Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crisis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2008)

Издание:

Издателство „Ергон“, София, 2007

Редактор Сергей Райков

История

  1. — Добавяне

19.

Брайтън, Масачузетс

Четвъртък, 8 юни 2006 г.

6:45 след обед

 

За удоволствие на Джак, нещата продължиха да се нареждат гладко. От „Парк Медоу“ стигна до погребалния дом без всякакви инциденти. Латаша вече го чакаше, беше пристигнала малко по-рано, така че синхронът беше почти идеален.

Още с пристигането си, Харолд бе наредил на двама внушителни с габаритите си служители да извадят ковчега, да го сложат на количка и да го закарат в залата за балсамиране, където се намираше в момента.

— Планът е следният — започна Харолд. Стоеше до ковчега, отпуснал кокалестата си ръка върху гладката му метална повърхност. Под яркото синьо-бяло осветление на флуоресцентните лампи всички реални цветове бяха като избелели и той самият изглеждаше така, сякаш е бил допреди малко в някой от ковчезите на „Вечен покой“.

Джак и Латаша стояха на няколко крачки от масата за балсамиране, която щяха да използват за аутопсията. И двамата бяха облечен в защитни костюми, които Латаша предвидливо бе донесла от офиса на патолозите заедно с ръкавици, пластмасови шлемове за лицето и комплект инструменти. В помещението беше също Бил Бартън, приятен възрастен мъж, когото Харолд бе представил като най-надеждния си служител и Тайрън Вич, як афроамериканец. Двамата бяха изразили готовност да останат и да помагат с каквото могат.

— Сега ще отворим ковчега — продължи Харолд, — и аз ще удостоверя, че вътре лежат тленните останки на починалата Пейшънс Станхоуп. Бил и Тайрън ще свалят дрехите и ще сложат тялото на масата за балсамиране, върху която ще се прави аутопсията. След като завършим, Бил и Тайрън ще облекат тялото отново и ще го върнат в ковчега, така че да го погребем утре сутринта.

— Вие ще останете ли? — попита Джак.

— Не мисля, че е необходимо — отвърна Харолд. — Но аз живея наблизо и Бил и Тайрън могат да ме извикат, ако възникнат въпроси.

— Звучи ми разумно — каза Джак, докато ентусиазирано потриваше облечените си в ръкавици ръце. — Да започваме шоуто!

Харолд взе една ръчка от Бил, пъхна работния й край в една вдлъбнатина в края на металния ковчег, нагласи я и се опита да я завърти. От усилието лицето му се зачерви, но заключващият механизъм така и не се отвори. Харолд направи знак на Тайрън да си сменят местата. Мускулите на тъмнокожия мъж издуваха ръкавите на памучната му работна риза и след внезапно, мъчително изскърцване, капакът започна да се отваря. Миг по-късно се чу късо свистене.

Джак погледна Харолд.

— Това свистене добро ли е, или лошо? — попита той. Надяваше се да не е индикация за газово разлагане.

— Нито добро, нито лошо — каза Харолд. — Доказва само изключителния печат на „Вечен покой“, което не е изненадващо, тъй като това е най-перфектно проектираният продукт. — Той накара Тайрън да отиде в отсрещния край на ковчега, където да повтори процедурата с ръчката.

— Това е — каза Харолд, когато Тайрън свърши. Той пъхна пръстите си под ръба на капака и накара афроамериканеца да стори същото. С общи усилия двамата вдигнаха капака и светлината на флуоресцентните лампи се изля върху Пейшънс Станхоуп.

Вътрешността на ковчега бе драпирана с бял сатен, а самата покойница бе облечена в проста бяла рокля от тафта. В съгласие с декора, лицето и откритите части на ръцете й бяха покрити с бяла, прилична на памук, пухкава плесен. Под плесента кожата изглеждаше мраморносива.

— Без никакво съмнение това е Пейшънс Станхоуп — произнесе благочестиво Харолд.

— Изглежда страхотно — не се сдържа Джак, — както се е издокарала, направо е готова за бала.

Харолд хвърли разочарован поглед към него, но не каза нищо, само стисна още по-здраво устните си.

— Окей! Бил и Тайрън — произнесе Джак ентусиазирано, — свалете й тоалета и да се залавяме за работа.

— Сега ще ви оставя — рече Харолд с лек намек за смъмряне, сякаш говореше на невъзпитано дете. — Надявам се упражнението да си е струвало.

— А вашата такса? — попита Джак. Той внезапно осъзна, че не са се споразумели.

— Имам визитната ви картичка, докторе. Ще ви изпратя сметката.

— Идеално — кимна Джак. — Благодаря ви за съдействието.

— Удоволствието е наше — каза Харолд. Чувствителността му на погребален директор беше в разрез с непочтителния език на Джак.

Джак придърпа една стоманена маса на колелца и извади листи и химикалка. Не разполагаше със записващо устройство, а искаше да отрази всичко, което щеше да открие по време на работата си. След това помогна на Латаша да подреди контейнерите за проби и инструментите.

— Благодарение на предвидливостта ти ще свършим много по-бързо — каза Джак, като сложи още един скалпел до първия. — Планирах да се справя с наличните тук инструменти, което — като си помисля сега — не е било много добра идея.

— Не се притеснявай. — Тя огледа помещението. — Просто не знаех какво да очаквам. Никога не съм влизала в зала за балсамиране. Честно казано, доста съм впечатлена.

Обстановката беше почти същата като в аутопсионната, само че имаше и една отделна, централна маса от неръждаема стомана, което създаваше впечатление за широко отворено пространство. Подът и стените бяха облицовани в светлозелени керамични плочки. Прозорци липсваха. Вместо тях имаше зони от стъклени тухли, които пропускаха външната светлина.

Джак проследи погледа на Латаша.

— Направо е разкошно — възхити се той. — Когато за пръв път реших да правя тази аутопсия, си представях, че ще ми се наложи да използвам кухненска маса.

— Гадост! — тръсна глава Латаша. Тя погледна Бил и Тайрън, които в момента освобождаваха трупа от дрехите. — Ти ми разказа историята с Пейшънс Станхоуп и твоят приятел лекар, но не знам подробностите. Би ли направил едно кратко резюме?

Той й разказа всичко: за отношенията си с Крейг, за заплахите, които сам бе получил, както и за заплахите към децата на сестра си във връзка с аутопсията. Не пропусна дори тазсутрешния инцидент на магистралата.

Младата жена бе шокирана.

— Предполагам, че трябваше да ти го съобщя по-рано — рече той. — Може би не би се съгласила да се въвличаш. Но имам чувството, че ако щяха да стават някакви неприятности, то щеше да е преди Пейшънс Станхоуп да бъде ексхумирана.

— И аз мисля така. Сега, ако има да става нещо, то ще зависи от това какво открием.

— Имаш право — съгласи се Джак. Може би ще е по-добре да не помагаш. Ако някой ще става мишена, то нека да съм аз.

— Какво? И да ви оставя само вие да се забавлявате? Не, благодаря. Не е в стила ми. Нека първо да видим какво ще открием, пък след това ще решаваме как да процедираме.

Джак се усмихна. Харесваше тази жена и й се възхищаваше. Беше умна, смела и предприемчива.

Бил и Тайрън извадиха трупа от ковчега, пренесоха го на масата и започнаха да го подготвят за работа. След като свършиха, двамата мъже се отдалечиха и Джак застана от дясната страна на масата, а Латаша от лявата.

— Тялото е във фантастична форма — беше коментарът на патоложката.

— Харолд може да е пълен глупак, но явно си разбира от работата.

Двамата се въоръжиха с инструментите и се заеха.

— Не виждам нищо, което да не съм очаквала — каза Латаша. — Искам да кажа, че са се опитали да я реанимират, била е балсамирана, за което има достатъчно доказателства.

— Съгласен съм — отвърна Джак. Той беше видял едно малко разкъсване в устата й, което свидетелстваше, че са я интубирали. — Няма никакви намеци за задушаване или удушаване, но трябва да имаме наум задушаване без компресия на гръдния кош.

— Това не ми се вижда вероятно — каза Латаша. — Историята й го прави почти невъзможно, не мислиш ли?

— С теб съм — каза Джак. Той й подаде скалпел: — Честта е твоя.

Младата жена направи типичния разрез под формата на „Y“ от раменете надолу. Плътта беше със сивкавокафяв цвят, суха като препечена патица. Нямаше гниене, поради което миризмата беше поносима.

Всички черва бяха прочистени при балсамирането. Джак вдигна втвърдения край на черния дроб. Под него беше жлъчният мехур. Той го опипа с пръсти.

— Имаме жлъчка! — Гласът му прозвуча радостно. — Това ще ни помогне за токсикологичния анализ.

— Ето и стъкловидното тяло — каза Латаша, палпирайки очите през затворените клепачи. Мисля, че трябва да вземем проба от тях.

— Непременно. Както и урина, стига да можем да отделим от пикочния мехур или от бъбреците.

Двамата взеха спринцовки за пробите.

— Да видим сега дали има някаква аномалия в преградата — каза Джак. — Все си мисля, че цианозата ще се окаже важна.

Той внимателно премести ронещите се бели дробове, за да огледа големите кръвоносни съдове. Опипа ги старателно и поклати глава: — Всичко изглежда нормално.

— Патологията може да се окаже в сърцето — каза Латаша убедено.

— Вероятно си права — съгласи се той. Извика Бил и го попита дали има някакви неръждаеми ванички и купи, които да използват за органите. Мъжът извади няколко от шкафа под мивката.

Сякаш цял живот бяха работили заедно, Джак и Латаша отстраниха сърцето и дробовете. Джак взе спесимен от гръдния кош и го сложи в една от ваничките, след което Латаша залепи етикет.

— И белите дробове изглеждат нормално — въздъхна Джак. Той прокара пръсти по повърхността им.

— На пипане също — каза Латаша, като ги натисна леко с пръст на няколко места. — Лошо е, че не разполагаме с везна.

Джак отново извика Бил и го попита дали не им се намира везна, но за съжаление такава нямаше.

— Теглото им също е в рамките на обичайното.

— Нямам търпение да стигнем до сърцето, но може би първо трябва да си починем. Какво ще кажеш?

— Първо работата, после забавлението: това ли е мотото ти?

— Нещо такова — кимна Джак. — Да си разделим работата, ще свършим по-бързо. Единият от нас може да се заеме с коремните органи, докато другият с дисекция на шията. Искам да се уверя, че хиоидната кост е цяла, макар никой от нас да не допуска, че е била удушена.

— Ако нямаш нищо против, аз ще се заема с шията.

— Действай.

През следващия половин час работеха мълчаливо. Джак периодически отиваше до мивката. Първо откри значителна патология в дългото черво. Извика Латаша да види. Беше рак.

— Малък е, но изглежда е достигнал до стената — каза Латаша.

— И аз мисля така. Някои от коремните тумори нарастват. Това е трагично доказателство, че хипохондриците се разболяват.

— Би ли могло да се разбере при изследване на червата?

— Без съмнение. Ако си е направила такова. В досието на Крейг пише, че непрекъснато е отказвала препоръките му да се изследва.

— Значи това може да я е убило, ако не е имала сърдечна криза?

— Евентуално. А при теб какво има?

— Свърших. Подезичната кост е непокътната.

— Добре! Защо не извадиш мозъка, докато приключа с корема? Така ще спечелим време. — Джак погледна към стенния часовник. Наближаваше осем и стомахът му къркореше. — Ще ме придружиш ли на вечеря? — извика той на Латаша, която в момента беше с гръб към масата.

— Да видим в колко ще свършим тук — отвърна му тя през рамо.

Джак реши да огледа коремната кухина.

— Трябва да му го призная на Харолд Лангли. Работата, която е свършил по Пейшънс Станхоуп, би била гордост и за древен Египет.

— Да си кажа право, нямам голям опит с балсамирани трупове, но състоянието на този тук е много по-добро, отколкото очаквах.

Джак опипа черния дроб и огледа за метастази в дебелото черво. Не откри такива и направи серия срезове през органа, но той изглеждаше чист. Знаеше, че би могъл да намери нещо под микроскоп, но това щеше да стане на по-късен етап.

Двайсет минути по-късно, след като бяха взети проби от мозъка и от различни други органи, двамата патолози насочиха вниманието си към сърцето. Джак отстрани белите дробове и сега сърцето стоеше във ваничката пред него.

— Май най-интересното е запазено за накрая — каза той, докато нетърпеливо го гледаше и се питаше какви ли тайни крие. Цветът на мускулната тъкан беше сив, но хлъзгавата повърхност на мастната тъкан изглеждаше леко кафеникава.

— Това ще е десертът — потри ръце ентусиазирано и Латаша.

— Напомня ми за един случай, който правих преди половин година. Беше жена, която колабирала в магазина „Блумингдейлс“ — сърцето й не могло да бъде стимулирано от външен пейсмейкър, точно както при Пейшънс Станхоуп.

— И какво откри тогава?

— Значително стеснение в развитието на задната низходяща коронарна артерия. Както изглежда, един малък тромб внезапно бе извадил от строя доста солидна част от проводящата система на сърцето.

— И сега ли очакваш нещо подобно?

— Във всеки случай тази вероятност стои високо в списъка ми — отвърна Джак. — Но си мисля, че ще открием някаква аномалия в преградата, която аномалия е причинявала връщане на кръвта в посока отдясно наляво, на което се дължи и цианозата. — След това добави: — Боя се обаче, че с това няма да установим защо някой толкова настоятелно не иска да открием нищо.

— Мисля, че ще открием широко разпространена коронарна болест и доказателства за предишни малки, асимптоматични сърдечни кризи, така че сърдечносъдовата й система е била в риск още преди финалния епизод, но не до степен, че да се разбере от стандартната електрокардиограма.

— Интересно предположение. — Джак погледна към Латаша, която продължаваше да се взира в сърцето. Уважението му към нея нарастваше. Само му се искаше да не изглежда като деветнайсетгодишна. Това го караше да се чувства, сякаш вече е превалил хълма.

— Не забравяй, че симптомите за коронарна болест на сърцето при жените в критическата са различни от тези на мъжете! Случаят, който току-що описа, го доказва.

— Не ме карай да се чувствам толкова древен и неинформиран — оплака се той.

Тя направи оправдателен жест с ръка.

— Да бе, сигурно.

— Какво ще кажеш да сключим един малък облог? Аз твърдя, че е вродено, а ти казваш, че е дегенеративно. Обзалагам се на пет долара, че съм прав.

— О, много се изхвърляш! — подразни го Латаша. — Пет в брой не са малко, но мисля да удвоя на десет.

— Ти си на ред — каза Джак. След като обърна сърцето, той взе форцепс и ножица и започна да работи. Латаша поддържаше органа, докато той внимателно го обследва и отвори дясната коронарна артерия, съсредоточавайки се върху задното спускащо се разклонение. Продължи до там, докъдето позволяваха инструментите, след което се изправи и опъна гърба си.

— Няма стеснения — произнесе той със смес от изненада и разочарование. Макар обикновено да не бързаше да се ангажира с диагноза, боейки се, че по този начин може да пропусне да открие нещо, този път беше напълно сигурен, че ще се сблъска с патология. Дясната коронарна артерия, снабдяваща с кръв по-голямата част от сърдечносъдовата система, беше излязла от строя при сърдечната криза на Пейшънс Станхоуп.

— Не се отчайвай — каза му Латаша. — Десетте долара още си стоят. Стеснение няма, но не виждам никакви атеросклеротични отлагания.

— Права си. Идеално чиста е — съгласи се Джак. Направо не можеше да повярва. Целият кръвоносен съд беше съвсем нормален.

Той насочи вниманието си към лявата коронарна артерия и разклоненията й. След няколко минути установи, че положението е съвършено същото. Нямаше плаки и стриктури. Бе озадачен и разочарован. След всичко, което бе мислил, това, че не се откри видима коронарна абнормалност, нито пък някакво дегенеративно изменение, му се струваше като лична обида.

— Патологията сигурно е вътре в сърцето — каза Латаша. — Може би ще открием някакво образувание в митралната или аортната клапа, което е отделило серия тромби, които после са се изчистили.

Джак кимна, но бе объркан от вероятността внезапната сърдечна смърт да е предизвикана от сърдечна криза без артериално заболяване. Според него тя бе съвсем малка, по-малка от десет процента, но очевидно възможна, както се доказваше от случая пред него.

Латаша му подаде един нож с дълго острие.

— Хайде! Нека да видим вътрешността.

Джак отвори всяка от четирите сърдечни камери и направи серия срезове през мускулните стени. Двамата с Латаша огледаха клапите, преградата между дясната и лявата страна на сърцето, и прерязаха мускулната повърхност. Работеха в тишина, проверяваха всичко индивидуално и методично. Когато завършиха, очите им се срещнаха над масата.

— Добрата новина е, че никой от нас не загуби десет долара — каза Джак, опитвайки се да прояви някакъв хумор. — Лошата е, че Пейшънс Станхоуп си е пазела тайните за себе си. В живота била направо казано своенравна и смъртта не я е променила особено.

— След като съм запозната с историята, направо съм шокирана, че това сърце изглежда толкова нормално — каза Латаша. — Никога не съм виждала подобно нещо. Предполагам, че ще трябва да изчакаме микроскопията за отговорите. Може да се е дължало на някакво заболяване на капилярите, което е включвало само най-малките съдове на коронарната система.

— Не съм чувал за подобно нещо.

— Нито пък аз — призна тя. — Но е починала от сърдечна криза, която сигурно е била масирана. Трябва да открием патология освен онзи малък асимптоматичен рак на дебелото черво. Почакай за секунда! Кой беше онзи епонимен синдром, при който коронарните артерии получават спазъм? — Тя направи жест към Джак, сякаш решаваше ребус и искаше той да я подсети за името.

— Честно да ти кажа, нямам представа.

— Точно това е! — произнесе Латаша триумфално.

— Никога не съм чувал за такова нещо — призна Джак. — Но ме подсещаш за зет ми, който е жертвата в цялото това нещастие. Той ще знае със сигурност. Може ли спазмът да причини масирана сърдечна криза? Това е въпросът.

— Не, няма начин — каза внезапно Латаша, леко разочарована. — Дори при този синдром спазмът обикновено се асоциира със стеноза на съдовете, което означава, че трябва да имаме видима патология, каквато ние не откриваме.

— Това ме успокоява — произнесе Джак.

— Все пак трябва да намерим нещо по един или друг начин.

— Такова е намерението ми, но това, че не откриваме никаква сърдечна патология ме кара да се чувствам глупаво и ме смущава, като се има предвид цялата суматоха, която създадох, за да направя тази аутопсия.

— Имам идея. Нека да занесем всички проби в офиса ми. Можем да изследваме сърцето под стереомикроскоп и дори да замразим някои сегменти от тъканта на сърцето, за да видим капилярите. С останалите проби ще процедираме нормално.

— Може би трябва да хапнем нещо — предложи Джак, внезапно изпитал желание да остави за известно време цялата тази работа.

— Ще взема пица на път за офиса. Хайде! Ще е истинско парти. Има някаква дяволска мистерия в това. Да видим дали няма да можем да я разрешим. Можем да получим дори токсикологичните изследвания тази нощ. За щастие, познавам шефа на лабораторията на нощната смяна от университета. Бяхме гаджета на времето. Нещата между нас не се получиха, но продължаваме да сме приятели.

Джак наостри уши.

— Я повтори пак! — рече той невярващо. — Можем да получим токсикологичните изследвания тази нощ? — В Патологическия в Ню Йорк щеше да се радва, ако станеха и за седмица.

— Отговорът е „да“, но нека изчакаме до единадесет, когато Алън Смитхам започва смяната.

— Кой е Алън Смитхам? — попита Джак.

— Срещнахме се в колежа. Вземахме заедно курсове по химия и биология. После аз отидох в медицинско училище, а той започна да прави докторат. Сега работим съвсем близо.

— А какво ще стане с почивката ти?

— Утре ще мисля за това. Сега по-важно е да спасим зет ти от дяволския процес.