Клайв Стейпълс Луис
Отвъд безмълвната планета (19)

19.

Когато шествието наближи, Рансъм видя, че най-отпред хросите носят три товара с издължена и тясна форма. Крепяха ги върху главите си на групи по четирима. След тях идваха мнозина други, въоръжени с харпуни и явно охраняващи две същества, които му се сториха непознати. Когато навлязоха между двата най-високи монолита, светлината падаше иззад тях. Още не бе виждал толкова дребни същества на Малакандра. Предположи, че са двуноги, макар долните им крайници да бяха толкова дебели и тумбести, че се чудеше дали да ги нарече крака. Нагоре телата ставаха малко по-тесни, отколкото долу, което им придаваше леко крушовидна форма; главите пък не бяха нито кръгли като на хросите, нито издължени като на сорновете, а почти четвъртити. При всяка стъпка техните тесни, масивни ходила сякаш се впиваха в земята с излишна грубост. Скоро различи и лицата им като пъстра маса от буци и сбръчкана плът, обрамчена с някаква тъмна, чорлава растителност… Изведнъж с някаква неописуема промяна на възприятието той осъзна, че вижда хора. Двамата пленници бяха Уестън и Девайн, а той бе имал невероятната възможност да види за миг човешкото тяло едва ли не през очите на малакандрианците.

Първите от шествието се приближиха на няколко крачки от Оярса и оставиха товара си. Сега Рансъм видя, че това са телата на трима хроси, положени върху носилки от някакъв непознат метал; те лежаха по гръб и очите им не бяха затворени като на земни покойници, а се взираха безметежно към далечния златист покров над гората. В единия от покойниците Рансъм разпозна Хиой; разпозна и брат му Хияхи, който излезе напред и дълбоко се поклони пред Оярса, а след това заговори.

Отначало Рансъм не чу за какво става дума, защото цялото му внимание бе приковано към Уестън и Девайн. Те бяха обезоръжени и зорко пазени от хроси с харпуни в ръцете. Също като Рансъм, двамата не се бяха бръснали от кацането на Малакандра и изглеждаха бледи и изтощени. Уестън стоеше със скръстени ръце и върху лицето му бе застинал малко пресилен израз на отчаяние. Девайн, с ръце в джобовете, явно изгаряше от обида към целия свят. Макар да не им липсваше смелост, двамата очевидно смятаха, че има от какво да се боят. Обкръжени от стражата и залисани в неочакваната гледка, те още не бяха забелязали Рансъм.

Най-после до съзнанието му достигна какво говори братът на Хиой.

— Не се оплаквам за гибелта на тези двама, Оярса, защото когато нападнахме през нощта, хшовеките ужасно се изплашиха. Може да се каже, че това беше лов и двамата загинаха — все едно, че ги е убил хнакра. Но хшовеките убиха Хиой отдалече, с подло оръжие, без да ги е уплашил с каквото и да било. Сега той лежи тук, а беше (не че ми е брат, обаче целият хандрамит го знае) хнакрапунт и велик поет и нашата загуба е тежка.

Оярса проговори за пръв път, откакто бяха пристигнали пленниците.

— Защо убихте моя хнау? — запита той.

Уестън и Девайн трескаво се огледаха наоколо, търсейки кой говори.

— Божичко! — възкликна Девайн на английски. — Само не ми казвай, че имат високоговорител.

— Някой говори с корема си — отвърна Уестън с дрезгав шепот. — Доста разпространен трик сред диваците. Жрецът или шаманът се прави, че изпада в транс и после разиграва комедията. Номерът е да определиш шамана и да се обръщаш само към него, независимо откъде идва гласът; така го изкарваш от равновесие и показваш, че номерът няма да мине. Виждаш ли някое от тия страшилища да е изпаднало в транс? По дяволите… открих го.

Трябва да се признае, че Уестън беше надарен с изключителна наблюдателност — сред цялото множество той успя да открие единственото същество, което не стоеше изправено в поза на преклонение и очакване. Това се оказа един престарял хрос недалече от него. Съществото клечеше със затворени очи. Като пристъпи напред, Уестън зае предизвикателна поза и гръмко се провикна (познанията му за езика бяха съвсем оскъдни):

— Защо вие взима наши бум-бам? Ние много сърди на вас. Ние не страхува.

Според хипотезата на Уестън този начин на действие трябваше дълбоко да впечатли публиката. За жалост никой наоколо не споделяше неговата теория за поведението на стария хрос. Хросът — добре познат на всички, включително и на Рансъм — не бе дошъл с траурното шествие. Стоеше тук още от разсъмване. В никакъв случай не би могло да се каже, че искаше да прояви неуважение към Оярса; но трябва да се признае, че скоро след началото на церемонията го бе оборила онази слабост, която засяга престарелите хнау от който и да било вид и сега той се наслаждаваше на дълбока, освежаваща дрямка. Докато Уестън крещеше право в лицето му, хросът поразмърда единия си мустак но не отвори очи.

Отново се раздаде гласът на Оярса:

— Защо говориш на него? Аз те питам: защо убихте моя хнау?

— Вие пуска нас, тогава дрън-дрън — изрева Уестън срещу спящия хрос. — Вие мисли ние няма сила, мисли вие прави какво си иска. Не може. Голям главен човек в небе, той праща нас. Вие не прави какво аз казва, той идва, гърми всички вас… Бум! Бам!

— Не знам какво е това бум — изрече гласът. — Но защо убихте моя хнау?

— Кажи, че е станало без да искаме — прошепна Девайн на английски.

— Вече ти обясних — отвърна Уестън на същия език. — Ти не знаеш как да се държиш с туземците. Усетят ли, че отстъпваме, веднага ще ни прережат гърлата. Има само един начин — да ги сплашим.

— Добре де! Разигравай си цирка — промърмори Девайн. Очевидно бе почнал да губи вяра в съдружника си.

Уестън се изкашля и отново кресна срещу стария хрос:

— Ние убива него. Показва какво може прави. Кой не слуша нас — бум! бам! — убива него като този. Вие прави какво ние казва, ние дава вас много хубави неща. Виж! Виж!

За ужасно притеснение на Рансъм, Уестън измъкна от джоба си гердан от шарени мъниста и започна да го подрусва пред лицата на стражата, като се въртеше бавно и повтаряше:

— Хубав, хубав! Виж! Виж!

Резултатът от това начинание се оказа далеч по-бурен, отколкото би предположил дори самият Уестън. Човешко ухо никога не бе чувало толкова гръмотевичен взрив от звуци — джафкане на хроси, писукане на пфифлтриги и тътнещ рев на сорнове — като този, който раздра покоя на това свещено място и отекна от далечните планински стени. Даже из въздуха над главите им се раздаде едва доловимият звън на елдилски гласове. За своя чест Уестън пребледня, но не загуби кураж.

— Вие не реве срещу мен — викна той с всички сили. — Не мъчи прави мене страхува. Аз не страхува от вас.

— Прости на моя народ — изрече Оярса и дори неговият глас беше леко променен, — но никой не ревеше срещу теб. Само се смееха.

Ала Уестън не познаваше малакандрианското название на смеха; всъщност тази дума не му беше много ясна на който и да било език. Хапейки устни от унижение, Рансъм мислено се молеше експериментът с мънистата да е задоволил физика; уви, не познаваше Уестън. Последният забеляза, че шумът е стихнал. Знаеше, че следва желязното правило за укротяване на туземци: първо страх, после подкуп; а не беше човек, който се отчайва от един-два неуспеха. Когато отново започна да се върти като пумпал в забавен кадър, бършейки потта от челото си с лява ръка и старателно размахвайки гердана с дясната, дружният рев от гърлата на зрителите заглуши всичко, което се опитваше да каже; Рансъм обаче виждаше мърдащите му устни и не се съмняваше, че пак повтаря: „Хубав, хубав!“. Внезапно смехът стана още по-оглушителен. Изглежда, самата съдба се бе опълчила срещу Уестън. В неговия високо интелектуален мозък бяха почнали да се надигат смътни спомени за усилията, положени преди много години, за да развесели невръстната си племенница. Извил глава настрани, той приклякваше и подрипваше в някакво нескопосно подобие на танц; личеше, че здравата се е разпалил. Рансъм не го чуваше какво казва, но трябва да беше: „Гъди-гъди-гъди“.

Само дълбокото изтощение на великия физик прекрати неговия експеримент — най-успешният от този род, правен някога на Малакандра — а заедно с това и възторжената глъчка на публиката. Когато настана тишина, Рансъм чу Девайн да казва на английски:

— За Бога, Уестън, престани да се правиш на палячо. Не виждаш ли, че няма да стане?

— Да, май наистина не става — призна Уестън — и съм склонен да мисля, че са по-глупави, отколкото предполагахме. Какво ще речеш, дали да не опитам само още веднъж… или искаш ти да опиташ?

— О, по дяволите — изръмжа Девайн, после обърна гръб на своя съдружник, тръшна се на земята, извади табакерата си и запали цигара.

— Ще го дам на шамана — каза Уестън в краткото затишие, предизвикано от загадъчната постъпка на Девайн.

Преди някой да го спре, той прекрачи напред и се опита да надене мънистения гердан върху шията на престарелия хрос. Главата на хроса обаче се оказа прекалено голяма за тази операция и герданът само се намести на челото му като коронка, леко килната над едното око. Хросът леко размърда глава като куче, тормозено от мухи, тихичко изсумтя и продължи да спи.

Този път гласът на Оярса се обърна към Рансъм:

— Да не би събратята ти да са наранени в главите, Рансъм от Тулкандра? Или толкова се боят, че не могат да отговорят на въпросите?

— Според мен, Оярса — отвърна Рансъм, — те не вярват, че си тук. Освен това мислят, че всички тези хнау са като… като съвсем невръстни. Дебелият хшовек се мъчи да ги уплаши, а после да ги зарадва с подаръци.

Чувайки гласа му, двамата пленници рязко се завъртяха. Преди Уестън да заговори, Рансъм побърза да го прекъсне на английски:

— Слушай, Уестън. Това не е трик. Тук, в средата наистина има същество — ако се вгледаш внимателно, ще забележиш светлина или нещо подобно. И то е разумно поне колкото човек — изглежда, че живее безкрайно дълго. Престани да се държиш с него като с дете и отговаряй на въпросите. А ако искаш моя съвет, казвай само истината и недей да се перчиш.

— Е, поне им е стигнал умът колкото да те преметнат — изръмжа Уестън.

Но когато отново се обърна към спящия хрос — желанието да събуди предполагаемия шаман почваше да се превръща в мания — гласът му вече бе леко променен.

— Ние съжалява, че убил него — заяви Уестън, сочейки към Хиой. — Нямало убива. Сорнове казал ние води човек, дава него твоя голяма глава. Той (енергичен жест към Рансъм) идва с нас. Той много крив човек, бяга, не прави като нас какво казва сорнове. И ние бяга, иска връща него при сорнове, нека той прави какво казва ние и какво казва сорнове, разбира? Той не дава. Бяга, бяга, бяга. Ние бяга след него. Вижда голям черен, мисли той убива нас, ние убива него. Бум! Бам! Все заради крив човек. Той не бяга, той добър, ние не бяга след него, не убива голям черен, разбира? Ти взима крив човек — крив човек само неприятност — ти държи него, пуска нас. Той страхува от теб, ние не страхува. Слушай…

В този момент с непрестанния си рев срещу лицето на хроса Уестън най-сетне предизвика ефекта, за който се бореше толкова отдавна. Съществото отвори очи и с кротко объркване се вторачи насреща му. После, осъзнавайки постепенно цялата непристойност на своето поведение, бавно стана, поклони се почтително на Оярса и закуцука надолу през тълпата, без да усеща гердана преметнат над дясното му ухо и око. Уестън остана да гледа след него със зяпнала уста, докато горските стъбла скриха отдалечаващата се фигура.

Най-сетне Оярса наруши тишината:

— Достатъчно се посмяхме, време е да чуем верните отговори на нашите въпроси. Нещо не е наред с главата ти, хнау от Тулкандра. В нея има прекалено много кръв. Тук ли е Фирикитекила?

— Тук съм, Оярса — отвърна един пфифлтриг.

— Имаш ли в резервоарите изстудена вода?

— Да, Оярса.

— Щом е тъй, отведете дебелия хнау в дома за гости и облейте главата му със студена вода. Много пъти и с много вода. После го доведете обратно. А аз в това време аз ще се погрижа за моите мъртви хроси.

Уестън не разбра какво точно казва гласът — всъщност все още се мъчеше да разбере откъде точно идва — но изпадна в ужас, когато изведнъж мощните ръце на хросите го сграбчиха и го помъкнаха нанякъде. Рансъм охотно би му подвикнал няколко утешителни думи, но Уестън крещеше толкова силно, че нямаше да го чуе. Сега смесваше малакандрианския с английски и последното, което чу Рансъм, бе изтъняващ писък:

— Плаща за това… Бум! Бам!… Рансъм, за Бога… Рансъм! Рансъм!

— А сега — каза Оярса, когато отново се възцари тишина, — нека се погрижим за моите мъртви хнау.

При тия думи десет хроси се подредиха около носилките. Вдигнаха глави като по сигнал (макар че Рансъм не забеляза нищо подобно) и започнаха да пеят.

При запознанството с някое ново изкуство за всекиго идва момент, когато неизвестното досега сякаш леко приповдига крайчеца на завесата пред своята загадка и разкрива късче от необятните си възможности сред взрив от наслада, недостъпна за бъдещото, далеч по-пълно разбиране. За Рансъм бе настанал именно този миг в опознаването на малакандрианската песен. Най-напред той откри, че нейните ритми се градят върху кръв, различна от неговата, върху по-буен сърдечен ритъм и по жарка телесна топлина. Чрез познанията си за тези същества и обичта си към тях, той започна, макар и отчасти, да чува с техния слух. Чувство за огромни маси, летящи с фантастични скорости, за танцуващи великани, за вечно утешавана и неутешима скръб, за нещо неизвестно и все пак познато отколе — всичко това се разбуди в него още от първите басови звуци на погребалната песен и накара духа му да се преклони, сякаш отпред се разтваряха райските порти.

— Нека си тръгне оттук — пееха те. — Нека си тръгне, нека се разтвори и вече да не е тяло. Пуснете го, оставете го, нежно пуснете като камък от пръсти над стихнало езеро. Нека пада, слиза, потъва. Мине ли повърхността, няма различия, няма слоеве във водата, що отстъпва надолу и все надолу; всичко е цяло и ненаранено в тази прегръдка. Нека пътува; вече не ще се завърне. Нека слиза; хнау се издига от него. Това е втори живот, ново начало. Отвори се, о, пъстър свят без тегло и без бряг. Ти си втори, по-хубав; този е пръв и безсилен. Някога световете бяха горещи отвътре и раждаха живот, но само бледи растения, мрачни растения. Виждаме днес как децата им раснат скрити от слънце, в кътчета тъмни. Сетне небето създаде други светове; катерачи, гори пъстрокоси, нежни цветя. Първо бяха най-мрачните, сетне най-ярките. Първо рожбите на света, сетне слънчеви рожби.

Само толкова успя да си припомни и преведе по-късно. Когато песента свърши, Оярса каза:

— Нека разпръснем движенията, които бяха техни тела. Тъй Малелдил ще разпръсне световете, когато първите и безсилните се изтощят.

Той направи знак на един от пфифлтригите, който веднага стана и се приближи до телата. Продължавайки да пеят съвсем тихо, хросите се отдръпнаха на десетина крачки. Пфифлтригът докосна един по един тримата мъртви с някакъв малък предмет, който изглеждаше направен от стъкло или кристал, после се оттегли с грамаден жабешки скок. Ослепителна светлина накара Рансъм да затвори очи и за част от секундата в лицето му лъхна мощен вятър. После отново настана покой и трите носилки вече бяха празни.

— Божичко! — подхвърли Девайн. — На Земята тоя номер цена няма да има. Изцяло решава проблемите на убиеца как да се отърве от трупа, а?

Но Рансъм мислеше за Хиой и не му отговори; а след малко вниманието на всички бе привлечено от завръщането на изтормозения Уестън и неговата стража.