П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (39)

IV

— Я ми кажи, драги Плимсол — рече Гали, — или мога да те наричам Типтън?

— Защо не — съгласи се Типтън. — Даже още по-добре Ти-пи. Ти също — добави той великодушно.

— Благодаря, Типи — отвърна Бил.

— Няма защо — засия Типтън, — за мен е удоволствие.

Почитаемият Галахад остави монокъла си да просветне на слънчевите лъчи, доволен, че такава приятна атмосфера на радушност се установява още в началото на преговорите.

— Това, което исках да те питам, драги ми Типи — продължи той, — е дали някога си се замислял върху модните тенденции?

— Ами, да ти кажа — отвърна Типтън, който за пръв път научаваше, че такива съществуват, — по една или друга причина, не.

— Като казвам „модни тенденции“ — обясни Гали, — се сещам за света на развлеченията. Удивително е как вкусът на хората се е променил, откакто бях на вашата възраст. Tempora mutantur, nos et mutantur in illis^[1].

— И още как — кимна Типтън, озадачен, но любезен.

— Да вземем най-простото нещо — да пийнеш едно питие. Когато бях млад, човек просто отиваше до бара на съседната улица.

— Това все още си е много хубаво — съгласи се Типтън.

— Да. Но виж как автомобилът промени всичко. Сега модата е да излезеш навън. Човек като ожаднее, грабва най-близкото момиче, тиква го в автомобила и духва към откритите пространства. Вместо да се душат в някой спарен лондонски бар, те отиват да си вземат освежителното питие под свежия ветрец на прохладната тераса на някоя кръчма в предградията на Оксфорд.

— Оксфорд?

— Оксфорд.

— Защо точно Оксфорд?

— Защото такава е сега модната тенденция. Оксфорд е достатъчно близко, а в същото време си далече от задухата на Лондон. Човек, който има кръчма около Оксфорд, е направо за завиждане.

— Предполагам — каза Типтън.

— Например, такъв като Бил.

— Бил?

— Бил.

— Този Бил?

— Същият. Той е притежател на живописна кръчма недалеч от Оксфорд, и това, което му казвах, е че ако реши да превърне мястото в крайпътно заведение с всичките му съвременни подобрения, ще има в ръце златна мина. Сигурно си съгласен с мене?

— О, разбира се.

— Така си и мислех. Ако добре се разработи, тази кръчма на Бил ще бълва богатства.

— Сигурно.

— Намира се на най-красивото място в едно от най-привлекателните английски графства. Хората ще идват отдалече, само за да се порадват на пейзажа. Прибави една първокласна изба, кортове за скуош, джазов оркестър и прекрасна кухня с безупречно сервиране на терасата, когато времето е хубаво и в богато облицован в дърво салон, когато е влажно — вземи всичко това на куп и ще имаш нещо, което ще привлича потоци от коли като магнит.

— Салонът облицован ли е в дърво?

— Не още. Щях да говоря и за това. За да се разработи това място — казва се „Черницата“ — е нужен капитал.

— Ясно. Не можеш да правиш бизнес без капитал.

— Като си затворя очите — каза Гали и го направи, — виждам „Черницата“ такава, каквато ще бъде, когато всички подобрения са приключени. Като отбием от главното шосе, минаваме през приказна градина, осветена от разноцветни фенери.

— С фонтан по средата.

— Разбира се, с фонтан по средата.

— Осветен с разноцветни светлини.

— Точно така, осветен с разноцветни светлини. Наистина ми е драго, че схващаш толкова бързо, драги ми Типи. Знаех си, че ще те заинтригувам.

— О, така е. Та докъде бяхме стигнали?

— Стигаме фонтана. Отдясно са широки лехи, покрити с най-различни цветя, отляво — през очертанията на загадъчни дървета съзираме блещукаща сребърна светлинка.

— Тъй ли? — запита Типтън. — И защо?

— Това е басейнът — обясни Гали.

— Има и басейн, така ли?

— Ще има — след като намерим капитала.

Типтън се замисли.

— Бих препоръчал изкуствени вълнички.

— Прекрасна идея.

— Изкуствените вълнички правят басейна съвсем различен.

— Напълно различен. Запиши си, Бил, изкуствени вълнички.

— Дадено, Гали.

— Тогава приближаваме терасата.

— Там ли се сервира храната?

— Когато времето е хубаво.

— Слушай — каза Типтън, който започваше да се пали, — какво ще ти кажа за тая тераса. Нека да бъде като беседка, покрита с рози.

— Ще бъде.

— И ще трябва едно от ония неща, дето се опъват отгоре. Как се казваха ония неща, дето се опъват отгоре?

— Чадъри? — опита се да познае Бил.

— Бил! — Гали го погледна с укор. — Не можеш да направиш чадъра да мирише на рози. Думата, която има предвид Типи, предполагам е „пергола“. Нали знаеш, ония навеси с арки, колони и виещи се растения.

— Пергола. Точно така. Трябва ви пергола, покрита с рози, а джазовия оркестър ще го скриете зад един цъфнал храст орлови нокти. Божичко, ще бъде супер — възкликна Типтън, като щракаше с пръсти. — Колко ще струва на човек една вечеря?

— Осем шилинга, струва ми се.

— Направи ги десет. Никой няма да усети разликата. Ето, гледай сега. Речи ги средно по двеста порции на вечер по десет шилинга парчето, това са ти сто лири в джоба. И като си помислиш, че това продължава през цялото лято… А после и напитките. Не забравяйте напитките. Тук е голямата печалба. Коктейлите ще се сервират на малки масички около фонтана.

— И около басейна.

Типтън беше започнал да крачи нагоре-надолу, изразявайки чувствата си с широки жестове.

— Бил — обърна се той към него, — имаш в ръцете си истинско бижу.

— И аз мисля така, Типи.

— Да, истинско бижу. Хората ще идват от цялата страна. Няма да можеш да се оправиш с тях. Ще трябва да ти дадат специален екип полицаи да регулират трафика. Ще станеш милионер, преди да се обърнеш.

— Точно това му казвам — намеси се Гали. — Което си е право, право си е, начинанието няма грешка.

— Няма — съгласи се Типтън.

— Остава само оная подробност с капитала.

— Капитала. Разбира се.

— Като се намери капитал, започваме в същата минута.

— Намерете капитал и работата ви е в кърпа вързана.

— Три хиляди ще свършат работа.

— По-сигурно четири.

— Или пет.

— Да, може би пет. Точно, цифрата е пет.

Гали положи с обич ръка на рамото на Типтън и го потупа.

— Наистина ли си готов да вложиш пет хиляди лири? — запита той нежно.

Типтън зяпна.

— Кой? Аз? Да вложа пет хиляди лири? Нищо няма да влагам — каза той, като се ухили при мисълта за подобен абсурд. — Да не съм луд, може и да ги загубя. Но не се съмнявам, че ще си намерите капитал. Разпитайте наоколо. А сега, моля да ме извините. Обещах да изведа Вий с лодка в езерото.

И той припна към къщата, олицетворение на живота и щастието. Възможно е да се е сетил, че зад себе си оставя две разбити сърца, но едва ли. Типтън Плимсол беше твърде егоцентричен младеж.