П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (29)

IV

Типтън Плимсол стоеше на терасата и унило гледаше хълмистия парк, ширнал се пред угасналите му очи. Както обикновено сред това ведро пространство от зелени треви и благородни дървета пасяха и събираха витамини известен брой крави — някои кафяви, някои на петна, и той ги пронизваше с поглед на човек, който не може да понася кравешкия род. А когато край носа му бръмна пчела, раздразненият му жест издаде, че и рода на пчелите не му е по-драг. Часовникът показваше два и половина — обядът току-що бе завършил.

Това бе тъжно време за Типтън. Обикновено той хапваше нещо леко на закуска, а на обедната трапеза си наваксваше. Но днес Типтън отхвърли храната почти недокосната. Нито компанията, нито разговорите на масата успяха да разсеят черните облаци, помрачили деня му още от сутринта. Затова се зарадва, когато ритуалът с кафето приключи и беше свободен да се оттегли. Беше гледал кравите с растящо неодобрение едва минута и четвърт, когато един монокъл просветна на слънцето и Почитаемият Галахад изникна до рамото му.

Повечето хора намират Гали Трийпуд за приятна и забавна компания и с удоволствие общуват с него, но Типтън се облещи насреща му с прикрита неприязън. И като казваме „прикрита“, това май не е вярната дума. По време на целия обяд тоя тип настояваше да го въвлече в дружески разговор за покойния му чичо Чет, а що се отнася до Типтън, чичо му Чет вече беше прочетена книга. На Типтън му се струваше, че е чул всичко, което един племенник би желал да чуе за своя чичо. Затова сега сърцето му трепна като на някое диво животно, подплашено от човешко присъствие. За секунда се измете от терасата и влезе обратно в къщата, преди събеседникът му да си спомни още някоя история. Мрачната пушалня го привличаше като магнит и той реши да забегне там. Но тъкмо посягаше с трепереща ръка към илюстрования вестник със снимката, когато вратата се отвори.

— А-а! — каза Гали. — Ето къде си бил, а?

За гостуването в някое английско провинциално имение може да се каже следното: каквито и да са недостатъците му, а те са много, има и един плюс — когато се наситиш на веселата въртележка, винаги можеш да се измъкнеш и да се укриеш в спалнята си. След две минути Типтън вече беше точно там. А след още две той установи, че греши, като си мисли, че най-накрая е останал сам. Чу се чукане на вратата, от ония бодри и самонадеяни потропвания на човек, който е сигурен, че е добре дошъл, и една спретната фигурка със сив костюм от каша прекрачи прага.

Всеки, който иска да е съвсем наясно с чувствата на Типтън Плимсол в тази ситуация, трябва да прехвърли страниците на „Рейнард лисицата“ на Мейсфийлд. Усещането, че е преследван дивеч, го завладя напълно. Освен това гърдите му се разкъсваха от възмущение срещу въпиющата несправедливост на това преследване. Ако един гост на провинциално имение не е на сигурно място в собствената си спалня, то тогава би трябвало да признаем, че цивилизацията се е провалила и че цялата тъкан на обществото се разпада.

Тази душевна агония го направи рязък.

— Я кажи, да не би да преследваш някого? — запита той застрашително.

Само някой тъпак би могъл да не схване враждебността и на Гали не му убягна, че този младеж скоро ще изригне. Но той се направи, че не забелязва разгарящия се огън под очилата с рогови рамки.

— Гледай ти, непрекъснато се срещаме? — отвърна той с оная вежлива сърдечност, която толкова често бе обезсърчавала настъпателните букмейкъри. — Работата, синко, е че искам да си поговоря с теб надълго и нашироко.

— Нали тъкмо го направи.

— Един дълъг, поверителен разговор по въпрос, засягащ отблизо твоето щастие и благополучие. Ти си племенник на моя добър приятел Чет Типтън…

— Вече ми го каза.

— … и отказвам да гледам как племенникът на Чет Типтън разбива бъдещето си и хвърля златни възможности за честито благоденствие в казана с помията, когато мога да събера нещата в няколко прости думи. Хайде, драги ми момко, няма нужда да го увъртаме. Ти обичаш племенницата ми Вероника.

Внезапна конвулсия разтърси Типтън Плимсол. Първият му импулс бе да отхвърли категорично това изявление, но като отвори уста да го стори, видя пред себе си прекрасните черти на снимката от вестника. Всъщност, тя си остана в малката пушалня, но като че ли все изникваше пред очите му с оная роза между зъбите. Поради тази причина Типтън не намери сили да проговори. Вместо това преглътна бързо и хрипкаво като булдог, задавил се с хрущял, а Гали бащински го потупа по рамото пет-шест пъти.

— Разбира се, че я обичаш. Няма спор. Хлътнал си до ушите. Цялата околия приказва за това. Тогава защо, за бога, скъпи ми момко, се държиш толкова странно?

— Какво искаш да кажеш с това „странно“? — опита се да заеме отбранителна поза Типтън.

— Знаеш какво имам предвид — Гали прекъсна нетърпеливо това усукване. — Човек би казал, че си играеш с момичето на иди ми — дойди ми.

— Иди ми — дойди ми? — Типтън беше потресен.

— Иди ми — дойди ми — повтори твърдо Гали. — А ти знаеш как гледат доблестните мъже на младежи, които си играят на иди ми — дойди ми с девойките. Чичо ти Чет често се е изказвал доста силно по този въпрос.

Думите „По дяволите чичо ми Чет“ затрептяха на устните на Типтън, но той ги подтисна в полза на други, които имаха по-голямо отношение към дискутирания въпрос.

— А какво да кажем за нейната игричка на иди ми — дойди ми с мен — викна той. — Така да ме поощрява и после хоп — като котката с мишката. Съща Иезавел^[1].

— Да не искаш да кажеш Далила^[2]?

— Хм, дали не беше Далила? — замисли се Типтън.

— Така ми се струва — каза Гали, който също не бе съвсем сигурен. — Иезавел е онази, дето я изяли кучетата.

— Каква чудовищна история.

— Не е приятна — съгласи се Гали. — Сигурно много я е боляло. Както и да е — тръсна глава Гали и лицето му стана сериозно, — въпросът е, че ти говориш за племенницата ми и вадиш срещу нея много сериозно обвинение. Какво точно искаш да кажеш с това „като котката с мишката“ и с онова… хм… сравнение?

— Искам да кажа, че ме разиграва като маймуна.

— Не те разбирам.

— Ами как ще го наречеш това, когато една девойка тръби на всички, че ти си синеокият избраник на сърцето й, а после я виждаш да се прегръща по пейките с оная гад Фреди?

Гали беше гръмнат.

— Да се прегръща по пейките? С Фреди?

— Видях ги. Той я целуваше. Тя плачеше, а той я целуваше без да му мигне окото.

— Кога беше това?

— Вчера.

На Почитаемия Галахад му просветна. Той беше от ония хора, които могат да съберат едно и едно.

— Преди да се явиш на срещата зад рододендроните — попита той проницателно — или след това?

— След това — каза Типтън и остави устата си отворена като тюлен в очакване на следващата риба. — Божичко! Да не мислиш, че е плакала за това?

— Разбира се. Скъпи ми момко, ти не си вчерашен и прекрасно знаеш, че не можеш да обикаляш насам-натам, да определяш срещи на момичетата зад рододендроните и после да не се вясваш без това да нарани дълбоко нежните им души. Цялата картинка е ясна. След като не си се появил зад рододендроните, Вероника естествено се е добрала до първата пейка и е избухнала в плач. Минава Фреди, намира я обляна в горки сълзи и най-братски я целува.

— Братски? Мислиш, че е било така?

— Несъмнено. Напълно братска целувка. Познавали са се цял живот.

— Да — каза мрачно Типтън. — Хората са я наричали малката любимка на Фреди.

— Кой ти каза това?

— Лорд Емсуърт.

Гали цъкна с език.

— Драги момко, един от първите уроци, които трябва да научиш, ако възнамеряваш да запазиш разсъдъка си в Замъка Бландингс, е да не обръщаш внимание на нито една дума, изречена от брат ми Кларънс. Той говори врели-некипели от шейсет години. Никога не съм чувал някой да нарича Вероника малката любимка на Фреди.

— Бил е сгоден за нея.

— Е, и ние сме били сгодени? Искам да кажа не за Вероника, а просто за някого. Ти не си ли бил сгоден?

— Хм, да — трябваше да признае Типтън. — Сгодявал съм се около половин дузина пъти.

— И сега те нищо не означават за теб, тия моментни tendresses?

— Какви?

— Няма значение — каза нетърпеливо Гали. — Сега не даваш и пукнат грош за ония момичета, нали?

— Не бих казал чак и пукнат грош — замислено промълви Типтън. — Имаше една Дорис Джимпсън… Всъщност, да, и за нея също. Точно така, не бих дал и пукнат грош за всичките.

— Именно. Е, видя ли. Няма защо да се безпокоиш за Фреди. Той обожава жена си.

На лицето на младия му приятел изгря надежда.

— Наистина?

— Абсолютно. По-щастлив брак от техния едва ли има. Гукат си като две птичета.

— Господи — промълви Типтън и се замисли. — Разбира се, братовчедите понякога целуват братовчедките си с братски целувки, нали?

— Непрекъснато.

— И това нищо не значи?

— Абсолютно нищо. Кажи ми, драги — каза Гали, усещайки, че колкото по-скоро се изясни въпросът, толкова по-бързо разговорът ще даде резултат, — защо не се яви на срещата зад рододендроните?

— О, това е дълга история.

Не се случваше често Почитаемият Галахад да вижда в светли краски интелигентността и ума на един племенник, на когото от дете гледаше като на малоумник, но сега, след като чу разказа, го стори. През дългия си живот, прекаран сред бохемските среди на Лондон, Гали се беше радвал на обществото на доста люде с халюцинации и знаеше колко чувствителни и изнервени са те и колко лесно могат да посегнат към бутилката, за да уталожат напрежението. Щеше да бъде най-груба грешка, ако бяха вкарали свинята в спалнята на Типтън Плимсол.

— Разбирам — рече той замислено, щом разказът завърши. — И това лице те зяпало от храстите?

— Не толкова ме зяпаше — поправи го Типтън, който обичаше нещата да са точни, — колкото ми се хилеше. И струва ми се, ми подвикна „Хей!“

— А ти даде ли му някакъв повод?

— Ами гаврътнах малко от моята бутилка.

— А! Тука ли е тази бутилка?

— Да, в онова чекмедже.

Почитаемият Галахад погледна към чекмеджето с вдигнати вежди.

— Дали не е по-добре да ми повериш тази бутилка?

Типтън прехапа устни. Като че ли това беше въпрос към удавник, на когото са предложили да се раздели със спасителния си пояс.

— Не е нещо, което ти трябва под ръка. А и няма да имаш нужда от него. Вярвай ми, момко, ще се справиш чудесно. Знам със сигурност, че Вероника е влюбена до уши в теб. Изобщо няма нужда да търсиш подкрепа в алкохола, преди да й направиш предложение.

— Дребосъкът мислеше иначе.

— Дребосъкът?

— Онова дребно синеоко момиче, Прудънс.

— И тя те посъветва да си сръбнеш?

— Една глътка.

— Мисля, че е сгрешила. Можеш да минеш и с лимонов сок.

Типтън продължи да се колебае, но преди да стигнат до някакво решение, разговорът им бе прекъснат. От приемната на долния етаж долетя звукът на гонга. Гали, който го очакваше, не се разтревожи, но Типтън, за когото бе пълна изненада, за момент го взе за тръбата на Страшния съд и подскочи пет сантиметра във въздуха.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той, като се успокои.

— Някой си прави шегички — успокои го Гали. — Сигурно Фреди. Не обръщай внимание. Бягай в стаята на Вероника и оправи тая каша.

— В стаята й?

— Струва ми се, че я видях да се качва натам.

— Но аз не мога да нахълтам в стаята на едно момиче.

— Разбира се, че не можеш. Само почукай и й кажи да излезе и да поговори с теб. Хайде, сега! — побутна го Почитаемият Гали.