Клайв Стейпълс Луис
Отвъд безмълвната планета (16)

16.

На следващото утро Рансъм се събуди с неясното усещане, че от плещите му е паднал тежък товар. После си спомни, че гостува на сорн и че това същество, което отбягваше още от мига на кацането, се бе оказало дружелюбно като хросите, макар и да не му вдъхваше същата обич. И тъй, на Малакандра вече нямаше какво да го плаши, освен Оярса. „Последното изпитание“ — помисли Рансъм.

Огрей му донесе храна и питие.

— А сега — запита Рансъм — как да се добера до Оярса?

— Аз ще те отнеса — каза сорнът. — Ти си прекалено дребен, за да минеш сам по този път, а аз с удоволствие ще посетя Малелдил. Хросите не биваше да те пращат насам. Те сякаш не могат да разберат по вида на едно животно какви дробове има и на какво е способно. Хросовска им работа. Ако беше умрял сред харандрата, щяха да съчинят поема за храбрия хшовек, как небето чернеело и звездите блестели хладно, а той вървял все напред и напред; накрая щяха да измислят каква хубава реч си казал, преди да умреш… и всичко това щеше да им се струва също тъй хубаво, както и ако си бяха поразмърдали главите, за да ти спасят живота, като те пратят по другия път.

— Аз обичам хросите — заяви Рансъм малко по-рязко, отколкото трябваше. — И мисля, че говорят много правилно за смъртта.

— Прави са да не се боят от нея, Ран-сум, но сякаш не я приемат разумно като част от самата природа на нашите тела — поради което често може да бъде избягната, докато те не полагат никакви усилия в тази насока. Например това е спасило живота на мнозина хроси, но един хрос никога не би се сетил за него.

И Огрей показа на Рансъм голяма бутилка, към която беше прикрепена гъвкава тръба с чаша накрая — очевидно нещо като кислороден апарат.

— Помириши го, щом изпиташ нужда, Дребосъче — каза сорнът. — А през останалото време го дръж затворено.

Огрей прикрепи апарата върху гърба му и преметна тръбата отпред. Рансъм неволно потръпна, когато ръцете на сорна го докоснаха; те имаха по седем ветрилообразно разположени пръста, бяха костеливи като лапки на птица… и съвсем студени. За да прогони тази реакция от мислите си, той запита къде е направен апаратът, защото досега не бе виждал нищо поне смътно наподобяващо фабрика или лаборатория.

— Ние го измислихме — каза сорнът, — а пфифлтригите го направиха.

— Защо правят такива неща? — запита Рансъм. Въпреки ограничения си словесен запас, отново се мъчеше да открие някаква политическа и икономическа схема на тукашния живот.

— Те обичат да правят всякакви неща — отговори Огрей. — Вярно, най-много обичат да правят безполезни неща, само за гледане. Но понякога това им омръзва и тогава правят за нас неща, които сме измислили — стига само да са сложни. Нямат търпение да правят прости неща, колкото и да са полезни. Но вече е време да тръгваме. Ти ще седиш на рамото ми.

Предложението беше изненадващо и малко страшно, но виждайки, че сорнът вече е приклекнал, Рансъм нямаше друг изход, освен да се изкатери по перушинестото му рамо, да седне до дългото, бледо лице, прегръщайки огромната шия с протегнатата си дясна ръка и да се подготви, доколкото му бе възможно, за този рискован начин на пътуване. После гигантът се изправи предпазливо и той огледа пейзажа от новата си петметрова височина.

— Добре ли си, Дребосъче? — запита сорнът.

— Много добре — отвърна Рансъм и пътешествието започна.

Походката беше може би най-нечовешкото качество на сорна. Той вдигаше крака много високо и ги отпускаше извънредно плавно. Рансъм неволно го сравняваше ту с дебнеща котка, ту с бавно крачеща кокошка или предпазливо пристъпващ кон; но самото движение не можеше да се сравни с походката на нито едно земно животно. Положението на пътника се оказа удивително удобно. След няколко минути той напълно се освободи от усещането за неестественост и главозамайване от височината. Вместо това чувство в мислите му нахлуха весели и дори умилителни сравнения. Сякаш отново беше хлапе и яздеше слона в зоологическата градина… или седеше върху раменете на баща си в още по-ранна възраст. Беше забавно. Доколкото можеше да прецени, движеха се с десет-дванайсет километра в час. Макар и свиреп, студът все пак се понасяше; а благодарение на кислородния запас нямаше затруднения с дишането.

Пейзажът, който виждаше от своя висок и потрепващ наблюдателен пост, беше суров. Хандрамитът не се забелязваше никъде. От двете страни на плиткия овраг, по който вървяха, се простираше чак до хоризонта един свят на голи, бледозеленикави скали, осеяни тук-там с големи червени петна. Там, където докосваше скалите, небето беше тъмносиньо, а в зенита ставаше почти черно и погледът на Рансъм срещаше звезди във всички посоки, освен около заслепяващото слънце. От сорна узна, че е бил прав в предположението си за близките граници на атмосферата. Даже по планинския ръб между харандрата и стените на хандрамита или из тясната низина, по която минаваше пътят, въздухът беше разреден като в Хималаите, тоест трудно поносим за хросите, а още сто-двеста метра по-нагоре, върху истинската повърхност на планетата, наречена харандра, не би оцеляло нищо живо. Именно затова сега крачеха през ослепителна, почти небесна светлина — тънкият атмосферен воал укротяваше само едва-едва космическото сияние.

По грапавата скала подскачаше сянката на сорна с Рансъм на рамото — неестествено ясна като сянката на дърво пред автомобилни фарове; блясъкът на скалата около нея беше болезнено ярък. Далечният хоризонт изглеждаше на една ръка разстояние. Пукнатините и неравностите по планинските склонове се виждаха ясно като в първобитна картина, създадена още преди хората да научат що е перспектива. Намираха се на границата на онези небеса, които Рансъм бе опознал в космическия кораб и сега върху тялото му отново се лееха лъчи, недостъпни за световете с тежко въздушно було. Той усети предишната бодрост, възвишената тържественост, трезвото и същевременно възторжено чувство, че му се предлагат жизненост и мощ в неприкрито, неизчерпаемо изобилие. Ако имаше достатъчно въздух в дробовете си, би се разсмял гръмогласно. Красотата започваше да се появява даже из близките околности. По ръба на долината, сякаш протекли на вълма от самата харандра, изникнаха огромни валчести купища от облачното розово вещество, което често бе виждал отдалече. Отблизо те изглеждаха твърди като камък, но в горната си част бяха бухнали, а долу се разпадаха на отделни стъбла като растителност. Първоначалното му сравнение с гигантски карфиол се оказа удивително точно — вкаменени глави карфиол с размера на катедрали и с цвета на бледа роза. Той запита сорна какво е това.

— Предишните гори на Малакандра — отвърна Огрей. — Някога из харандрата имало въздух и топлина. Ако можеше да се изкачиш жив дотам, и днес би открил, че е осеяна с кости на древни създания; а преди много хилядолетия я огласяла глъчката на живота. Тогава са израсли тези гори и сред техните дънери бродели мислещи същества, които вече отдавна са изчезнали от света. Те били покрити не с козина, а с обвивка като моята. Не плували във водата и не ходели по земята; плъзгали се из въздуха с широки, плоски крайници, които ги поддържали. Разказват, че били велики певци и по онова време червените гори кънтели от тяхната музика. Сега горите са вкаменени и само елдилите могат да бродят из тях.

— В нашия свят и днес има такива същества — каза Рансъм. — Наричаме ги птици. Къде е бил Оярса, когато се случило всичко това с харандрата?

— Където е и сега.

— И не е ли могъл да го предотврати?

— Не знам. Но един свят не може да бъде вечен, още по-малко пък отделен народ; това не е по законите на Малелдил.

Напред вкаменените гори ставаха все по-обширни и често се случваше в течение на половин час целият хоризонт на тази безжизнена и почти безвъздушна пустиня да пламти в ярки цветове като английска градина през лятото. Отминаха множество пещери, където живееха сорнове, както му обясни Огрей; върховете на някои канари бяха изпъстрени с безброй отвори и отвътре глухо долитаха неясни шумове. Там „работят“, казваше сорнът, но Рансъм така и не успя да разбере в какво точно се състои тази работа. Речта на Огрей доста се различаваше от тази на хросите. Никъде не се забелязваше следа от село или град — очевидно сорновете бяха необщителни и саможиви създания. Само нарядко нечие издължено бледо лице надникваше от някоя пещера и с дълбок тръбен глас поздравяваше пътниците, но най-често дългата долина — скалната улица на този мълчалив народ — беше безмълвна и пуста като самата харандра.

Едва след пладне, докато слизаха по пътя в една плитка падина, откъм отсрещния склон се зададоха трима сорнове. Рансъм имаше чувството, че не крачат, а се пързалят. Лекотата на този свят и съвършеното чувство за равновесие им позволяваха да се приведат напред под прав ъгъл към склона и да се носят надолу като платноходи, тласкани от попътен вятър. Това грациозно движение, величавият ръст и меките слънчеви отблясъци по пернатите им тела окончателно промениха чувствата на Рансъм спрямо този народ. „Людоеди“ — така ги беше нарекъл при онзи пръв поглед, докато се мяташе в хватката на Уестън и Девайн; сега „титани“ или „ангели“ му се струваха далеч по-подходящи названия. Изглежда, тогава не бе успял да види както трябва даже лицата им. Смяташе ги за призрачни, а те се оказваха просто величествени и първата му човешка реакция пред тяхната издължена аскетичност и дълбока безметежност сега изглеждаше колкото малодушна, толкова и просташка. Тъй би могъл да изглежда Парменидес или Конфуций в очите на някое невежо лондонско хлапе. Огромните бели създания се плъзнаха покрай Рансъм и Огрей, кимнаха като разлюлени дървета и отминаха.

Въпреки студа — който често го принуждаваше да слиза и да подтичва — Рансъм не искаше това пътешествие да свърши, но Огрей имаше други планове и далеч преди залез слънце спря за нощувка в дома на един престарял сорн. Доколкото разбра, целта бе да го покажат на великия учен. Пещерата, или по-точно казано системата от пещери, беше просторна и в множеството й стаи се трупаха безброй загадъчни предмети. Най-силно го заинтересува една сбирка свитъци от нещо като кожа, покрити със знаци — очевидно книги; казаха му обаче, че книгите на Малакандра са рядкост.

— По-добре е да помниш — твърдяха сорновете.

Когато Рансъм запита дали по този начин няма опасност да се загубят ценни знания, те отговориха, че Оярса помни всичко и може да възстанови каквото сметне за добре.

— Някога хросите имаха много книги с поезия — добавиха сорновете. — Но сега имат по-малко. Казват, че писането на книги убива поезията.

Стопанинът на пещерите бе придружен от множество други сорнове, които изглеждаха негови подчинени; отначало Рансъм ги сметна за слуги, но по-късно предположи, че са ученици или помощници.

Вечерният разговор не би представлявал интерес за земния читател, защото сорновете бяха решили, че този път Рансъм няма да пита, а ще отговаря на въпросите им. Ала това съвсем не бяха разхвърляните, изпъстрени с догадки въпроси на хросите. Сорновете се движеха систематично от земната геология към съвременната география, после към флората, фауната, човешката история, езиците, политиката и изкуствата. Когато откриеха, че Рансъм няма какво повече да им каже по дадена тема — а това обикновено ставаше твърде скоро — те веднага я изоставяха и преминаваха към следващата. Често успяваха по заобиколен път да извлекат от него повече знания, отколкото подозираше, че притежава — за целта явно използваха широките основи на някаква обща наука. Случайно подхвърлена забележка за дърветата, докато Рансъм се мъчеше да им обясни производството на хартия, запълваше празнотата в оскъдните му отговори на въпросите по ботаника; разказът за земната навигация можеше да хвърли нова светлина върху минералогията; а описанието на парната машина ги запозна със свойствата на въздуха и водата много по-добре от всички предишни усилия на Рансъм. Той бе решил от самото начало да бъде напълно откровен, защото всяко друго поведение би било колкото безполезно, толкова и недостойно за хнау. Слушателите дълбоко се поразиха от онова, което успя да им разкаже за човешката история — за войните, робството и проституцията.

— Това е защото нямат Оярса — каза един от учениците.

— Не, това е защото всеки един от тях иска сам да стане мъничък Оярса — възрази Огрей.

— Не са виновни — каза старият сорн. — Трябва да има управление, но как може съществата сами да се управляват? Животните трябва да бъдат управлявани от хнау, хнау от елдили, а елдилите от Малелдил. Тези създания нямат елдили. То е като да се мъчиш сам да се повдигнеш за косата… като да искаш да видиш цялата местност, когато си наравно с нея… като женска, която се мъчи сама да зачене.

Особено силно впечатление им направиха две неща, свързани с нашия свят. Едното бе каква огромна част от енергията ни е посветена на проблема за вдигане и пренасяне на предмети. Другото бе, че при нас съществува само един вид хнау — според тях това би трябвало да окаже пагубно влияние върху чувството за състрадание и дори върху разума.

— Вашата мисъл сигурно е изцяло подвластна на кръвта — каза старият сорн. — Защото не можете да я сравните с мисълта, зародена в чужда кръв.

За Рансъм разговорът бе изтощителен и крайно неприятен. Но когато най-сетне си легна да спи, той не мислеше нито за човешката голота, нито за собственото си невежество. Мислеше за древните гори на Малакандра и се питаше какво ли е да израснеш тук, виждайки само на няколко километра една пъстроцветна и недостъпна земя, която някога е била обитавана.