П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (17)

IV

В моменти на вълнение пенснето на лорд Емсуърт винаги подскачаше, отделяше се от твърдата си основа и увисваше, игриво, поклащайки се на края на връвта си. Същото се случи и сега при вида на тази прокрадваща се през френския прозорец фигура, защото графът реши, че не може да е друг, освен някой крадец. После се сети, че крадците не излизат, а влизат и посегна с успокоена ръка към висящото пенсне, придърпа го и го върна върху носа си. Тогава успя да види, че другият не бе някой среднощен мародер, а само госта им Попкинс, или Пъркинс, или Уилбрахъм — точното име му се губеше.

— А, мистър ъ-ъ-ъ — каза той сърдечно.

По принцип господарят на замъка Бландингс не обичаше много компанията на младежта. Всъщност, единствените случаи, когато ставаше по-пъргав и скоклив, бяха точно моментите, когато се мъчеше да я избегне. Но днес чувстваше топло великодушие към цялата човешка раса. Промяната в намеренията на Прудънс, разбира се, имаше значителен принос за това необичайно поведение, но главната причина бе, че по време на разговора, докато пиеха портвайна, синът му Фредерик беше споменал, че този път няма, както обикновено, да се залепи за замъка Бландингс като пощенска марка, а само ще го използва като база за операции в района. Шропшър и околните графства са особено богати на земевладелци с дворове, пълни с кучета, и Фреди имаше намерение да осъществява кратки визити, като понякога остава да пренощува, а друг път направо да се вкопчва в нещастната жертва за дни наред.

Един баща не може да не се чувства въодушевен при такава новина, затова тонът на лорд Емсуърт бе любезен и подкупващ.

— На малка разходка, а, мистър ъ-ъ-ъ?

Типтън потвърди, като добави отбранително, че нощта е чудесна.

— Прекрасна — съгласи се лорд Емсуърт и тъй като беше човек, който обича да е абсолютно ясен, допълни: — Прекрасна, прекрасна, прекрасна, прекрасна. Има луна — и със замах на ръката насочи вниманието на младия си приятел към това допълнително обстоятелство.

Типтън отвърна, че я е забелязал.

— Светла — каза лорд Емсуърт.

— Много светла — кимна Типтън.

— Много светла, наистина. О, изключително светла. И после, като смени темата, попита:

— Вие интересувате ли се от свине, мистър ъ-ъ-ъ, този…?

— Плимсол.

— Не сол, свине — повиши тон лорд Емсуърт, изговаряйки думата отчетливо.

Плимсол обясни, че му е припомнил името си.

— О, така ли? — лорд Емсуърт се замисли. В ума му се въртеше някакъв спомен. Някой го беше помолил да каже нещо — не помнеше точно какво — на човек с това име. — Е, канех се да кажа, че отивам към кочината да послушам моята свиня.

— О, така ли?

— Тя се казва Плимсол.

— Ами? — това съвпадение изненада Типтън.

— Исках да кажа Императрицата на Бландингс. Тя спечели сребърен медал за гойни прасета в Шропшърското селскостопанско изложение два пъти…

— О-хо!

— … в две последователни години.

— У-ха!

— Нещо, което никоя друга свиня не е постигала.

— Е, това се вика успех!

— Да, нечуван подвиг. Тя е много дебела.

— Не се съмнявам.

— Страхотно дебела.

— Обзалагам се че е така — каза Типтън, който страдаше безмълвно. Един влюбен, излязъл на лунна светлина да по-мечтае за обожавания обект, не обича да бъде разсейвай с някакви си прасета, колкото и да са охранени. — Е, да не ви задържам. Нали искате да видите свинята си.

— Мислех, че вие искате — каза лорд Емсуърт. — Ще вървим по тази пътека.

И той хвана Типтън за ръката, но този арест наистина беше излишен. Типтън се беше примирил и тръгна покорно. Той нямаше никакъв опит в отказването на досадни лордове, а беше твърде късно да започне да се учи сега. Като си пожелаваше спътникът му да се спъне в тъмното и да си строши врата, Типтън вървеше до лорд Емсуърт без съпротива.

Както обикновено в този час на нощта Императрицата се беше оттеглила за сън. Ето защо за момента лорд Емсуърт можеше да даде на госта си само словесен портрет на нейните хубости. Но той утеши Типтън, че ще дойдат и по-удобни моменти.

— Ще ви доведа да я видите утре сутринта. Или, по-скоро утре следобяд, защото сутринта ще уреждам нещата с художника, който ми изпраща Галахад. Моят син Фреди — обясни той — ми предаде, че Галахад ми е изпратил един художник да нарисува портрета на Императрицата. Това е моя стара идея. Писах на сестра ми Дора да ми намери художник, но тя ми отговори много грубо да не се правя на малоумник, а и сестра ми Хърмион не одобри проекта. Изглежда не им се нрави една свиня да се появи в семейната портретна галерия. Тази, до която седяхте на масата тази вечер, беше Хърмион. А момичето до Фреди е дъщеря й Вероника.

За пръв път Типтън си помисли, че нещо от останките на нощната му разходка може да бъде спасено.

— Мисля, че е очарователна — приготви се той за дълъг приятен разговор на любимата тема.

— Хърмион? — възкликна изненадан лорд Емсуърт. — Хърмион?

— Мис Уедж.

— Не я познавам. Но ви говорех за племенницата ми Вероника. Добро момиче, има много качества.

— А-а! — въздъхна Типтън благоговейно.

— Има златно сърце и обича свинете. Веднъж я видях как се отклони от пътеката, само за да вземе един картоф, който Императрицата беше избутала през оградата и да й го хвърли в кочината. Много ме зарадва. Не всяко момиче може да бъде толкова грижовно.

Типтън беше толкова разчувстван от това доказателство за деликатната душа на своята богиня, че за момент остана безмълвен. После промълви:

— О, боже!

— Синът ми Фреди, който присъстваше…

Гласът на лорд Емсуърт секна. Това трето споменаване на по-младия му син изглежда раздвижи паметта му. Той бавно започна да си припомня.

А, да. Сети се. В спалнята… Егбърт, който нахлу при него… оная бележка в книгата за прасетата.

— Фреди, да — продължи той. — Разбира се, да, Фреди. Знаех си, че искам да ви кажа нещо за него. Преди време той и Вероника бяха сгодени.

— Какво!

— Да. Годежът се разтури… Защо, не мога да си спомня… Може би защото Фреди се ожени за друго момиче, но те все още са предани един на друг. Винаги са били, още като деца. Спомням си, че жена ми наричаше Вероника малката любимка на Фреди. По това време жена ми беше жива — обясни лорд Емсуърт, за да не би гостът да си помисли, че това е бил глас от гроба.

Макар по този начин да бе предотвратена всяка възможност за недоразумение, челото на Типтън остана свъсено и нерадостно. Задавен от вълнение, той не можеше да си поеме въздух. Веднъж, по време на една необуздана приятелска среща в кръчмата, някой го бе ударил по носа с дървена паница. Ето така се чувстваше и сега — стои на един крак сред люлеещата се и разпадаща се вселена.

Много влюбени в неговото положение биха се успокоили при мисълта, че Фреди, след като вече е женен мъж, не би могъл да участва в състезанието за ръката и сърцето на Вероника Уедж. Но за беда възпитанието на Типтън беше такова, че подобна мисъл не би могла да му прозвучи успокоително. Той израсна като син на родители, които почти веднага след женитбата си започнаха да се надпреварват със завидно постоянство да се женят за други хора. В резултат детството му мина като на ония слисани отроци, които непрекъснато минават от ръка на ръка като кожена топка за упражнение. А и в по-зрели години беше виждал сред приятели и познати твърде много от ония любовни триъгълници с бившата съпруга, за да вярва безрезервно в трайността на брачната връзка. Онази същата Дорис Джимпсън, в която някога се мислеше за влюбен, беше станала Дорис Буул, Дорис Бъсбридж и Дорис Апълджон в такава скоростна последователност, че на човек не му оставаше време да мигне.

Ето защо фактът, че малкият любимец на Вероника вече е женен мъж, изобщо не го изключваше в очите на Типтън от списъка на претендентите. Той предполагаше, че Фреди се е отегчил от мисис Фреди и я е изпратил в Париж, за да осигури развода, нещо, което този град правеше с щедра ръка, и сега, надигайки гребен в очакване, се готви да започне флирт с бившата изгора. Естествено, онази приглушена забележка на масата за вечеря, която беше накарала момичето да го шляпне по китката и да го нарече „глупчо глупав“, е била нещо като опипване на почвата. Така обобщи Типтън ситуацията и макар че луната си беше съвсем истинска, а не като ония декори на сцената, които изчезват, когато стане гаф с осветлението, на него му се стори, че точно това се е случило.

— Май трябва да се прибирам — каза той глухо. — Стана късно.

Докато вървеше към гостната, една натрапчива мисъл се въртеше в бучащата му глава и тя бе следната: да вървят, по дяволите всички мутри, които се блещят в него, но на него — Типтън Плимсол, му бяха нужни две-три глътка за кураж. Беше убеден, че даже и Е. Дж. Мъргатройд, ако научи фактите, би го потупал по рамото и би му рекъл да дава смело напред. Ако сега беше тук до него, би казал, че никога няма да има нужда от едно питие повече, отколкото в този сърцераздирателен момент. И в края на краищата, трезвомислещият доктор би го успокоил — от два часа днес следобяд, та чак до сега той водеше тих, улегнал живот, а това намалява риска до минимум.

Гарафата все още беше на масата в гостната, а в нея скъпоценното й съдържание си стоеше непокътнато. На Типтън не му трябваше повече от секунда да я грабне и да гаврътне една дълга живителна глътка. После, като разумен мъж, той насочи мислите си към бъдещето. Благодарение на онези смахнати инструкции, които беше дал на Фреди, а именно — да му се сервира само безалкохолно питие, докато е в Замъка, тази глътка можеше да бъде последната му утеха, докато се върне в цивилизацията, освен ако не вземе мерки. При тази перспектива косата му настръхна. Нужни бяха светкавични действия и той ги предприе. Забърза към стаята си и там намери плоската бутилка, без която не тръгваше на път и която този път носеше отчасти по навик, отчасти от сантиментални подбуди. Занесе я долу в гостната и я напълни. После, като се увери, че е направил всичко, което човек може да направи, за да осигури бъдния ден, се върна в спалнята.

По време на тези бързи мерки луната се беше показала отново. Облегнат на перваза, Типтън я гледаше как къпе в нежна светлина поляни и храсталаци. И понеже беше дошъл на себе си, отново имаше възможност да даде одобрението си от действията й. Фактът, че дели една планета с Фреди все още го натъжаваше, но страхът от съперничество бе изчезнал. Оная глътка от гарафата му беше дала сили да се справи с дузина Фредовци и сега му мина през ум, че още една подобна от бутилката ще придвижи нещата по-напред. Ето защо гаврътна веднъж и се готвеше да гаврътне втори път, когато изведнъж ръката му застина във въздуха и той се наведе силно напред, вгледан в нощта. Някакво движение долу на поляната привлече погледа му.

Изглежда беше човешка фигура.

И наистина беше човешка фигура — тази на Бил Листър, който беше привел в изпълнение плана си да иде до Замъка и да погледа прозореца на Прудънс. Фактът, че не знаеше кой от толкова много прозорци е нейният, не го възпря ни най-малко. Имаше намерение да ги гледа всичките, за да бъде сигурен. И между другото, той беше направил страхотно попадение. Момичето спеше в стаята до Типтън, онази с балкона. Бил я беше съзерцавал преди малко и сега се беше придвижил да съзерцава съседната. И когато лунните лъчи осветиха ясно лицето му, Типтън се изстреля обратно в стаята, добра се с усилия до леглото и се тръшна безнадеждно на него.

Трябваше да минат няколко минути, за да събере сили, да отиде отново до прозореца и да погледне отново. И когато го направи, лицето вече го нямаше. Беше се появило, беше се ухилило злобно и се беше изпарило. Явно такава му беше практиката. Типтън се върна до леглото, седна отново и застина с брадичка, подпряна на ръката. Същинско копие на „Мислителят“ на Роден.

След малко лорд Емсуърт, клатушкайки се нагоре по стълбите към спалнята си, съзря дълго слабо очертание на площадката. Първата му мисъл беше за призрак, макар че би очаквал по-скоро жена в бяло или рицар в доспехи с глава под мишницата, отколкото този щръклест като върлина младеж с очила с рогови рамки. После, както се беше случвало и друг път, като запремига на парцали, успя да идентифицира онзи симпатяга, който беше показал интерес към свинете, гостенина мистър Ъ-ъ, или мистър А-а, или вероятно мистър Хм.

— Я кажете — каза привидението с тих прочувствен глас, — ще ми направите ли една услуга?

— Искате пак да послушате свинята ми? Малко е късно, но ако наистина…

— Вижте — прекъсна го Типтън, — бихте ли взели тази бутилка? Оставете я някъде.

— Бутилка? Бутилка? Бутилка? Как? Да я оставя някъде? Разбира се, драги, разбира се, разбира се, разбира се — закима лорд Емсуърт, защото подобна задача му беше напълно по силите.

— Благодаря. Лека нощ.

— Ъ? А, лека нощ? Да, точно. О, именно, да, точно.