Читателски коментари от nickbaizel

Марш! Аз искам „тюлен“ не прост пехотинец

Кого чакаше резбарят(разказ)

На Димитър Талев

Зимната вечер беше много студена. Не беше валяло скоро, но по ъглите на двора блестяха дебели ивици лед. Друго беше през лятото, когато по дърветата пееха птици и надвисваха покритите със зелени листа клони. Притъмнелият, притихнал двор навяваше печал. Като че ли не се отиваше към църква, а беше вход на гробница. Но може би само така се струваше на мъжа, който стоеше замислен в притвора на църквата. И преди беше живял тук, но след отсъствието му вече усещаше, че е чужд-и на мястото, и на хората. Още го помнеха, но го поздравяваха с половин уста. Бяха минали само 2 години, но ги беше прекарал далеч оттук и очите му се отвориха. Преди не беше и предполагал, че светът е толкова голям. Че има толкова радост, но и толкова страдание. След делото, прокурорът го взе при себе си. Резбарят спечели, но разбираше, че не може да се върне. Чувстваше, че вече не може, че не иска да хване чука и длетото, че не може да се задълбочи в работата си, така както го правеше преди. Вдъхновението му умря, така както умря и любовта му към алкохола. От делото насам пиеше само вода и не съжаляваше за решението си.

Прокурорът го заведе в Америка. Там смениха името на резбаря на Ричард. Кой знае как щеше да продължи животът му и дали нямаше да пропадне, но избухна войната(1) и той се записа в армията. Северът имаше нужда от войници и никой не го попита нито откъде идва, нито защо иска да воюва. Прокурорът пак му помогна. Ричард беше разбрал, че тук той е адвокат и че е завършил академията Уест Пойнт. Двамата влязоха в армията заедно, но се разделиха. Адвокатът отиде в кавалерията, а резбарят-в пехотата. Видяха се чак при Гетисбърг, две години по-късно. Битката донесе повишения за много както и за тях двамата. Адвокатът стигна до чин майор, а резбарят-до сержант. Бяха се върнали тук само за зимата. Резбарят трябваше да довърши иконостаса, който беше започнал толкова отдавна. Сега най-после беше готов-блестеше под светлината на свещите. Но резбарят не можеше да се зарадва. Беше загубил момичето, в което беше влюбен. Пак преди 2 години. И скоро след това разбра, че тази, за която беше решил да се ожени е била бременна с тяхното дете. А майка й й беше дала отрова, за да махне. Но колкото и да се беше старала, всичко излезе наяве. Осъдиха я на смърт. И едва вчера резбарят разбра, че присъдата е била отменена и убийцата пак е на свобода. „Но на мен няма да ми избяга“ помисли си резбарят и опипа острието на дългия нож, скрит в пазвата му. Нямаше да го хванат, но убийцата щеше да си плати. Нищо не го задържаше тук. Тръгнеше ли си, щяха да го забравят. Дори на иконостаса не беше написал истинската година на завършването му. Сега беше декември 1863та, на дървото беше гравирана 1864та. По-добре беше така

Тръгна към изхода на църквата. По плочите на притвора се зачуха тихи стъпки. Ричард се зачуди кой ли е. Фигурата беше по-ниска от него, загърната в снежнобяло наметало с качулка. Резбарят може би щеше да отмине, но фигурата го хвана за лакътя и меко, но настоятелно го задържа. Отметна качулката си. Това, което Ричард видя едва не го накара да изгуби съзнание. Беше мъртвата му годеница. Такава, каквато я видя за последно в ковчега преди опелото. Това, което беше различно бяха очите й. Абсолютно черни, като въглени, без никакво бяло в тях. Когато ги погледна имаше чувствато, че гледа в два кладенеца, но не такива, от които можеш да си налееш вода, а кладенци изпълнени със зло, дебнещо за плячка.

Жената му се усмихна, но от това фигурата стана още по-плашеща. Усмивката само подчерта заплахата скрита в очите

-Не прави нищо-гласът й беше много студен и сякаш идваше отдалече-Ти си добър човек. Върви и продължи живота си. Имаш талант, следвай го-призракът направи пауза-А за майка ми, аз ще се погрижа. Винаги ще съм с теб

Ричард не смееше нищо да каже, като че ли езикът тежеше в устата му. После изведнъж всичко свърши. Фигурата я нямаше, а той стоеше сам в студения притвор. Пак се зачуха стъпки

-Готов ли си да тръгваме?-гласът на майора беше плътен и не много висок

-Да-отговори резбарят и смъкна дрипата с която се беше наметнал. Отдолу се показа тъмносинята униформа на сержант от армията на Севера. Двамата мъже излязоха от църквата и яхнаха вързаните на улицата коне.

Бележка от Н. Паули, майор от армията на САЩ: След края на войната Ричард(познат в Европа като Рафаил Клинче) се установи в Джорджия, където отвори и работилница за дърворезбени мебели. По-късно се ожени за квартеронка и бракът му беше щастлив. Доколкото ми е известно е бил ощастливен поне с 4 деца. София февруари 2021 година

(1)Гражданската война в Щатите(1861–1865)

„Резбарят спря за миг. Чакаше ли някого? По плочите на притвора се чуха стъпки“

Д. Талев "Железният светилник

Да се оставяш някакъв търсач на приключения да те прави на маймуна е признак на липса на себеуважение

Не мога да оправдая атомната бомба. Но не мога и да я осъдя. Най-малко „Смъртоносният поход Батаан“ и впоследствие бруталното отношение към военнопленниците от страна на японците. И пленниците не са били само американци. Както е казано „Отдай божието-Бог, а кесаровото-кесарю“

Книгата има нужда не от Дебрикасар, а от дон Камило. И от Джак Изкормвача. Като искаш да се женеш-зарежи католическата църква. Какво ти дреме и да те отлъчат, ще отидеш в друга църква! Леле, то бива нерешителност, ама… Малко благородство: да беше оставил имението на тези, на които принадлежи в действетилност, а Мери Карсън да беше пратил в ада(където е и отишла) Жалко, че не мога да пипна тук-там-историята нямаше да е класика, но определено щеше да е на светлинни години по-добра.

Шедьовър! Пример как може да се напише криминален роман и в същото време да се пише и за философия по начин достъпен и разбираем! Добре, че тази книга не е писана от Томас Ман или Томас Харди! Съжалявам само, че е толкова кратка.

Идеята е интересна. Но да пишеш четимо изглежда е повече от трудно. И май четимо пишещите писатели (с малки изключения) не се числят към класиците. И сигурно е за хубаво.

Динамика липсва.

Не обичам тъжни истории

Като чета Моъм се сещам за една мисъл на друг велик писател Марк Твен „Книгите на великите мислители са като вино, моите са като вода. Вода пие всеки“ Слава Богу, Моъм не е класик, нито пък черногледец. За мен един от най-добрите писатели

Дашиъл Хамет е казал нещо за изнудвачите - „Твърде много са живели“. Жалко, че не е възможно да редактирам малко този т.нар роман.

След Шерлок Холмс така и не започнах да харесвам Агата Кристи. Конан Дойл е най-добрият.

Много по-добър, от който и да е роман или разказ на Агата Кристи.

Много ми хареса. Приятна за четене и в същото време те кара и да се замислиш.

Сагата не трябва да е дълга и претрупана с локуми и петмези. Начало, среда и край. Да не говорим, че голяма част от героите страдат от нещо като хронична глупост. Не, за съжаление не може да надмине Толкин.

До последно не се научиха да превеждат заглавията правилно.

Съжалявам, но книгата е твърде несмилаема и не мога да я похваля. Фройд може и да е труден за четене, но наистина се разбира, че е стигнал до нещо стойностно-психоанализата е нещо ценно, което тепърва ще се развива. Казвал съм го по друг повод: да представиш философски идеи във вид, че да са лесни, дори приятни за възприемане не се отдава на всеки писател. И очевидно не се е отдало и на Ман.

Много ти здраве като не ти харесва мнението ми.

В такива моменти си спомняш за онази стара, много стара история за човека с куката. Прочетете този роман и после се запитайте защо има хора, които не четат любовни романи.

Личи си, че не е писано от човек видял трудни времена. Как да връщам намерени пари и как да набутам роднина в Конгреса. Снобизъм и криворазбрано чувство за морал. Това запомних.