Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Степълтън/Лори Монтгомъри (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crisis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2008)

Издание:

Издателство „Ергон“, София, 2007

Редактор Сергей Райков

История

  1. — Добавяне

22.

Нютън, Масачузетс

Петък, 9 юни 2006 г.

3:25 ч. след полунощ

 

Следващите няколко секунди му се губеха. Мигът, в който осъзна, че зет му не диша, той се втурна с намерението да заобиколи леглото. Щеше да дръпне завивката, да прецени статуса на мъжа и да започне изкуствено дишане, ако се налагаше.

Внезапното странично движение вероятно спаси живота на Джак. В следващия миг той осъзна, че не е сам в стаята. Имаше още един човек, облечен в черно, което го правеше невидим, когато излезе от вратата на банята. Той размаха голяма бухалка и я стовари на мястото, където допреди малко се намираше главата на Джак.

Главата му избегна удара, но не и рамото му. Той приклекна от болка, като продължаваше да стиска фенера, чийто лъч заподскача напосоки. Джак се притисна в пода и верен на принципа, че нападението е най-добрата защита, се хвърли напред, посрещайки нападателя си с дясното рамо. Хвана го за бедрата и с помощта на тренираните си от колелото крака го ритна и го повали до себе си на пода.

Усети наблизо фенера, който можеше да използва като оръжие. Дългата бухалка беше излетяла от ръцете на нападателя. Джак пусна мъжа и рязко вдигна фенера над главата си с намерението да го стовари върху челото му, но в мига, когато лъчът освети лицето, той го позна. Беше Крейг.

— Крейг? — извика той невярващо и отпусна ръце.

— Джак? — изломоти в отговор зет му. Той вдигна ръце, за да заслони очите си от светлината.

— Мили боже!

Крейг се изправи и с тежки стъпки се приближи до стената, за да включи осветлението.

— Какво, по дяволите правиш тук, промъкваш се в къщата ми по никое време?! — Очите му се спряха върху часовника. — Три и половина е, да те вземат мътните!

— Ще ти обясня — започна Джак. Той присви очи от болка. Предпазливо докосна мястото и напипа болезнена точка между ключицата и рамото.

— Добър удар! — каза Крейг. — Боже господи, наистина здравата съм те халосал. Можех да те убия! Добре ли си?

— Бивал съм и по-зле — отвърна Джак и погледна към леглото. Онова, което бе взел за Крейг, бяха събраната завивката и купчина възглавници.

— Може ли да погледна? — настоя зет му.

— Разбира се.

Крейг сложи ръка върху рамото му и завъртя ръката, след което бавно я отпусна.

— Боли ли?

— Малко.

— Не смятам, че е счупена, но една рентгенова снимка няма да навреди. Мога да те закарам до „Нютън Мемориал Хоспитал“, ако искаш.

— Може би е добре да сложим сега малко лед?

— Добра идея. Да слезем в кухнята.

Докато се движеха по коридора, Крейг каза:

— Знаеш ли, помислих си, че е някой от онези типове, които бяха нахълтали тук и заплашиха дъщерите ми. Реших, че са се върнали отново да изпълнят заканата си.

— Аз пък те взех за един от тях. — Джак почувства тежестта на пистолета в джоба си и се зарадва, че не се беше сетил за него.

Двамата мъже седнаха на дивана. Джак сложи върху рамото си студен компрес, а Крейг подпря челото си с ръце.

— Ей сега си тръгвам, така че ще можеш да си легнеш пак — каза Джак. — Дължа ти обяснение.

— Слушам. Преди да си легна слязох долу и проверих алармата. Изобщо не те очаквах, особено пък в този час.

— Обещах на Алексис да намина и да видя как си.

— Говорил си с нея тази вечер?

— Да, но беше по-рано. Да ти призная, жена ти се страхува, че смесваш алкохол с таблетки за сън. Пък и аз имам нерадостен опит — аутопсирал съм няколко души, които са го правили.

— Не ми трябва съвета ти.

— Безкрайно откровен. И все пак тя ме помоли да видя как си, макар според мен да нямаше нужда. Не те събудих единствено защото се боях, че ще ми се ядосаш.

Крейг разтърка лицето си и го погледна.

— За това си прав.

— Съжалявам, че те засегнах. Направих го заради Алексис. Тревожи се, че може да си разстроен от събитията в съда.

— Поне си признаваш — въздъхна Крейг. — Предполагам, че трябва да го приемам като услуга. Но е трудно в тази цялата ситуация… Принудиха ме да се виждам в не особено красива светлина. Бях отвратителен, нелеп, самозащитаващ се свидетел днес. Когато се сетя, направо се отчайвам.

— Как се справиха според теб свидетелите на защитата?

— Приемливо. Беше приятно да чуя няколко ласкави слова, но не мисля, че е достатъчно. Освен ако Рандолф не измъдри нещо утре сутринта, в което лично аз се съмнявам, журито ще гласува за този кучи син, Джордан! — Той въздъхна отчаяно и закова поглед в черния екран на телевизора.

— Имах и друга причина да дойда тук толкова късно — рече Джак.

— О! И каква е тя? — Крейг отново бе обърнал лице към него. Очите му блестяха, сякаш е готов да заплаче, но гневът не му позволяваше. — Не ми каза как е минала аутопсията. Направи ли я?

— Направих я — потвърди Джак и му разказа поредицата от събития, дори срещата с токсиколога и вероятността да се касае за престъпление.

— Ако токсикологът не открие лекарство или отрова, това ще е краят на този съдебен процес — каза Крейг и се изправи.

— Така е — съгласи се Джак. — Но това е много, много далечна възможност, както ти обясних. Тъй че ако Пейшънс не е имала сърдечен пристъп, се отваря възможност за много други потенциални агенти. А другата причина, поради която дойдох тук е, че исках да видя устройството за биомаркерни тестове в лекарската ти чанта. Дали е възможно резултатите да са фалшиво позитивни?

Крейг вдигна вежди и остана известно време така, докато обмисляше въпроса.

— Не мисля, че е възможно — произнесе той след дълга пауза. — Иска ми се да можех да го допусна, но не мога.

— Шефът на лабораторията в болницата ме попита дали онзи, който си тествал е за тропонин „А“ и миоглобин, или само за тропонин „А“.

— Само за миоглобин. Избрах го по същата причина, която е споменал шефът на лабораторията — всъщност, резултатите излизат за по-малко от два часа.

— Има ли срок на годност?

— Не, доколкото знам.

— Тогава смятам, че просто трябва да ограничим възможните агенти до онези, които са в състояние да причинят сърдечна криза.

— Какво ще кажеш за дигиталин? — погледна го Крейг.

— И аз си помислих за дигиталин, но изследванията показаха, че не е намесен.

— Иска ми се да можех да помогна повече — каза Крейг. — Едно от най-лошите неща, когато те съдят е, че си безпомощен.

— Можеш да помогнеш, ако се сетиш за някакви кардиологични лекарства, до които Пейшънс или Джордан биха могли да имат достъп.

— Шкафът й приличаше на истинска аптека, благодарение на предшественика ми, д-р Етан Коен. Но всичките онези протоколи го потвърждават.

— Прегледах ги — Джак се изправи. Няколкото минути в седнало положение бяха направили краката му тежки и отпуснати. Беше очевидно, че има нужда от кафе, преди края на нощта. — По-добре да тръгвам и да видя дали ще извадим късмет с токсикологията, а ти се връщай в леглото. — Той тръгна към вратата.

— Цяла нощ ли се каниш да работиш? — попита Крейг, докато го изпращаше.

— Така изглежда. След всичко, което се случи, искаше ми се да имам някакви положителни резултати, но е малко вероятно.

— Не знам какво друго да кажа, освен да ти благодаря за усилията.

— Пак заповядай — усмихна се Джак. — Казвам го въпреки проблемите, които причиних и боя, който изядох. Ще е добре с Алексис отново да се съберете.

Те стигнаха до входната врата. Крейг се обърна надолу, към стълбището, което водеше за кабинета и попита:

— Да ти донеса ли да видиш биомаркерното устройство? Нито съм слагал в чантата си нещо, нито съм вадил. След фиаското, което ме сполетя, не съм правил домашни посещения.

Джак поклати глава.

— Всичко е наред. Каза ми онова, което исках да знам.

— Ще се видим ли утре в съда?

— Не мисля. Имам лични планове, които налагат да хвана първия полет за Ню Йорк рано сутринта. Така че искам да ти пожелая късмет!

Джак и Крейг си стиснаха здраво ръцете. Не че бяха станали приятели, но се познаваха по-добре един друг и можеха да оценят качествата си.

* * *

Шофирането обратно към града след четири призори беше същинско изпитание на нервите. По магистралата трафикът беше силен, но рязко намаля, след влизането по Масачузетс авеню. Беше му отнело по-малко от двайсет минути. Той паркира встрани от сградата, в която се набираше офисът на патолозите, на едно от запазените места, но в този ранен час това едва ли имаше значение.

Охраната го позна и го пусна да влезе. Докато вземаше по две стъпала нагоре, погледна часовника си. След по-малко от два часа трябваше да е в самолета, готов за излитане.

Влизайки в библиотеката, той спря за миг. Помещението беше в много по-голям безпорядък, отколкото преди да излезе. Латаша изглеждаше така, сякаш зубри за държавния си изпит по специалност. На масата лежаха безброй учебници, които явно бе донесла от офиса си. Повечето му бяха познати. Стандартни учебници по вътрешна медицина, физиология, токсикология и фармакология. Документите по делото бяха разпръснати навсякъде.

— Какво става, по дяволите? — засмя се той.

Латаша вдигна глава над отворения том.

— Добре дошъл отново, чужденецо!

Джак разлисти някои от книгите, които не му бяха познати, за да види заглавията, след което ги върна на местата им и седна.

— Какво се е случило с рамото ти?

Той продължаваше да притиска торбичката с лед към натъртеното място. Разказа й набързо епизода с Крейг.

— Вината не беше негова — настоя Джак. — Това дело до такава степен ме е погълнало, че изобщо престанах да мисля. Намъкнах се в къщата като истински престъпник. И то след като някакви типове заплашиха децата му в случай, че направя аутопсия. Която аз току-що бях направил! Какво да си мисля? Но слава богу, никой не пострада сериозно, като се изключи инцидентът с рамото ми. Предполагам, че е най-обикновена контузия. Макар че може би трябва да си направя рентгенова снимка на ключицата.

— Погледни го откъм положителната страна — каза Латаша. — Уверил си се напълно, че зет ти не е изпаднал в кома, нали така?

Той се усмихна кисело.

— Какво стана с биомаркерното устройство? Откри ли нещо?

— Нищо, което да увеличава вероятността тестът му да е фалшиво позитивен. Май ще се наложи да се примирим, че това е резултатът.

— Предполагам, че това е добре. Изключва голямо количество потенциални смъртоносни агенти. — Очите й се преместиха към книгите, които бе подредила около себе си.

— Май си доста заета?

— Нямаш и най-отдалечена представа до каква степен. Хрумна ми една идея, след като изпих няколко диетични коли. Беше нещо като сериозен преговор на курса по токсикология. Не съм разгръщала тези страници от деня, в който си взех изпита по съдебна патология.

— Ами Алън? Да не би да ти се е обаждал?

— Няколко пъти, за да съм точна. Но това е добре. Колкото повече слушам гласа му, толкова по-лесно ми е да се откъсна от старите спомени и да забравя гнева си.

— Той стигнал ли е до нещо?

— Не, за съжаление. Явно се опитва да ме впечатли, но знаеш ли? Няма случай, в който да направи нещо калпаво. Още от колежа знам, че е умен и че има специализации по химия, математика и физика, но не знаех, че е отишъл в МИТ, за да прави докторат. А това изисква по-големи способности, отколкото медицинското училище, където главното е постоянството.

— Каза ли ти поне какво е изключил?

— Повечето от обичайните кардиотоксични агенти. Освен това ми обясни някои трикове, които е използвал. Балсамиращите химикали затрудняват нещата с тъканните проби от сърцето и черния дроб, затова той се е съсредоточил върху течностите, където замърсяването е по-малко.

— Какво общо имат всичките тези учебници?

— Заех се да си припомня кардиотоксичните агенти, много от които, както научих, могат да причинят сърдечна криза или най-малкото да нарушат работата на сърдечния мускул, така че клинично да изглежда като криза, въпреки че запушване на сърдечните съдове няма. Което всъщност двамата с теб установихме при аутопсията. И което открих в замразените секции, които бяхме оцветили. Погледнах два слайда, след като ти излезе. Капилярите изглеждаха нормални. Оставих единия слайд в микроскопа в офиса, така че ако искаш можеш да му хвърлиш един поглед.

— Вярвам ти напълно — каза Джак.

— После преминах от чисто кардиотоксичните агенти към невротоксичните, тъй като много от тях действат по двата начина. Нямаш представа колко е интересно, особено като го свържеш с биотероризма.

— Чете ли показанията? — попита я Джак. Искаше му се да върне разговора на темата.

— Хей, не си се бавил чак толкова дълго. Мисля, че съм свършила доста работа. Дай ми да си почина!

— Времето ни изтича. Трябва да сме концентрирани.

— Концентрирана съм, човече — сопна му се Латаша. — Не съм си губила времето да уча неща, които всъщност вече знам!

Джак потърка лице, за да прогони умората, която му пречеше да мисли. Нямаше намерение да обижда Латаша.

— Къде казваш, че са диетичните коли? — попита той. — Май имам нужда от малко кофеин.

Тя посочи към коридора.

— В закусвалнята долу има автомат за продажба на напитки.

Когато металната кутийка изтрака в отвора на машината, Джак подскочи. Беше уморен, но в същото време напрегнат, без да знае защо. Може би, защото времето се изнизваше с шеметна скорост, а още нищо не бе ясно. Може би, защото се страхуваше от връщането си в Ню Йорк, а може би и заради двете. След като отвори кутийката, Джак се поколеба дали в сегашното му напрегнато състояние кофеинът е най-подходящото нещо? Но колебанието му не трая дълго и след малко той вече седеше на стола срещу Латаша, отпивайки от газираната течност.

— Още не съм прочела всички показания от начало до край — каза тя, — но ги прелистих, за да направя списък със симптомите на Пейшънс.

— Сериозно? — вдигна вежди Джак, видимо заинтересован. — Точно това се канех да направя.

— Предположих, още повече че го спомена, преди да се отправиш на злощастното си посещение към предградията.

— Къде е? — попита той.

Латаша сбърчи чело, докато разлистваше материалите, пръснати на масата пред нея. Най-сетне откри защипаните с кламер жълти листи, които търсеше, и му ги подаде.

Той отново се отпусна на стола. Симптомите бяха разделени на две основни групи: сутринта на осми септември и в късния следобед и ранната вечер. Първата група включваше коремни болки, засилваща се кашлица, горещи вълни, силна хрема, безсъние, главоболие, газове и обща тревожност. Във втората група попадаха болки в гърдите, посиняване, неспособност за говорене, главоболие, затруднено движение, трудности при седене, скованост, гадене с повръщане и обща слабост.

— Това ли е всичко? — Джак размаха листовете.

— Да не би да ти се струва малко? Прилича на повечето от пациентите ми през третата година в медицинското училище.

— Просто исках да съм сигурен, че всичките тези симптоми са споменати в показанията.

— Това са всичките, които успях да открия.

— Да се споменава някъде за обилно потене?

— Не, не намерих такова нещо, макар специално да търсих.

— Аз също — кимна Джак. — Потенето е толкова типично за сърдечна криза, че направо не повярвах, когато не го открих при първото четене. Реших, че съм го пропуснал по някакъв начин.

Погледът му отново се върна върху листовете. Бедата беше, че се създаваше впечатлението, че всички симптоми са еднакво важни и това правеше трудно да се прецени доколко всеки от тях има отношение към клиничното състояние на болната. Сковаността, например, не означаваше нищо без описание на локализация, обхват и продължителност и дали се има предвид липса на усещане, с други думи — парализа. По тази причина Джак не можеше да реши дали сковаността е с неврологичен или кардиоваскуларен произход.

— Знаеш ли кое ми се видя най-интересно в токсикологията? — каза Латаша, докато се ровеше в един дебел учебник.

— Не. Какво? — попита Джак разсеяно. В момента се опитваше да реши дали трябва да прочете отново показанията и да види как са окачествени споменатите симптоми.

— Влечугите — отвърна тя. — Питам се как се появява отровата им и защо е толкова различна по сила.

— Любопитно е, да — промърмори той, отвори показанията на Джордан и започна да прелиства страниците, за да намери онази част, която се отнасяше до събитията от осми септември.

— Съществуват два вида змии, чиято отрова съдържа много силен специфичен кардиотоксин, способен да причини директна миокардна некроза. Можеш ли да си представиш какво би направил на ниво сърдечни биомаркери?

— Сериозно? — Този път гласът на Джак прозвуча с внезапен интерес. — И какви са тези змии?

Латаша се пресегна към разтворения учебник по токсикология и го побутна към него, след което му посочи имената на двата вида змии в таблица, сравняваща силата на отровата им.

— Гърмящата змия от пустинята Мохаве и южната тихоокеанска гърмяща змия.

Джак се взря в таблицата. Двете змии бяха едни от най-отровните, изброени в списъка.

— Много интересно — кимна той. Интересът му изчезна така бързо, както се беше появил. Той побутна учебника обратно. — Само дето не става дума за отравяне. Пейшънс не е била ухапана от гърмяща змия.

— Знам. — Латаша взе учебника. — Просто четох за отровите, за да придобия представа за различните видове съединения, за които трябва да мисля. Искам да кажа, че ние търсим кардиотоксични.

— Аха — измърмори Джак. Беше се върнал към показанията и беше открил онази част, която търсеше. Той зачете съсредоточено.

— Всъщност, най-интересните отровни животни са група амфибии — продължи Латаша.

— Наистина — произнесе Джак, без изобщо да слуша. Беше прочел за коремната болка. Джордан беше казал, че е ниско, по-силно отляво, отколкото отдясно. Джак поправи записките на Латаша върху жълтия лист.

— Обаче колумбийските отровни копиеносни жаби държат първенството — продължи Латаша. — И имат мигновен ефект върху сърдечния мускул. Чувал ли си за батрахотоксин?

— Смътно — отвърна Джак. Беше намерил забележката за сковаността и от описанията на Джордан ставаше ясно, че не е било липса на усещане, а парализа, която е засягала ръцете и краката. Джак записа информацията върху жълтия лист.

— Най-лошата от всички отрови. Когато батрахотоксинът влезе в контакт със сърдечния мускул, той спира мигновено цялата му дейност. — Латаша щракна с пръсти. — В един момент сърдечните миоцити се съкращават, а в следващия, след вкарването на няколко молекули батрахотоксин, са блокирани напълно. Представяш ли си?

— Трудно е да се повярва — съгласи се Джак. Той намери пасажа, в който Джордан казваше, че Пейшънс имала чувството, че се откъсва от земята и се носи във въздуха. Побърза да си запише и тази информация.

— Отровата е по-скоро стероиден алкалоид, отколкото полипептид, каквото и да значи това. Открита е в няколко вида жаби, но онази, която е с най-висока концентрация, е наречена Phyllobates terribilis. Подходящо име, като се има предвид, че една малка жаба има достатъчно батрахотоксин, за да убие сто човека. Не е ли стряскащо?

В момента Джак четеше онази част, в която Джордан описваше слабостта на съпругата си, която както ставаше ясно, не се отнасяше просто до намаляване дейността на някоя мускулна група. Проблемът беше по-скоро общ. Беше започнал с трудно вървене и бе стигнал до там, болната да не може да стои седнала дори за малко. Той си записа и това.

— Има още нещо, което би трябвало да знаеш за батрахотоксина, ако още не го знаеш. На молекулярно равнище действа като деполяризира електрическите мембрани като сърдечен мускул и нерви. И знаеш ли как го прави? Въздейства върху пренасянето на натрия, нещо, за което беше споменал, че ти е като „тъмна Индия“. Спомняш ли си?

— Какво беше точно? — попита Джак, когато думите й най-после достигнаха до съзнанието му. Латаша бе разбрала вече, че когато се съсредоточи над нещо, той напълно забравя къде се намира.

— Батрахотоксинът се залавя за нервните и мускулните клетки и принуждава натриево-йонните каналчета да останат в отворена позиция, което означава, че засегнатите нерви и мускули спират да функционират.

— Натрий — повтори Джак, сякаш замаян.

— Да — кимна Латаша. — Спомняш ли си, че говорихме…

Той скочи внезапно и започна да рови бясно из учебниците и папките, разхвърляни наоколо. — Къде са проклетите книги? — изруга той.

— Какви книги? — Тя бе спряла да говори и се бе облегнала в стола си, изненадана от импулсивната му реакция. В бързината си бе съборил от масата копията на показанията.

— Не се ли сещаш? — избърбори той, опитвайки се да намери думата. — Онези… онези, дето…

— Тук имаме много книги, човече. Господи! Я по-добре ми кажи колко диетични коли изпи?

— По дяволите! — избухна Джак и се отказа да търси. Вместо това се наведе към Латаша. — Искам да видя онзи текст в учебника по токсикология!

— Разбира се — каза тя, озадачена от промяната в него. Гледаше го как прелиства страниците на дебелия том, за да стигне до азбучния показалец. След като го откри, пръстите му нетърпеливо се спуснаха надолу по колонките, докато намери онова, което търсеше. После отново запрелиства бясно из учебника, което я накара да си помисли дали е с всичкия си. Намери нужната страница и утихна.

— Трябва ли да те моля да ми кажеш какво точно правиш? — изгледа го тя.

— Мисля, че вече мога да извикам „Еврика“ — промърмори той, докато продължаваше да чете. — Да! — провикна се той след малко и вдигна триумфално юмрук. — Затвори шумно учебника и погледна Латаша. — Знам какво трябва да търси Алън! Странно е и ако излезе вярно, може да не съвпадне с всичките факти, както ги знаем, но пък ще съвпадне с най-важния, което ще докаже, че Крейг Бауман не е проявил лекарска небрежност.

— За какво говориш? — не издържа Латаша. Вече изпитваше раздразнение, че Джак е толкова уклончив. Съвсем не й беше до игрички в пет сутринта.

— Погледни тези странни симптоми, които си записала — каза той и й подаде бележника с жълтите страници, на една от които пишеше „чувство за откъсване от земята“. Това съвсем не спада към най-честите оплаквания от репертоара дори на най-ревностния хипохондрик. По-скоро подсказва, че нещо наистина е ставало и ако Алън успее да открие това, което подозирам, можем да предполагаме, че Пейшънс Станхоуп е или предана до смърт почитателка на суши, или фанатична привърженичка на вуду. Ще трябва да разберем на кое от двете.

— Джак! — каза Латаша сприхаво. — Твърде уморена съм за подобен род шеги.

— Съжалявам. Цялото това мъчение е, защото се страхувам, че може да изляза прав. Макар да бих предпочел да греша. — Той протегна ръце към нея. — Хайде! Ще ти разкажа всичко, докато отиваме към лабораторията при Алън.