Хедър Кулман
По-силна от магия (1)

Легендата за замъка Тистълуд

Извадки от историята на Тисълуд Касъл

Съставил Рандолф Уор, четвърти маркиз на Тистълуд Касъл, 1693 г.

„Нито една хроника на Тистълуд Касъл няма да бъде пълна, ако не описва легендата за създаването на този замък. Макар че не вярвам на тази история, мнозина от обитателите на Тистълуд Доунс все още са готови да се закълнат, че всичко в нея е истина. Само поради тази причина реших да прибавя и древната легенда към моята хроника.

Историята започва от Ламастид. Годината била 1315. В онези времена феите и духовете са обитавали хълма Копторн и често са се скитали сред стръмните варовикови скали на запад — точно където сега се намира замъкът Тистълуд Касъл. В деня, с чието описание се заражда тази приказка, начело на шествието пристъпвал принц Ангъс — висок, строен, с червеникави коси и пронизващи синьо-зелени очи, напомнящи за океанските води в крайбрежни плитчини. Първороден син на крал Дагда, според единодушното мнение на феите и духовете той бил най-очарователният от всички принцове.

Ранната утрин вече преваляла, когато процесията стигнала до поляните, където сега се шири Тистълуд Касъл. През онези далечни дни там нямало нищо, освен китни полски цветя и един самотен магарешки бодил^[1]. Точно под този храст Ангъс съзрял спящата непозната — ослепително красива девойка. И се влюбил в нея от пръв поглед. Покорен от невинната й прелест, принцът се отклонил от свитата си, твърдо решен да спечели сърцето й.

За да не си помислите, че подобно поведение тогава е било нещо обичайно, длъжен съм незабавно да отбележа, че се считало за нещо нечувано принц от царството на феите и духовете да предложи любовта си на смъртно създание. Причината била съвсем проста и лесноразбираема — феите и самодивите били толкова красиви и неземно обаятелни, че надали някоя от простосмъртните девойки можела да ги изкуши. Такава красавица навярно се раждала само веднъж на хиляда години.

Но тази девойка, Роуина, сигурно е била по-чаровна и от богинята на любовта, защото според легендата е била първата и единствена представителка на човешкия род, успяла да спечели сърцето на принц от царството на феите. Когато най-сетне се пробудила, първото, което зърнали красивите й очи, било ослепителното лице на прелестния Ангъс, който свирел вълшебна мелодия на златната си арфа.

Разбира се, и тя се влюбила в него от пръв поглед. Немислимо било да се случи нещо друго… Той бил неописуемо красив, истинско въплъщение на младостта, изяществото и любовта. Никоя жена не би могла да устои на чара му. Когато Роуина най-после повдигнала ресници, принц Ангъс веднага коленичил пред нея, за да й се закълне, че ще й бъде предан завинаги.

Те двамата останали там чак до залез-слънце, когато здрачът отстъпил пред нощния мрак. А щом тъмата спуснала криле над земната шир и над главите им се разпрострял звездният балдахин, влюбените се заклели във вечна любов. И когато най-после се разделили — някъде късно след полунощ — Роуина вече не била девица.

Всеки ден тя се връщала при магарешкия бодил. И винаги заварвала Ангъс да я чака с трепетен взор. И всеки път се любили до захлас, а когато листата на дърветата окапали от хладния есенен повей, тя заченала дете.

Ангъс веднага разбрал, че семето му ще даде плод. А щом плодът в утробата на неговата любима наедрял, той предусетил, че ще имат не една, а две рожби — мъжка и женска. Всяка родителска двойка би се зарадвала от подобна вест, но принцът станал мрачен и замислен. Като предводител на феите и духовете, му било забранено от Бога да обитава света на хората, а за Роуина било немислимо да остане в неговото царство, защото така рискувала да се раздели завинаги с безсмъртната си душа.

За да го разберете, трябва да сте наясно с духовете и феите. Те всъщност са небесни ангели, низвергнати от Бога и прогонени от Рая, лишени от безсмъртни души. Вместо тях, те имат друг вид духовна субстанция. Тя им е дадена само за хиляда години, след което лекокрилите загиват и се превръщат на прах. Същата участ е отредена и на хората, които останат с тях.

Ангъс знаел това и понеже горещо копнеел Роуина и децата, с които тя ще го дари, да имат надежда да се върнат в небесните селения, завинаги затворени за него, веднага заповядал на своите хора да се заемат с градежа на солидно укрепен замък — сред моравите, осеяни с диви цветя и магарешки тръни — там, където за пръв път я срещнал. Звучи невероятно, но според древната легенда замъкът бил издигнат от феите само за една нощ. На разсъмване принцът обявил, че тази внушителна крепост отсега нататък ще се нарича Тистълуд Касъл, в чест на храста, под който пламнала любовта между него и красивата Роуина. Там се настанила неговата жена със своята свита, докато самият Ангъс останал в пещерата, скрита в подножието на близкия хълм.

Сезоните се редували. Есента отстъпила пред мразовитата зима, зимните ледове се стопили от поривите на топлите пролетни ветрове. Роуина родила близнаците си точно в полунощ, при настъпването на двадесет и първи юни — деня на лятното слънцестоене. Както й бил предсказал Ангъс, едното било момиче — нарекли го Елинор, а другото — момче. Кръстили го Лусън. И двете бебета наследили приказната златиста коса на майка си и неотразимите синьо-зелени очи на баща си.

Благодарение на грижите на вълшебните същества, децата на Ангъс и Роуина израснали силни, стройни и изумително красиви. Още от най-ранна възраст Елинор удивлявала феите и духовете със свръхестествените си способности да лекува рани и болести. Брат й Лусън превъзхождал всичките си връстници с рицарските си умения. Дори го удостоили със звание веднага щом навършил шестнадесет години.

За самата Роуина било достатъчно да продължи да живее в света на хората, за да си осигури правото да бъде приета в небесните селения, но децата й, като всички потомци на подобни смесени бракове, притежавали само наполовина безсмъртна душа. Другата половина била духовна субстанция. А всеки знае, че за да бъде приет в Рая, трябва да притежава ненакърнена чистота.

Но не всеки знае, че ако някое от тези същества се влюби в простосмъртно създание, истински, до пълно себеотдаване, ще може да слее двете си половини и да заслужи правото да прекрачи райските двери. Защото любовта на смъртен мъж или жена ще го пречисти и ще го изпълни с доброта и праведност, претопявайки останките от по-крехката духовна субстанция.

Елинор била само на петнадесет години, когато се венчала за един порядъчен и благовъзпитан рицар, чието име било Алън де Уор. Техният брачен съюз се крепял на чиста и искрена любов. Двамата млади били благословени от съдбата с девет деца и безоблачно щастлив живот.

Но Лусън бил много далеч от всичко това, защото копнеел само за бойни подвизи. Въобще не се вълнувал от мисълта за женитба, макар че много девойки тайно въздишали по него и се опитвали да го отклонят от военните походи, за да го примамят в брачното ложе. Кой можел да ги упреква, че се прехласвали по този очарователен момък, способен само с появата си да накара всички девичи сърца трескаво да туптят. Но той сякаш не забелязвал многобройните си обожателки и сърцето му оставало несмутимо — до деня, в който срещнал Алис ла Фер.

Тя била празноглаво и суетно създание, непостоянна и лекомислена. Нищо не гъделичкало така силно самолюбието й, както успехите й в подстрекаването на рицарите да се надпреварват за нейната благосклонност. Затова ловко флиртувала с всеки, който успеел да задържи поне за миг погледа й. Но след като засищала суетата си, своенравната красавица с надменен смях отблъсквала опитите на поредната си жертва да се сближи с нея. Оправдавала се с думите, че винаги може да си намери някой по-достоен и по-мъжествен кандидат. От Архангеловден нейният фаворит бил младият Лусън, синът на принц Ангъс и Роуина. И това станало причината за неговата гибел.

Случило се по време на рицарския турнир в Тистълуд Касъл, точно в деня на лятното слънцестоене. Празникът бил шумен и многолюден. Щедрите награди привлекли рицари от близо и далече. Сред тях се появил и Брайън Фицсимънс — най-ревностният обожател на Алис ла Фер. Той обаче въобще не копнеел да спечели голямата награда на турнира, защото нищо друго не го вълнувало, освен мисълта да прониже в гърдите съперника си Лусън.

Макар че Лусън бил отличен боец, омразата на Брайън била толкова силна, че му придала неподозирани способности. В разгара на схватката той успял да го прониже с меча си. Острието се впило така дълбоко в ребрата на злочестия Лусън, че малко оставало да разкъса сърцето му. Смъртнораненият воин веднага бил отведен от оръженосците си в спалнята, където останал прикован на легло през целия ден и през следващата нощ, измъчван от непоносими болки.

Алис, изплашена от последиците от лекомисления си флирт с Брайън Фицсимънс, коленичила край леглото на Лусън, обляна в сълзи. Не преставала да кърши ръце в напразни опити да го утеши, защото всъщност го обичала, макар и по своему, въпреки самовлюбеността си, която не й позволявала да му отдаде докрай сърцето си. А той се нуждаел именно от това, за да спаси душата си.

Никой не могъл да си обясни защо в този злокобен ден феите не са предпазили Лусън от фаталния удар на Брайън. Знаело се само, че след като смъртта набележи поредната си жертва, тя е обречена завинаги и никакви магии на приказни същества не могат да я спасят. Лусън издъхнал в полунощ, точно в часа, в който навършил деветнадесет години, с името на Алис на уста.

И в същия миг на прага се появил Ангъс.

Сломеният принц коленичил до смъртното ложе на единствения си наследник и безутешно заплакал с горчиви сълзи. Накрая поел в ръцете си безжизненото тяло на любимия си син. Притиснал го до гърдите си, както се прегръща младенец. Алис знаела, че Ангъс е неземно същество и понеже се бояла от гнева му, веднага се скрила в най-тъмния ъгъл на залата.

Един по един се събрали седемте братя на принц Ангъс. Двама от тях открили ужасеното момиче и го довлекли в краката на съкрушения баща. Все още притискайки трупа на сина си в ръце, принцът се надигнал и с гневни слова провъзгласил, че тя е виновна за гибелта на Лусън. Макар че Алис се обляла в сълзи, кършейки ръце и изричайки най-жарки клетви като доказателство за невинността си, Ангъс останал мрачен и непоклатим като скала. От тогава повече никой никога не видял тщеславната Алис ла Фер. През онази кошмарна нощ безследно изчезнало и тялото на Лусън.

Носели се слухове, че баща му го погребал в подножието на стръмните варовикови скали, защото именно през тази нощ загадъчно се появили древните символи, изсечени там.

В 1543 година един ирландец, нает за възпитател на най-младите потомци на фамилията Ла Фер, открил, че могат да бъдат разчетени само ако се използва древната писменост на келтите. След много усилия, той успял.

«Поразен от злокобна смърт, достоен воин,

роден от простосмъртна и от вълшебен принц,

отново ще възкръсне, но само веднъж

и с Божията промисъл ще отлети към небесата.

 

Това ще е съдбата на Лусън де Тистълуд,

сина първороден на славния принц Ангъс.

Бог на младостта, любовта и красотата от другия свят

и на Роуина, възлюблената му простосмъртна съпруга.»

Дали това е точният превод на древния надпис… Може само да се гадае… Така поне твърди легендата и мнозина от обитателите на Тистълуд Касъл непоколебимо вярват в нея. И още чакат, като си задават неизменния въпрос при всяко раждане на момче в имението: Дали това не е той?“