано за протокола, че според него шансовете за спасение на Пейшънс Станхоуп са били значително намалени заради съмнението на Крейг в диагнозата и отказа му да я закара веднага в болницата.

— Отвратително е, особено, като се има предвид, че изказването идва от шефа на отделението в собствената болница на Крейг.

— Крейг наистина има причина да е отчаян. Всеки лекар трудно понася критиката, но особено тежко е, когато тя е от колега лекар.

— Рандолф успя ли да неутрализира това изказване при кръстосания разпит?

— В известна степен… Макар винаги да изглежда така, сякаш се опитва да наваксва.

— Правилата са такива, че първо ищецът представя случая. После идва ред на защитата.

— Не ми изглежда честно, макар че няма друга алтернатива.

— Само двама свидетели ли имаше днес?

— Не, бяха всичките трима. Преди д-р Тардоф показания даде Дарлийн, която беше въртяна на шиш заради обозначението „проблемни пациенти“, както преди това и Марлене. През обедната почивка Рандолф беше бесен на Крейг, че не му е казал за това, макар да е лесно разбираемо защо не го е направил.

— Все още не ми е ясно как е Крейг е допуснал да се случи подобно нещо в неговата практика.

— Боя се, че това говори за високомерие.

— Не бих бил толкова великодушен. За мен е чиста глупост и за съжаление никак няма да помогне на делото.

— Бях изумена, че позволиха това да се изнесе. Според мен беше направо предрешено. Но знаеш ли кое ме разтревожи най-много?

— Кое? — Джак забеляза, че лицето на Алексис е зачервено.

— Процесът така или иначе ще свърши, но класифицирането на тези пациенти като „проблемни“ е подходящо.

— Как така? — попита Джак. Той забеляза, че червенината върху лицето на сестра му става по-гъста.

— Защото те всички бяха проблемни пациенти. Всъщност думата не е съвсем точна. Бяха хипохондрици от най-лошия възможен тип. Знам, защото Крейг ми го е казвал. Направо му губеха времето. И би трябвало да посещават психиатър или психолог. Пейшънс Станхоуп бе най-зле от всичките. Имаше един период в който се е случвало да вдига Крейг от леглото поне веднъж седмично за домашна визитация. Това се отразяваше на цялото семейство.

— Значи си се дразнила на Пейшънс Станхоуп?

— Разбира се, че съм й се дразнила. Не много след този период Крейг се изнесе от къщи.

Джак се вгледа в лицето на сестра си. Знаеше от времето, когато бяха деца, за склонността й да се вживява прекалено силно и реакцията й към Пейшънс Станхоуп говореше, че тази й черта не е напълно изчезнала.

— Значи не си съжалявала, когато е починала? — произнесе Джак и думите му прозвучаха по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.

— Да съжалявам? Направо се радвах. Много пъти съм му казвала, че трябва да я изхвърли от практиката си: да й намери друг лекар, за предпочитане психиатър. Но ти познаваш Крейг. Никога не отказва. Нямаше никакъв проблем да изпраща пациенти за специализирано лечение, но за него това бе равносилно на нарушение. Не би могъл да го направи.

— Откога пие? — попита Джак, за да промени темата, като кимна по посока на неподвижния Крейг.

— Отдавна. Впрочем, прави го всяка нощ.

Джак поклати глава. Знаеше, че злоупотребата с лекарства и алкохол от лекари не е нещо необичайно след процес за лекарска грешка.

— Като стана дума за пиене, искаш ли да ти налея нещо? — попита Алексис. — Бира или вино? В хладилника има и едното, и другото.

— Една бира ще ми дойде добре.

Джак си извади сам бутилка бира и докато сестра му се суетеше около приготвянето на вечерята, той излезе от кухнята и се приближи към дивана. Макар Крейг да не се помръдна, кръвясалите му очи се вдигнаха и се заковаха върху Джак.

— Съжалявам, че днешният ден в съда е минал толкова обезкуражаващо — произнесе Джак с надеждата да завърже разговор.

— Докога издържа в залата?

— Изслушах само показанията на администраторката ти, Марлене.

Крейг махна с ръка, сякаш да прогони невидимо насекомо, но не каза нищо. Очите му отново се забиха в черния телевизионен екран.

На Джак му се искаше да обмени някоя дума по повод прозвището „проблемен пациент“, за да разбере по-добре мисловната връзка, която бе позволила на Крейг да постъпи толкова некоректно и глупаво, но не го направи. Нямаше да помогне с нищо, освен да задоволи нездравото си любопитство. Алексис беше права. Този човек беше високомерен. От онези лекари, които не се съмняват, че всичко, което правят, е благородно, тъй като смисълът на живота им е да се посветят и да се жертват. Това бе едно злощастно чувство за безгранични правомощия.

Тъй като Крейг не показа желание за разговор, Джак се върна в кухнята и двамата с Алексис излязоха във вътрешния двор да изпекат пържолата. Алексис искаше да говори за нещо по-оптимистично от делото. Искаше да чуе за Лори и плановете за сватбата. Джак й разказа най-общото, но не му се искаше да се задълбава в този разговор, тъй като се чувстваше виновен, че е в Бостън и е оставил всичките последни приготовления на Лори. Явно бе орисан да чувства вина независимо какво прави; ако беше останал в Ню Йорк, би имал чувството, че изоставя Алексис. Каквото и да стореше, все някой щеше да се обиди. И вместо да се задълбочава в дилемата, той отиде да си вземе още една бира.

Петнайсетина минути по-късно Джак седеше на голямата кръгла маса, докато Алексис му сервираше божествено ухаещата вечеря. За себе си беше наляла чаша чай и след малко се отпусна в стола срещу него. Крейг се бе окопитил достатъчно, за да си включи телевизора и в момента гледаше местните новини.

— Исках да ти разкажа как мина денят ми — каза Джак, докато похапваше с апетит. — Взех решение за моята роля тук и онова, което вие искате от мен да направя. Трябва да кажа, че имах невероятно продуктивен следобед.

— Крейг! — провикна се Алексис по посока на съпруга си. — Струва ми се, че трябва да изключиш телевизора и да дойдеш да чуеш какво казва Джак.

— Не ми е особено интересно — сопна се той, но все пак се пресегна за дистанционното и изключи телевизора. С вид на напълно изтощен, той се изправи, взе бутилката със скоч и чашата и тръгна към масата.

— Струва ми се, че е време да спреш с това — погледна го Алексис и отдалечи бутилката от него.

Джак очакваше Крейг да избухне, но той не го направи. Вместо това отправи към нея слаба саркастична усмивка.

Джак побърза да им разкаже подред какво му се беше случило. За отиването при патолозите и срещата с д-р Латаша Уайли, която му беше казала какви са законите в Масачузетс, за да се ексхумира тялото и че е необходимо съгласието на наследниците на починалия.

— Не ми казвай, че това е Джордан Станхоуп! — извика Алексис.

— Той никога няма да се съгласи — промърмори Крейг.

— Оставете ме все пак да завърши историята — прекъсна ги Джак.

Разказа им как е отишъл в погребалната агенция и е разговарял с Харолд Лангли, който му беше дал разрешителното; разказа им какво бе научил за Джордан Станхоуп.

Алексис и Крейг го слушаха със зяпнали уста. Крейг пръв се окопити:

— Харолд Лангли няма причини да лъже. Сигурно това се знае в цял Брайтън, иначе той нямаше да ми го каже. Погребалните агенти са известни с това, че държат устите си затворени.

— Станислав Джордан Ярузелски — повтори Алексис невярващо. — Нищо чудно, че си е сменил името.

— Знаех, че Джордан е по-млад от Пейшънс — каза Крейг, — но никога не съм подозирал подобно нещо. Държаха се така, сякаш са женени повече от двайсет и пет години. Изумен съм.

— Мисля, че най-интересното е това, че Пейшънс е била богатата.

— Е, вече не е тя — поклати глава Крейг. — Рандолф би трябвало да е разбудил тази история. Това е поредният пример за неспособността му. Трябва да искам друг адвокат.

— По принцип тази информация не би могла да оспори обвинението в лекарска небрежност — каза Джак, макар да се изненада, че това го нямаше в показанията на Джордан. — Няма отношение към случая.

— Не съм сигурен — поклати глава Крейг.

— Остави ме да свърша — прекъсна го Джак. — След това ще говорим за всичко.

— Хубаво — кимна Крейг. Той остави напитката си върху масата и се приведе напред. Вече не приличаше на мрачния индивид, който се взираше в празния телевизионен екран.

Джак продължи да разказва за разговорите си с д-р Ноел Евърет, д-р Мат Гилбърт и Джорджина О’Кийф, за това, че по отношение на цианозата лекарите не са на едно мнение. Медицинската сестра смяташе, че цианозата е била навсякъде, не само на крайниците.

— Смятам, че е права — каза Крейг. — Но бях до такава степен объркан от тежкото й общо състояние, че не съм следил точно за това.

— Съвсем същото каза и д-р Гилбърт — кимна Джак.

— Почакай малко! — извика Крейг и вдигна ръка. — Наученото за Джордан не прави ли тази цианоза да изглежда малко съмнителна? Искам да кажа — цялата история с парите… много по-млад мъж се жени за богата вдовица…

— Да, така ми се стори и на мен — съгласи се Джак, — но за кратко. Направо прилича на сапунена опера. Освен това е документирано, че Пейшънс Станхоуп е получила сърдечна криза, което д-р Гилбърт ми напомни днес. В същото време любопитната биография на Джордан не би трябвало да се отхвърля напълно. — И той им разказа за разговора си с Мат и Джорджина, при който бе станало дума за възрастна жена, която бе починала от сърдечен удар след въоръжен обир.

— Много интересно — оживи се Крейг, — кара ме да се усъмня в компетентността на Рандолф.

— Какви са тези подутини по лицето ти? — попита Алексис, сякаш внезапно се беше сетила, че Джак е обещал да й обясни по-късно.

— Какви подутини? — присви очи Крейг.

— Не си ли забелязал? — попита го Алексис. — Я го виж!

Крейг се изправи и се наведе към масата. Джак с нежелание се обърна настрана, за да му покаже.

— Господи! Това е рана! — Той докосна скулата на Джак с върха на показалеца си, за да прецени отока. — Боли ли?

Джак се дръпна.

— Разбира се, че боли — каза той раздразнено. Мразеше начина, по който се държат лекарите. Винаги натискаха мястото, което те болеше. Ортопедите пък бяха най-лошите според Джак, а той познаваше мнозина в резултат на играта на баскетбол.

— Съжалявам — каза Крейг. — Не изглежда добре. Може би един студен компрес е добра идея? Да ти направя ли?

Джак отказа.

— Как стана? — попита Алексис.

— Аз си го изпросих — каза Джак и им разказа за посещението си в дома на Станхоуп.

— Ходил си у Станхоуп? — невярващо попита Крейг.

— Ходих — потвърди Джак.

— Законно ли е?

— Какво наричаш „законно“? Разбира се, че е законно. Ако имаше някакъв шанс да получа подпис, трябваше да отида. — Той им разказа за Бентли-то и неочакваната Чарлийн.

Крейг и Алексис си размениха изненадани погледи. Крейг се изсмя късо.

— Доста бързо е прежалил съпругата си — възмутено произнесе Алексис. — Безсрамник, с претенции за джентълмен.

— Започва да ми прилича на един друг известен случай в Роуд Айланд, само че в него бяха замесени диабетици.

— Знам за какво говориш — каза Джак. Но и в този случай внезапно забогателият наследник беше оправдан.

— Какво ти е на лицето? — попита нетърпеливо Алексис. — Неизвестността ме убива.

Джак им разказа разговора си с Джордан Станхоуп, как бе очаквал да получи груб отказ на молбата си за ексхумация на тялото на Пейшънс, за идването на Тони Фасано и придружителя му.

— Името му е Франко — обади се Алексис.

— Да не би да го познаваш? — погледна я въпросително Джак. Беше изненадан.

— Не го познавам, но съм го виждала. Трудно е да не го забележиш. Идва в съда заедно с Тони Фасано.

Джак описа бурните възражения на Тони за ексхумацията на Пейшънс. Спомена, че са го заплашили да го превърнат в „история“, ако се заеме с аутопсия.

В продължение на няколко минути Алексис и Крейг само стояха и го гледаха. Бяха слисани от онова, което току-що чуха.

— Много странно! — каза най-накрая Крейг. — Защо пък ще са чак толкова против една аутопсия?

Джак сви рамене.

— Предполагам, защото е убеден, че ще спечели делото и няма желание да клати кораба. Инвестирал бил сериозни пари в това и очаквал гигантска печалба. И трябва да ти кажа, че това ме мотивира още повече.

— И все пак какво се е случило с лицето ти? — не го оставяше Алексис. — Струва ми се, че отбягваш отговора.

— Стана накрая, след като Франко ме цапардоса. Държах се глупаво. Казах, че костюмите им са изключително подбрани.

— И той те удари? — попита смаяно Алексис.

— Ами не беше любовна милувка — каза Джак.

— Смятам, че трябва да повдигнеш обвинение — не се сдържа сестра му.

— Не съм съгласен — каза Джак. — Тъпо е, но му отвърнах и ако повдигна обвинение ще стане дълга и широка.

— Ударил си този грубиян? — Алексис вдигна вежди невярващо. — Ти какво, да не си решил да ставаш самоубиец на тези години?

— Хората ме обвиняваха за това в не чак толкова далечното минало. Харесва ми да мисля за себе си понякога като за импулсивен човек, леко самодоволен и безразсъден.

— Не го намирам за особено забавно — каза Алексис.

— Нито пък аз — съгласи се той. — Но този епизод помогна на спора ми с Джордан, който отначало ми се струваше напълно безнадежден. — Джак бръкна във вътрешния си джоб и извади разрешителното. След това го остави на масата и го разгъна. — Джордан подписа за ексхумацията.

Алексис грабна листа и погледът й се плъзна по редовете.

— Направил го е, за да свали всяко подозрение от себе си — каза Крейг, надничайки над рамото на жена си.

— Кой знае — рече Джак. — Важното е, че това поставя идеята за аутопсия на масата като основателна опция. Да допуснем, че успеем, въпросът е тогава искате ли да се заема с това или не. Трябва да го решим тази вечер.

— Мнението ми не се е променило от сутринта — отвърна Крейг. — Няма начин да разберем дали това ще помогне или ще навреди, мога да дам аргументи в подкрепа и на двете тези.

— Според мен по-скоро ще помогне, отколкото да попречи заради въпроса с цианозата — каза Джак. — Трябва да има някакво анатомично обяснение, някаква допринесла за това патология. Но вие сте прави: гаранция няма. — Той сви рамене. — Не искам да ви притискам. Не съм тук, за да усложнявам нещата още повече. Решението е ваше.

Крей поклати глава.

— Както съм объркан в момента, ми е много трудно да взема решение. Не мога да бъда обективен.

— Дали да не попитаме Рандолф? — предложи Алексис. — Ако открият нещо положително при аутопсията той трябва да разбере как да го използва като доказателство.

— Права си — съгласи се Джак. — Трябва да се консултираме с адвоката. Ще бъде напълно безполезно, ако онова, което открием, не бъде внесено за разглеждане в съда.

— Има нещо, което не е правилно в цялата картинка — обади се Крейг. — Аз се съмнявам в компетентността му и се питам дали да не го сменя, а вие ме карате да му се обадим да го питаме дали да правим аутопсия или не.

— Можем освен това да му разкажем историята на Джордан Станхоуп — не му обърна внимание Алексис.

— Можем ли да му се обадим по телефона и да обсъдим това тази вечер? — попита Джак. — Решението за евентуална аутопсия не може да чака. Макар да имаме зелена светлина, не мога да съм сигурен, че наистина ще стане. Променливите са толкова много, а времето е малко.

— В състояние сме да направим нещо по-добро, отколкото да му звъним — каза Алексис. — Той живее точно зад ъгъла.

— Добре! — вдигна ръце Крейг. Беше достатъчно изтощен, за да се противопоставя на Алексис и на Джак. — Но аз няма да му звъня.

— Нямам предвид телефонен разговор — каза Алексис. — Тя стана и се отправи към бюрото.

— Виждаш ми се по-добре — обърна се Джак към Крейг, докато сестра му вдигаше телефона.

— Ту по-добре, ту по-зле. В един момент съм депресиран, в следващия — изпълнен с надежда, че истината ще излезе наяве. Така е от започването на цялата тази бъркотия. А днес беше един от най-лошите дни, след показанията на Бил Тардоф срещу мен. Винаги съм се държал приятелски с този човек. Наистина нищо не разбирам.

— Добър лекар ли е?

Крейг му хвърли гневен поглед, преди да отговори.

— Пита ме за това преди два дни. Точно сега не мога да бъда обективен. В този момент направо ми се иска да го убия.

— Разбирам — кимна Джак. — А д-р Ноел Евърет? Тя с добра репутация ли е?

— Интересува те моето мнение, или мнението на болничния персонал?

— И двете.

— Както и по отношение на Бил, чувствата ми доста се промениха от тръгването на делото. Преди си мислех, че е страхотна и съм я търсил при някои случаи. Сега съм й бесен, както и на Бил. Що се отнася до репутацията й като цяло, чудесна е. Тя е доста харесвана, макар да не е толкова отдадена на работата си, колкото мнозина други.

Какво искаш да кажеш?

— Официално е на половин работен ден, макар да стои много по-малко. Извинението й е семейството, което е нелепо. В края на краищата всички имаме семейства.

Джак кимна сякаш е съгласен, но не беше. Ако самият Крейг се бе държал по подобен начин, със сигурност щеше да бъде по-щастлив и далеч по-добър съпруг и баща.

— Причината да те питам за Ноел Евърет — продължи след кратка пауза Джак, — е, че тя днес спомена нещо интересно. Каза, че някои от старомодните лекари, в чиято група постави и себе си, се дразнели на лекарите, които се занимават с обслужваща медицина. Това изненадва ли те?

— Всъщност не. Според мен изпитват ревност. Не всеки може да се прехвърли към обслужваща практика. Това зависи до голяма степен от пациентите им.

— Имаш предвид дали повечето са богати или не?

— И това, разбира се — съгласи се Крейг. — Да практикуваш обслужваща медицина е за завиждане в сравнение с това да имаш стандартна практика.

— Какво стана с предишните ти пациенти, които не са били в състояние да плащат вноските за сегашната ти практика?

— Бяха насочени към други лекари със стандартна практика.

— Може би са се почувствали изоставени?

— Не, съвсем не. Изгубихме доста време да им дадем имената и телефонните номера на подходящи терапевти.

Според Джак това си беше чиста проба изоставяне, но той не влезе в спор. Вместо това каза:

— Значи смяташ, че наговореното от Ноел е предизвикано главно от завист?

— Не виждам друга причина.

Джак си помисли, че се сеща за цял куп такива, включително представата за професионализъм, за която Ноел беше споменала, но отново не възрази. В края на краищата го интересуваше делото за лекарска грешка.

— Пейшънс Станхоуп пациентка от старата ти практика ли беше?

— Не. Била е пациентка на доктора, който е започнал обслужващата практика, която в момента аз водя. Той сега е във Флорида и не е много добре със здравето.

— Един вид, наследил си я?

— В известен смисъл.

Алексис се върна до масата.

— Рандолф ще дойде ей сега. Заинтересува се от идеята за аутопсия, но има резерви, включително това доколко е приемлива, както се страхувах и аз.

Джак кимна, но повече го интересуваше разговора с Крейг и в момента обмисляше как да зададе следващия си въпрос.

— Крейг, спомняш ли си онази сутрин, когато ти споменах, че Пейшънс Станхоуп може да е починала от удушаване или да е задушена?

— Как бих могъл да забравя?

— Това е пример за начина, по който разсъждават съдебните патолози. Не съм правил никакви догадки, просто разсъждавах на глас, опитвайки се да свържа централната цианоза с останалите факти. Спомняш си, нали? Тогава ти се раздразни на предположението ми.

— Разбирам, но не бях на себе си по онова време по очевидни причини. Съжалявам.

— Не е нужно да се извиняваш. Сетих се за това, защото искам да те попитам нещо, което ми хрумна, когато Ноел Евърет направи коментара си, че група старомодни медици се дразнят на обслужващите лекари. Това е въпрос, който може да ти се види странен.

— Успя да разпалиш любопитството ми. Хайде, задавай си въпроса.

— Можеш ли да се сетиш за някоя далечна причина, заради която да те натопят за смъртта на Пейшънс Станхоуп? Предполагам, че става въпрос за човек, който може да е видял в смъртта й начин да покаже обслужващата медицина в лоша светлина. Има ли според теб нещо в тази идея или…?

Лека усмивка се плъзна по устните на Крейг и се разшири, когато той се разсмя от учудване.

— Което не ти достига в рационален аспект, си го скалъпваш, а?

— Не забравяй, че това е реторичен въпрос. Не очаквам отговор; просто се опитвам да те накарам да си спомниш неща, които може да си забравил да кажеш.

— Ти да не подозираш някакъв заговор? — попита Алексис.

— Заговорът предполага повече от една причина — каза Джак. — Опитвам се да мисля нестандартно.

— Е, това е достатъчно нестандартно.

Звънецът попречи на по-нататъшните разговори за злобни машинации. Когато Алексис се върна, следвана от Рандолф Бингъм, Джак и Крейг се смееха на други прочути имена, които Крейг бе успял да си спомни. Той се държеше за първи път от много месеци нормално, което бе изненадващо предвид събитията от днешния ден.

Алексис побърза да представи Джак на Рандолф един на друг. Адвокатът мълчаливо кимаше. Въпреки че бе сменил педантично подбраните си костюм и вратовръзка от тази сутрин, представата му за неофициално облекло бе доста странна — свежо изгладена бяла риза с дълги ръкави, лек летен панталон от мека вълна с ръб и тънък кашмирен пуловер. Като поредно доказателство за педантичност той се появи гладко избръснат, за разлика от Джак и Крейг, а посребрената му коса бе така идеално сресана, сякаш идва от съда.

— Тук ли да останем или да се преместим в дневната? — попита Алексис.

— Където предпочитате — каза Рандолф. — Но трябва да сме експедитивни; тази нощ ме чака още много работа.

Те останаха около масата, където седяха преди идването на адвоката.

— Алексис ми спомена за предложението ви да направите аутопсия на починалата — започна той. — Вероятно ще можете да ми кажете защо това е толкова важно в девет часа вечерта.

В ушите на Джак думите му прозвучаха с мелодичността, която той свързваше с елитните университети в Нова Англия, което внезапно го подсети, че Рандолф е първообразът, на който Джордан се стреми да подражава. Друг бе въпросът защо ще иска да го прави, тъй като Джак намираше адвоката за напълно безстрастен, пленник на строгия си етикет.

Джак изреди основанията си за искане на аутопсия, без да споменава за заговори и теории за лично отмъщение. След това се прехвърли върху ролята на съдебния патолог, който — по думите му — трябваше да говори от името на починалия.

— Накратко — резюмира той думите си, — надявам се да открия някаква патология, която би изчистила името на Крейг или, в най-лошия случай, би доказала, че вината му е незначителна, тъй като в документите е отразено, че починалата е отказала кардиологично изследване.

Той погледна Рандолф в очакване на отговор. Но такъв нямаше.

— Някакви въпроси? — попита Джак, надявайки се да предизвика отговор.

— Не смятам — бяха думите на адвоката. — Вие изложихте аргументите си сбито и ясно. Това е интригуваща възможност, за която не съм мислил, тъй като клиничните аспекти на случая са ясни. Най-голямото ми опасение е, че може да бъде открито нещо. Ако се намери нещо наистина оправдателно, аз би трябвало да подам молба до съда за отсрочване, с други думи — да се стигне до съдията.

— Не бих ли могъл да бъда призован като опровергаващ обвинението свидетел?

— Само за да се отхвърлят предишните показания, но не и да се повдигнат нови.

— Мога да опровергая свидетелските показания на експертите на ищеца, които твърдят, че е проявена лекарска небрежност.

— Това е заобикаляне на правилата, но разбирам какво имате предвид. Пак ще се стигне до съдията и той ще вземе решение под влияние на яростните възражения от страна на адвоката на ищеца. Битката ще е трудна и ще позволи на ищеца да обжалва, ако му се разреши. Има и друго, което увеличава трудностите при излагането на нови доказателства, и това е опитът ми със съдия Дейвидсън. Той се слави с това, че обича нещата да се движат бързо, а вече и без това е раздразнен от бавния ход на делото. Няма съмнение, че бърза да го завърши. Не би погледнал благосклонно на едно ново доказателство, изложено в последната минута.

Джак сви рамене и вдигна вежди въпросително.

— С други думи сте против?

— Не непременно. Това е уникален случай с уникални предизвикателства и ще е глупаво да не се направи всичко възможно за позитивния изход. Един нов оправдателен факт може да бъде използван като основание за спор за ново съдебно обжалване. От друга страна шансовете да се открие нещо оправдателно ми изглеждат нищожно малки. С това искам да кажа, че съм шестдесет на четиридесет в полза на идеята за аутопсия. Ами, това е.

Рандолф се изправи, останалите го последваха.

— Благодаря за поканата. — Той подаде ръка. — Ще се видим в съда.

Когато Алексис тръгна да го изпрати до вратата, Джак и Крейг се отпуснаха в столовете си.

— Прави ме на смешен — промърмори Джак — Точно когато мислех, че ни съобщава, че е против да правя аутопсия, той обявява, че е за това.

— Моята реакция беше същата — каза Крейг.

— Тази малка среща ме накара да осъзная, че не бива да сменяш адвоката си — поклати глава Джак. — Рандолф може да е педантичен, но е проницателен и под тази бляскава фасада на джентълмен се крие състезател. Със сигурност иска да спечели.

— Благодаря за мнението — изсумтя Крейг. — Иска ми се да можех да го споделя.

В този момент Алексис се върна. Изглеждаше леко раздразнена.

— Защо не му каза за сдърпването си с Тони Фасано и за това, че те е заплашвал?

— Не искам да обърквам нещата — отвърна Джак. — По същата причина не споменах и теорията си за нечестна игра, както и интересните факти от биографията на Станхоуп.

— Мисля, че това за заплахата е важно — сопна му се Алексис. — Не те ли тревожи, че те заплашват?

— Всъщност не. Тони Фасано е притеснен за инвестицията си, тъй като сигурно е поел делото за всеки случай. Прилича ми на някой, който само изпуска пара.

— Не знам — въздъхна сестра му. — Аз се тревожа.

— Добре, хора. Бреме е да свършваме. Да се опитвам ли да правя тази аутопсия, или не? Има нещо, което не споменах. От опит знам, че журито проявява здрав разум при вземането на решение, но хората обичат факти. Резултатите от аутопсията са факти, за които могат да се хванат, за разлика от показанията, които са ефимерни и подлежат на различни интерпретации. Не забравяйте това.

— Ако честно ми кажеш, че не се страхуваш от заплахата на Фасано, тогава съм за аутопсия.

— А ти, Крейг? — погледна го Джак. — Тук ти си шефът. Твоят глас е решаващият.

— Мнението ми не се е променило — каза Крейг. — Струва ми се, че има повече шансове да се намери нещо, което не искаме да знаем, отколкото обратното. Но няма да заставам срещу вас двамата и Рандолф. — Той се изправи. — Сега мисля да се кача горе, да взема едно силно приспивателно и да се отпусна, без да мисля. С останалите експерти на ищеца, Джордан Станхоуп, и вероятно Лиона Ратнър, призовани да свидетелстват, утре се очертава тежък ден.

Няколко минути, след като той изчезна нагоре по стълбите, Джак и Алексис продължаваха да седят край масата, всеки потънал в мислите си. Джак се обади пръв:

— Смесването на твърд алкохол и силни приспивателни не е добра идея.

— Не мога да споря с него.

— Не се ли притесняваш, че може да пострада?

— Искаш да кажеш да вземе голяма доза?

— Да, умишлено или не. — Джак още си спомняше собствената си борба със саморазрушителните си мисли по време на депресията си.

— Разбира се, че ми е идвало наум, но това е един от аспектите на нарцисизма, който в случая го предпазва. Фанатиците не се самонараняват. Освен това депресията му е на периоди — ето, тази вечер се държа напълно нормално. Вероятно не би го признал, но присъствието ти тук повдигна духа му. Това означава, че те е грижа и той го оценява.

— Мило е от негова страна. Но какво взема той за сън? Знаеш ли?

— Обичайното. Следя го какво пие. Притеснявах се да ти кажа, че броя тайно таблетките му.

— Не би трябвало да се притесняваш. Това е благоразумно.

— Както и да е — поклати глава тя и се изправи. — Мисля да се качвам горе, да проверя момичетата и да си лягам. Не искам да те зарязвам, но ако Лиона Ратнър свидетелства утре, за мен също ще е изпитание.

— Няма проблем — успокои я Джак и също стана. — Уморен съм, въпреки че исках да прочета отново някои от показанията. Продължавам да мисля, че може би пропускам нещо, което би трябвало да имам наум, ако правя аутопсията.

— Определено не ти завиждам, че ще се занимаваш с труп, погребан от близо година. Как работиш това ден след ден? Не е ли отблъскващо?

— Знам, че звучи неприятно, може би дори жестоко, но всъщност е дори интересно. Научавам по нещо всеки ден и нямам никакви проблемни пациенти.

— Не ми напомняй за това — каза Алексис. — Говори ми за самопричинени рани; това е отличен пример.

Тишината на голямата къща се спусна върху Джак, след като сестра му му пожела лека нощ и се качи по стълбите. Известно време той разсъждава върху емоционалния отговор на Алексис за това, че Пейшънс Станхоуп е била проблемна пациентка и как Алексис почти призна, че се радва на смъртта й. Беше дори намекнала, че Пейшънс има нещо общо с изнасянето на Крейг от дома им. Джак поклати глава. Не знаеше какво да мисли. Пресуши бирата и се насочи към стаята си, за да намери папките по делото. Натоварен с тях, той отиде в кабинета, където бе прекарал предишната нощ. Стаята излъчваше приятно чувство за уют.

След като се разположи в същия стол за четене, в който седеше миналата нощ, той отвори клетъчния си телефон. Колебаеше се дали да звънне на Лори. Искаше му се да чуе гласа й, но не го въодушевяваше идеята да се бори срещу неизбежното негодувание, което щеше да последва, след като й кажеше за вероятната ексхумация и аутопсията. Беше вече вторник през нощта, което означаваше, че оставаха само два пълни дни преди петъка. Другият проблем беше, че Джак бе телефонирал на Калвин през деня, за да му съобщи, че няма да се върне в Патологическия център в сряда и че отново ще му се обади. Беше възможно Калвин да е казал нещо на Лори и тя да се цупи, че научава новините от трети човек.

Когато набра номера, Джак се размърда, за да се намести удобно и очите му обходиха рафтовете на отсрещната стена. Погледът му се спря върху една огромна старомодна лекарска чанта, сложена близо до портативен уред за ЕКГ.

— Заетият пътешественик! — възкликна Лори отсреща. — Надявах се да си ти.

Джак се впусна в извинения, че звъни толкова късно, но се наложило да изчака, докато бъде взето окончателно решение.

— За какво решение говориш?

Той си пое дъх.

— Решение да направя аутопсия на пациентка, чиято смърт е в основата на процеса срещу Крейг.

— Аутопсия?! — попита Лори смаяна. — Джак, сега е вторник през нощта. Сватбата е в петък. Трябва ли да ти казвам, че не остана време?

— Знам, знам, имам го предвид. Не се притеснявай!

— Утре сутрин ли ще правиш аутопсията?

— Не ми се вярва, но предполагам, че е възможно. Проблемът е, че трупът е още в земята.

— Джак! — простена Лори, разтегляйки името му като карамел. — Защо ми причиняваш това?

Той започна да й разказва подробностите по случая, всичко, което бе научил от папките, после онова, което се бе случило през деня, с изключение на епизода с Франко. Тя слушаше, без да го прекъсва. Накрая каза нещо, което напълно го изненада:

— Искаш ли да дойда и да ти асистирам?

В този момент му се прииска да може да я прегърне силно. Той въздъхна и каза:

— Благодаря ти, но няма нужда. Изглежда няма да е труден случай, освен ако не е проникнала много вода.

— Дръж ме в течение. Сигурна съм, че като екип ще свършим работата бързо.

След като поговориха още малко и Джак обеща да й се обади колкото се може по-скоро, той затвори телефона си. Канеше се вече да вземе папката с документите по делото, когато очите му отново попаднаха върху докторската чанта. Стана и се приближи към рафта. Както бе намекнал на Алексис, не смяташе, че домашните посещения са подходящ начин за използване на лекарското време, тъй като не можеше да се постави точна диагноза без съответната апаратура, каквато имаше в един добре оборудван кабинет. Но спомняйки си забележката в папката по делото, че е направено изследване за биомаркери в дома на болната, което да потвърди сърдечната криза, през ума му мина, че сигурно е старомоден. Всъщност Джак дори не бе чувал за подобна апаратура и бе любопитен да я види. Той взе чантата от рафта и я сложи на бюрото на Крейг, след което светна стоящата наблизо лампа и отвори чантата. Тя се отваряше като кутия за риболовни принадлежности, съдържаше безброй малки, натъпкани отделения, които се отваряха отстрани. Отдолу се намираше главната част, с набор от инструменти, включително апарат за мерене на кръвно и отоскоп. Джак извади офталмоскопа и в съзнанието му нахлуха забравени спомени.

Тръсна глава, остави го и се разрови в изобилието от какви ли не материали. Имаше течност за системи, термометър, лекарства за спешни случаи, кръвоспиращи, бинтове. На дъното откри комплекта за биомаркери. Измъкна го и започна да го разглежда. Като се надяваше, че ще разбере повече, той отвори кутията. Упътването за използване се намираше най-отгоре.

След като го прочете, той осъзна, че трябва да преоцени мнението си за домашните посещения. С такива уреди, включващи нови и точни начини за определяне на диабетичния статус, един лекар би могъл да се справи много добре дори извън кабинета си, особено ако имаше подръка устройството за ЕКГ, каквото беше забелязал да стои близо до чантата.

Той върна на място кутията с биомаркери и забеляза на дъното на чантата някакви остатъци — празни ампули от атропин и епинефрин. Запита се дали може да са тук от времето, когато Крейг бе лекувал Пейшънс Станхоуп. Беше прочел от протоколите, че и двата медикамента са били използвани. Надникна отново в чантата и откри нещо, което го увери, че наистина е така: малко шишенце от антидепресанта золофт с изписано отгоре името на Пейшънс Станхоуп, броя предписани таблетки и начина на приемане: една таблетка преди сън. Джак отвори шишенцето и погледна — в него се виждаха пет бледосини хапчета. Побърза да го върне на мястото му.

В този момент шум от приближаващи стъпки го накара да се почувства виновен, че рови в чужда чанта. Той я взе и я върна върху рафта, след това бързо се отпусна на люлеещия се стол и стовари папката с документите в скута си.

Крейг се дотътри в кабинета няколко минути по-късно. Беше по хавлия, с чехли на бос крак. Прекоси стаята и се отпусна в стола отсреща.

— Надявам се, че не ти преча — каза той.

— Не се притеснявай — отвърна Джак. Нямаше как да не забележи монотонността в гласа му, която липсваше, когато се беше изкачил преди известно време да си ляга. Освен това ръцете му висяха отстрани на тялото като парализирани. Бе съвършено ясно, че не се е скъпил, когато си е вземал приспивателното.

— Просто исках да ти благодаря за това, че дойде в Бостън. Знам, че не се проявих като особено гостоприемен миналата нощ, както и тази сутрин.

— Няма проблеми. Имам добро предчувствие, че ще се измъкнеш от цялата тази каша.

— Исках също да ти кажа, че след като размислих, подкрепям с две ръце идеята за аутопсия.

— Значи имаме пълно единодушие. Сега, след като всички сме убедени в това, остава само да се справя успешно.

— Оценявам усилията ти. — Крейг се изправи и се олюля, преди да успее да възвърне равновесието си.

— Надникнах в лекарската ти чанта — призна Джак, за да успокои гузната си съвест. Надявам се, че не възразяваш.

— Разбира се, че не. Трябваше ли ти нещо? Преди, когато правех много домашни посещения, бях натрупал цяла малка аптека.

— Не! Беше ми интересен биомаркерът за сърдечна криза. Никога не съм виждал преди.

— Трудно е човек да е в крак с технологиите. Лека нощ.

— Лека нощ — кимна Джак. От мястото, на което седеше, виждаше целия коридор и стъпалата в дъното, които Крейг изкачваше с усилие. Движеше се като зомбиран. За пръв път Джак изпита безпокойство за него.