Робин Кук
Криза (11)

10.

Нютън, Масачузетс

Сряда, 7 юни 2006 г.

6:15 сутринта

 

На другата сутрин цареше същият хаос, както и предишния ден, не се размина и без поредния спор между Меган и Кристина по повод на облеклото. Масите бяха разместени, момичетата се обвиняваха една друга, в резултат на което Кристина се втурна нагоре по стълбите цялата обляна в сълзи.

Алексис единствена се държеше нормално. Сякаш тя бе спойката, която държеше семейството цяло. Крейг изглеждаше сънлив и говореше малко, явно още се намираше под въздействието на приспивателното и алкохола.

Когато най-сетне децата излязоха за училище, Алексис се обърна към Джак.

— Как смяташ да се придвижваш днес? С нас ли ще дойдеш или сам ще шофираш?

— Ще пътувам сам. Смятам първо да отида до погребалния дом. Трябва да занеса подписаните документи там, за да се задвижи ексхумацията. — Онова, което премълча беше, че се надява да му остане малко време да поиграе баскетбол късно следобед.

— Значи ще се видим в съда?

— Така възнамерявам — кимна той, макар да таеше надеждата, че Харолд Лангли може да сътвори чудеса и да извади Пейшънс Станхоуп от вечния й дом същата тази сутрин. Ако това станеше, Джак можеше да направи аутопсията, да получи основните резултати следобеда, да ги съобщи на Крейг и Алексис и да се качи на самолета за Ню Йорк. Това щеше да му даде възможност в четвъртък да уреди нещата в офиса, преди да се отправи на меден месец, както и да мине да вземе билетите и хотелските ваучери.

Той излезе от къщата преди Крейг и Алексис. Метна се в колата и пое към магистралата. Предполагаше, че след като един път е бил в погребалния дом, сега по-лесно ще го намери. За съжаление се лъжеше. Отне му четиридесет минути, за да измине приблизително петнайсет километра по права линия.

Като сипеше ругатни наляво и надясно, той най-сетне се добра до паркинга на погребалния дом. Тук беше много по-претъпкано от предишния ден, което го накара да спре съвсем отзад. Когато заобиколи и се насочи към фасадата на сградата, видя, че около входа се тълпят много хора. Предположи, че вероятно предстои заупокойна служба. Подозрението му се потвърди, когато влезе във фоайето. В залата за поклонение отдясно хората се суетяха, подреждаха цветя и разгъваха допълнителни столове. Върху катафалката стоеше отворен ковчег с удобно почиващия в него покойник. Същата благочестива музика, както и предишния ден, заливаше мястото.

— Кого търсите, моля? — попита го един мъж с тих, услужлив глас. В доста отношения той изглеждаше като една по-едра версия на Харолд Лангли.

— Търся погребалния директор.

— Аз съм погребалният директор. Господин Лок Пиърсън на вашите услуги.

След като Джак поясни, че търси господин Лангли, беше насочен директно към офиса му. Завари мъжа зад бюрото му.

— Господин Станхоуп подписа разрешителното — каза Джак, без да губи време в празни приказки. Той подаде бланката. — Сега трябва по най-бързия начин да извадим тялото и да го пренесем в помещението ви за балсамиране.

— Имаме служба тази сутрин — каза Харолд. — След това ще се заемем.

— Съществуват ли някакви шансове това да стане днес? Наистина гоним срок.

— Д-р Степълтън, не сте ли забелязал, че всички — градът, гробищната компания, багеристът, както и гробището полагат усилия за това? При нормални обстоятелства говорим за най-малко седмица.

— Не мога да остана една седмица — натъртено произнесе Джак. — Това трябва да стане днес или утре най-късно. — Той изтръпна при мисълта, че трябва да чака до четвъртък и се запита как ще го каже на Лори.

— Това не е възможно.

— Може би пет хиляди долара над обичайната ви такса ще компенсират неудобствата? — Джак изучаващо погледна изражението на чиновника. Усещаше, че краката му се разтреперват.

— Единственото, което мога да кажа, е че ще положа всички усилия по въпроса. Но не обещавам нищо.

— Мога ли да ви помоля за още нещо? — каза Джак и му подаде една от визитните си картички. — Имате ли някаква представа в какво състояние би могъл да е трупът?

— Естествено — с убедителен глас отвърна Харолд. — Би трябвало да е в първоначалното си състояние. Положихме обичайните грижи, а шахтата е с циментиран свод.

— А местоположението? Дали има много вода?

— Не. На върха на хълма е. Истинският господин Станхоуп сам го беше избрал за семейството.

— Обадете ми се веднага, щом разберете нещо.

— Разбира се.

Когато Джак напусна погребалния дом, хората на входа бяха започнали да влизат вътре с мрачни лица. Джак влезе в колата си и разтвори картата. Следващата му дестинация беше Патологическият център. Благодарение на намалелия трафик успя бързо да стигне.

Рецепционистката го позна веднага. Каза му, че д-р Уайли е в залата за аутопсии и му предложи да позвъни долу и да говори с нея. Резултатът беше, че след малко дойде един санитар и го придружи до преддверието на залата. Двама мъже в цивилни дрехи се въртяха наоколо; единият беше афроамериканец, а другият — кавказки тип. Белият беше едър, червенокос ирландец. И двамата носеха предпазни облекла. Скоро стана ясно, че са детективи, които се интересуваха от случая, върху който работеше Латаша Уайли.

Джак получи специален костюм и след като го облече, беше пуснат в залата. Както и останалата част от отделението, аутопсионната беше модерна и сравнена с нея, нюйоркската й посестрима приличаше на анахронизъм. Вътре имаше пет маси, върху три от тях се работеше. Латаша стоеше до най-отдалечената и му махна да се приближи.

— Почти свършвам — произнесе тя зад пластмасовата си маска. — Помислих си, че може да искате да погледнете. Петдесет и деветгодишна жена, намерена мъртва в спалнята си, след като била посетена от мъж, с когото се е запознала в Интернет. Стаята била разхвърляна, вероятно е имало борба, масичките отстрани на леглото и лампата са били счупени. Детективите отвън предполагат, че се касае за убийство. Жената е с дълбока рана на челото.

Джак се наведе и погледна разкъсването. Беше кръгло и вдлъбнато, като причинено от чук.

Латаша продължи да описва как е разбрала, че става въпрос за инцидент, а не за убийство. Накрая попита:

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Исках да се възползвам от предложението ви за инструменти за аутопсия. Изглежда, че все пак ще се уреди, стига само трупът да бъде изваден от гроба. Смятам да направя аутопсията в погребалния дом „Лангли-Пиърсън“.

— Ако изчакате няколко часа, мога да ви помогна и да донеса триона за кости.

— Наистина ли? — попита Джак. Не беше очаквал такава щедрост. — Ще се радвам на помощта ви.

— Случаят звучи интригуващо. Нека ви представя на нашия шеф, д-р Калвин Карсън.

Д-р Карсън, който работеше на първата маса, се оказа висок, любезен човек с южняшки акцент, който спомена, че е приятел с шефа на Джак, д-р Харолд Бингъм. Латаша вече му беше казала какво се опитва да направи Джак и той бе приветствал предложението й да предоставят инструменти и да помогнат с токсикологичните проби, ако се налага. Оказа се, че нямат собствена токсикологична лаборатория, но разполагат с двадесет и четиричасов достъп през цялата седмица до токсикологичното отделение в университета.

— Като се върнете в Ню Йорк поздравете Харолд — каза Калвин, преди да се върне отново към работата си.

— Ще го направя — усмихна се Джак, макар мъжът вече да се беше навел над масата.

— Изглежда готин — каза Джак, когато с Латаша излязоха в преддверието.

— Наистина е такъв — съгласи се тя.

Петнайсет минути по-късно Джак остави кутията с необходимите за аутопсията инструменти в багажника на колата си и извади спортния си екип. Сложи номера на клетъчния телефон на Латаша в портмонето си, настани се зад волана и натисна педала за газта.

Скоро се озова на паркинга под Бостънското кметство и закрачи към сградата на съда.

Влизайки в залата, той се опита да затвори вратата след себе си колкото е възможно по-тихо. В този момент един от свидетелите се заклеваше и Джак чу името му: д-р Херман Браун.

Изправен до вратата, той сканира залата. Видя в гръб Крейг, Станхоуп и адвокатите им. Журито явно скучаеше както и предишния ден, докато вниманието на съдията бе погълнато от разбърканите по бюрото му листове. Той ги подреди педантично, без да бърза, сякаш бе сам в помещението.

Погледът на Джак се премести върху наблюдателите и веднага се закова върху Франко. Дори от разстояние се виждаше тъмното петно около окото му.

Противно на здравия разум, Джак се усмихна и махна с ръка. Знаеше, че е глупаво да се подиграва на този мъж, но не можа да се въздържи. Беше проява на готовността му да поема отново рискове, потискана в течение на годините, като незрял опит да се справи с вината от загубата на семейството си. Стори му се, че мъжът е напрегнат, но не можеше да е сигурен. Франко продължи да го гледа навъсено още известно време, но после отмести поглед, когато шефът му дръпна стола си и се насочи към подиума.

Като се смъмри, че съзнателно провокира мъжа, Джак си напомни да мине през магазина и да си купи някакъв лютив спрей. Ако се стигнеше до втора конфронтация, нямаше намерение да се бие пак. Разликата в габаритите им не беше в негова полза.

Най-сетне откри Алексис. Сестра му седеше на първия ред, близо до ложата на съдебните заседатели. Близо до нея се виждаше празна седалка. В този момент и тя го забеляза и му махна да отиде при нея. Той се промъкна между редиците.

— Някакъв успех? — прошепна Алексис.

— Известен напредък има, но не зависи от мен. Тук какво става?

— Боя се, че ситуацията не се е променила. Започна бавно, съдията трябваше да се оправя с някакви мистериозни юридически глупости. Първият свидетел беше д-р Ноел Евърет.

— Не би могло да се очаква, че е минало добре.

— Не беше. Създаде впечатление за себе си като за изключително подготвен, сериозен и чувствителен професионалист. Не ми е приятно да го кажа, но Тони се справи чудесно. Начинът, по който я разпитваше и начинът, по който тя отговаряше, привлякоха вниманието на съдебните заседатели. Хората кимаха почти през цялото време одобрително, което не е добър знак. Показанията й бяха същите, както на д-р Тардоф, но според мен много по-ефектни. Тя се представи като лекаря, който всеки би желал да има.

— Рандолф как се справи на кръстосания разпит?

— Не толкова добре, както с д-р Тардоф, но като се имат предвид словоизлиянията на д-р Евърет, не можеше и да се очаква друго. Имах чувството, че направо му се иска да стане и да я свали от подиума.

— Това може да е била най-добрата стратегия — каза Джак. — Повдигна ли се въпросът за обслужващата медицина?

— О, да. Рандолф се опита да възрази, но съдия Дейвидсън позволи да мине.

— А стана ли дума за цианозата?

— Не. Защо питаш?

— Продължава да ме тормози. Това ще е едно от първите неща, за които ще внимавам, докато правя аутопсията.

Едно шесто чувство го накара да се обърне и да погледне през залата към Франко. Мъжът отново изобрази на лицето си нещо средно между гримаса и жестока усмивка. Личеше си обаче, че лявата му буза е толкова зачервена, колкото и бузата на Джак. Е, поне бяха квит.

Той се намести по-удобно на дъбовата пейка и насочи вниманието си към ставащото в момента. Тони беше на подиума, а д-р Херман Браун седеше в свидетелската ложа. Насреща съдебната машинописка тракаше по малка машина, записвайки дословно всяка дума за протокола. Тони караше свидетеля да удостовери внушителните си академични и клинични дипломи и титли, и това се точеше вече петнайсет минути. В качеството си на шеф на кардиологията в „Бостън Мемориал Хоспитал“, той беше и декан на Факултета по кардиология в Харвард Медикъл Скул.

Рандолф бе предложил вместо изреждането на всички тези квалификации, свидетелят да бъде обявен за експерт, за да се спести време на съда, но Тони настояваше. По всичко личеше, че се опитва да впечатли журито и тактиката му даваше резултат. Ставаше ясно, че трудно ще се намери по-квалифициран свидетел в областта на кардиологията. Външността на мъжа, както и поведението му допринасяха още повече за имиджа му. Около него витаеше аура на бостънски брамин, приличаше по нещо и на Рандолф, но без неговото високомерие. Вместо хладно и дистанцирано, той се държеше сърдечно и вежливо. Костюмът му беше елегантен, но не прекалено модерен. Беше с папийонка в ярки шарки. Прояви дори намек за самоирония, когато с неохота трябваше да потвърди всичките си награди и постижения.

— Защо този олимпиец в медицината свидетелства в полза на ищеца в процес за лекарска небрежност? — прошепна Джак на Алексис, макар това да бе по-скоро реторичен въпрос и той да не очакваше отговор. Започна да се пита дали причината не бе свързана с неочаквания коментар на Ноел Евърет за обслужващата медицина, когато тя бе казала: „Някои от по-старомодните лекари се дразнят на лекарите, практикуващи обслужваща медицина.“ Може би д-р Браун беше един от тях, защото смисълът на обслужващата медицина се противопоставяше на новия професионализъм, който учените се опитваха да възприемат, а д-р Херман Браун, повече от всеки друг на процеса, представляваше именно съсловието на академиците.

— Д-р Браун — Тони Фасано хвана катедрата от двете страни с късите си дебели пръсти. — Преди да преминем към нещастната смърт на Пейшънс Станхоуп, която можеше да бъде избегната…

— Възражение! — извика Рандолф. — Няма основание да се твърди, че смъртта на Пейшънс Станхоуп е можело да бъде избегната.

— Приема се — обяви съдия Дейвидсън.

Тони се обърна към д-р Браун:

— Преди да преминем към нещастната смърт на госпожа Станхоуп, бих искал да ви попитам дали сте контактували преди с ответника, д-р Крейг Бауман.

— Да.

— Бихте ли обяснили същността на контактите си пред журито?

— Възразявам, Ваша чест — отново каза Рандолф. — Това не е важно. Или ако е важно по някакъв необясним начин, тогава се противопоставям на д-р Бауман като на експертен свидетел заради предубеждения.

— Адвокатите на двете страни, моля, приближете се — каза съдията.

Тони и Рандолф покорно застанаха от двете страни на съдийската катедра.

— Много ще се разстроя, ако имаме повторение в понеделник — произнесе съдията. — И двамата сте опитни адвокати. Дръжте се като такива! И двамата знаете законите. Що се касае до настоящата линия на разпитване: господин Фасано! Трябва ли да приема, че имате основателно обяснение за линията на настоящия си разпит?

— Абсолютно, Ваша чест! Същината на обвинението на ищеца е заложена в отношението на д-р Бауман към пациентите му като цяло и в частност към Пейшънс Станхоуп. Обръщам вниманието на съда към очевидно неодобрителната квалификация „проблемен пациент“. Д-р Браун е проявил проницателност в развитието на тези черти на д-р Бауман по време на критичната трета година от следването му в медицинското училище и по време на стажа. Следващите показания ще покажат прякото им отношение към случая на Пейшънс Станхоуп.

— Добре, продължете — каза съдия Дейвидсън. Но искам да докажете бързо неговата уместност. Ясен ли съм?

— Напълно ясен, Ваша чест — кимна Тони, едва сдържайки доволната си усмивка.

— Не гледайте толкова обидено — обърна се съдията към Рандолф. — Възражението ви е регистрирано в протокола. Решението ми, при условие че адвокат Фасано бъде напълно честен относно уместността на тази линия на разпит, е базирана на вярата, че доказателствената стойност ще надхвърли евентуалната вреда. В замяна на това ще проявя снизходителност при кръстосания разпит на защитата. Колкото до това, че въпросите са предубедени, имаше предостатъчно възможности това да се изясни по време на разпита, а то не беше направено. Но въпросът може да бъде изяснен по време на кръстосания разпит.

И аз искам то да стане. Бях определил тази седмица за това дело, а вече е сряда. От уважение към журито и заради моето разписание, бих искал да го приключа в петък, ако не изникнат някакви допълнителни факти.

Двамата адвокати кимнаха. Рандолф зае мястото си зад масата на защитата, докато Тони се върна на подиума.

— Възражението се отхвърля — извика съдията. — Продължавайте.

— Д-р Браун — прочисти Тони гърлото си. — Бихте ли разяснили пред съдебните заседатели същността на вашите контакти с д-р Бауман?

— Първият ми контакт беше като негов наставник в „Бостън Мемориал Хоспитал“ по време на практиката му по вътрешна медицина през третата година на следването му.

— Бихте ли обяснили какво означава това, тъй като нито един от съдебното жури не е завършил медицинско училище? — Тони направи широк жест към редицата заседатели, някои от които кимнаха потвърждаващо.

— Вътрешната медицина е най-важната и най-натоварваща част от стажа през третата година, а може би дори за всичките четири години. Тогава за първи път студентите имат продължителен контакт с болните — от приемането им до изписването и участват в поставянето на диагнози и предписването на лечение под стриктното наблюдение и надзор на медицинския състав и надзорника.

— Голяма или малка беше групата, в която беше д-р Бауман?

— Малка: шест човека, за да съм точен. Ученето е интензивно.

— Значи вие, като надзорник, се срещате редовно със студентите?

— Всеки ден.

— И можете да наблюдавате цялата работа на всеки студент.

— Напълно. Това е важен период в живота на студента, който бележи началото на личностната трансформация от студент в лекар.

— Значи отношенията, които наблюдавате или формирате, са важни.

— Изключително важни.

— А как оценявате вашата отговорност като надзорник на тези непосредствени отношения?

— Също като изключително важна. Като надзорници ние трябва да балансираме истински загриженото отношение към пациентите, такова, за каквото се говори в медицинските училища, с незаинтересованото, често проявявано от преуморения и стресиран болничен персонал.

— Има ли разлика? — попита Тони с преувеличена изненада. — Можете ли да я обясните?

— Количеството знания, което стажантите трябва да усвоят и да могат незабавно да извикат в паметта си, е потресаващо голямо и се увеличава с всяка година. При подобно натоварване, те могат понякога да изпуснат от поглед основните хуманни аспекти на онова, което правят и което е в основата на професионализма. Освен това те развиват защитни механизми, които ги правят нечувствителни към страданието, болката и смъртта, а това не е добре.

Тони поклати глава объркано.

— Нека видим дали съм разбрал правилно. Казано с прости думи: възможно е да се прояви сред стажантите медици тенденция да подценяват някои хора, да не виждат отделните дървета, а да обръщат прекалено внимание на гората.

— Предполагам — съгласи се д-р Браун. — Но е важно въпросът да не се банализира.

— Ще се опитаме да не го допуснем — произнесе Тони и се подсмихна, което предизвика няколко колебливи усмивки сред журито. — Сега нека се върнем към ответника, д-р Крейг Бауман. Как премина неговата практика по вътрешна медицина през третата година на следването му?

— Като цяло — отлично. В групата от шестима студенти той далеч надминаваше по знания останалите и беше най-подготвен. Често се учудвах на паметта му. Спомням си един епизод, когато го попитах какъв е тестът на един пациент.

— Говорите за лабораторни изследвания?

— Да. Въпросът ми беше по-скоро реторичен, исках да подчертая, че познаването на бъбречната функция е ключ за лечението на пациента. Д-р Бауман изрецитира стойностите без запъване и колебание, което ме смая и ме накара да се запитам дали не си измисля, нещо, което медиците правят, когато искат да скрият неподготвеността си. По-късно проверих. Данните бяха точно такива.

— Значи д-р Бауман е имал добри оценки по време на курса?

— Той получи отличен.

— Вече го определихте като отличен, когато казахте, че се е представил „като цяло — отлично“.

— Да, така е.

— Бихте ли ни казали защо?

— Имах натрапчивото чувство, което получих отново, докато наблюдавах д-р Бауман, когато беше стажант в „Бостън Мемориал Хоспитал“…

— И какво беше това чувство?

— Останах с впечатлението, че личността му…

— Възражение! — извика Рандолф. — Основание: свидетелят не е нито психиатър, нито психолог.

— Отхвърля се — произнесе спокойно съдия Дейвидсън. — Като лекар свидетелят е имал досег с тези области от медицината, но колко точно — ще стане ясно при кръстосания разпит. Свидетелят може да продължи.

— Бях под впечатлението, че желанието на д-р Бауман да успее и ласкателствата му пред нашия тогавашен шеф на стажантите, го караха да вижда в пациентите средство за разгром над конкуренцията. Той активно издирваше най-трудните пациенти, затова презентациите му бяха интелектуално най-интересни и най-бурно одобрявани.

— С други думи, впечатлението ви е, че д-р Бауман е преглеждал пациенти като начин за израстване в кариерата?

— Всъщност да.

— И това отношение е несъвместимо с общоприетото разбиране за професионализъм?

— Точно така.

— Благодаря ви, докторе — кимна Тони. Той млъкна за малко, погледът му се местеше от един съдебен заседател върху друг, давайки им възможност да схванат напълно думите на лекаря.

Джак се наведе към Алексис и прошепна:

— Сега разбирам какво имаше предвид, когато ми разказваше за Фасано; този тип наистина си го бива. Сега слага от едната страна на везната научната медицина и присъщата й съревнователност, а от друга — обслужващата медицина.

— Това, което ме безпокои е, че омаловажава успехите на Крейг, очаквайки, че Рандолф ще направи точно обратното.

Тони продължи разпита, като накрая отмъстително завърши с епизода за Пейшънс Станхоуп. Така принуди д-р Браун да потвърди колко важно е пациент, получил сърдечна криза, да бъде лекуван колкото е възможно по-бързо и че шансовете за оцеляване на Пейшънс, според болничния й картон, са били силно намалени, заради забавянето на Крейг да потвърди диагнозата.

— Само още няколко въпроса, д-р Браун — каза Тони. — Познавате ли д-р Уилям Тардоф?

— Да, познавам го.

— Знаете ли, че е учил в Бостънския университет?

— Да.

— А познавате ли д-р Ноел Евърет и осведомен ли сте, че е учила в колежа Тафтс?

— Да, познавам я и знам къде е учила.

— Изненадва ли ви, че трима експерти кардиолози от нашия район от три престижни медицински училища са на едно и също мнение, че д-р Крейг Бауман не е положил стандартните грижи по отношение на Пейшънс Станхоуп?

— Не. Това показва само единодушие по въпроса за нуждата от незабавно лечение на пациент със сърдечна криза.

— Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси. — Тони взе листовете си от катедрата и се върна на мястото си. Двамата му помощници и Джордан приеха представянето му с потупване по рамото.

Рандолф изправи бавно внушителната си фигура и отиде до катедрата. Оправи, без да бърза сакото си и подпря единия си крак върху дървения парапет.

— Д-р Браун — започна той. — Съгласен съм с единодушието за нуждата от незабавно лечение при сърдечна криза в подходящо, оборудвано за целта отделение. Но не това е проблемът, който интересува съда. Въпросът, който сега ни интересува, е дали д-р Бауман е положил стандартната грижа.

— Настояването му да отиде в дома на семейство Станхоуп, вместо да се срещнат с болната в болницата, е причинило забавяне.

— Но преди д-р Бауман да посети жилището на Станхоуп не е имало поставена диагноза.

— Според показанията на ищеца, д-р Бауман му е казал, че съпругата му е имала сърдечна криза.

— Това е според показанията на ищеца — каза Рандолф, — но в показанията си ответникът твърди, че специално е казал, че сърдечна криза трябва да се изключи. Той не е казал категорично, че Пейшънс Станхоуп има инфаркт на миокарда. Но ако не е имало сърдечна криза, не би могло да има и забавяне. Не е ли истина?

— Истина е, но пациентката е имат сърдечна криза. Това е документирано. Записано е и в картона й, в теста за изследване нивото на стреса.

— Аз твърдя, че д-р Бауман не е знаел със сигурност, че Пейшънс е имала сърдечна криза — възрази Рандолф. — И той ще го докаже в този съд. Но нека се върнем към по-раншните ви показания за медицинското училище. Позволете ми да ви попитам: вие получихте ли отличен по време на тригодишния си стаж по вътрешна медицина?

— Получих.

— Всички ли ваши състуденти от вашата група получиха отличен?

— Не.

— А всички ли желаеха да получат отлична оценка?

— Предполагам.

— Как влязохте в медицинското училище? Беше ли необходимо да получавате отлични оценки по време на обучението си преди колежа?

— Разбира се.

— И как получихте стажантско място в такова желано болнично заведение като „Бостън Мемориал Хоспитал“?

— С отличните си оценки.

— Не е ли лицемерие за един учен да порицава конкуренцията като антихуманна и въпреки това да основава цялата система върху нея?

— Те не трябва да бъдат взаимно изключващи се.

— Може би — в някой по-съвършен свят, но реалността е нещо различно. Конкуренцията не поражда съчувствие в никоя област. Както вие убедително доказахте, студентите медици трябва да усвоят смайващо количество информация, върху което в крайна сметка биват оценявани. И в този смисъл още един въпрос. Във вашия опит като студент и като наставник съществува ли конкуренция за вземането на — цитирам: „най-интересните пациенти“ пред страдащите от рутинни заболявания?

— Предполагам, че да.

— Което подсказва, че всички студенти, и особено най-добрите от тях, в някаква степен използват пациентите както да се учат от тях, така и да прогресират в кариерата.

— Може би.

— Благодаря ви, докторе — каза Рандолф. — А сега нека се върнем на въпроса за лекарските домашни посещения. Какво е вашето професионално мнение за домашните посещения?

— Те са от ограничено значение. Човек няма достъп до инструментите, необходими за практикуването на съвременна медицина.

— Значи лекарите като цяло не обичат домашните посещения. Ще се съгласите ли с това?

— Да, ще се съглася. Освен липсата на оборудване, имаме и неоптимално използване на ресурсите, тъй като в тези случаи се наблюдава прекалено голям принудителен престой заради пътуването от един адрес на друг. През същия този период биха могли да бъдат прегледани много повече пациенти.

— Значи това е неефикасно?

— Да, би могло да се каже така.

— Какво е мнението на пациентите за домашните посещения?

— Възражение! — провикна се Тони, полуизправен в стола си. — Празни приказки.

Съдия Дейвидсън свали очилата си и погледна Тони раздразнено.

— Отхвърля се! — отсече той. — Като пациент, в ролята на какъвто всеки от нас се оказва в някакъв момент, д-р Браун би говорил от личен опит. Продължете.

— Желаете ли да повторя въпроса си? — попита Рандолф.

— Не — каза д-р Браун. Той се поколеба. — Като цяло пациентите харесват домашните посещения.

— Как смятате, какво е мислила Пейшънс Станхоуп за домашните посещения?

— Възражение! — Тони отново се изправи. — Предположения. Няма начин свидетелят да знае какво е мислела починалата за домашните посещения.

— Приема се. — Съдия Дейвидсън въздъхна.

— Предполагам, че сте чели медицинските протоколи, предоставени на ищеца?

— Да, прочетох ги.

— Значи знаете, че д-р Бауман е правил много домашни посещения, за да се погрижи за Пейшънс Станхоуп преди въпросната вечер, често пъти посред нощ. След четенето на тези протоколи каква беше обичайната диагноза, поставена при тези визити?

— Потиснатост, изразяваща се най-често в гастроинтестинални оплаквания.

— А лечението?

— Симптоматично и плацебо.

— Винаги ли е била налице болка?

— Да.

— Къде е била?

— Предимно ниско в корема, но понякога и в средната коремна област.

— Болката във втория случай понякога се описва като гръдна болка. Прав ли съм?

— Да, така е.

— От това, което сте прочели в медицинския картон, бихте ли казали, че Пейшънс Станхоуп е показвала поне някакви симптоми на хипохондрия?

— Възражение! — извика Тони, но остана на мястото си. — Хипохондрията изобщо не се споменава в протоколите.

— Отхвърля се — бе категоричен съдията. — Съдът би искал да припомни на адвоката на ищеца, че свидетелят е неговият медицински експерт.

— От четенето на картона би могло да се допусне със сигурност, че съществува елемент на хипохондрия.

— Като на лекар говори ли ви нещо фактът, че д-р Бауман е правил повторни домашни посещения на жена с доказана хипохондрия, за отношението му към неговите пациенти? Говорим за визитации посред нощ, което както казахте, не е в интерес на повечето лекари.

— Не, не ми говори.

Рандолф замръзна от изненада и веждите му отскочиха нагоре.

— Отговорът ви противоречи на разума. Можете ли да обясните?

— Моето мнение е, че домашните посещения са нещо разпространено, което пациентите очакват, когато плащат високи договорни такси — понякога толкова високи, че стигат двайсет хиляди долара годишно, — за да се включат към лекар с обслужваща медицинска практика. При тези обстоятелства никой не може да каже, че домашните посещения, направени от д-р Бауман, отразяват непременно състрадателност или алтруизъм.

— Но е възможно.

— Да, възможно е.

— Кажете ми, д-р Браун, имате ли предубеждение към обслужващата медицина?

— Разбира се, че съм предубеден — избърбори д-р Браун. До този момент той беше пазил известно самообладание, не по-различно от това на Рандолф. Беше ясно, че последният въпрос на адвоката е променил нещата.

— Можете ли да кажете пред съда защо сте толкова против?

Д-р Браун си пое дъх, за да се успокои.

— Обслужващата медицина игнорира един от трите основни принципа на лекарския професионализъм.

— Може би ще обясните по-подробно?

— Разбира се. — Мъжът възвърна обичайния си професионален тон. — Освен благополучието и автономността на пациента, принципът на социална справедливост е основата, която поддържа лекарския професионализъм на двадесет и първи век. Практикуването на обслужваща медицина е абсолютната противоположност на опита да се елиминира дискриминацията в здравеопазването, което е ключът за социална справедливост.

— Вярвате ли, че твърдата ви позиция може да подложи на риск способността ви за безпристрастност по отношение на д-р Бауман?

— Не вярвам.

— Може би бихте ни казали защо, тъй като — ако използвам вашите думи — това „игнорира“ здравия разум.

— Като добре информиран интернист д-р Бауман знае, че симптомите при жените с инфаркт на миокарда не съвпадат с класическите симптоми, проявявани при мъжете. А ако един интернист мисли, че се касае за сърдечна криза при жена, особено в критическа възраст, той би трябвало да действа сякаш има сърдечна криза, докато не се докаже нещо друго. Съществува аналогия в педиатрията: ако мисълта за менингит хрумне на педиатър, лекуващ дете, то той е длъжен да го лекува за менингит и да направи спинална проба. Същото е и при жена с възможна сърдечна криза. Д-р Бауман е предполагал сърдечна криза и би трябвало да процедира съобразно това.

— Д-р Браун — каза Рандолф. — Често се казва, че медицината е по-скоро изкуство, отколкото наука. Можете ли да ни кажете какво означава това?

— Означава, че фактическата информация не е достатъчна. Един лекар трябва да използва също така преценката си и тъй като това не е някаква обективна сфера, която може да бъде изследвана, класифицирали са я като изкуство.

— Значи научното медицинско знание има своите граници?

— Точно така. Няма двама души, които да са напълно еднакви, дори близнаците.

— Твърдите ли, че ситуацията, в която д-р Бауман е изпаднал на осми септември 2005-а година, когато за втори път в един и същи ден е бил извикан да направи преглед на жена, за която знае, че е хипохондричка, е изисквала сериозна преценка?

— Всяка ситуация в медицината изисква сериозна преценка.

— Питам специално за въпросната вечер.

— Да. Би могла да изисква сериозна преценка.

— Благодаря ви, докторе — каза Рандолф, събирайки бележките си. — Нямам повече въпроси.

— Свидетелят е свободен — каза съдия Дейвидсън. След това се обърна към журито и добави: — Наближава обяд и ми се струва, че всички бихте искали да се подкрепите. Аз например бих искал. Не забравяйте да не разисквате делото с никого. — Той удари чукчето. — Съдът се оттегля до един и половина.

— Всички да станат — извика съдебният пристав, когато съдията се изправи от стола и се насочи към кабинета си.