Читателски коментари

Винаги истината е пречупена през призмата на собствените възприятия, характер, нагласи и каквото още там се сетите, на самите автори.

Няма нужда да се задълбава чак толкова. Това е обикновена детска история, написана много увлекателно. Просто има лоши и добри, а накрая побеждават добрите. Навремето като я четох ми хареса много и не съм се интересувал от дълбокия политически смисъл.

Трябва да се има предвид и още едно нещо. Само защото е имало комунизъм по онова време, това не прави от лошите добри и обратното.

Забавно четиво. Безсрамна комунистическа пропаганда.

„Следите остават“ показва доста точно как се промиваха мозъците на децата от края на шейсетте и началото на седемдесетте години.

Увлекателно и приятно за четене приключенско четиво, ситуирано в доста реалистична среда. Наистина детството ни беше подобно, и наистина бяхме убедени, че е пълно с алкохолизирани и разложени диверсанти, които искат да съсипят този земен рай, в който само избрани щастливци като нас растат. Спомням си добре как когато играехме на ’Държави’ всеки искаше да е СССР и всички мразехме да сме САЩ. Най-симпатичният образ в книгата е началникът на Държавна Сигурност. Разбира се, всички бдяхме постоянно, за да надушим кои са враговете на народа. Както се крещеше по пионерските сборове — „Вигаги готов!“

И носталгично, и печално е да се потопи човек в една такава изкривена действителност, където образите на децата са достоверни и истински, а образите на възрастните и действителността, която се показва е изцяло подменена от лъжи, идеологеми и заклинания. Павел Вежинов е изпълнил партийната задача отлично и, разбира се, от дистанцията на времето едва ли би се гордял с написаното. Всъщност няма как да знаем…

Книгата е страхотна!Ако имаше оценка по-висока от 6,щях да я дам,това е най-добрата книга в тази интернет „библиотеката“ от любовни романи,които прочетох до тук.Играта на думи е доста добра и остроумна,има забавни моменти,има романтика…просто много добра книга!

Мисля че бях някъде на около 20 години когато започнах… не не… опитах се да зачета поредицата. Стигнах до 6-тата част и се отказах. Причината… все едно четях Капитан Немо. Не че не харесвам Жул Верн, но започне ли да се отнася в обяснения колко много видове скапани(или може би „шибани“ би звучало по добре) риби имало в океана, че като почне и да ги класира по видове, родове, семейства и така нататък имам чувството че ще изпадна в кататония. Е сега съм на 30 и реших да препрочета поредицата. Помислих си може би тогава бях млад и нетърпелив, пък фабулата хич не беше лоша… ми кво да ви кажа? Фабулата още ми харесва ама автора си остава малоумен идиот… под чехъл при това. Преди не ми беше направило впечатление отношенията на мъжете и жените в тези книги, но сега през призмата на опита (жена и две деца) не мога да не си помисля, че нещо не му е в ред на тоя човек. В по горните коментари прочетох някой да казва че, се проследявало израстването на характерите на героите. Какво израстване на характерите бе… цялата пасмина с Ранд начело са социални инвалиди или да се изразя по просто… вземи 14 годишен пубертет събери го с темерут на средна възраст който прекалява със самозадоволяването прибави щипка социопатия и получаваш голяма част от героите от мъжки пол. За останалите просто не искам да започвам. Тъй като фабулата все пак ми харесва много се изкушавам да хвана да ги отредактирам тия книги като ги сведа да речем до три… или аиде четири… да имат с какво да се забавляват децата като поотраснат…

Какво има да се коментира? Херодот? Как ще коментираш хляба, който ядеш? Ами ако не беше се родил този мъж Херодот? Какво щяхме да знаем за миналото си? Колцина са мъжете като него? В наше време се родиха един Китов и един Овчаров, поколения историци ще метат след тях боклука, който сътвориха за пет години. А какви и колко пътешествия до своите обекти е извършил Херодот м онзи опасен за човека свят? Китов не само че не знаеше нищо за Тракия и Терес, ами го домързя да прочете и Херодот. Сега остава и Овчаров да си замине, та дано след тях дойде някой, който е чел Херодот, а още по добре и ако се спази правилото „Всеки археолог със своя «Херодот»“.

Aз съм от Полша, следвам българска филология и точно за „Случаят Джем“ избрах да пиша магистърската си работа защото тази книга е много дълбока и написана просто по майсторски.

Книгата е великолепна!

velimir, ето какво намерих с малко ровене:

„Сребърните кънки“ е написана от Мери Мейпс Додж и за първи път е публикувана в 1865 г. Оригиналният език на книгата е английският (писателката е родена в Щатите), въпреки че пресъздава живота в Нидерландия (Холандия) — това е важно заради извода, който ще направя по-надолу.

Пиер Жул Стал (всъщност P.-J. Stahl) е псевдоним на френския редактор и издател Пиер Жул Хетцел (Pierre-Jules Hetzel 1814–1886). Той е най-много известен със своите изключително богато илюстровани издания на книги на Жул Верн, които се ценят високо от колекционерите (вж. уикипедия). Той също е писал книги за младежи под псевдонима P.-J. Stahl.

Моят личен извод:

Вече съм се сблъсквал с неточна информация за публикации от български издания. Струва ми се, че и сега случаят е такъв. Мисля, че старото българско издание, което сте чели с даден автор Пиер Жул Стал е по-скоро превод от френски на издание от Пиер Жул Хетцел, което може би дори е също така преведено от него от английски. Тази ми теория обяснява различията в текста, които са се натрупали при съответните несъвършени преводи между английски, френски и български.

Аз лично притежавам книгата „Сребърните Кънки“ от Мери Мейпс Додж. Доста голямо издание, с меки корици, в синьо — лилав цвят. Изданието не ми е под ръка, но е от началото на 80-те.

Наистина срахотна книга! Най-добрата, която съм чела! Смятам да прочета цялата поредица.

Уважаеми Приятели, съпричастни към отупването от праха на времето от романа „Сребърни кънки“.Умишлено не споменавам авторът, щото бележката ми е в тази посока. Малко е да се каже, че съм озадачен и бих желал да си изясня НЕЩО, за което правих справка в Русенската библиотека и — естествено, в Интернет.

От дете „Сребърни кънки“, заедно с „Без дом“ на Хектор Мало, малко е да се каже, са любимите ми книги. Бяха луксозни издания, с твърди корици,с добър висок меден печат на текста и илюстрациите. Особено като боледувах, прикован на леглото от шарките, коклюша и заушката — двете „тухли“ бяха до възглавницата ми. Говоря за след 1946 година, коята година беше и на издаването им в България. Безкрайно четени — наред, на зиг-заг и както дойде, внасяха радост в тежките ми моменти.

Сега — към въпроса. Пред мене е електронното издание от „Моята библиотека“ на „Сребърни кънки“, в превод на Огняна Иванова, от…МЕРИ МЕЙПС ДОДЖ… печатана за първи път преди 115 години.

Имам болезнено развита зрителна памет, помня всичко в най-малките детайли; пред очите ми е книгата, отдавна отмъкната от „любознателно другарче“, с автор… П. СТАЛ. (навремето бърках с феминистката Мадам /Ана/ дьо Стал)

С това си обясних голямото разминаване с 3/4 от текста. Уж един роман, героите същите, бащата по същата причина е непомнещ,чорапа с парите е закопан при същото Старо дърво, вече отсечено, същата история с пробитата дига и запушването и с пръстче, интригите със съучениците… а не е… същата книга. При Додж е обърнато повече внимание на учениците, катаенето им до Харлем и Амстердам, странноприемницата и прочие.

Казах си — щом аз съм притежавал тази книга, не може да я няма и в Русенската библиотека; направих телефонна справка, че не съм мобилен и научих, че изданието от 1946 година е с френски автор ПИЕР ЖУЛ СТАЛ. За този автор в Интернет няма никакви сведения.

Наистина е загадка. Въпросът ми е — знаете ли нещо по въпроса.

Ако съм Ви отегчил с настоящето, прощавайте!

С уважение: Велимир Петров, малко нещо педант и буквоядец.

Прочее: Честит Първи Април! Ден на Оптимизма и Усмивката

Е-mail: [email protected] http://velimirpetrov.dir.bg

Това е една типично-добра повест на Лъвкрафт. Радвам се, че я има в електронен вид и благодаря на създателя на сайта.

+1

Като цяло аз лично се настроих лесно, така че четенето да ми е приятно — не обръщам внимание на тези числа, по-скоро чета <голямо число n> армия (вместо 5–7 милиона). Книгата е по детски наивна, със дразнещо идеализиран герой, с успокояващата сигурност че доброто ще победи злото, като главните герои ще открият в себе си неподозирани сили/възможности (честно на моменти имах чувството, че дори на този търсач му е пределно ясно, че ще спечели накрая, и затова просто си прави каквото си иска). Та за да се наслади човек на книгата определено не бива да очаква особено много от нея и да не се дразни на милиордите обяснение на едно и също нещо.

Много поучително. Как обаче имаха търпението да повторят на конфигуратора желанията си и търпеливо да му обясняват предимствата на повторението, пък той не благоволи да се промени. Наистина ли нежеланието да се повтаря едно и също нещо е човешка черта?

Ами трази книжка много ми хареса.Чете се много бързо и е увлекателна препоръчвам на всеки да я прочете.

to flush a toilet не бих го превела като „промивам“ тоалетна. Става въпрос за „пускане на водата в четирите тоалетни едновременно“. Според мен „промивам“ има друго значение на български.

Напълно те подкрепям хората нетрябва да ги е страх от миналото а от настоящето защото скоро време ще се надигнем всички скинари и ще изгоним циганите,еврейте,турците,чафутите и т.н от нашата любима България

Не знам какво ме накара да прочета именно тази книга, когато всъщност бях хвърлила око на „Степният вълк“, може би факта, че из блог пространството много хора я бяха чели и реших, че ще е по-достъпна. Тя, че е достъпна, достъпна е, обаче не знам честно казано какво да напиша за нея. Факт е, че накрая, като всички философски книги, остави у мен една такава празнина, която не можа да бъде запълнена според очакването.

Аз съм такава, че винаги като подхвана някоя книга, която обещава да бъде мъдра, се надявам, че до края й ще прочета нещо, което да ме промени напълно, което ще ми покаже къде бъркам в сегашните си действия и ще ми помогне да съм по-щастлива занапред. Досега мъдрите книги само ме разочароват в тази област.

„Сидхарта“ е книга за мъдростта и приказка за това как тя не може да ти бъде предадена от някой друг, а ти сам трябва да я намериш. Предполагам и за това, че за да бъдеш мъдър, трябва да се научиш да чакаш, да мислиш и да постиш. Ще кажа само, че аз не искам да бъда мъдра, а просто щастлива, и това долу-горе обяснява защо не станах луд фен на книгата. От опита ми досега съм схванала, че колкото повече знаеш, толкова по-зле се чувстваш. С това не искам да кажа, че всички трябва да си останем неграмотни слабоумници, а само изразявам недоверие към факта, че мъдрецът може да е щастлив.

Не бях чувала досега за Сидхарта, защото не съм запозната никак с будизма, та сега чак се разрових да видя за какво става дума. Не знам защо така, но не е моят тип книга. И макар да бях прочела наскоро, че за някои тя е пълна с мъдрости, на мен ми се струва, че по-скоро е пълна с мисли, които вече съм срещнала някъде, така че не попаднах нищо ново като идея, за жалост.

Свърших книгата снощи. Впечатлена съм. Преди години съм чела „Степния вълк“ на Хесе, но явно не бях готова. „Сидхарта“ ми дойде перфектно. Тук всеки ще намери себе си, всички свои съмнения, всички свои търсения, ще разбере колко сме различни и има ли смисъл да разбираме себе си и другите… Прочетете я… Няма да съжалявате. Обичам да чета, но не ме бива много в коментарите, но ви я препоръчвам. ЗАСЛУЖАВА СИ!!!