Клайв Стейпълс Луис
Отвъд безмълвната планета (10)

10.

Когато Рансъм се нахрани и опита още веднъж малакандрианската напитка, домакинът се изправи и влезе в лодката. Стори го като животно — гъвкавото тяло му позволяваше да подпре ръце върху дъното на лодката, докато краката оставаха на брега. Приключи операцията, като подметна задницата и опашката си на три-четири крачки във въздуха, а сетне се сгъна напред с пъргавина и точност, която би била просто недостъпна за някое земно животно с подобни размери.

Едва стъпило в лодката, съществото веднага излезе от нея и я посочи с ръка. Рансъм разбра, че то го кани да последва примера му. За жалост нямаше начин да зададе въпроса, който най-силно го вълнуваше в момента. Бяха ли хросите господстващият вид на Малакандра, а сорновете (въпреки човекоподобната си форма) — просто нещо като полуразумен добитък? Страстно се надяваше да е така. Но от друга страна хросите можеха да се окажат домашни животни на сорновете, които в такъв случай трябваше да са свръхразумни. Цялостният опит на човешката фантазия го караше да свързва свръхчовешкия разум с чудовищни телесни форми и безмилостна воля. Ако седнеше в лодката, краят на пътешествието би могъл да го отведе право в ръцете на сорновете. Но същевременно поканата на хроса можеше да е и златна възможност да напусне веднъж завинаги тия гъмжащи от сорнове гори.

Хросът вече почваше да се чуди на неговата явна недосетливост. Най-сетне усърдните покани накараха Рансъм да се престраши. Не си позволяваше и да мисли за раздяла с това същество; животинската му природа беше дълбоко шокираща, но копнежът да изучи един непознат език, а още повече плахото и все пак неудържимо привличане към необикновеното, както и чувството, че държи ключа на едно фантастично приключение — всичко това го бе обвързало с хроса много по-здраво, отколкото предполагаше. Той пристъпи в лодката.

Лодката се оказа без седалки. Имаше много висок нос и според Рансъм газеше невероятно плитко, а по-голямата й част се издигаше прекомерно високо над повърхността. Всъщност лодката почти не докосваше водата и с това донякъде приличаше на модерните европейски скутери. Беше привързана с нещо, напомнящо от пръв поглед въже; хросът обаче не го развърза, а просто го скъса на две, както човек би разкъсал парче омекнал шоколад или пластилин. После приклекна на кърмата и хвана греблото — гребло с толкова грамадна плоскост, че Рансъм се зачуди как изобщо може да бъде използвано, докато не си припомни отново колко леко е всичко на тази планета. Благодарение на дългото си тяло хросът гребеше без затруднения и то доста бързо, въпреки дълбочината на лодката.

През първите няколко минути каналът бе не по-широк от двайсет-трийсет метра и водеше между брегове, обрасли с пурпурните дървета. После заобиколиха един издаден навътре нос и Рансъм видя, че наближават далеч по-обширна водна площ — просторно езеро, почти море. Сега хросът започна да се отдалечава от брега крайно внимателно, като често сменяше посоката и се оглеждаше наоколо. С всяка минута ослепително синята шир ставаше все по-необятна; Рансъм често привеждаше глава, защото очите му не издържаха на блясъка. Откъм водата лъхаше задушлива топлина; наложи му се да свали ушанката и кожухчето, с което силно удиви хроса.

Предпазливо се изправи на крака и огледа малакандрианския пейзаж във всички посоки. Отпред и отзад се разстилаше искрящото езеро — ту осеяно с малки островчета, ту гладко и безметежно усмихнато към бледосиньото небе; Рансъм отбеляза, че слънцето е почти точно над главите им — намираха се в тропиците на Малакандра. Отляво и отдясно езерото се преливаше в сложна комбинация от вода и суша, която на свой ред преминаваше в гори от гигантските пурпурни треви. Но и в двете посоки тия мочурища или архипелази граничеха с назъбени стени от бледозеленикави планини, макар че Рансъм все още се колебаеше дали наистина да ги нарича „планини“ — толкова високи, стройни, остри, тесни и неуравновесени му се струваха. Откъм десния борд те бяха на не повече от километър и половина и сякаш само тясна гориста ивица ги делеше от водата; отляво бяха доста по-отдалечени, но все тъй внушителни — може би на десет-дванайсет километра от лодката. И напред, и назад те се издигаха покрай водната площ докъдето му стигаше погледът; всъщност лодката плаваше по наводненото дъно на величествен каньон с ширина над петнайсет километра и неизвестна дължина. На много места отвъд планинските върхове, а понякога и точно над тях се виждаха бухлатите розово-червеникави грамади, които Рансъм вчера бе помислил за облаци. Всъщност отзад планините сякаш нямаха склонове; приличаха на крепостни зъбери пред необятни плата, които на места ставаха по-високи от тях и докъдето стигаше поглед плавно се сливаха с малакандрианския хоризонт отляво и отдясно. Само право напред и право назад планетата бе прорязана от тази обширна клисура, която обаче изглеждаше като дребна пукнатина между платата.

Измъчван от любопитство спрямо тия червеникави облачни масиви, Рансъм се помъчи да запита със знаци какво представляват. Отговорът обаче се оказа твърде труден за езика на жестовете. С енергична жестикулация — предните му крайници бяха много по-гъвкави от човешките и се размахваха почти като камшици — хросът обясни, че въпросът е свързан с цялостната същност на възвишенията. Нарече ги с думата харандра. Ниските, влажни земи из каньона носеха името хандрамит. Рансъм веднага схвана: хандра — земя, харандра — висока земя, планина, хандрамит — ниска земя, долина. Казано накратко — възвишения и низини. Едва по-късно щеше да узнае колко важно е това разделение в местната география.

Докато траеше този разговор, хросът бе достигнал края на своето предпазливо корабоплаване. Бяха на около три километра от брега, когато съществото изведнъж престана да гребе и седна напрегнато, с високо вдигнато гребло; в същия миг лодката се люшна и полетя напред като изстреляна от катапулта. Очевидно бяха навлезли в някакво мощно течение. Само след няколко секунди вече се носеха с не по-малко от двайсет и пет километра в час, като подскачаха нагоре-надолу по странните, почти отвесни вълни с такъв бесен ритъм, какъвто не би предизвикало и най-мощното земно вълнение. Това преживяване неволно напомни на Рансъм за катастрофалния му опит да язди кон по време на военната служба; беше извънредно неприятно. Той се вкопчи с лява ръка за ръба на лодката, а с дясната избърса челото си — влажната жега, долитаща откъм водата, започваше да го измъчва. Запита се дали местните храни, а още повече местните напитки са наистина поносими за човешкия стомах. Слава Богу, че беше неподатлив на морска болест. Е, почти неподатлив. Почти…

Той бързо приведе глава извън борда. Топлината на синята вода го блъсна в лицето; стори му се, че зърна дълбоко долу да танцуват змиорки — дълги, сребристи змиорки. Призля му не веднъж, а няколко пъти поред. Сред тия страдания с поразителна яснота изплува позорният спомен как като малък бе преживял нещо подобно на детски празник… много, много отдавна на далечната родна планета. Сега изпитваше същия срам. Не така би трябвало да се появи пред една непозната раса първият представител на човечеството. Дали и хросите повръщаха? Дали спътникът му разбираше какво става? Стенещ и разтреперан, той се обърна към лодката. Съществото го държеше под око, но физиономията му изглеждаше безстрастна; едва много по-късно Рансъм щеше да се научи да разпознава чувствата по лицата на местните жители.

Междувременно течението сякаш набираше скорост. Описвайки широка дъга, лодката прекоси езерото, на двеста метра от другия бряг отново пое назад, сетне пак напред в шеметни спирали и осмици, пурпурните гори и стръмните върхове стремглаво отминаваха пред погледа на Рансъм и той с неволна ненавист си въобрази, че лъкатушният им маршрут следва гнусното гъмжило от сребристи змиорки. Бързо губеше всякакъв интерес към Малакандра — разликата между Земята и която и да било друга планета му се струваше нищожна в сравнение с жестоката разлика между вода и суша. Отчаяно се запита дали хросът не прекарва целия си живот върху водата. Може би щяха и да пренощуват в тази противна лодка…

Всъщност страданията му не траяха дълго. В един благословен миг подскачането престана, скоростта намаля и той видя, че хросът енергично удържа лодката на място. Все още плаваха, но сега бреговете от двете им страни бяха съвсем близо; водата буйно свистеше из тесния и очевидно плитък канал. Хросът скочи зад борда, вдигайки огромен фонтан от пръски; разтрепераният Рансъм го последва малко по-предпазливо. Оказа се във вода до коленете. За негово учудване хросът без никакво усилие вдигна лодката върху главата си, подпря я с лапа и изправен като гръцка кариатида се отправи към сушата. После двамата продължиха да крачат — ако клатушкането на късите крака и гъвкавите бедра на хроса можеше да се нарече „крачене“ — напред покрай канала. След няколко минути пред очите на Рансъм се разкри нов пейзаж.

Каналът се оказа не само плитчина, но и бързей — по-точно един от многото бързеи през следващия километър, по които водата летеше стремглаво надолу. Теренът се спускаше стръмно напред и каньонът — или казано на местен език хандрамитът — продължаваше на много по-ниско ниво. Стените му обаче не слизаха заедно с него и от сегашното си място Рансъм можеше ясно да различи релефа на местността. Отляво и отдясно чак до гладката линия на хоризонта се простираха все същите бледи, голи плата — предимно равни и само тук-там покрити с червените грамади, наподобяващи облаци. Сега ставаше ясно, че планинските върхове са разположени само по тяхната граница и ги обкръжават както долните зъби обкръжават езика. Рансъм бе поразен от острия контраст между харандра и хандрамит. Пурпурна, сапфиреносиня, жълта и бледорозова, клисурата се разстилаше пред него като наниз от скъпоценни камъни — разкошна пъстра инкрустация от гористи области, сред които вездесъщата вода ту чезнеше, ту отново се появяваше. Малакандра се оказваше далеч по-различна от Земята, отколкото бе започнал да предполага. Хандрамитът не беше истинска долина, променяща височината си заедно с планинската верига, към която принадлежи. Всъщност той нямаше нищо общо с планините. Беше просто огромна пукнатина или канал с променлива дълбочина, пресичащ високата и равна харандра; Рансъм вече започваше да подозира, че именно последната представлява истинската „повърхност“ на планетата — поне така би изглеждала за земните астрономи. Самият хандрамит сякаш нямаше край; равномерен и почти прав, той продължаваше напред като изтъняваща пъстра ивица, докато най-сетне се врязваше в хоризонта с тесен клинообразен процеп. Дотам трябва да има стотици километри, помисли Рансъм; доколкото можеше да прецени, от вчера насам беше преодолял петдесет или шейсет километра.

Слизайки покрай бързеите, двамата се добраха до мястото, където течението отново се изравняваше и хросът можеше пак да пусне на вода своята лодка. Попътно Рансъм научи местните думи за лодка, бързей, вода, слънце и нося; последната го заинтересува особено много, защото беше първият глагол в новия му речник. Освен това хросът енергично се мъчеше да му обясни някаква връзка или зависимост, като повтаряше и противопоставяше две двойки от думи: хроси-хандрамит и серони-харандра. Доколкото разбра Рансъм, съществото искаше да каже, че хросите живеят долу в хандрамита, а сероните горе в харандрата. Само че какво, по дяволите, представляваха тия серони? Голите простори на харандрата не изглеждаха подходящи за каквато и да било форма на живот. Може би хросите имаха митология — Рансъм не се съмняваше, че те са на доста ниско културно ниво — и сероните бяха някакви богове или демони.

Пътешествието продължи, придружено от чести, макар и постепенно отслабващи пристъпи на морска болест. Едва след няколко часа Рансъм осъзна, че серони може да е множественото число на сорн.

Отдясно слънцето залязваше. То слизаше към хоризонта много по-бързо, отколкото на Земята — поне що се отнася до ония области, които познаваше Рансъм — и в безоблачното небе почти нямаше и следа от пищните багри на земния залез. По някакъв странен, неуловим начин тукашното слънце му се стори различно от земното; но докато разсъждаваше над това, острите планински върхове се очертаха като черни силуети на небесния фон и хандрамитът помръкна, макар че на изток (вляво от тях) високите плата на харандрата все още излъчваха бледо розово сияние — далечни, равни и безметежни, сякаш се намираха в един друг свят на възвишен духовен покой.

Скоро Рансъм осъзна, че отново слизат на сушата, че стъпват по твърда земя и навлизат в дълбините на пурпурната гора. Но подскачането на лодката все още не го бе напуснало и почвата сякаш се люлееше под краката му; това усещане, подсилено от здрача и умората, превърна остатъка от пътешествието в неясно съновидение. Внезапно пред очите му затрептя светлина. Огън. Отблясъкът озаряваше високите надвиснали листа и Рансъм зърна звезди в пролуките между тях. Обкръжаваха го десетки хроси; струпани тъй гъсто и тъй наблизо те приличаха на животни много повече, отколкото самотния му спътник. Рансъм изпита лек страх, но далеч по-силно бе чувството за нещо нелепо и неуместно. Копнееше да види хора, независимо какви — даже Девайн и Уестън. Беше прекалено уморен, за да реагира по какъвто и да било начин на тия валчести глави и мъхнати муцуни. Изведнъж към него се втурнаха върволици от дребни, много по-ниски и по-пъргави фигури — малките хроси, децата им, ако можеше да ги нарече така. Настроението му мигновено се промени. Та те бяха просто забавни малки създания. Рансъм погали една от черните глави и се усмихна; съществото боязливо отскочи назад.

По късно той така и не успя да си припомни подробности от онази вечер. Имаше ядене и пиене, черните силуети непрестанно се щураха насам-натам, светлината на огъня се отразяваше в множество странни очи, докато накрая сънят го обори в някакво тъмно и очевидно закрито пространство.