П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (18)

I

„Гербът на Емсуърт“, тази отколешна страноприемница, в която Бил Листър се беше установил заедно с боите, четките, платната, палитрата, триножника и какво ли не, се намира на живописната главна улица на градчето Маркет Бландингс. Някъде на смрачаване на третия ден от неговото пристигане един двуместен автомобил заби спирачки пред входа, застрашавайки живота на една местна котка, а от нея слезе Фреди Трийпуд. След като беше отделил няколко нощи на Бракънбърови от Чешър, той се канеше да посети не по-малко достойните Фаншоу-Кадуикови от Устършър.

Замъкът Когуич се намираше близо до градчето Когуич-ин-дъ-Марш, графство Чешър и беше седалище на сър Рупърт Бракънбъри, р.л.д. След престоя си там Фреди преливаше от кипящ възторг. Беше отишъл с намерението да склони сър Рупърт към сътрудничество и постигна целта си. Ловките му разговори по въпросите за продажбата бяха покръстили този р.л.д. в ревностен поклонник на „Кучешка наслада на Доналдсън“. И като се има предвид, че съкращението р.л.д. означава „ръководител на ловна дружинка“, читателят може да разбере за какво става дума — ловци от околните графства ще идват да ловуват с Когуич и ще се дивят на бляскавото здраве на неговите хрътки. „Ей богу, сър Рупърт — ще му викат те, — тия твои кучета изглеждат дяволски добре!“ На което сър Рупърт ще отговаря: „Нищо чудно, като се има предвид че набиват непрекъснато «Кучешка наслада на Доналдсън», един продукт за здрави кости, особено богат на витамин А, В и С“. „«Кучешка наслада на Доналдсън», а?“ — ще цъкат ловците и ще си отбелязват, че трябва да се запасят от нея за своите четириноги. После пък други ловци ще се срещнат с тези ловци и ще рекат: „Ей богу…“. Е, ясно е как се разпространяват подобни вести. Като огън в суха гора.

Докато минаваше през портала на „Гербът на Емсуърт“, Фреди весело си свирукаше. Нямаше дори и най-слабо предчувствие, че делата на Бил Листър могат да бъдат нещо друго, освен тип-топ. До този момент между Мазола и татенцето трябва да е пламнала дълбока дружба. Направо чуваше как бащицата казва: „Наричай ме чичо Кларънс, ако искаш“. Ето защо информацията, която получи на рецепцията, направо му дойде като гръм от ясно небе. Трябваше да се хване за един минаващ прислужник, за да не падне.

— Заминава?

— Да, сър.

— Заминава? — повтори невярващо Фреди. — Но, по дяволите, той тъкмо дойде. Трябваше да остане седмици. Сигурен ли сте?

— О, да, сър. Господинът плати сметката си и поръча такси, за да хване влака в шест часа за Лондон.

— Той в стаята си ли е?

— Не, сър. Господинът излезе на разходка.

Фреди пусна прислужника, който му благодари, и отмина. Нацупен и смръщен, той се върна в автомобила си. Беше дълбоко разтревожен. Освен ако всички улики не го заблуждаваха, нещо твърде сериозно се бе случило и се налагаше, така му се стори, да се намеси спешно в нещата.

Почти веднага той прозря спасителния път — разследване. Младите бизнесмени в „Доналдсънс Инкорпорейтид“ са обучени да мислят като светкавица и рядко се случва да изпаднат в объркване повече от минута и четвърт. Ако някой може да хвърли светлина върху мистерията, то това ще е братовчедка му Прудънс. Тя със сигурност ще е достоверен източник. Мъж, който се е потил четири часа във влака до някакво си забутано градче в провинцията, само за да бъде близо до любимото момиче, не може току-така да си тръгне, без да се обясни с него. След няколко секунди Фреди вече натискаше газта към Замъка. Никой по-добре от него не би могъл да разбере какъв шок ще е това за Фаншоу-Кадуикови от Устършър, които няма да му се радват толкова скоро, колкото очакваха, но нищо не можеше да се направи. В живота на всеки човек падат и градушки, но Фаншоу-Кадуикови трябва да съберат сили и да посрещнат удара по мъжки. Като покровител и поддръжник на Бил негов дълг беше да достигне до сърцевината на нещата, докато получи подробностите направо от извора.

Двуместният автомобил можеше да развие сто и двадесет и шофьорът му достигна портите на Замъка за рекордно време. Но като мина през тях и излезе на алеята, забави ход. Беше забелязал пред себе си позната фигура.

Постави пръст на клаксона и бибипна няколко пъти.

— Хей, Типи! — викна той. Бързаше, но не можеше да отмине стар приятел, без дори да му махне с ръка, след като не го е виждал няколко дни.

Типтън Плимсол спря, погледна през рамо и като видя кой му говори, смръщи чело. От известно време крачеше по алеята, потънал в мрачни мисли. И сред тези мрачни мисли имаше няколко особено неблагоприятни за въпросния бибипкащ бивш приятел. Бивш, защото ако някога гледаше на Фреди Трийпуд като на сродна душа и партньор, с когото можеше да прескача от един гуляй на друг, сега той бе в очите му само съперник в любовта, при това злокобен, лукав мошеник, който без колебание може да бъде класифициран като подла змия. А ако сред змийските видове не съществуват подобни развратници, които ухажват всички момичета наред, след като са захвърлили жена си като празна тубичка от паста за зъби, то Типтън наистина не знаеше каква точно е тази категория.

— Мм-хр — изхриптя той хладно. Възпитаният човек трябва да отговаря на змиите, когато го заговорят, но не е длъжен да бъде приветлив.

Унинието му не остана незабелязано. И едва ли би могло, освен на някое погребение. Но Фреди, давайки си погрешно обяснение, бе по-скоро доволен, отколкото огорчен. От човек, отказал се изведнъж от алкохола, който някога му е бил основна храна, може да се очаква известна депресия. Тази хамлетовска безнадеждност свидетелстваше единствено, че бившият му съгуляйджия продължава да е въздържател и това му правеше чест. Единственият начин да уважи мрачните чувства на приятеля си бе да сниши съчувствено глас, като че се намира пред постелята на болник.

— Виждал ли си някъде Пру? — попита той с хрипкав шепот.

Типтън се намръщи.

— Да не си прегракнал? — попита го той злъчно.

— А? Не, Типи, добре съм си.

— Тогава защо, по дяволите, говориш като комар с примка на шията? Какво рече?

— Попитах дали си виждал някъде Пру.

— Пру? — бръчките по челото му станаха по-дълбоки. — А имаш предвид дребосъчката.

— Не знам дали бих я нарекъл дребосъчка, Типи.

— На мен ми изглежда такава — не отстъпи Типтън. — Рижав фъстък.

— Е, не е някоя кранта — съгласи се Фреди миролюбиво. — Никога не е била. Някои момичета са като върлини, други не. Такъв е животът. И все пак, като оставим засега тази страна на въпроса, знаеш ли къде мога да я намеря?

— Не можеш. Отиде с леля си да посети някои си Бримбълови.

Фреди цъкна с език. Знаеше какво означават тия следобедни посещения в провинцията. Докато пиеш чай, докато те разведат из градината и кажеш колко е била хубава преди месец, докато се върнеш в къщата и разгледаш семейния албум, то вече станало време за вечеря. Следователно бе безсмислено да чака Прудънс. Освен това мъчителното очакване, на което можеш да подложиш Фаншоу-Кадуикови от Устършър, си има някаква граница. Не можеш да ги караш, горкичките, да чакат като изоставени девици.

Фреди изпълни няколко сложни маневри с колата. Когато успя да я насочи към портала, се сети, че Прудънс може да се е доверила на братовчедка си Вий.

— А къде е Вий? — попита той.

Типтън Плимсол потрепера от глава до пети. Беше очаквал това. Всички тия приказки за дребосъчката Прудънс бяха само прах в очите, но той не се лъжеше толкова лесно. Студенината в тона му се сгъсти.

— Тя също излезе. Защо?

— Исках да я питам нещо.

— Какво?

— Нищо особено.

— Мога да й предам съобщение.

— О, не, няма нужда.

Последва мълчание и за беда точно тогава Фреди си спомни страстната тирада, която леля му Хърмион му бе изнесла в гостната вечерта, когато пристигнаха. За малко щеше да изпусне една възможност да вметне няколко навременни думи.

В случая, за който става дума, едва не разкъсвайки Фреди на парчета, лейди Хърмион Уедж му беше дала ясно да разбере, че идеята за връзка между дъщеря й и Типтън Плимсол й е близка до сърцето. А Фреди, като размисли върху нещата, решително я подкрепи. Един брак между притежателя на контролния пакет акции на веригата магазини „Типтън“ и жена, която може да натисне, що се отнася до продажбите на Доналдсъновите кучешки бисквитки — това пасваше идеално на неговите планове. А той знаеше, че малката Вий, която спокойно би могла да е автор на песничката за добрите приятели, ще бъде отдадена на каузата докрай. Като се чудеше как е бил толкова небрежен досега, че да не впрегне всички усилия за тласкане на нещата в правилна посока, той реши да поправи нехайството си. Започна с това, че Вероника, според него, е супер, голям сладур и бижу, и не бил ли Типтън съгласен с него.

С поглед като на Отело и глас като на вълк в капан Типтън отвърна:

— А-ха.

— Дяволски привлекателна, нали?

— А-ха.

— Ами профила й. Прекрасен, не мислиш ли?

— А-ха.

— И очите й. Направо колосални. А и такава симпатяга. Имам предвид характера, душата й и тям подобните му.

Човек, който продължително време се е обучавал в лирични отклонения по въпросите за кучешките бисквитки, не намира никакви затруднения при нужда да достигне същите висоти и на тема хубави момичета. В продължение на няколко минути Фреди говори с въодушевление и красота на стила, която би предизвикала завист у всеки дворцов поет. Във всяка негова дума бе вложено дълбоко чувство и много скоро Типтън започна да се чупи в кръста като ориенталска танцьорка. Естествено той предполагаше, че тази змия в човешки лик има подобно отношение към обожаваното от него момиче, но не подозираше, че нещата са отишли толкова далеч.

— Е — каза Фреди, като свърши. — Трябва да тръгвам. Ще се върна след няколко дни.

— О? — повдигна вежди Типтън.

— Да — увери го Фреди. — Но не повече от два-три.

И след тези ободрителни думи той натисна газта и подкара на първа. Стори му се, че скоростната кутия издава странен шум, но това беше само Типтън Плимсол, който скърцаше със зъби.