Читателски коментари от Александър77

„Книга за всички и никого“. Този цитат ми хрумна, докато четях „Лолита“. Това не е просто книга, не е и обикновен разказ. Тук не става дума нито за Лолита, нито дори и за Хумберт. Това е емоция, събрана в текст. Това е зловещо предусещане, изразено чрез слово. Не мога (а и да мога, ще ми трябва цяла книга) да опиша изумителната символика на всеки един мотив, на всеки герой, на всеки цвят, на дребните детайли в тяхното изумително очарование. Книгата дори не е и за секса и желанието, не става въпрос за някакъв извратен чичко, който се възбужда от малки момиченца."Лолита" е книга Вселена. Много повече от това, което „виждаш“ и много по-болезнено, от това, което си мислиш, че „чувстваш“. Набоков по изумителен начин успява да пресъздаде цялата трагедия на 20 век, на новата „култура“ в лицето на американския живот, който коренно се противопоставя на всичко ценно, значимо (може би и консервативно) и морално, отнасящо се до старата, дори престарялата, но винаги значима европейска култура. Отново казвам, че думите са жалки и не могат да опишат това, което чувствам към тази книга. Всеки символ е илюзията на един умел магьосник, осъзнаващ собственото си падение. Хумберт не е просто страстно желаещ, той е безкрайно самотен. Човек, захвърлен в бурята на новото време, човек на старината, на отминалото, който сякаш се опитва външно да се присъедини към новата култура, но вътрешно остава винаги изолиран. Именно този постоянен сблъсък в самия Хумберт е и образът на малката нимфетка Лолита. Не случайно толкова често авторът ни предоставя различни варианти на имената на Хумберт, сякаш винаги различен, винаги неразбран, винаги борещ се за собствената си идентификация, търсещ самия себе си. А Лолита — тя е гениалният образ на отминаващата истинска европейска любов и на зараждащата се консуматорска, „самозадоволяваща се“, егоистична страст. Хумберт не е този, който изглежда, той е този, който се опитва да се приобщи към вече изграденото. Неговият вътрешен свят е светът на романтика, на човека, откъснат от красотата и захвърлен в пошлостта. И макар читателят да изгражда негативно мнение спрямо сексуалните желания на Хумберт, всичко това е умишлено изграден мотив с цел прикриване истинската слабост на героя. Колко още само може да се каже. Нима сполучливата символнистична замяна във втората част на Хумберт и кучето не е прекрасен момент!? Нима описанието на първото влизане в хотела на Хумберт и Лолита (и последвалите буреносни емоции), както и изумителният символ на огледалата, които със своята чистота и прозрачност пресичат цялата стая, не е вълшебство!? Тези и още много други похвати карат читателя да се усмихне сантиментално, сякаш в пълна противоположност на липсата на сантиментализъм в това грубо време, от което сме част. Това е и сблъсъкът в романа.

Често съм чувал да говорят за новаторството на Маркес в „Сто години самота“. Моите уважения, но символизмът на Маркес, сравнен със символизма на Набоков, е като строго каноничен текст, стоящ на фона на гръцки дитирамб. Набоков е един от изключителните новатори на литературата на 20 век. И още веднъж потвърждавам и мнението си за изключителната виртуозност на руските романисти. Не знам дали е някаква школовка или по-скоро емоционален заряд на руския народ, но тази типично руска, саморазрушителна, емоционална и психологическа литература гради основите на великите идеи.

Накрая, за да приключа, искам да кажа и за изумителната красота на този текст. Дори и губейки идеите, човек пак може да се наслади на творбата, стига само необезпокоявано да се наслади на словото. Преди да прочета „Лолита“, мой приятел ми бе казал, че това е книгата с най-красива проза, която е чел. Не знам дали съм се повлиял, но това наистина е книга с неповторима проза. Но в крайна сметка, дали от словото зависи величието на книгата!? Не мисля! Красота на словото не съществува. Истинското величие е в красотата на мисълта, словото е само неин роб. Този фокус, тази илюзия, тази вихрушка от емоции, идеи, психология, символи, цветове, вкусове, аромати и какво ли още не… всичко това е Лолита. Възможност да видим сами правилния избор, да направим собствен прочит и да се подчиним на прочита на автора. Този велик изначален сблъсък, който ни гради такива, каквито сме. Накрая, отърсвайки се от предразсъдъците, човек съжалява Хумберт, болно му е, мъчно му е за трагедията на главния герой. Дали изобщо той е бил извратенякът, за когото сме го мислили? Дали Хумберт не е едно скрито огледало на всеки един от нас, на нашите копнежи, желания, жажда за свобода и полет? И все пак, сякаш зад всичко външно, дребнаво и толкова земно, се крие една любов, колкото и странно да изглежда. Любов по неосъществимия идеал на миналото, който загива най-подло, бивайки прегазен от цялата злободневност на новия свят. Самата Лолита не е греховница, тя е жертва. Лолита е онази вълшебна романтична любов, която е погрознена от материята на времето, от липсата на идеал. Лолита е любов… мой идеал, моя Лолита! Ло. Ли. Та.

Изключително красиви, мъдри и мелодични слова — връх в старогръцката лирика! Усеща се истинската нежност на необятната женска душевност.

Отдавна не съм се захласвал по подобен начин. Динамика, реализъм, майсторство! Истински литературен бисер!

Това целият текст ли е?

Може би не е моя тип литература, но тази книга не успя да ме грабне изцяло. В никакъв случай не мога да кажа, че творбата е лоша или дори, както съм чувал някои хора да се изразяват, гнусна и безсмислена. Основната идея за самотата много ярко и силно е предадена във всеки един от героите. Като цяло, книгата буквално прелива от идеи и житейски истини, може би дори прекалено много. Някак си разпиляна ми се струва. Имаше моменти, в които се усмихвах от очарованието на магическите символи и хиперболи на Маркес и други моменти, в които сякаш събитията просто се редуваха едно след друго. Така го усетих. Пак казвам, идеите са много, разнообразни и дълбоки, но самата фабула не наелектризира вътрешното усещане. Маркес толкова се е съсредоточил върху магическия реализъм, че на моменти наистина изпуска реализма и остава само магията. Това е хубаво от гледна точка на идеите, но не и за развитието на романа. Още след първите стотина страници основната идея на книгата е абсолютно прозрачна. Нататък самотата вече не търпи промени. Мисля да прочета други произведения на автора и след това пак да се върна на „Сто години самота“.

Вечно произведение! Етикетът детска литература обаче, не е напълно коректен. Творбата съдържа много скрити символики и историко-политически препратки, които не биха били интересни за всяко дете. И все пак… символиката и иронията на Джонатан Суифт са на едно величествено ниво и всичко това допринася за поставянето на това произведение на рафта на световната класика.

„Тъй рече Заратустра“ е произведение, което далеч надскача рамките на философкия текст, обединявайки в себе си чисто философски размисли, литературни похвати, поетични достойства и много други. Изключителният дух на Ницше прозира във всяко отделно изречение. Изказът е точен и безупречно афористичен. Няма дума, която да не е на мястото си или пък която да разрушава неземната хармония на Ницшевия израз. Това е книга, която всеки трябва да прочете, за да осъзнае пътя към самия себе си и да се превърне в това, което наистина е.

Изключително свеж и оригинален! Тук Удхаус е във вихъра си. Неповторим британски хумор.

Пленителен Селинджър! Не знам каква е причината, но този автор определено ми повлия. Възможно е на много хора да не им харесва и в това няма нищо странно. Селинджър не е автор, който да буди възхищение у всички. „Братче“, „идиотско“ и другите подобни не са основната идея на автора. Те са само средства за изказване на мнението на един човек, живял във време, в което това би изглеждало нормално, тепърва зараждащо се и модерно. Но не в тези думи се крие дълбочината на Селинджър. Обожавам описанието на онзи страхотен пианист, който бил толкова добър, че чак прекалявал или на онзи глупав филм в киното, на който всички плакали, а който всъщност не представлявал нещо особено. Селинджър ни показва именно това, че има разминаване на мнения, както и относно тази книга, но винаги ще има неща, независимо колко простички изглеждат те, които ще будят невероятно възхищение у тълпата, но не и у истинската личност, която не се впечатлява от всички повърхностни неща в този свят, а търси именно детското у всеки човек. Той е спасител в ръжта, защото иска още там да улови все още нешлифования, но толкова чист детски възглед за света, който не се уповава на материалното. Героят на Селинджър (а може би и самият Селинджър) презира всички онези „франтове“, които се интересуват от скъпи коли, красиви жени и „сексуални въпроси“. Ако се замислим, ще разберем, че темата, която развива Селинджър не е нито толкова нова за света на литературата, нито дори толкова трудно за откриване, но все пак, тя винаги ще си остава трудна за изграждане. Нима в „Идиот“ на Достоевски нямаме това противопоставяне на положително добрия човек срещу всички останали? Нима метафората в „Дон Кихот“ не ни показва как мечтателите биват погазвани от тесногръдите хора, които са толкова тясно обвързани с материалната действителност? Такива произведения има много и всяко поколение ще има по един автор, който да изгради темата за личността срещу тълпата. Не искам да кажа, че сравнявам Достоевски и Селинджър, например. Това би било невъзможно. Бих предпочел Достоевски, но не в това е основата.

Накрая се оказва, че Холдън Колфийлд не е бунтовник без кауза, той изглежда такъв само в очите на другите, защото те не искат да се променят, но са напълно готови да приравнят към общото всеки, който не е като тях.

Напълно съм съгласен с вашия коментар! Самият аз започнах да харесвам античната литература след училище, поради което смятам, че е глупаво да се дават трагедиите на Есхил или Софокъл на ученици, особено пък в днешно време. А иначе, самият факт, че над 20 века тези творби са четени и запазени, говори достатъчно. Дори и някои хора да ги смятат за неразбираеми и скучни, не смятам, че сме достойни да упрекваме величие, оцеляло през вековете, спрямо което излгеждаме толкова малки и незначителни.

Гениално е най-точната дума, описваща трагедията на принца датски. Изключителното в тази пиеса е, че всеки може да изгради различна гледна точка около събитията и чувствата на Хамлет. Невероятна многопластовост, която позволява много интерпретации. Все пак не смятам, че Хамлет е слабохарактерен и нерешителен, както понякога се обяснява. Също така мисля, че образът на Хорацио е много значителен за изграждането на пиесата.

Буквално съм се смял през сълзи, изключителен!

Страхотна книга! Много увлекателна и динамична. Карл Май има невероятен стил на писане. Произведението е истинско приключение!

Шедьовър! Изключително силен и въздействащ роман! Чете се за отрицателно време, защото Дюма-син така те въвежда в историята, че не можеш да останеш безучастен. Бих се радвал, ако някой може да качи и други негови произведения, защото е не по-малко талантлив от баща си. Това произведение е абсолютен пример, че понякога най-простичко написаните работи имат най-голямо влияние върху читателя. Няма начин човек да не разбере, че Дюма-син е писал с цялата си любов и вдъхновение.