Барбара Делински
Три желания (1)

Първа глава

Това не беше първият за сезона сняг. Панама, щата Върмонт, се намираше доста на север и вече бе видяла няколко поръсени със снежен прашец сутрини. Но сега не беше утро, а и тези снежинки не се сипеха леко. От ранния следобед до вечерта те падаха, тежки, плътни и мокри.

Шофьорите на камиони, които се отбиваха в закусвалнята, се оплакваха от все по-хлъзгавите пътища, но предупреждението не стряскаше особено местните жители. Те знаеха, че слънцето, та дори и циганското лято, ще се върнат още веднъж преди окончателното настъпване на зимата.

Сега снегът само заливаше с бяла глазура тортата на още едно слънчево разточителство, плътните снежинки потушаваха бунта на цветните листа и извезваха пухкав бял шал по градинските, боядисани в зелено, дъбови пейки, по златоцветните, лениво обточващи централните алеи, по случайния велосипед, подпрян на някоя отворена пътна врата.

Мястото бе толкова спокойно, че никой не би могъл да предусети задаващата се катастрофа, най-малко Брий Милър. Зимата беше любимият й сезон. Снегът смекчаваше света и за един безкрайно кратък миг го превръщаше в приказка. И макар че Брий не обичаше да фантазира — начаса щеше да отхвърли такова обвинение — тя имаше своите тайни моменти.

Не й трябваше яке. Споменът за летните жеги беше все още твърде ярък. Освен това, тъй като местните жители искаха да хапнат навън, преди да застудее, а и от прииждащите на талази шофьори закусвалнята изнемогваше от работа, на Брий й беше достатъчно топло.

Тя се измъкна през вратата и я затвори плътно, оставяйки след себе си жуженето на разговорите, съскането и цвърченето на грила, страстния глас на Шаная Туейн с носови нюанси.

Във внезапно настаналата тишина Брий се спусна леко надолу по стълбите, прекоси паркинга и улицата. Вече на отсрещната страна опря гръб о дебелия ствол на един клен с натежали от сняг кехлибарени листа и погледна пред себе си.

Закусвалнята, видение от неръждаема стомана и неонови светлини в ярко лилаво и зелено, святкащи върху сребристата повърхност, изглеждаше нова и по-красива в стелещия се сняг. Заличени бяха малките задачи от списъка за поправки — драскотината, оставена от камиона на Морган Уилис, върху стъклото в ъгъла, вдлъбнатината в парапета пред закусвалнята, птичите гремки върху ръба на покрива.

Сега гостилницата бе искрящо чиста, топла, приканваща, като се започнеше от пътната табела, върху която концентрични неонови кръгове образуваха голям тиган, в чиято основа изригваше надписът „флаш и тигана“.

Отвъд табелата, зад всеки един от десетте прозореца по дължината на закусвалнята грееха жълти лампи, а в сепаретата зад лампите седяха клиентите, приютени и доволни.

Закусвалнята не беше собственост на Брий. Тя само работеше там. Но обичаше да я гледа.

Както и Панама. На върха на хълма, там, където улица „Ийст Мейн“ описваше кръг около градския парк, снегът захлупваше стоманените покриви на редицата високи сгради, продължаваше отвъд тях, застилайки с бяло църковната камбанария. В подножието на хълма, там, където пътят се спускаше покрай старото железопътно депо, снегът скриваше петната от разлят преди години дизел и покриваше с гъста пяна голямата дървена халба бира пред пивоварната „Слийпи Крийк“.

Панама беше на десет минути от магистралата по товарния път от Конкорд за Монреал. Разположението й насред пустошта бе едно от най-големите й преимущества. Тук нямаше сладкарски цехове, нито планове за развитие с любимите за архитектите веранди, опасващи къщите.

В Панама верандите се виеха още от времето на Революцията не от естетически съображения, а заради възможността за общуване. Тези веранди бяха също тъй истински, както и хората, стъпващи по тях. Като се прибавеше и липсата на престъпления и ниската цена на земята, оцеляването на града бе осигурено. Тук търсеха убежище и намираха вдъхновение блестящи умове. Пивоварната беше само един от примерите. В града имаше и фурна за хляб, и работилници за ръчно изработени мебели и дървени играчки, и цех за сладолед, който би задоволил изискванията й на най-големите гастрономи. Местните жители предоставяха сигурност. Новодошлите донасяха пари.

Брий вдиша ледения въздух, задържа го в дробовете си и бавно го издиша. Случайната снежинка, промъкнала се през надвесените отгоре клони, кацна на ръката й като леко пухче, мека и плътна в няколкото мига, преди да се стопи. Брий инстинктивно плъзна гръб около стъблото, за да види гората. Скитащи листа се въртяха вихрено. Горските феи лудуват, представи си Брий. Неочаквано изникнаха детински образи на палячовци и самата Коледа, по-скоро мечта, отколкото спомен. Тя напрегна слух почти в очакване да улови шепота на елфите, примесен със звуците на други нощни същества. Но, разбира се, нищо не се появи.

Глупава Брий. Стига си стояла на снега. Време е да се връщаш. Но тя стоеше там, привлечена от нещо, което пареше очите й и стягаше гърлото й. Ако беше копнеж, не знаеше по какво. Живееше добре. Беше доволна.

Но не помръдваше.

Когато вратата на закусвалнята се отвори, зад гърба на Брий достигна откъслечният разговор на няколко шофьори, а после и бумтенето на камиони, заглушено от прииждащите на талази снежинки. Преди камионите да се отдалечат буботейки, да се спуснат надолу по хълма и се отправят към магистралата, единственият останал звук бе тихият като котешка стъпка шепот на сипещия се върху снега сняг.

Вратата на закусвалнята отново се отвори, този път за едно по-силно: „Брий! Трябваш ми!“

Брий избърса сълзите от очите си и се отдалечи от дървото. След миг вече прекосяваше тичешком пътя, като извръщаше глава от гъсто падащите снежинки, внезапно поискала да е отново вътре, където всяко нещо има смисъл, когато се разсея. Подхлъзна се, разпери ръце, за да запази равновесие, но падна в снега. Надигна се, отупа черните си дънки и едва отърсила снега от ръцете си, се втурна вътре, където чу ръкопляскания, многозначителни подсвирквания и думите: „Път ме чака, Брий!“

Те бяха изречени от един шофьор, редовен посетител на закусвалнята. Последваха нови ръкопляскания, когато, отправила се към кухнята, Брий обви премръзнали ръце около дебелия му врат и закачливо го стисна.

Флаш, собственик и управител на заведението, я посрещна на вратата. Държеше почти пълен галон с мляко.

— Пак ще закъсаме — каза той, като затвори вратата след Брий. — Какво ще правим? Виж пътищата, скоро няма да пристигне доставка.

— Имаме още запаси — увери го Брий и отвори хладилника, за да покаже.

Флаш се наведе и хвърли поглед.

— Ще стигне ли?

— И още как.

— Брий, поръчката за седемнайсето — извика момчето на грила.

В закусвалнята имаше петдесет и две места в десет сепарета и дванайсет стола около барплота. В най-натоварените моменти изнасяха маси навън, но лошото време забавяше ритъма. Бяха останали едва трийсет и пет места. Лий Ан Конти обслужваше половината. Другите бяха поверени на Брий.

Като крепеше четирите чинии с общо дванайсет яйца, дванайсет резена бекон, шест наденици, шест дебели филии препечен хляб с ядки от клен и стафиди и достатъчно количество печено месо за завършек, тя достави вечерята на мъжете в 17-о, сепаре вдясно от вратата. Брий познаваше и четиримата, откакто се помнеше. Те също бяха посещавали местните училища и бяха останали да работят в областта — Сам и Дейв в дъскорезницата през три града, Анди в семейния магазин за инструменти, а Джак във фермата, оставена на него и брат му от баща им. Бяха едри мъже, винаги готови за ранна вечеря.

Семейство Литъл, две сепарета по-нататък, бяха различни. Бен и Лиз бяха напуснали една нюйоркска рекламна агенция, за да създадат собствена във Върмонт с помощта на компютър, факс и телефон. Заедно със седемгодишния Бенджи, петгодишната Саманта и двегодишния Джоуи те навестяваха закусвалнята няколко пъти седмично, за да се възползват от големите порции на Флаш, и лесно поделяха три поръчки от пуйка с картофено пюре и грах или печено говеждо, или пък задушено по американски. Сега бяха на порция печени ябълки и шоколадени курабийки.

При появата на Брий двегодишното хлапе остави парчето си, покатери се върху пейката и протегна ръце. Младата жена го взе в скута си.

— Вкусно ли беше?

Хлапето я дари с шоколадова усмивка, която разтопи сърцето й.

— Нещо друго? — попита Брий родителите му.

— Само сметката — отвърна Бен. — Този сняг продължава да вали. Шофирането няма да е забавно.

Когато Джоуи се раздвижи, Брий целуна рошавата му косица и го върна на мястото. На страничния тезгях изчисли сметката, остави я на тяхната маса и се зае да почиства съседното сепаре, освободено от току-що тръгналите шофьори. Взе мръсните чинии, прибра оставения й бакшиш, забърса черната пластмасова подложка, подреди шейкърите, шишенцата с подправки и малката черна ваза с клонки златник. Пред всяко място сложи нова подложка, кръгло копие на тигана от пътната табела с напечатано в центъра му постоянно меню. Специалитетите „Всеки ден искра“ бяха изписани върху двете елипсовидни дъски, окачени високо зад барплота.

Брий мина покрай няколко сепарета и се приближи до представителите на властта в Панама — директора на пощата Ърл Яръм, шефа на полицията Елиът Бонър и председателката на градската управа Ема Макгрийви. Допреди малко пред тях имаше порция яхния с говеждо, специалитет от свинска пържола и салата от печено пиле. Трите чинии, както и панерчето с кифлички, бяха празни, което беше добър знак.

Когато бяха заситени, Ърл, Елиът и Ема не представляваха опасност.

Брий се усмихна широко.

— Готови ли сте за десерта?

— Какво предлагаш? — попита Ърл.

— Какво предпочиташ?

— Пай.

— Добре. Имаме с ябълки, с праскови и с боровинки. Също и с тиква. Предлагаме ревен с ягоди, бананов крем, кленов крем, крем с орехи, с тиква, целувки с лимон…

— Нещо шоколадено? — запита Ърл.

— Шоколадов пай, шоколадов мус, шоколадов крем с ром…

— Ами шоколадови сладки с орехи?

Трябваше да се досети, че ще поиска това. Ърл беше предсказуем.

— Една шоколадова курабия с орехи — записа Брий и повдигна въпросително вежди към Ема. — Чай?

— Да, ако обичаш.

Ема винаги поръчваше само чай.

Елиът разигра обичайния си номер, като остави Брий да изброи колкото се може повече видове сладоледи (Флаш притежаваше част от „Панама Рич“ и разполагаше с всеки един от нейните двайсет и три вида), преди да поръча неизменния обикновен сладолед с вкус на ягоди.

Като сновеше около Лий Ан, отговорника за грила, готвача, мияча на чинии и Флаш, Брий притопли шоколадовата курабия, добави разбита сметана, топъл шоколад и орехи, така, както Ърл обичаше, и взе сладоледа на Елиът. Сервира порция пиле на единствения адвокат в Панама, Мартин Спрейг, седнал на шестия стол до барплота, и свински пържоли с люта чушка на Нед и Франк Райт, местните водопроводчици, две места по-нататък. С по една кана във всяка ръка разсипа кафе в редицата от сепарета и се върна на барплота.

В другия край седяха Доти Хейл и дъщеря й Джейн. И двете бяха високи и възслаби, но докато физиономията на Доти беше сурова, лицето на Джейн излъчваше мекота, която нямаше нищо общо с възрастта й. Не че Брий беше безпристрастна. Джейн бе една от най-добрите й приятелки.

Лий Ан бе опряла лакти на тезгяха пред тях. За разлика от Хейлови тя беше дребна и енергична, с къса щръкнала руса коса и очи, които изпълваха лицето й. Тези очи сега бяха още по-ококорени.

— Къде, казваш, е прекарала нощта Аби Холан? Но тя тъкмо се разведе с Джон.

— Миналата седмица окончателно — потвърди Доти и кимна с кокалестата си брадичка. — Документите от съда пристигнали по пощата. Ърл ги видял.

— Ама защо спи с него?

— Тя не спи — рече Джейн.

Доти се нахвърли върху нея:

— Тази информация не идва от мен. Елиът казва, че видял колата й пред къщата на Джон.

Обърна се към Лий Ан:

— Защо ли? Защото е бременна.

Лий Ан хвърли любопитен поглед наоколо.

— От Джон? Но как?

Със суха усмивка Брий се включи в разговора.

— По обикновения начин, струва ми се. Само че бебето не е от Джон, а от Дейви Хилард.

Доти изглеждаше оскърбена.

— Кой ти каза?

— Аби — отвърна Брий. Тя, Аби и Джейн бяха приятелки още от основното училище.

— Но защо тогава ще нощува у Джон? — попита Лий Ан.

— Не е нощувала — рече Джейн.

— Ти да не си била там? — вметна Доти лукаво.

— Аби отиде единствено да поговорят — намеси се Брий, за да отклони вниманието на Доти от Джейн. — Двамата с Джон са все още приятели. Искаше сама да му съобщи новината.

— Ема твърди друго — възрази Доти. Ема й беше сестра и главен източник на клюки. — Знаете ли още какво казва? Че Джулия Дийн получила картичка.

— Майко — примоли се Джейн.

— Но това е факт — възрази Доти. — Ърл видял картичката и съобщил на Елиът, тъй като той отговаря за реда тук, че близките на Джулия не са във възторг от присъствието й в града. Картичката била от дъщеря й в Де Мойн, която пишела, че е срамота Джулия да се уединява и че разбирала колко е разстроена от смъртта на татко, както и всички други, но че три години жалейка били достатъчни, така че кога щяла да се върне у дома?

— И всичко това в една картичка? — попита Брий.

Тя не знаеше за Джулия нищо друго, освен че преди три години бе отворила малък цветарски магазин и че два пъти седмично подреждаше клонки във вазите в закусвалнята. Понякога се отбиваше да хапне, но странеше от другите. Брий я намираше за стеснителна, но симпатична и със сигурност не беше заслужила да бъде обект на клюки.

— Семейството на Джулия не знае за Ърл — промърмори Джейн.

— Така е — Брий погледна към прозореца, иззад който се надигнаха ярките светлини на друг камион, влизащ в паркинга.

— А пък — рече Доти, като също хвърли поглед към светлината — Верити твърди, че видяла още едно НЛО. Елиът казва, че светлините били от камион, но тя настоява, че на задния капак на колата й имало следа от кораба, който я преследвал.

Лий Ан се наведе напред.

— Видяла е отново малките кораби, дребните кръгли шушулки?

— Не попитах — Доти потръпна. — Тази жена е странна.

Брий намираше Верити по-скоро забавна, отколкото странна, и щеше да сподели мнението си, ако Флаш не беше извикал:

— Лий Ан, поръчката за двайсет и две.

Брий задържа с ръка Лий Ан.

— Аз ще я взема.

Доля кафе на Доти и занесе каните да се подгряват.

Взе готовото пиле с ламета, мина покрай тезгяха и се отправи към сепаретата. Двайсет и второ, последното в редицата, беше завряно в ъгъла до грамофона автомат.

Един мъж седеше сам в сепарето, както правеше от време на време през последните седем месеца. Не беше словоохотлив, никога не предразполагаше към разговор. Както обикновено, четеше книга.

Името му беше Том Гейтс. Беше купил мястото на Хъбард, една облицована с дъски вила на улица „Уест Елм“, в която дори един пирон не беше подновен през всичките години от боледуването на Хъбард. След нанасянето на Том Гейтс липсващите дъски бяха заменени, кепенците поправени, верандата боядисана, а моравата окосена. Това, което ставаше вътре, бе доста по-мъгляво. Скипър Буун беше поправил електрическата инсталация, Райтс беше сложил нова пещ, но останалото бе неизвестно. И Брий беше разпитвала.

Винаги бе харесвала мястото на Хъбард. Макар и по-малко от нейното „Викториан“, то излъчваше повече очарование. Може би щеше да го купи, ако имаше смелостта, но бе наследила собствената си къща от баща си, който на свой ред я беше получил от своя. Милърови бяха живели на улица „Саут Форест“ твърде много години, за да ги броят, и твърде дълго, за да се местят. Така че Брий се задоволи да събира клюки за възстановяването на вилата на улица „Уест Елм“.

Нито една от клюките не идваше от Том Гейтс. Той не беше общителен. Беше привлекателен. Много привлекателен. Твърде привлекателен, за да е сам. Но не беше общителен.

— Ето и вечерята — каза Брий.

Той отмести четивото и тя плъзна чинията на масата. Избърса длани в дънките и пъхна ръце в джобовете си.

— Хубава ли е книгата?

Той отмести очи от вечерята.

— Горе-долу.

Брий наклони глава, за да зърне заглавието, но лицевата страна имаше вид на ръкопис.

— Странна корица.

— Още не е публикувана.

— Наистина ли? Как се сдобихте с нея?

— Познавам един човек.

— Автора?

Том поклати глава и светлините на закусвалнята проблеснаха в косата му, лъскава, светлокафява и въздълга.

— Критик ли сте? — попита Брий.

— Не съвсем — отклони отговора той.

— Значи ненаситен читател — отсъди тя.

Не че имаше вид на интелектуалец. Беше твърде загорял, твърде висок, твърде широк в раменете. Идваше и си отиваше, Флаш се обзалагаше, че Том Гейтс е политик, който е загубил нечестни избори и се е оттеглил. Доти твърдеше, че е фалирал бизнесмен, защото Ърл бе съобщил за пристигнало от Ню Йорк писмо. Лий Ан настояваше, че е пътешественик, който се възстановява след изтощителна експедиция.

Брий го виждаше като пътешественик. У него имаше нещо от онази сурова външност. Закупуването на градска къща не означаваше нищо. Понякога дори пътешествениците се нуждаеха от почивка, но не ги свърташе на едно място задълго. Панама отегчаваше търсачите на силни усещания. Не след дълго и този щеше да си тръгне.

Беше срамота, защото Том Гейтс притежаваше великолепни ръце. Имаше дълги, тънки пръсти с равно подрязани нокти, които могат да свършат всичко, с което се захванат. Под ноктите му никога нямаше кал, което го отделяше от повечето посетители на закусвалнята, и макар че ръцете му не бяха мазолести като на останалите клиенти, изглеждаха привикнали към работа. Преди няколко месеца се беше порязал и раната трябваше да се зашие. Белегът беше дълъг почти 6 см и бе започнал да избледнява.

— Тъкмо свърших новата книга на Дийн Кунц — рече Брий. — Прочетохте ли я вече?

Той изучаваше вилицата си.

— Не.

— Много е добра. Заслужава си. Да ви донеса ли нещо друго? Още една бира? — тя кимна с брадичка към издължената бутилка от другата страна на чинията му. — Нали знаете, че е местна? Светло пиво „Слийпи Крийк“. Произвежда се надолу по улицата.

Очите й срещнаха красивите му сиви очи.

— Да — отвърна той. — Зная.

Тези очи може би щяха да я изкушат да добави още нещо, но тъкмо тогава входната врата се отвори и направи път на вихрушката от снежинки и потрепващите ботуши на четирима шофьори. Като отърсваха падналия върху главите и якетата си сняг, те поздравиха, удариха за поздрав длани с мъжете от седемнайсето сепаре и насядаха в шестнайсето, което означаваше, че се падат на Брий.

— Друга поръчка? — попита тя отново Том Гейтс.

Той поклати глава и Брий се усмихна:

— Добър апетит.

Все още усмихната, се запъти към новодошлите:

— Здравейте, момчета, как сте?

— Премръзнали.

— Капнали от умора.

— Прегладнели.

— Обичайният аперитив? — попита тя.

След незабавното потвърждение отиде до хладилника зад тезгяха, отвори широко лъскавата стоманена врата и извади две светли „Слийпи Крийк“, една „Слийпи Крийк“ с кехлибарен цвят и една „Хайнекен“. Обратно в сепарето измъкна отварачка от късата черна престилка, докосваща бедрата й, и изпълни задълженията си на домакиня.

— А-а-х — рече Джон Хагън, след като отпи една здравословна глътка. — Хубаво е в такава нощ да имаш подобно нещо под ръка.

Брий погледна през прозореца.

— Колко сантиметра според вас е натрупало?

— Десет — отговори Джон.

— Не, най-малко двайсет — възрази Кип Тъкър.

— Ще стигне петдесет — предупреди Джийн Маки, за да привлече вниманието на минаващата, както можеше да се очаква, наивна Лий Ан.

— Петдесет?

Брий смушка с лакът Джийн в рамото:

— Лий, той те занася. Хайде, момчета. Дръжте се прилично.

— Какво му е забавното иначе? — попита Джийн, като обгърна талията й и я придърпа към себе си.

Брий отмести ръката му.

 

— Това е всичко, което можем да ви предложим — отвърна тя надменно. — Ще взема поръчката ви, след като измия чиниите.

— За мен обичайната вечеря — изстреля Т. Дж. Кърнс, преди Брий да успее да се отдалечи.

— И за мен — добави Джийн.

Джон посочи себе си и кимна, което означаваше говеждо с картофено пюре и сос и сервирано с порязаници хляб за топене и всякакви залети с масло зеленчуци, с които Флаш разполагаше за деня.

Кип оглеждаше дъската със специалитетите.

— Какво ли ще ми хареса?

Брий познаваше Кип.

— Пъстърва — отговори тя изискано, — пържена в масло и сервирана с гарнитура от ориз, сушени на слънце картофи, гъби „Портобело“ и цветно зеле.

Кип изрази удоволствието си с въздишка:

— Една порция пред мен. Благодаря ти, сладурано!

 

 

Панама бе разположена в хълмиста местност. Щом дойдеше първи ноември, на всеки ъгъл изникваха сандъчета с пясък, камионите слагаха вериги, а жителите без коли слагаха обувки с дебели грайфери. Но сега не беше първи ноември. Денят бе девети октомври, а снегът валеше силно и безспирно. Към осем часа бяха останали само шепа скитници.

Въоръжена с преносим компютър и порция пъстърва за себе си, Брий мина безшумно покрай Флаш. Той четеше вестник и от време на време отпиваше кафе и отчупваше от някоя от двете кифли в чинията си. Брий не преставаше да се удивлява как човек, който проявява безкрайна изобретателност, когато трябваше да приготвя ястия за другите, сам имаше такива ужасни навици на хранене.

— Изпускаш вкусната пъстърва — каза тя.

— Мразя кости.

— Няма никакви кости. Не и в твоята пъстърва.

— Така казваме на клиентите — отвърна Флаш, без да вдига поглед, — но никога не съм сигурен, че съм извадил всичките, и съмнението ще развали удоволствието ми от храната. Освен това — този път той вдигна поглед — обикновено след пет часа не са останали никакви кифли. Защо днес има?

Брий вдигна капака на компютъра.

— Защото Ангъс, Оливър и Джак не дойдоха.

И тримата бяха на около осемдесет години и в буря беше по-добре да си стоят у дома.

— Флаш? — попита Лий Ан и хвърли поглед към последния клиент на бара. — Гав каза, че ще ме закара у дома, тъй като нямам ботуши, но не може да чака, докато затворим.

Тя въпросително повдигна вежди, Флаш погледна Брий.

— Попитай нея. Тя ще трябва да те замести.

— Никой няма да дойде. Не и в такава нощ. Тръгвай — отвърна Брий.

Лий Ан излезе.

— Твърде често се измъква рано — отбеляза Флаш. — Много си мекушава.

— Ти си още по-мекушав, затова не й отказа пръв. А и нея я чакат деца у дома. А мен не.

— Защо? — попита той.

Брий извади списъка с провизиите.

— Вече сме обсъждали този въпрос.

— Обясни ми пак. Особено ми харесва онази част, че децата се нуждаят от баща, сякаш не можеш да имаш всеки мъж, който влезе тук. Знаеш ли какво ги привлича? Твоето безразличие.

— Не е безразличие, а предпазливост.

Предпазливост звучеше по-учтиво. Безразличие, но отговаряше на истината. Мъжете, минаващи през закусвалнята, ставаха за раздумки и шеги. Оглеждаха одобрително косата й, гъста, тъмна и непокорна, и тялото й, средно на ръст и добре сложено. Това, което харесваха най-много обаче, бе приветливото й обслужване и още повече факта, че тя винаги предугаждаше желанията им. Това бе харесвал и баща й. Тя беше неговата готвачка, помощница в работата, негова шивачка, бръснарка, секретарка… списъкът продължаваше до безкрайност. В дните след смъртта му Брий за първи път вкуси от независимостта. Сега, три години по-късно, тя все още считаше това усещане за нова и ценна придобивка.

— Предпазливост. А-ха. Точно в твой стил, Брий. Предпазлива срещу грешки. Извика ли човек да ти инсталира свястно отопление, или още студуваш?

— Още студувам.

Флаш погледна снега.

— Зимата дойде.

— Почакай още ден. Слънцето отново ще се покаже.

— Само отлагаш неизбежното. Миналата зима се втурваше тук почти замръзнала. Защо чакаш? Имаш парите.

— Те са за нова кола. Тя е първа в списъка. Отоплението е след нея.

— Това е налудничаво.

— Защо? Имам печка с дърва в кухнята и юргани във всяка стая. Мога да се стопля и без парно. Но без кола не мога да отида никъде — Брий включи компютъра.

— Трябва да обсъдим въпроса за нов доставчик на мляко.

— Не.

Брий смекчи тона си.

— Стафорд е местен. И двамата сме за него, но доставките му по-често закъсняват, отколкото идват навреме, а напоследък почти четвърт от доставеното е развалено. Спомни си какво бе преди два часа. Беше в паника.

— Просто бях уморен. Стафорд ще се оправи.

— Вече две години го чакаме да се оправи, но нищо не се получава.

— Дай му още малко време — рече Флаш. Размаха вестника и отново зачете.

Брий не знаеше дали да се смее, или да плаче. О, да, Флаш беше мекушав и още по-точно наивник, макар че това придаваше половината от очарованието на закусвалнята. Той бе художник.

Колкото и да се стараеше да прилича на шофьор с черните си дънки, лилавата тениска и бейзболната шапка, които представляваха униформата на закусвалнята, не успяваше да го прикрие.

Дори без дългата коса, подаваща се през дупката на шапката му, той имаше твърде аристократично излъчване още преди онази случка, когато един от бедняците в града нямаше достатъчно пари да плати поръчката си и той оправи сметката.

Брий не се оплакваше. Ако шефът й беше някой друг, тя все още щеше да разнася чинии, точка. Но Флаш не робуваше на условности. Брий беше добра по математика и той я натовари със счетоводството. Беше стриктна и Флаш й повери плащането на сметките. Брий поддържаше връзката с хората, които изработваха подложките за чиниите, с другите, които обслужваха машините за напитки, с доставчиците на пресни яйца, зеленчуци и риба.

Прегладняла, Брий се зае с пъстървата и цветното зеле. Съсредоточи се върху екрана на компютъра, вписа очакваните през седмицата доставки, отбеляза кои продукти са се изчерпали, въведе поръчките, които щеше да направи веднага щом прикачеше компютъра към модема в офиса отзад. В това отношение Флаш беше мекушав. Модемът беше инсталиран двайсет и четири часа, след като Брий бе изявила желание.

Вниманието й бе привлечено от звука на буксуващите колела на един потеглящ от паркинга камион. След минута гумите зацепиха, звукът стана равномерен и задните светлини изчезнаха в усилващия се сняг.

Към 8.50 последните клиенти си бяха тръгнали, петдесетте и две места бяха почистени и подготвени за закуска, чиниите бяха измити, храната прибрана, а грилът изтъркан. Пет минути след като Флаш официално обяви края на работния ден, персоналът се разотиде.

Брий обличаше якето си, когато Флаш каза:

— Ще те закарам до дома.

Тя поклати глава.

— Шофирането е бавно. Ще се прибера по-бързо, ако тръгна пеш.

Повдигна крачола на дънките и му показа ботушите си.

— Освен това ти живееш в подножието на хълма, а аз на върха. Няма нужда да обикаляш в такова време.

Но Флаш не се отказваше. Хвана я за ръка и я побутна към вратата.

От втурването на Брий навън в бурята преди няколко часа, сега всичко наоколо се бе променило до неузнаваемост. С изключение на чистите участъци по паважа, там, където доскоро бяха паркирани колите на персонала, всичко бе съвсем бяло и по-студено, много по-студено от преди.

— Още е много рано — промърмори Флаш, когато наближиха неговия „Експлорър“.

Докато той ровеше зад седалката си за стъргало, Брий се зае да почиства прозорците с ръкава на якето си. Когато Флаш излезе с четката в ръка, Брий се вмъкна в колата. Наведе се към скоростния механизъм, запали двигателя и сега, след като предното стъкло бе вече почистено, включи чистачките.

Следите от последната кола, тръгнала от паркинга, бяха вече покрити с още десетина сантиметра сняг. Теренът между прясно навалелия сняг и участъците около паркираните коли бе неравен, Флаш даде на заден и след това превключи на първа. Експлорърът се разтресе и потегли към улицата.

Брий се взираше напрегнато през стъклото. Доколкото виждаше, единственото означение на пътя бе малко по-ниското ниво на снега, фаровете на експлоръра описаха ярка дъга при включването в „Ийст Мейн“. Флаш натисна газта. Гумите се завъртяха, намериха опора и запъплиха нагоре по хълма. Не след дълго буксуването се повтори. Експлорърът занесе настрани, Флаш натисна спирачките, превключи на по-ниска скорост и опита отново.

— Гумите ли са износени? — попита Брий.

— Пътищата са лоши — промърмори той.

— Не и ако караш надолу. Нека се прибера пеша. Моля те.

Флаш продължи да упорства, като превключваше от първа на задна и обратно, за да потегли, и всеки път успяваше, но не за дълго. Експлорърът едва бе наближил първата от петте къщи нагоре по хълма, когато занесе встрани и назад, и Флаш се предаде.

Брий вдигна качулката и изскочи от колата.

— Благодаря за опита. До утре.

Затвори вратата, сгуши се в якето и тръгна нагоре. Отначало фаровете на експлоръра, който се спускаше на заден, осветяваха пътя й. После, когато на алеята към закусвалнята Флаш зави, светлините изчезнаха. След няколко мига дори шумът от двигателя заглъхна.

Брий се заизкачва в тишината.

Снегът по пътя стигаше само до височината на ботушите й, но и Брий срещаше същите трудности като експлоръра. С падането на температурата тънкият пласт киша от веригите под прясно падналия сняг бе замръзнал. Брий непрекъснато се хлъзгаше по увеличаващия се наклон. Пристегна качулката си, пъхна ръце в джобовете и бавно тръгна нагоре. Отново се подхлъзна и разпери ръце с премръзнали пръсти, за да запази равновесие. Щеше й се да бе взела ръкавици, миг по-късно залитна и падна, а ръцете й затънаха в снега. Изправи се, отупа се и продължи. След още едно подхлъзване мина в края на пътя. Снегът там бе по-дълбок, над глезените й, и правеше придвижването по-трудно, но по-безопасно.

С наведена глава заради плътната снежна пелена Брий продължи да се изкачва. В продължение на години бе извървяла този път, не беше нужно да гледа. Повдигаше високо единия крак, после другия, за да разчисти преспите. Преди да подмине последната къща, бедрата й се бяха схванали. Почувства облекчение веднага щом пътят на върха на хълма стана равен.

Сви наляво и под кехлибарената светлина на газовите лампи тръгна покрай парка. Наоколо нямаше коли, а само покрити със сняг фигури в алеите. От високите комини излизаше пушек от дърва и напояваше въздуха. Снегът напористо се плъзваше надолу по стоманените панели и тихо падаше на земята.

Извивката на пътя минаваше покрай сградата на банката, над нея бяха по-малките офиси на градския адвокат, на посредника по недвижими имоти и на терапевта. Съседната сграда бе приютила семейство Халифакс, следващата Ноланови, а тази след нея библиотеката. По-нататък, в по-скромна къща живееха пасторът и семейството му. В края на завоя, с извисяваща се камбанария, големи зелени кепенци и врати, очертани в снега, се намираше църквата.

Дървената ограда около църковния двор бе изчезнала под снега, както и разделителната мантинела около парка. Но липсата им нямаше да се почувства. Това място доскоро приютяваше плажуващи, излезли на пикник, и звездобройци. Сега клоните на кленовете, брезите и елите бяха приведени под тежестта на снега, превръщайки величествените доскоро дървета в оплаквачки.

Шум на двигател наруши тишината. От другия край на градската градина един пикап се спусна по „Пайн Стрийт“ и бавно взе завоя. Приближи към Брий и спря.

Къртис Лам свали стъклото на прозореца.

— От работа ли се прибираш?

Брий заслони с ръка очите си от снега.

— Да.

— Искаш ли да те закарам?

Къртис живееше в подножието на хълма, недалеч от Флаш. Брий се усмихна, поклати глава и посочи към „Бърч Хил“, точно зад църквата.

— Почти стигнах. Няма нужда.

Къртис вдигна прозореца. Пикапът бавно потегли, сви надясно при банката и се отдалечи надолу по „Ийст Мейн“.

Брий отново тръгна. Сега се движеше лесно и всъщност се наслаждаваше на снега. Той беше като пречистване, дошло толкова скоро след летните жеги.

Тишината бе нарушена от нарастващото боботене на друг автомобил. Сигурно изкачваше „Бърч Хил“. Фаровете му тъкмо се появиха, когато отдясно, в далечината, надолу по „Пайн Стрийт“ стремглаво се заспуска втори пикап. Движеше се бързо, твърде бързо. Брий видя как занесе на завоя, набра скорост и се затъркаля към нея. Младата жена ускори ход. На ъгъла сви към „Бърч Хил“. Очуканият джип, който изкачваше височината, бе на около 500 метра, но уверено скъсяваше разстоянието и Брий скочи в дълбокия сняг край пътя.

Пикапът все повече приближаваше. Обезпокоена от скоростта му, онемяла от ужас, Брий спря. Младата жена реши, че шофьорът, който и да е той, е или пиян, или неопитен, или просто откачен.

— Намали скоростта — предупреди високо тя.

С бързината, с която се движеше, пикапът със сигурност щеше да занесе на завоя. И щеше да се наложи да завие или надясно към „Бърч Хил“, или наляво. Ако продължеше направо, щеше да я блъсне челно. Внезапно изплашена, Брий се раздвижи. Хукна колкото се може по-бързо в дълбокия сняг по „Бърч Хил“, но решението й се оказа ненавременно. Секунди след като подмина джипа, тя чу стърженето на метал в метал. Джипът започна да се пързаля назад много по-бързо, отколкото Брий можеше да бяга, и точно в нейната посока.

Звукът от удара бе по-тих. Тя почувства изгаряща болка и моментно усещане за безтегловност, после всичко изчезна.