П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (16)

III

Стъпвайки на алеята Типтън подхвана с това, че градината изглеждала прекрасно на лунна светлина, а Вероника отвърна: „Да, наистина!“. Той продължи със забележката, че всички градини изглеждат по-красиви, когато има луна — така де — отколкото… ами… хм… когато няма луна, а Вероника каза: „Да, именно!“. Дотук репликите не биха посрамили нито един артистичен прием, като например тези на мадам Рекамие^[1]. Но в този момент внезапно вдъхновението на Типтън пресъхна и последва продължителна тишина.

Истината е, че Типтън Плимсол бе от ония младежи, които, когато са на градус, могат да разтърсят от смях цяла маса себеподобни индивиди, поканени на почерпка. Но оставени насаме с млада девойка, те губят ума и дума. Въпросната ситуация се задейства особено силно точно сега, когато се оказа сам-самин с девойката на обляната в лунна светлина тераса. Пламенната му любов, зашеметяващата й хубост и фактът, че на вечеря не бе лизнал нищо освен боза, всичко това накуп го правеше непохватен.

След малко Вероника отново подхвана нишката на разговора, като се оплака, че същия ден я ухапал комар по носа. Като потрепера при тази новина, Типтън рече, че никога не е обичал комарите. Вероника се съгласи, че и тя не обича комарите, но те все пак били по-поносими от прилепите. Да, потвърди Типтън, о-о, разбира се, да, много по-поносими от прилепите. За котките Вероника се изказа ласкаво, а Типтън се съгласи, че котките са супер. По въпроса за плъховете мненията им отново не се различаваха, като и двамата бяха убедени в липсата на каквото и да било очарование у противните гадинки.

И така, ледът беше разпукан и разговорът протече сравнително гладко до момента, в който Вероника изрази мнение, че май ще е по-добре вече да се прибират. Типтън възкликна: „О, не още!“, Вероника настоя: „Мисля, че ще е по-добре.“, а Типтън се съгласи: „Е, добре, щом трябва“. Сърцето му лудо подскачаше и препускаше, когато я придружи до гостната. Ако някога у него е имало съмнение, че те двамата са родени един за друг, то вече не съществуваше. Струваше му се абсолютно невероятно двама души да мислят толкова еднакво за всичко — за комарите, за прилепите, за котките, за плъховете, абсолютно за всичко. Колкото до епизода на масата, беше готов да го опрости. Вярно, тя като че ли наистина шляпна закачливо Фреди по китката, но това може да се обясни, например с предположението, че ръката й се е изметнала. Въодушевлението му продължи през цялата дълга тиха домашна вечер. Чак до часа за лягане Типтън се чувстваше така, както друг път се бе чувствал едва по средата на втората бутилка. И наистина, когато в десет и тридесет бе внесен подносът с уиски и другите подробности, той си взе бозата без да му мигне окото. Даже се изненада, че Фреди и полковник Уедж могат да имат нужда от нещо по-силно.

В единадесет лейди Хърмион поведе процесията към спалните, а в единадесет и десет Типтън си беше в стаята на втория етаж и рееше поглед към луната, все още под упойката на онова странно трескаво вълнение, което завладява младите мъже за пръв път срещнали сродна душа от противоположния пол. Струваше му се абсурдно да си ляга, когато изпитва подобни чувства. Той продължаваше да се взира в луната, която като че ли го мамеше навън. А пет минути по-късно вече отваряше френския прозорец на гостната и прекрачваше към терасата. В този момент един глас рече: „Да му се не види!“ и Типтън видя до рамото си лорд Емсуърт.