Робин Кук
Криза (22)

21.

Бостън, Масачузетс

Петък, 9 юни 2006 г.

1:30 ч.

 

Почти пет минути Джак бе гледал стрелките на стенния часовник, докато те неумолимо се движеха. Той си пое въздух дълбоко. Не бе осъзнал, че е сдържал дъха си през последните секунди. Оставаха точно дванадесет часа до времето, когато щеше да се ожени и всичките тези години, през които бе избягвал събитието, щяха да станат история. Изглеждаше невероятно. Беше свикнал да е сам. Дали щеше да е способен за брак и да мисли за двама души, вместо за един? Не знаеше.

— Добре ли си? — попита Латаша, като го върна към реалността, хващайки го за ръката.

— Да, добре съм — избъбри той. Беше го стреснала.

— Помислих, че си получил удар. През последните пет-шест минути нито едно мускулче по лицето ти не мръдна. Ти дори не мигна! Какво те е хипнотизирало така, по дяволите?

Макар да бе твърде сдържан по отношения на личния си живот, Джак й каза какво се върти в ума му. Сам се изненада на реакцията си, макар тази жена да го привличаше силно. Бяха работили заедно в продължение на шест часа и се бяха сближили съвсем естествено. Когато бе пристигнал в Бостънския патологически център, бяха отишли в помещение, което трябваше да мине за библиотека, но повечето рафтове бяха празни. Най-силно доминиращата вещ бе голяма маса, върху която Джак разхвърля папките по процеса срещу Крейг, така че да намира лесно всичко, което му потрябва. В най-далечния край на масата имаше няколко отворени кутии от пица, картонени чинии и големи чаши. Никой от тях не посегна повече към храната. И двамата бяха погълнати от загадката Пейшънс Станхоуп.

Бяха внесли също двойния стереодисектиращ микроскоп, и седнали от двете страни на масата, бяха прекарали няколко часа в разглеждане на коронарните артерии. Както големите, така и отдалечените кръвоносни съдове бяха нормални и чисти.

Последният етап беше микроскопското изследване. Бяха взели проби от всички области на сърцето. Преди Джак да пристигне, Латаша беше направила серия замразени сегменти от малки проби и веднага след неговото идване двамата ги оцветиха и ги оставиха да изсъхнат.

Малко след това Алън Смитхам позвъня. Той, както изглежда, бе доволен да се чуе с Латаша, поне на Джак така му се стори от доста личния разговор, който бе принуден да изслуша, макар да се опитваше да се абстрахира. Добрата новина беше, че Алън е готов да помогне и пуска пробите за изследване веднага.

— Нямам никакви нови идеи — каза Джак в отговор на въпроса на Латаша за това какво се върти в ума му. Преди, когато бе заковал очи в стрелките на часовника и отсечените им движения го бяха хипнотизирали при мисълта за предстоящата му женитба, бе изненадан, че се е опитвал да измисля нови теории за Пейшънс.

— За съжаление, и на мен нищо не ми идва на ум — призна Латаша. — Вярно е, че се подигравах на доста от идеите ти, но не мога да не призная, че мислиш творчески.

Джак се усмихна.

— Може би, ако комбинираш онова, което съм ти казал с нещо от този материал тук, ще успееш да измислиш нещо — каза той и направи жест към масата. — От това може да се придобие пълна представа. Тук са клетвените показания за четирите пъти, когато свидетелите са били привиквани.

— Ще се радвам да ги прочета, само ми кажи кои според теб най-много биха могли да са ни от полза.

— Ако ще ги четеш, започни с показанията на Крейг Бауман и тези на Джордан Станхоуп. Като обвиняем и обвинител те са в центъра. Всъщност, искаше ми се да препрочета отново какво точно си спомнят за симптомите на Пейшънс. Ако е била отровена, както и двамата смятаме, и най-незначителните симптоми могат да са решаващи. Знаем, че някои отрови почти не могат да бъдат открити в сложния състав от химически вещества, които се съдържат в човека. И все пак, ще трябва да кажем на Алън какво да търси, за да има шанс да го открие.

— Къде са клетвените показания на д-р Бауман и на господин Станхоуп?

Джак ги взе и й ги подаде. Бяха солидни купчини.

— Мили боже! — възкликна тя, когато усети тежестта им. — Какво е това, да не е „Война и мир“? Колко страници има тук?

— Показанията на Крейг Бауман продължиха дни наред. Записана е всяка негова дума.

— Не съм сигурна, че мога да се преборя с тази грамада в два през нощта — поклати глава младата жена и остави шумно дебелите папки на масата пред себе си.

— Вътре са предимно диалози с много интервали между тях. Бързо би могла да прехвърлиш по-голямата част.

— Какво търсят тук тези научни репринти? — Тя вдигна малка купчинка от научни публикации.

— Д-р Бауман е водещият автор в повечето от тях и съавтор в останалите. Адвокатът му беше решил да ги представи като поддържащи свидетелства за отношението на Крейг към медицината, с цел да неутрализира твърденията на обвинението.

— Спомням си тази, когато излезе — каза Латаша и вдигна една от статиите на Крейг, която бе публикувана в „Ню Инглънд Джърнъл ъф Медисин“.

Джак за пореден път бе впечатлен.

— Намираш време да четеш такива трудно смилаеми неща?

— Не са трудно смилаеми — възрази с усмивка тя. — Мембранната физиология е ключ към почти всяка област на медицината в наше време, особено във фармакологията и имунологията, както и при инфекциозните заболявания и рака.

— Добре, добре! — отбранително вдигна ръце Джак. — Вземам си думите назад. Проблемът ми е, че съм завършил медицинското училище в миналия век.

— Неубедително извинение — каза Латаша и прелисти някои от документите по процеса. — Функционирането на натриевите каналчета е в основата на мускулната и нервната функция. Ако те не работят, нищо не работи.

— Разбрах — каза Джак. — Ти си имаш своя гледна точка.

В този момент клетъчният телефон на Латаша звънна. В тишината резкият звук накара и двамата да подскочат.

Латаша погледна екранчето на телефона си и го отвори.

— Какво става? — започна тя без предисловия.

Джак се опитваше да чуе гласа от другата страна на линията, но не можеше. Предполагаше, че е Алън.

Разговорът беше подчертано кратък. Латаша каза само:

— Имаш го!

След това затвори и се изправи.

— Кой беше? — не се сдържа Джак.

— Алън. Иска да отидем в лабораторията му, която е точно зад ъгъла. Мисля, че си струва усилието, щом го занимаваме с нашите работи. Съгласен ли си?

— Шегуваш ли се? — попита той реторично. Отблъсна назад стола си и се изправи.

Не беше осъзнал, че офисът на Бостънската патология се намира в периферията на огромния комплекс на Градския медицински център. Въпреки часа, двамата се разминаха с доста служители, докато се движеха между многото постройки. Не изглеждаше никой да бърза, всички се радваха на топлия, мек въздух. Уж беше пролет, а нощта бе като лятна.

Токсикологичната лаборатория се намираше през две алеи, представляваше нова осеметажна сграда от стъкло и стомана.

В асансьора към шестия етаж Джак погледна Латаша. Тъмните й очи бяха приковани в дисплея за етажите и върху лицето й се бе изписала голяма умора.

— Извинявам се предварително, ако кажа нещо неподходящо — каза той, — но ми се струва, че това подчертано усилие на Алън Смитхам да е толкова съпричастен на нашия случай, е, защото не отговаряш на чувствата му.

— Може би — каза тя неопределено.

— Надявам се, че като приемаш помощта му не се поставяш в неудобна позиция.

— Мисля, че мога да се справя — отговори тя с тон, който трябваше да означава, че слага край на дискусията.

Лабораторията бе като произведение на изкуството и почти пуста. Освен самият Алън, се виждаха само още двама души, лаборантите, които се занимаваха с нещо в отсрещния край на огромното помещение. Имаше три редици плотове, които пъшкаха под тежестта на чисто новите прибори и апарати.

Алън бе един удивително изглеждащ афроамериканец с ниско подрязани мустаци и остра козя брадичка, която му придаваше заплашителен мефистофелски вид. За впечатляващия му вид допринасяше и солидната му мускулеста фигура, едва прикрита от бяла лабораторна престилка с навити нагоре ръкави, облечена върху плътно прилепнала към тялото черна тениска. Кожата му напомняше лакиран махагон, една-две нотки по-тъмна от тази на Латаша. Очите му блестяха, когато ги спря върху старата си приятелка от колежа.

Латаша представи Джак и двамата се ръкуваха здраво, разменяйки бързи погледи. Едрият мъж изобщо не се опитваше да крие, че се интересува единствено от Латаша, обръщайки към нея широката си усмивка, разкриваща безукорни бели зъби.

— Не се дръж като на чуждо място, красавице — каза той и посочи с ръка към малкия си удобен офис. После се приближи до бюрото си и седна, докато двамата му посетители се отпуснаха в столовете срещу него.

— Лабораторията ви е впечатляваща — каза Джак и посочи с палец зад гърба си. — Но сякаш не й достига персонал.

— Само за тази смяна — каза Алън, като продължаваше да се усмихва на Латаша. — Що се отнася до персонала, разликата между нас и дневната смяна е като нощта и деня. — Той се засмя на шегата си. Джак си помисли, че не му липсва самочувствие.

— Какво откри в нашите проби? — прекъсна го нетърпеливо Латаша.

— А, да — кимна той и събра пръстите си в колибка. — Оставила си ми съвсем оскъдна информация в бележката си. Разбрах, че пациентката е починала при сърдечна криза приблизително преди осем месеца. Била е балсамирана, погребана и сега ексхумирана. Искате да изключите вероятността смъртта да е настъпила в резултат на лекарство.

— Нека го кажем по-кратко — прекъсна го отново Латаша. — На пръв поглед смъртта изглежда естествена. Ние искаме да разберем дали не става дума за убийство.

— Окей — произнесе Алън, сякаш обмисляше следващите си думи.

— Какъв е резултатът от изследването? — попита Латаша. — Защо го увърташ?

Джак изпита неудобство от резкия й тон. Все пак този човек тук им правеше огромна услуга! Беше напълно ясно, че е имало нещо между тях, което той не знаеше и не искаше да знае.

— Искам да съм сигурен, че ще интерпретираш резултата коректно — произнесе Алън отбранително.

— И двамата сме съдебни патолози — сопна му се Латаша. — Мисля, че сме достатъчно осведомени за ограничеността на токсикологичното изследване.

— Достатъчно осведомени, за да знаете, че прогностичната стойност на един отрицателен тест е само четири процента? — вдигна вежди той. — Като това се отнася за наскоро починал, небалсамиран труп.

— Значи искаш да кажеш, че токсикологичният резултат е отрицателен?

— Да. Съвсем определено е отрицателен.

— Мили боже, това е истинско мъчение. — Латаша завъртя очи.

— Какви лекарства откри изследването ви? — попита Джак. — Има ли наличие на дигитални?

— Има дигитални — изправи се в стола си чернокожият мъж и му подаде лабораторното изследване.

Джак плъзна очи по листа. Беше изумен от количеството открити лекарствени вещества.

— Какви методи използвате?

— Комбинация от хроматография и ензимен количествен анализ.

— Имате ли газова хроматография, масспектрометрия? — попита Джак.

— Имаме масспектрометър и още как! — отговори гордо Алън. — Но ако ме карате да използвам тежката артилерия, трябва да ми обясните какво точно да търся.

— В момента можем да кажем само най-общо — каза Джак. — Предвид симптомите, за които е съобщено, че има пациентката, ако бяха намесени лекарства или отрови, щяхме да търсим някакво вещество, способно съществено да понижи сърдечния ритъм и да не се повлиява от каквито и да било опити за стабилизиране, а също така и препарат, потискащ дихателната активност, тъй като е установено, че тя вече е била посиняла.

— Продължавате да ми говорите за потенциални лекарства или отрови — каза Алън. — Без нещо по-конкретно, направо ме молите да направя чудо!

— Знам — кимна Джак. — Но с Латаша ще се върнем назад и ще си понапрегнем мозъците, пък дано измислим подходящи кандидати.

— Най-добре го направете — каза Алън. — В противен случай сигурно ще се окаже напълно безплодно начинание.

Първо трябва да разбера какво да изключа от тези балсамиращи течности.

— Знам — повтори Джак.

— И защо подозирате убийство? — попита Алън. — Ако не възразявате на въпроса ми…

Латаша и Джак си размениха погледи, питайки се какво могат да кажат.

— Направихме аутопсия преди няколко часа — каза Латаша. — Не открихме нищо. Няма сърдечна патология, което на свой ред е необяснимо като се има предвид цялата история.

— Интересно — промърмори Алън замислено. Той впери очи в Латаша. — Значи искате от мен да свърша всичката тази работа, да ангажирате цялата ми нощ и отгоре на всичко да действам тайно? Това ли ми казваш?

— Много ясно! — сопна се Латаша. — Какъв ти е проблемът? Защо иначе щяхме да стоим тук?

— Нямах предвид теб и доктора. — Той посочи към Джак, след това към нея. — Имах предвид теб лично.

— Да, добре, исках точно ти да го направиш — разпери ръце тя и се изправи.

— Окей. — По лицето му се появи намек за усмивка.

Латаша излезе от кабинета.

Изненадан от внезапния край на срещата, Джак стана и затърси визитна картичка.

— В случай, че искате да ме питате нещо — каза той и я остави на бюрото. След това взе една от тези на Алън. — Оценявам помощта ви. Благодаря.

— Няма проблем. — Върху лицето на мъжа още се виждаше слабата усмивка.

Джак откри Латаша в коридора. След малко асансьорът пристигна и те се качиха.

— Краят май беше малко прибързан — каза той, като се преструваше, че не я гледа.

— Да, направо ми лазеше по нервите.

— Усетих, че няма проблем със самочувствието.

Тя се разсмя и градусът на напрежението спадна.

Двамата излязоха от сградата. Беше почти три през нощта, но по улиците още се срещаха хора. Когато приближиха офиса на патолозите, Латаша заговори:

— Предполагам, че се чудиш защо съм се държала толкова грубо.

— Мина ми нещо подобно през ума — призна Джак.

— Алън и аз бяхме близки през последната година в колежа, но се случи нещо, което ми помогна да прозра същността на характера му, а той не ми хареса. — Тя отключи входната врата и махна на човека от охраната. Докато се изкачваха по стъпалата, продължи: — Изплаших се, че съм бременна. Когато му казах, той ме изостави. Не можах дори да му се обадя, така че го отписах. Иронията е, че не бях бременна. През последната година, когато разбрал, че работя тук, той се опита да се съберем отново, но аз вече не искам. Съжалявам, ако поведението ми в кабинета му те е накарало да се почувстваш неловко.

— Не е нужно да се извиняваш — каза Джак. — Както ти казах по пътя за насам, надявам се приемането на помощта му да не ти причини проблеми.

— През всичките тези години си мислех, че съм успяла да го превъзмогна напълно. Но когато го видях, си спомних отново онзи епизод.

Вървяха към библиотеката. Купчината документи си стоеше точно така, както я бяха оставили.

— Какво ще кажеш да хвърлим поглед на слайдовете, които оцветихме? — предложи Латаша.

— Може би трябва да се прибереш и да поспиш — възрази Джак. — Няма причина да будуваш цяла нощ. Оценявам помощта и компанията ти, но ти направи и без това твърде много.

— Няма да се отървеш от мен чак толкова лесно. — Тя се засмя. — Още в медицинското училище разбрах, че ако е прекалено късно, за мен е по-добре да не си лягам изобщо. Освен това искам да разрешим този случай.

— Ами аз мисля, че трябва да прескоча до Нютън.

— Да се върнеш в болницата?

— Не-е. Да отида в къщата на Бауман. Казах на сестра ми, че ще се отбия у тях, за да проверя дали съпругът й не е изпаднал в кома. Заради депресията, в която е изпаднал, напоследък смесва малцово уиски със сънотворни хапчета.

— Боже! — възкликна Латаша. — Аутопсирала съм няколко души с подобни навици.

— Да ти кажа честно, не смятам, че трябва да се притеснявам много — каза Джак. — Той е такъв тип, че мисли прекалено много за себе си. По-скоро ми се иска да отида у тях, за да проверя биомаркерните тестове, които е използвал при Пейшънс, и да разбера дали има някаква реална причина да се допусне, че тестът е бил фалшиво позитивен. И ако случаят е такъв, значи смъртта не е настъпила по естествен начин.

— А какво ще кажеш за самоубийство? — попита Латаша. — Никога не си споменавал, че съществува дори най-отдалечена вероятност за подобно нещо.

Джак разсеяно се почеса по тила. Наистина, изобщо не му беше минавала такава мисъл и той се запита защо. Пусна една крива усмивка, спомняйки си в колко много от случаите, с които се беше занимавал през годините, видимият начин на смърт в края на краищата се оказваше неправилен. Последният такъв случай беше съпругата на иранския дипломат — предполагаше се, че е самоубийство, а се оказа убийство.

— Изобщо не знам защо не съм се замислял за такава вероятност — каза Джак, — особено, като се имат предвид и другите ми малко вероятни идеи.

— От малкото, което ми каза за жената, може да се предположи, че не е била безумно щастлива.

— Вероятно е така — съгласи се Джак, — но то е единственото нещо, което води към идеята за самоубийство. Ще го имаме наум заедно с идеята ми за болничен заговор. Но сега все пак трябва да отида в Нютън. Разбира се, ти си добре дошла, но не мога да си представя защо би искала да го направиш.

— Ще остана тук — каза Латаша. Тя се дръпна от папките с показанията и седна на един от столовете. — Ще попрочета нещо от тази купчина, докато те няма. Къде са медицинските протоколи?

Той се протегна и й подаде документите.

Латаша взе една кратка разпечатка на електрокардиограма, която изскочи от купчината.

— Какво е това?

— Електрокардиограмата, която д-р Бауман е направил, когато е отишъл в дома на Пейшънс. За съжаление, тя е почти безполезна. Отказал се е да я довърши, тъй като пациентката била зле и рязко се е влошавала.

— Гледал ли е някой тази разпечатка?

— Експертите. Всички се съгласиха, че записаната брадикардия говори за артериално запушване. С това, и с другите изразени аномалии на проводящата система, всички са на мнение, че това е напълно съвместимо със сърдечна криза.

— Много е лошо, че няма повече — каза Латаша.

— Излизам и ще се опитам да се върна бързо — каза Джак. — Клетъчният ми телефон е включен, в случай, че направиш някакво откритие или Алън сътвори чудо.

— Ще се видим, когато се върнеш. — Латаша вече четеше показанията на Крейг.

* * *

В три след полунощ Джак най-после можеше безпроблемно да шофира в Бостън. На някои от светофарите по Масачузетс авеню неговата кола бе единствената, която чакаше. На няколко пъти се изкуши да пренебрегне червеното, но така и не го направи. По принцип нямаше проблеми с нарушаването на правилата, когато ги смяташе за нелепи, но светофарите не спадаха към тази категория.

Масачузетската магистрала беше друга история. Не че беше натоварена, но имаше по-голям трафик, отколкото очакваше, и не бяха товарни автомобили. Това го накара да се запита смаяно какво правеха толкова много хора вън от къщи в този час.

Краткото пътуване до Нютън му даде възможност да уталожи нетърпението, породено от думите на Латаша, която му каза, че има познат токсиколог точно в момента, когато Джак бе вече готов да се откаже. Сега, в едно по-спокойно състояние на ума, можеше да мисли за ситуацията рационално и да вижда ясно какви могат да са най-вероятните заключения. Първо: трябваше да реши поради липса на доказателства, че Пейшънс Станхоуп най-вероятно е починала от масиран сърдечен удар, въпреки че нямаше очевидна патология; и второ: че по всяка вероятност Фасано и сие стоят зад жалкото нападение над децата на Крейг и Алексис по банални финансови причини. Фасано беше пределно ясен, когато директно заплаши Джак.

Нетърпението на Джак бе преминало в униние по времето, когато пристигна в дома на Бауман. Запита се за пореден път дали причината да е още в Бостън и хрумналата му идея за заговор не бяха свързани повече с полусъзнателния му страх да се ожени след десет часа, отколкото с опита му да помогне на сестра си и зет си.

Той слезе от колата и взе чадъра от задната седалка. Беше паркирал до Лексъса на Крейг. Когато излезе на улицата се огледа за полицейската кола, която стоеше тук сутринта. Не се виждаше никъде. Дотук с наблюдението над къщата. Джак тръгна към входа, влачейки уморено крака по алеята.

Къщата беше тъмна, освен слабата светлина, която се процеждаше отстрани на вратата. Навел глава назад, когато се качи на площадката, той погледна към капандурите на прозорците на втория етаж. Бяха черни като оникс, отразяваха светлината на една далечна улична лампа.

Сравнително спокоен, Джак пъхна ключа в ключалката. Не се опитваше да влезе незабелязано, но в същото време предпочиташе да не среща Крейг. Точно в този момент се сети за алармената система. Опита се да си спомни кода, но му отне известно време, докато се сети. След това се запита дали трябваше да натисне друг бутон след кода. Не знаеше. Превъртя ключа. Механизмът прозвуча шумно в нощната тишина.

Той влезе вътре и погледна таблото на алармата. За щастие, предупредителното бръмчене, което бе очаквал, не се чу, но той изчака малко, за да е сигурен. Алармата беше изключена. Зелената точица светлина предполагаше, че всичко е наред. Джак затвори бързо входната врата. Едва тогава долови глухия звук на телевизора, който се чуваше от голямата стая. От същата посока идваше и малкото светлина от иначе тъмния коридор.

Като предположи, че Крейг сигурно е заспал пред телевизора, Джак тръгна по коридора и влезе в голямата стая. Крейг не беше вътре. Телевизорът върху камината бе включен на новинарския канал на кабелната мрежа и лампите тук светеха, докато кухнята и трапезарията бяха тъмни.

На масичката за кафе пред дивана стоеше почти празната бутилка от скоч, една старомодна чаша и дистанционното на телевизора. По навик Джак се приближи, взе дистанционното и изключи апарата. След това излезе в коридора. Огледа стълбището за нагоре, после се обърна към стъпалата, които водеха към кабинета. Откъм прозорчето на кабинета идваше светлина от уличната лампа.

Джак се запита какво да направи първо: да види как е Крейг или да провери биомаркерното устройство. Не се колеба дълго. В такива случаи, когато му се налагаше да реши нещо, обикновено избираше да свърши първо по-малко привлекателната задача и в този случай точно това го смущаваше. Не, защото смяташе, че ще е трудно, но знаеше, че ако тръгне към стаята си, рискува да се срещне със зет си, което не му се искаше по редица причини. Най-важната беше, че той не би възприел присъствието на Джак като услуга. Всъщност това по-скоро би го ядосало и раздразнило.

Джак погледна към тъмното стълбище. Никога не се беше качвал на втория етаж и нямаше представа къде трябва да е спалнята. Тъй като не искаше да пали осветлението, той се върна в кухнята. От опит знаеше, че повечето семейства имат чекмедже, в което държат различни принадлежности и дреболии. Очакваше да открие измежду тях фенерче.

Излезе, че е до голяма степен прав — само дето семейство Бауман държаха фенерчето в помещението с пералнята, а не в кухнята. Той го взе и провери дали работи — силният лъч проби тъмнината, което го накара да го изключи. Насочи се към стълбите и започна да се изкачва предпазливо. Озова се на горната площадка и се огледа. От двете страни на коридора имаше врати, всичките затворени. Посегна към първата и натисна леко бравата. Вратата се открехна достатъчно, за да прекрачи вътре. Включи фенера и ярък сноп светлината обля стаята. Това определено не беше родителската спалня; от по-старите, снимките, украшенийцата и разхвърляните дрехи бързо ставаше ясно, че е стаята на Трейси. Той отстъпи назад, канейки се да премине към следващата врата, когато забеляза в дъното на коридора една двойна врата. Понеже всички останали бяха единични, това го накара да си помисли, че сигурно става дума за спалнята на родителите. Забърза нататък, прикрил с ръка стъклото на фенера, и отвори дясното крило. Краката му потънаха в дебел килим и той остана за известно време на място, без да мърда. Напрегна се да долови дишането на Крейг, но стаята бе тиха.

Лъчът на фенерчето обиколи стаята. В мрака се открои широко легло. В единия му край лежеше Крейг.

Джак продължи да стои на едно място, питайки се какво да направи, за да се увери, че Крейг е добре. До този момент не се бе замислял по въпроса, но сега, след като бе тук, трябваше да го направи. Да събуди зет си бе най-сигурното, но този вариант не му хареса. Можеше да се приближи до леглото и да се вслуша отблизо в дишането на зет си. Ако изглеждаше нормално, щеше да означава, че всичко е наред, макар и далеч от научната практика.

Той изключи светлината и прекоси помещението, като се движеше по памет. Оскъдната светлина, идваща от улицата, бе достатъчна, за да избегне сблъсъка с мебелите. Застана до леглото и отново се напрегна да чуе съскащия звук от дишане. Стаята беше мъртвешки тиха. Той усети, че адреналинът му се покачва. Крейг не дишаше!