Робин Кук
Криза (21)

20.

Нютън, Масачузетс

Четвъртък, 8 юни 2006 г.

9:05 ч.

 

Алексис вдигна след четвъртото позвъняване. Джак бе на път от погребалния дом „Лангли-Пиърсън“ към „Нютън Мемориал Хоспитал“. Беше решил да направи кратко посещение за половин час, преди завършването на смяната, за да се срещне с Мат Гилбърт и Джорджина О’Кийф. Беше импулсивно решение, когато той и Латаша излязоха от погребалния дом, след като приключиха с аутопсията. Тя бе казала, че ще се отбие в апартамента си, за да нахрани кучето, оставяйки течните проби в токсикологичната лаборатория с бележка за Алън да се обади колкото е възможно по-скоро; после щеше да вземе две пици, преди да се срещнат с Джак на паркинга на Патологическия център.

— Надявах се да си ти — каза Алексис, когато чу гласа му.

— Добре ли ме чуваш?

— Да, къде си?

— Непрекъснато си задавам този въпрос — пошегува се той. Настроението му бе паднало до най-ниската си точка, когато не откри нищо по време на аутопсията на Пейшънс Станхоуп, но Латаша го беше заразила с ентусиазма си и чувството му за хумор се възвръщаше.

— Настроението ти е особено. Какво се е случило?

— В колата съм, на път към „Нютън Мемориал“.

— Добре ли си?

— Прекрасно. Възнамерявам да вляза и да задам няколко въпроса на персонала от спешното, който е лекувал Пейшънс Станхоуп.

— Направи ли аутопсията?

— Направих я.

— И?

— Освен рака на дебелото черво, който няма отношение към случая, не намерих нищо.

— Нищо? — Гласът на сестра му се вдигна въпросително. Разочарованието й се усещаше.

— Знам какво си мислиш, защото и аз го мисля. Бях отчаян. Но сега смятам, че е било неочакван подарък.

— Как така?

— Ако бях открил каквото и да е вродено коронарно заболяване, каквото всъщност очаквах да открия, щях да оставя нещата такива, каквито са. Имала е сърдечно заболяване, получила е сърдечна криза. Край на историята. Но фактът, че такова заболяване не се откри, направо плаче за обяснение. Искам да кажа, че съществува незначителен шанс да е имала фатално кардиологично събитие, което ние не сме в състояние да диагностицираме в момента, осем месеца след факта, но по-скоро вярвам, че се касае за нещо друго, особено, като се има предвид съпротивата на Франко по повод аутопсията, опита му да ме изблъска от пътя и заплахите над децата. Впрочем, как са те?

— Добре са. Държат се много спокойно, даже са си организирали бал у баба си, която винаги ги глези. Но да се върнем на въпроса: какво всъщност се опитваш да ми кажеш?

— Не знам точно. Но ми хрумват разни мисли, в които може и да има нещо. Смъртта на Пейшънс Станхоуп и съпротивата срещу желанието ми да направя аутопсия могат да са две напълно различни обстоятелства. Фасано и групата му може да стоят зад заплахите само по користни съображения. Но има нещо, което не ми се връзва. Защо ще стига чак до там, че да нахлува в дома ти, след което по най-тъп начин ще ме остави да извърша ексхумация-та? Имам чувството, че тези три действия са съвършено отделни и несвързани едно с друго. Фасано ме заплаши и ми каза защо го прави. Франко ми има зъб, елен като го ударих през зъбите, така че проблемът ми с него няма нищо общо с Пейшънс Станхоуп. Това оставя необяснено нахлуването в къщата ти.

— Май става доста сложно — въздъхна сестра му. — Ако Тони Фасано не стои зад заплахата над децата, тогава кой е?

— Представа нямам. Но се питах каква може да е мотивацията, ако не са замесени Франко и парите. Ясно е, че някой се опитва да ми попречи да разбера нещо, а кое е това нещо, което може да се разбере от една аутопсия? Или свръхдоза лекарство, или погрешно лекарство, дадено в болницата. Болниците са големи структури с много акционери, замесени са много пари.

— Това е лудост — категорично отхвърли идеята Алексис. — Болницата не може да е зад тероризирането на децата ми.

— Алексис, ти поиска от мен да дойда в Бостън и да помогна, което и правя.

— Но болницата?! — простена тя. — Заради това ли отиваш там?

— Да — призна той. — Изглежда ми логично. Направиха ми впечатление двама души от спешното отделение, с които разговарях във вторник. Те са прями и не хитруват. Искам отново да разменя по някоя дума с тях.

— Да не би да се каниш да ги питаш дали от болницата са направили огромната грешка да изпратят някакви типове, които да тормозят децата ми? Това са пълни глупости!

— Изказано по подобен начин, това наистина звучи нелепо. Но все пак ще го направя. Аутопсията не е приключила. Наистина, основното е направено, но са нужни токсикологичните резултати, а също така и микроскопските изследвания. Искам да знам какъв точно медикамент е даден на Пейшънс Станхоуп, за да го кажа на токсиколога.

— Е, това звучи по-приемливо, отколкото да обвиняваш болницата в опит да покрият нещо.

— Мисълта за свръхдоза или погрешно лекарство не е само моя. Искаш ли да чуеш?

— Слушам, но се надявам следващата ти идея да е по-смислена от първата.

Джак си помисли за някакъв саркастичен, духовит отговор, но се въздържа.

— Идеята, че болницата е предрекла сърдечната криза на Пейшънс Станхоуп и противопоставянето на аутопсията са две отделни, макари относително свързани обстоятелства. Ами ако и в двете са замесени едни и същи хора?

Настъпи дълга пауза, след което Алексис произнесе:

— Не съм сигурна, че те разбирам. Да не би да казваш, че някой е предизвикал сърдечна криза на Пейшънс Станхоуп и сега се опитва да попречи на аутопсията, за да не се разкрие?

— Точно това предполагам.

— Не знам, Джак. Звучи ми прекалено налудничаво. Да не би да имаш предвид Джордан Станхоуп?

— Той е първият, който ми идва на ум. Крейг каза, че Джордан и Пейшънс трудно можели да минат за любовна двойка и че Джордан би имал най-голяма полза от смъртта на съпругата си. Определено не си е губил времето за траур. От всичко, което знам, той и любовницата му са имали връзка още докато Пейшънс е била в картинката.

— Как може някой нарочно да причини на друг сърдечна криза?

— Като му даде дигиталин.

— Наистина не знам — каза Алексис несигурно. — Струва ми се доста пресилено. Ако Джордан е бил толкова виновен, сигурно нямаше да се захваща да повдига обвинение за лекарска небрежност и нямаше да подпише формулярите за ексхумацията.

— Мислих по въпроса — каза Джак, докато влизаше в паркинга на „Нютън Мемориал Хоспитал“. — Съгласен съм, че не изглежда разумно, но може би си нямаме работа с разумен човек. Може би Джордан е решил да го направи, за да покаже колко по-умен е от нас, останалите. Но тази хипотеза е твърде прибързана. Първо токсиколозите трябва да открият някакво лекарство в пробите. Ако открият нещо, тогава ще му мислим.

— За втори път употребяваш множествено число. Казваш го просто така, или имаш нещо предвид?

— Една съдебна патоложка от бостънския Патологически център ми помага много.

— Надявам се, че си говорил с Лори — каза Алексис. — Няма ли проблеми с това, че още си тук?

— Е, не е особено щастлива, но се справя.

— Не мога да повярвам, че утре се жениш.

— Нито пък аз. — Той се огледа, търсейки свободно място на паркинга. Фаровете му осветиха няколко врабчета. — Какво стана днес в съда?

— Рандолф призова двама експерти, от Йейл и от Колумбийския университет. И двамата звучаха правдоподобно, но не и вълнуващо. Най-хубавото беше, че нямаха уговорка с Тони, който се опита да ги сплаши. Смятам, че Тони се надяваше Рандолф да извика Крейг отново, но Рандолф умно не го направи. Вместо това Рандолф спря представянето на доказателства. Това беше. Утре сутринта ще чуем решението.

— Интуицията ти за изхода на делото промени ли се?

— Всъщност не. Свидетелите на защитата бяха добри, но не бяха от града. И понеже Бостън е нещо като Меката на медицината, не мисля, че фактът, че са дошли от далечни университети ще направи благоприятно впечатление на журито. Експертите на Тони бяха по-въздействащи.

— Може би имаш право.

— Само в случай, че по чудо успееш да откриеш някакъв пропуск или грешка в картона на Пейшънс, Крейг ще бъде спасен.

— Не мисли, че вече не ми е минавало през ума. За да съм честен, това е основната ми мотивация. Как е настроението му в момента?

— Унило, както обикновено. Може би дори по-лошо. Дори се безпокоя малко, че е сам вкъщи. Кога мислиш да се прибереш?

— Изобщо не знам — каза Джак, внезапно усетил вина, че няма никакво желание да се връща в дома на Бауман.

— Може би ще е добре да видиш как е. Нещо не ми харесва тази комбинация от сънотворни и алкохол.

— Окей, обещавам — въздъхна той. — Сега съм в болницата и трябва да действам.

— Независимо какво ще стане, наистина ти благодаря за усилията, Джак. Дори не можеш да си представиш каква опора ми беше през цялото време.

— И го мислиш, макар че заради намесата ми заплашиха момичетата?

— Не смятам, че имаш ни най-малка вина.

След още няколко фрази двамата си пожелаха лека нощ и затвориха телефоните. Джак се замисли за това колко много се бяха променили отношенията им с времето. Стана му приятно, че той и сестра му бяха възвърнали някогашната си близост.

Усети онази стръв за работа, която Латаша бе разпалила у него. Сестра му може и да имаше право, но докато не се докажеше, всичко бе възможно. От опит знаеше, че най-нестандартните му предположения се бяха оказвали верни.

За разлика от първото му посещение, спешното отделение беше препълнено с хора и почти всички седалки — заети. Няколко души стояха отвън, до пункта за приемане. Беше топла, влажна, почти лятна нощ.

Джак трябваше да изчака на опашката зад една жена, която държеше в ръце бебе с температура. Детето го гледаше иззад рамото на майка си с безизразен поглед. Най-после дойде редът му. Той тъкмо се канеше да попита за д-р Мат Гилбърт, когато докторът се появи и остави на бюрото пропуска си.

— Знам ви — каза той и вдигна брадичка към Джак. — Очевидно бе проверявал за името.

— Д-р Джак Степълтън.

— Точно! Съдебният патолог, който се интересува от неуспешния опит за реанимация.

— Добра памет — беше коментарът на Джак.

— Това е най-важното качество, което развих в медицинското училище. Какво мога да направя за вас?

— Моля ви да ми отделите две минути от времето си, същата молба имам и към Джорджина О’Кийф. Тази нощ на смяна ли е?

— Тя вече започна шоуто — засмя се докторът. — Тук е.

— Знам, че не е най-подходящият момент — каза Джак. — Но ексхумирахме тялото и току-що направих аутопсия. Смятам, че ще ви бъде интересно да разберете какво съм открил.

— Напълно сте прав — каза Мат. — Пък и нищо му няма на времето. Вярно, заети сме, но всичко е рутинно, пациентите са амбулаторни. В момента няма спешен случай. Елате в салона. Аз ще отида да извикам Джорджина.

За няколко минути Джак остана сам и използва времето да погледне двете страници, които съставляваха протокола от посещението на Пейшънс в спешното отделение. Беше ги извадил от папката по делото, докато разговаряше с Алексис.

— Добре дошли отново — избърбори Джорджина, докато влизаше в помещението. Мат вървеше след нея. Двамата бяха облечени с бели престилки над зелените одежди.

— Мат ми каза, че сте изровили трупа на госпожа Станхоуп и сте направили аутопсия. Браво! Какво намерихте? Искам да кажа, че нас никой дори не ни е информирал.

— Интересното беше, че сърцето й изглеждаше напълно нормално. Без никакви дегенеративни изменения.

Джорджина подпря ръце на кръста си. На устата й се изписа разочарована, крива усмивка.

— Мислех, че ще чуем нещо потресаващо.

— Това си е потресаващо — каза Джак. — Не се случва често сърдечна криза без никаква патология.

— Бихте целия този път дотук, за да ни кажете, че не сте открили нищо? — невярващо попита жената и погледна към Мат за подкрепа.

— Всъщност, дойдох, за да ви попитам дали съществува вероятност да й е дадена свръхдоза от някакво лекарство или може би погрешно лекарство.

— За какво точно лекарство говорите? — Усмивката на Джорджина увяхна, заменена от объркване.

— Изобщо — отвърна Джак. — Но най-вече за някой от по-новите фибринолитични или антитромбични агенти. Не знам; вие имате ли нещо общо с каквито и да било случайни изследвания, свързани с пациенти със сърдечни кризи? Просто съм любопитен. Не виждам нищо от това, за което говоря, тук. — Той размаха двата листа и ги подаде на Джорджина. Мат надзърна над рамото й.

— Всичко, което сме й дали, е написано — каза лекарката. Очите й отново потърсиха Мат за подкрепа.

— Така е — потвърди той. — Почти умираше, когато я докараха, мониторът показваше почти права линия. Единственото, което направихме, е да се опитаме да я реанимираме. Не сме се опитвали да я лекуваме от инфаркт на миокарда. Какъв смисъл имаше?

— И не е вземала дигитални?

— Не — отрече Мат. Не можахме да накараме сърцето й да направи и един удар, не реагира изобщо.

Джак премести поглед от Джорджина към Мат, после обратно. Дотук с идеята за свръхдоза или погрешно лекарство!

— Единствените лабораторни резултати в протокола от спешното са на кръвните газове. Правени ли са някакви други тестове?

— Когато вземаме кръв за изследване на кръвните газове, обикновено предписваме и кръвна картина плюс електролити. А при сърдечна криза — и биомаркери.

— Но ако е наредено да бъдат направени, тогава защо не се споменава за това в протокола на спешното? Резултатите от кръвните газове са тук.

Мат взе листовете от Джорджина и бързо ги прегледа, след което сви рамене.

— Не знам, може би, защото по правило се вписват в болничния картон, но тъй като е починала толкова бързо, не й е бил направен такъв. — Той отново сви рамене. — Предполагам, че не е записано тук, защото това е ордерът за всички, за които се предполага, че са с инфаркт на миокарда. Споменал съм, че натрият и калият са в нормата и някой е съобщил резултатите в спешното.

— Спешното отделение не е голямо — обясни Джорджина. — Тук рядко имаме смъртен случай.

— Може ли да се обадим в лабораторията и да видим дали те не могат да открият резултатите? — попита Джак. Не беше съвсем наясно какво да прави с това, което евентуално се открие и дали то изобщо има някакво значение, но се чувстваше длъжен да види докъде ще го отведе.

— Разбира се — каза Мат. — Ще се обадим да дойдат тук. А междувременно ние трябва да се връщаме на работа. Благодаря ви, че се отбихте. Странно е, че не сте открили никаква патология, но е приятно да научим, че не сме пропуснали да направим нищо, което да спаси живота й.

Пет минути по-късно Джак се озова в малкия офис на шефа на лабораторията във вечерната смяна. Беше едър, набит мъж с тежки клепачи, което му придаваше вид на хронично недоспал. Седеше пред монитора на компютъра си с облегната назад глава. Върху табелката на престилката му се четеше името Уейн Марш.

— Не намирам нищо под името Пейшънс Станхоуп — каза Уейн. Беше много любезен, когато му позвъниха от спешното и бе поканил Джак в кабинета си. Беше впечатлен от препоръките на Джак и ако бе забелязал значката на ревера му, на която пишеше Ню Йорк, то не го показа с нищо.

— Нужен ми е номер на отделението — обясни Уейн, — но ако не е била приета, не са й дали такъв.

— А ако опитаме чрез начина на плащане? — предложи Джак. — Все някой е платил за тези изследвания.

— Няма плащане в този час — отвърна Уейн, — но не казахте ли, че разполагате с копие от протокола на спешното? Трябва да има номер за приемане в отделението. Мога да опитам.

Джак му подаде листовете и мъжът натрака името.

— Ето го — каза той, когато цифрите се появиха на екрана. — Д-р Гилбърт е бил прав. Направили сме пълно изследване на кръвта с кръвно броене, електролити и обичайните кардиологични биомаркери.

— Кои точно?

— Правим кардиоспецифичен тропонин „Т“ при пристигане в спешното и повтаряме на шестия и дванадесетия час.

— Всичко ли беше нормално?

— Зависи какво смятате за нормално — каза Уейн. Той обърна монитора така, че Джак да може да вижда, след това посочи секцията с кръвното броене. — Тук има леко до умерено повишаване на белите кръвни телца, което може да се очаква при сърдечна криза. — Пръстът му продължи надолу към електролитите. — Калият е на горната граница на нормата. Ако беше жива, щяхме да го проверим по очевидни причини.

Джак потръпна вътрешно при споменаването на калия. Ужасяващият епизод с Лори по време на болничния й престой заради извънматочната бременност, когато й бяха инжектирали калий, все още беше пресен в паметта му, макар да бе изтекла година. Очите му случайно се спряха върху биомаркерните резултати. За негова изненада тестовете бяха отрицателни и той веднага обърна внимание на Уейн върху факта. Пулсът му се учести. Дали не бе попаднал на нещо важно?

— Не е необичайно — каза Уейн. — С подобреното време на реагиране на повикванията за бърза помощ, често жертвите на сърдечна криза постъпват в спешното отделение в три-четири часовия интервал, необходим за покачването на биомаркерите. Това е една от причините, поради които рутинно повтаряме тестовете на шест часа.

Джак кимна, като се опитваше да се оправи в противоречията, които тази нова информация пораждаше. Не знаеше дали е забравил или никога не е знаел, че има чак такова забавяне, преди маркерите да станат позитивни. Понеже не желаеше да изглежда прекалено неинформиран, той внимателно формулира следващия си въпрос.

— Изненада ли ви, че направената биомаркерна проба в дома на болната е била позитивна?

— Всъщност не.

— И защо?

— Съществуват много променливи. Първо: допустими са четири процента фалшиви отрицателни резултати, така както и три процента — фалшиви позитивни. Тестовете наистина са базирани на силно специфични моноклонални антитела, но не са безпогрешни. Второ: портативните уреди се основават на тропонин „А“, а не на „Т“, пък и на пазара съществуват най-различни уреди. Първите резултати само за тропонин „А“ ли бяха, или и за миоглобин?

— Не знам — призна Джак. Той се опита да си спомни какво пишеше на опаковката в докторската чанта на Крейг, но не се сети.

— Това би било важно. Съставката миоглобин става позитивна по-бързо, често за по-малко от два часа. За какъв интервал от време говорим в случая? — Той вдигна електрокардиограмата и прочете на глас: — Съпругът на пациентката съобщава за гръдна болка и други симптоми, развити между пет и шест часа следобед. — Уейн вдигна поглед към Джак. — Докараха я в спешното малко преди осем, така че времевата рамка е спазена, що се касае до нашите резултати, тъй като са минали по-малко от четири часа. Знаете ли по кое време са били направени домашните тестове?

— Не — каза Джак. — Но предполагам, че е било някъде към седем и половина.

— Знаете ли, изглежда странично, но както ви казах, домашните тестове се правят от много на брой компании с голям диапазон на чувствителност. Освен това трябва да се съхраняват внимателно, а и имат срок на годност. Да ви кажа честно, именно затова не ги използваме. Много повече предпочитаме тропонин „Т“, тъй като се произвежда само от една фирма. Получаваме много резултати за кратък отрязък от време. Искате ли да видите нашия анализатор на Абът? Истински красавец е. Измерва абсорбцията спектрофотометрично при четиристотин и петдесет нанометра. Намира се срещу лабораторията, ако искате да му хвърлите един поглед.

— Благодаря ви, но мисля да се въздържа — каза Джак. Техническите подробности му бяха дошли в повече, пък и посещението му се проточи два пъти повече, отколкото бе планирал. Не искаше да кара Латаша да чака. Той поблагодари на Уейн за помощта и се върна бързо при асансьора. Докато слизаше към първия етаж, нямаше как да не се запита дали биомаркерът на Крейг не е бил по някакъв начин дефектен, или пък с изтекъл срок на годност. Ами ако Пейшънс Станхоуп не е имала инфаркт на миокарда? Е, токсикологичните проби щяха да покажат. Съществуваха много повече лекарства, които оказваха вредно въздействие върху сърцето, отколкото такива, които способстваха за симулиране на сърдечна криза.

Джак се метна в колата и бързо набра номера на Латаша.

— Къде си? — попита го тя. — Аз съм в офиса си. Взех две горещи пици и две големи коли. Къде се намираш?

— Току-що излязох от болницата. Съжалявам, че се проточи толкова дълго, но научих нещо наистина важно. Биомаркерният тест на Пейшънс Станхоуп е бил отрицателен, когато е бил направен от болничния анализатор.

— Но ти ми каза, че е положителен!

— Говорех за домашния, направен с портативно устройство. — Той обясни на Латаша какво е научил от шефа на лабораторията.

— Което ще рече — каза тя, когато той свърши, — че не сме сигурни дали е имало сърдечна криза, което пък на свой ред бе потвърдено от проведената от нас аутопсия.

— Именно. И ако случаят е такъв, токсикологията трябва да е ключът.

— Вече оставих пробите в лабораторията с бележка до Алън да ми се обади.

— Идеално — каза Джак. Не можеше да не си даде сметка какъв щастливец е да има помощник като тази жена. Ако не беше тя, сигурно щеше да се откаже, след като не откри нищо.

— Предполагам, че това поставя опечаления съпруг между заподозрените — добави Латаша.

— И все пак има някакви противоречия — каза Джак, като си спомни убедителните възражения на Алексис срещу това, че Джордан е лошият тип, — но като цяло съм съгласен, колкото и изтъркано да звучи.

— Кога ще дойдеш?

— Колкото мога по-бързо. На път съм. Защо не започнеш с пицата, докато е гореща?

— Ще те почакам — каза Латаша.

— Не съм сигурен, че ще ям. Чувствам се така, сякаш съм изпил десет кафета.

Той затвори телефона и погледна за часа. Беше почти десет и половина, което означаваше, че приятелят на Латаша скоро щеше да пристигне в токсикологичната лаборатория. Джак се надяваше да има достатъчно свободно време, тъй като работата можеше да отнеме и цяла нощ. Нямаше илюзии за способността на токсикологията да открива отрови. Не беше толкова лесно, колкото медиите често го изкарваха. За висока концентрация на обичайните медикаменти обикновено нямаше проблем, но за незначителни количества от голям брой токсини и смъртоносни съединения, които можеха да убият човек в много малки дози, беше като да намериш игла в копа сено.

Той спря на един светофар и нетърпеливо забарабани с пръсти по волана. Горещият влажен въздух се усещаше през липсващото стъкло. Джак бе доволен, че е отишъл до болницата, макар сега да се чувстваше притеснен от идеята, че болницата прикрива нещо. Въпреки това осъзна, че идеята непряко го е накарала да си зададе въпроса дали Пейшънс Станхоуп е прекарала сърдечна криза.

Светофарът светна зелено и той продължи. Проблемът беше, че е напълно възможно и да е имала сърдечна криза. Уейн бе признал, че дори с прехваления му анализатор процентът на погрешен отрицателен резултат е по-висок, отколкото на погрешния положителен. Той въздъхна. В този случай нищо не беше просто и недвусмислено. За пореден път се доказваше, че Пейшънс Станхоуп е била проблемна пациентка, дори и след смъртта си, което му напомни любимата му шега: Каква е разликата между адвоката и проститутката? Проститутката спира да те чука, когато умреш. Според Джак, Пейшънс притежаваше дразнещото адвокатско постоянство.

Докато шофираше, той се сети, че е обещал да мине и да провери как е Крейг, който сигурно бе потънал в дълбок алкохолен сън. Не беше очарован от идеята и по негова преценка нямаше ни най-малка опасност зет му да посегне на живота си, още повече, че беше отличен лекар и много добре познаваше въздействието на лекарствата, които пиеше. От друга страна, ако се отбиеше в къщата на сестра си, можеше да провери що за биомаркер е използвал Крейг и дали не е с изтекъл срок на годност. Докато не знаеше това със сигурност, не би могъл да реши дали съществува някакъв шанс резултатът да е бил фалшиво позитивен.