П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (37)

II

Прудънс не остана дълго в стаята, след като чичо й Галахад излезе. Едно влюбено момиче, измъчвано от угризения, че е наранило избраника си, може да излее сърцето си с писалка почти толкова бързо, колкото лорд Емсуърт праща телеграми от гара Падингтън в момент, когато влакът вече пуфти във врата му. Прудънс беше свършила писмото си, беше го адресирала до мистър У. Листър в „Гербът на Емсуърт“, беше наплюнчила плика и го беше залепила доста преди Бил изобщо да помирише стълбата си. Тя възнамеряваше да влезе във връзка с една от прислужниците, с която имаше познанство достатъчно топло, за да се нарече приятелство, и да й плати, за да занесе писмото и да го връчи лично. С тази цел се упъти да я търси.

Ето защо, когато Бил влезе в стаята с разтуптяно сърце, я намери празна и за момент се почувства крайно нещастен. Но в следващата секунда осъзна, че макар и да не е намерил Прудънс, пред очите му е нещо почти също толкова ценно. Писмото лежеше на тоалетката, където авторката му реши, че е по-разумно да го остави, докато преговаря с прислужничката. При сегашното тревожно раздвижване в Замъка Бландингс да го носи у себе си би било като да пренася депеши през вражеската линия по време на война.

Бил отвори плика с треперещи пръсти. По време на романтичната им любовна връзка беше получил общо четиридесет и седем писма от тази девойка и почеркът й винаги извикваше бурни чувства в гърдите му, но никога чак толкова бурни, колкото в този момент. От това послание зависеше живота му. Останалите четиридесет и шест бяха по-скоро вариации на тема „Обичам те“ — четиво, което му беше доставило истинско удоволствие. Но това бе четиридесет и седмото и стаята се завъртя само при мисълта, която прониза душата като нажежен шиш — това, последното, можеше да бъде съдбоносно. То беше отговор на пламенната му молба за помирение и кой знае какви горчиви упреци можеше да съдържа. През мъглата, която трептеше пред очите му, той прочете следните думи:

„Мой скъпи, драгоценни, прекрасни Бил“,

и се почувства така, както понякога се чувстваше на футболния терен, когато пет-шест едри, добре охранени членове на противниковия тим се изправят след плонжа си върху стомаха му. Логиката му подсказваше, че едно момиче, чиито намерения са да мъмри и да чете конско, едва ли ще използва такова предисловие.

— Уф! — въздъхна той и с олекнало сърце се захвана с прочита.

Беше едно чудесно писмо. Всъщност, за да сме по-точни, всяка буква си му беше на мястото. С две думи, казваше се, че тя го обича както преди — даже повече, отколкото преди. Това се заявяваше в първия параграф и се изясняваше още по-добре в следващите страници. Да не говорим, че съдържаше такива хвалебствия за него, че някой като лейди Хърмион, ако беше прочел апологията, би помислил, че тука има някаква грешка и че става дума за друга двойка. Даже на Бил, който вече беше чел същия род послания четиридесет и шест пъти, му беше трудно да повярва, че въпросното богоравно същество, чиито добродетели предизвикват такъв ентусиазъм, е той самият.

На четвърта страница тонът на писмото се променяше. Докато в началото четивото представляваше само едно есеистично излияние на любов и обожание, сега започваше да прилича на комюнике от фронта. Защото точно тук авторката начеваше сагата за огърлицата. И докато четеше, сърцето му биеше възбудено. Прудънс беше очертала толкова ясно характерните моменти, че той успя без затруднение да проследи сценария стъпка по стъпка чак до победоносния му край и да разбере, че това, което се бе случило, можеше спокойно да се нарече, както би казал Фреди, чудо на чудесата. Разгромът се бе обърнал в триумф. Мина му през ум, както по рано и на Прудънс, че моментът е може би малко труден за Фреди, който без никаква лична вина се бе превърнал в нещо като играчка в ръцете на Съдбата, но не мина много време и той вече се успокояваше с философската мисъл, която беше помогнала и на Почитаемия Галахад — а именно, че да строшиш яйцата е неизбежна част от приготвянето на омлета и че във всеки случай мъките на приятеля му ще бъдат само временни. „Хърмион — беше казал Гали — ще трябва да вдигне бял байрак“, и точно до това окуражително заключение стигна и Бил. Не можеше да съществува нищо на света, което в този момент да увеличи щастието му. Но съществуваше нещо, което определено можеше да го помрачи. Откъм коридора внезапно долетяха гласове. Бил скочи, застина и се ослуша. Тревогата му не беше без основание. Единият от гласовете беше на лейди Хърмион Уедж, а отношенията им напоследък бяха такива, че и най-кратката дума от нейните уста беше достатъчна да го разтрепери.

— Сигурен ли си? — казваше гласът.

Онзи, който отвръщаше, бе непознат за Бил, тъй като още не бе имал удоволствието да се запознае с полковник Уедж.

— Съвсем сигурен, драга. Не може да греша. Беше опънал една дяволска стълба на стената и току пред очите ми се покатери по нея като шимпанзе. Мога да ти покажа и стълбата. Ела, гледай там. Ето я долу.

Последва тишина, по време на която невидимите събеседници явно бяха отишли до прозореца в коридора. После проговори лейди Хърмион.

— Много странно. Да, виждам стълбата.

— Именно. И ако беше слязъл по стълбите, щяхме да го срещнем. Следователно, стигаме до твърдото заключение, че наглецът се спотайва някъде из тия стаи и сега ще ги претърся една по една.

— О, Егбърт, недей!

— Ъ? Защо не? Нося си служебния револвер.

— Недей. Може да пострадаш. Чакай да дойдат Чарлз и Томас. Отдавна трябваше да са пристигнали.

— Добре. В края на краищата не виждам причина да бързаме. Бандитът няма как да се измъкне. Можем да си свършим работата без суетня.

Във всяка трудна ситуация, когато духът е подложен на изпитание и от всеки ъгъл дебне опасност, рано или късно идва моментът, в който заинтересуваната страна в центъра на събитията стига до заключението, че нещата стават твърде напечени. Еленът по време на лов сигурно има това чувство. Също и индианецът, вързан на кола. Ето сега го имаше и Бил. Той не знаеше кои могат да бъдат тези Чарлз и Томас. Всъщност, това бяха съответно първият и вторият лакей на Замъка Бландингс. Сега възстановяваха телесата си в помещението за прислугата и без ентусиазъм слушаха детайлите на задачата, която им бе обрисувана накратко от Бийч, икономът. Закъснението им се дължеше на бавната скорост, с която Бийч напредваше в излагането на идеята, докато те, с пълно право, отстояваха схващането, че не е тяхна работа да обезоръжават крадци по средата на солидната си вечеря, обилно полята с чай.

Както казахме, имената им бяха неизвестни на Бил, но които и да бяха и колкото и да се бавеха да стигнат огневата линия, беше му пределно ясно, че най-накрая ще дойдат и той нямаше никакво намерение да ги чака и да се запознава с тях. Не че мъж с неговите мишци и неговата храброст се страхуваше от схватка със сто Чарлзовци и Томасовци, нито пък му трепваше окото от хиляда полковници със служебни револвери. Това, което го подтикваше да се оттегли, бе мисълта за среща с лейди Хърмион. Точно тя го подбуждаше към действие като трън в гащите. След като се реши на бягство, първият му ход беше да заключи вратата и по този начин да си подсигури временна отсрочка, когато започне голямото бутане. Като свърши това, побърза към балкона.

Полковник Уедж беше изразил схващането, че няма смисъл да бързат, тъй като разбойникът няма път за бягство и Бил беше първият, който се наложи да признае, че загубата на стълбата е тежък удар по средствата му за отстъпление. Но в никакъв случай не би казал, че е напълно обграден. Това, което полковникът не можа да предвиди, бе, че перспективата от една среща с жена му представлява забележителен стимул за умствените способности на крадеца. Мозъкът на един обирджия, изправен пред дебнещата опасност да се срещне с жена от типа на лейди Хърмион Уедж, действа като светкавица и за нула време Бил стигна до заключението, че по стените на къщите обикновено има водосточни тръби, по които решителният мъж може да се спусне от втория етаж. След секунда той вече откри обекта. Но когато очите му, шарещи по стената на Замъка, попаднаха върху тръбата, сърцето му се сви. Тя отстоеше на около три метра и половина от него. За бълха-акробатка, разбира се, един дълъг скок от около три метра би бил фасулска работа. На мястото на Бил такава бълха щеше да се поклони на публиката, да се усмихне на приятелите от първия ред, да си изчетка мустачките и да скокне с едно безгрижно „Опа-ла!“. Бил даже и не помисли за подобна възможност. Той си знаеше възможностите. Веднъж беше гледал един младеж, който скачаше на трапец и пореше въздуха като птичка, но той вероятно беше тренирал с години. Бил определено беше новак. И както си стоеше там с безмълвния въпрос „Какво да правя?“ на уста, внезапно му проблесна, че все още има надежда. По стената минаваше тесен корниз. Освен това, тъй като Замъкът Бландингс съществуваше от години, по повърхността му се диплеше в изобилие бръшлян. А мъж, решен да се добере от един балкон в точка А до една тръба в точка Б, може да направи чудеса с помощта на корниз и малко бръшлян.

Това, което накара Бил да остане неподвижен за момент със сбърчено чело и сдъвкана устна, беше растящото съмнение дали желае да бъде точно този мъж. Бръшлянът изглеждаше доволно здрав, стъблата му бяха яки и възлести и имаха вид на достатъчно стабилни, за да го издържат, но човек винаги трябва да има едно наум с бръшляна. Обикновено изглежда внушително, но точно когато дойде време за всеки свестен бръшлян да се притече на помощ, вземе че те изпортва. Тази мисъл караше Бил да се колебае. Подобно на Фреди и той жадуваше за сътрудничество и искаше да е абсолютно сигурен, че ще го получи. Нямаше никакъв спор по въпроса, че при евентуален неуспех от страна на този бръшлян да осигури стопроцентово обслужване, ще последва бърз и опасен финиш за храбреца, който е сглупил да му се довери. Той ще полети право надолу и няма да спре, преди да е ударил чело в поляната, а от окото на Бил не беше убягнал факта, че въпросната поляна изглежда порядъчно твърда и негостоприемна.

И той все още претегляше плюсовете и минусите, когато размишленията му бяха грубо прекъснати от един женски глас, изтънял от възбудата на преследването.

— Тази врата е заключена. Сигурно е тука. Разбий тази врата, Чарлз.

На човек могат да му се случат и по-лоши неща от това да лежи бездиханен по поляните. Бил се преметна през парапета на балкона и стъпи с крак на корниза.

В същото това време Типтън Плимсол мина забързано покрай групичката преследвачи в коридора и се стрелна към стаята си като заек.