Клайв Стейпълс Луис
Отвъд безмълвната планета (14)

14.

Докато крачеше към гората, Рансъм не можеше да мисли за нищо друго, освен дали насреща му няма да долети нов куршум, изстрелян от Уестън или Девайн. Предполагаше обаче, че те вероятно все още го искат по-скоро жив, отколкото мъртъв и тази надежда, заедно с усещането, че хросът го наблюдава, му даде сили да продължи напред с привидно небрежна походка. Дори и когато навлезе в гората, той все още се чувстваше сериозно застрашен. Дългите голи стъбла щяха да му послужат за „прикритие“ само ако се намираше на значително разстояние от враговете, а те можеха да се спотайват съвсем наблизо. Мъчеше го непреодолимо желание да извика на Уестън и Девайн, че се предава; самооправдаваше се с мисълта, че по този начин ще ги отдалечи от тукашните места, защото те вероятно ще го отведат при сорновете и повече няма да закачат хросите. Но Рансъм имаше известни познания по психология и бе чувал за подсъзнателния импулс на беглеца да се предаде — даже лично го бе изпитвал в сънищата си. Вероятно нервното напрежение го подвеждаше към подобен избор. Така или иначе, твърдо бе решил занапред да се подчинява на хросите и елдилите. Досегашните му опити да разчита на собствения си разум в тукашната среда бяха завършили трагично. Отхвърляйки предварително всяко бъдещо малодушие, той категорично си каза, че ще се добере до Мелдилорн, ако това изобщо е възможно.

Решението му се стори още по-правилно тъкмо защото имаше най-мрачни подозрения относно пътуването. Доколкото бе разбрал, трябваше да пресече харандрата, където живеят сорновете. Всъщност доброволно тръгваше към капана, от който се бе мъчил да избяга през целия си престой на Малакандра. (Тук малодушието за пръв път се опита да надигне глава. Той го отблъсна.) И дори ако преодолееше сорновете и стигнеше до Мелдилорн, кой или какво щеше да се окаже Оярса? За разлика от хросите, както зловещо бе намекнал Хуин, Оярса нямаше нищо против да пролее кръвта на хнау. Освен това под негова власт бяха не само хросите и пфифлтригите, но и сорновете. Може би щеше да излезе, че той е просто върховният сорн. При тази мисъл малодушието отново се размърда. Сред обществото на хросите в неговото съзнание постепенно бяха повехнали древните земни страхове от някакъв хладен, чужд разум със свръхчовешка мощ и нечовешка жестокост, ала сега те отново се надигаха на решителна борба за предишното си място. Но Рансъм твърдо продължи напред. Щеше да отиде в Мелдилорн. Невъзможно е, каза си той, хросите да се подчиняват на някакво зло и чудовищно същество; те самите му бяха казали — наистина ли? вече не беше сигурен — че Оярса не е сорн. Бог ли беше тогава? Или може би идол, пред който сорновете искаха да го принесат в жертва? Но макар че говореха странни неща за Оярса, хросите категорично отричаха да е бог. Според тях имаше само един бог — Малелдил Млади; а и просто не можеше да си представи Хиой или Хнохра да се прекланя пред някакъв окървавен идол. Разбира се, освен ако в крайна сметка не се окажеше, че хросите наистина са изцяло под властта на сорновете — безпомощни роби, превъзхождащи своите господари във всяко морално отношение, но интелектуално по-слаби и поради това зависими. Подобен свят изглеждаше доста странен, но напълно възможен; на дъното — героизъм и поезия, по-горе — хладен научен интелект, а над всичко това — някакво зловещо суеверие, което интелектът няма сила да отхвърли, защото се е оказал безпомощен срещу отмъщението на пренебрегнатата емоционална бездна. Невежи, дивашки брътвежи… но тук Рансъм прекъсна мисълта си. Вече знаеше прекалено много, за да си позволи подобни приказки. Както всеки земен учен, той би нарекъл елдилите обикновено суеверие, ако някой му разкажеше за тях, но не и сега, след като сам бе чул гласа на елдил. Не, Оярса беше реална личност… ако можеше да се нарече с тази дума.

Вървеше от около час и вече наближаваше пладне. Засега определяше посоката без затруднения; трябваше само да продължава нагоре и рано или късно непременно щеше да излезе от гората в подножието на скалната стена. Чувстваше се удивително добре, макар и дълбоко смирен. Безмълвният, пурпурен горски сумрак се разстилаше около него както през първия му ден на Малакандра, ала всичко останало бе променено. Сега си припомняше онова време като кошмар, а тогавашното си настроение — като някаква болест. Хленч, объркване, самосъжаление, сковаващо отчаяние… Сега, в светлината на доброволно поетия дълг, той продължаваше да усеща страх, но същевременно изпитваше трезва увереност в себе си и света, а даже и частица удоволствие. Това беше разликата между сухопътен човек в потъващ кораб и опитен ездач върху побеснял кон — дори и да загине, ездачът не търпи безпомощно, а се бори.

Около един час след пладне той изведнъж излезе от гората под ярките слънчеви лъчи. Беше само на двайсетина метра от почти отвесните планински зъбери — прекалено близо, за да види върховете им. Право отсреща в гънката между два от тях се изкачваше нагоре нещо като долина — непреодолимо стръмна долина, всъщност едва забележима хлътнала дипла, която отначало беше стръмна като земен покрив, а по-нататък ставаше почти отвесна. Стори му се, че най-горе тя даже надвисва напред като вкаменена вълна, застинала миг преди да рухне надолу, но Рансъм реши, че това може и да е илюзия. Запита се каква ли е представата на хросите за път.

Отправи се на юг по неравната тясна ивица между гората и скалите. Непрестанно трябваше да преодолява стръмните гънки на предпланините и дори в този лек свят задачата се оказа крайно изморителна. След около половин час отпред се появи поток. Тук Рансъм навлезе в гората и след като наряза солиден запас от ниската растителност, седна да обядва край водата. Когато привърши, той натъпка в джобовете си недоядената храна и продължи напред.

Скоро започна да го обзема тревога, защото ако изобщо можеше да се изкачи догоре, трябваше да го стори по светло, а следобедът вече отиваше към средата си. Но страховете му бяха напразни. Когато целта се появи, той я разпозна от пръв поглед. Отляво имаше просека през гората — трябва да бе стигнал някъде над селото на хросите — а отдясно видя пътя: тесен корниз, на места даже улей, изсечен стръмно нагоре по склоновете на долина като онази, която бе видял неотдавна. Дъхът му спря. Тази безумно стръмна, чудовищно тясна стълба без стъпала водеше все нагоре и нагоре, докато се превръщаше в едва забележима нишка по бледозелената скална стена. Но нямаше време да стои и да съзерцава. Не можеше да се похвали с кой знае колко точен окомер, ала не се съмняваше, че разстоянието догоре е повече от алпийско. Едва ли щеше да го преодолее преди залез слънце. И той незабавно започна да се катери.

На Земята подобно пътешествие би било невъзможно; човек на неговата възраст и с неговото телосложение би грохнал още през първите петнайсет минути. Тук Рансъм отначало изпита възторг от лекотата на движенията си, а сетне шемет от поразителната стръмнина и дължина на изкачването, което дори и в благоприятните условия на Малакандра скоро го възнагради с провиснали плещи, болки в гърдите и треперещи колене. Но това не беше най-лошото. Вече долавяше в ушите си тънък звън и забеляза, че въпреки напрегнатите усилия по челото му не избива пот. Студът се засилваше с всяка крачка, изсмуквайки жизнените му сили по-стръвно и от най-жестоката жега. Устните му вече бяха напукани; от задъханото му гърло излитаха бели облачета; пръстите му се вцепеняваха. Катереше се нагоре през един безмълвен арктически свят и вече преминаваше от английската към лапландската зима. Това го изплаши и той реши, че трябва да си почине сега или никога; седнеше ли стотина крачки по-нагоре, повече нямаше да стане. Приседна за няколко минути, разтривайки тялото си с длани. Гледката оттук беше ужасяваща. Хандрамитът, негов единствен свят от няколко седмици насам, изглеждаше като тънка пурпурна пукнатина, сгушена сред необятната равна пустош на харандрата, която вече ясно се различаваше отсреща, между и над планинските върхове. Умората продължаваше да го мъчи, но той разбра, че трябва да тръгне, или да умре.

Светът ставаше все по-странен. Сред хросите Рансъм почти бе загубил чувството, че се намира на чужда планета; сега усещането се завърна с опустошителна сила. Вече не можеше да нарече това място „светът“, или дори просто „свят“ — то беше планета, звезда, вселенски простор на милиони километри от истинския човешки свят. Невъзможно бе да си припомни какво е изпитвал към Хиой, Хуин, елдилите или Оярса. Струваше му се фантастично, че е допускал да има някакви задължения пред подобни страшилища — а може би просто халюцинации — срещнати в едно затънтено кътче на космоса. Та той нямаше нищо общо с тях, беше човек. Защо, защо Уестън и Девайн го бяха пуснали да се скита сам?

Но същевременно твърдото решение, взето още докато можеше да разсъждава, го тласкаше неотклонно напред. Често забравяше накъде върви и защо. Движението му придоби чисто механичен ритъм — от умората към покой, от покоя към непоносим студ, от студа към ново движение. Забеляза, че хандрамитът — вече само нищожна частица от пейзажа — е изпълнен с нещо като мъгла. Докато живееше долу, никога не бе забелязвал мъгла. Може би така изглеждаше въздухът на хандрамита, погледнат отгоре; тук въздухът определено беше по-друг. Със сърцето и дробовете му ставаше нещо нередно — нещо, което не би могло да се обясни само с умората и студа. И макар че не виждаше сняг, наоколо се разливаше необичайно ярка светлина. Тя се засилваше, ставаше все по-рязка и бяла, а небесната синева тъмнееше, никога не я бе виждал такава на Малакандра. Всъщност небето вече не беше синьо, а почти черно и очертаните върху него остри скални зъбери бяха като в представата на Рансъм за лунен пейзаж. Започваха да се появяват звезди.

Внезапно той осъзна какво означават тези явления. Над него въздухът беше съвсем малко, почти на привършване. Атмосферата на Малакандра лежеше главно в хандрамитите; над истинската повърхност на планетата тя беше съвсем тънка, или изобщо не съществуваше. Ако догоре оставаха повече от петдесетина метра, човек просто не би могъл да диша там. Рансъм се запита дали хросите нямат по-мощни дробове и без да знаят са го изпратили на неминуема смърт. Но още преди да довърши мисълта, той забеляза, че ослепително блесналите върхове на черния небесен фон сега са наравно с него. Вече не се катереше. Отпред пътят продължаваше като плитък овраг, граничещ наляво с върховете на най-високите скални кули, а надясно с полегат каменен склон, които се издигаше към истинската харандра. Тук все още можеше да диша, макар и с цената на невероятни усилия, главозамайване и болка. Но най-лошото беше ослепителният блясък пред очите му. Слънцето залязваше. Хросите би трябвало да предвидят това; дори и те не биха могли да оцелеят сред нощната харандра. Продължавайки да се тътри напред, той подири с поглед кулата на Огрей, каквото и да представляваше тя.

Няма съмнение, че съзнанието му преувеличи онзи интервал, през който се влачеше по пътя и гледаше как сенките на зъберите бавно се издължават. Всъщност едва ли бе минало много време, докато зърна отпред светлина, подчертаваща мрака на околния пейзаж. Опита се да тича, но тялото му не се подчини. Препъвайки се от слабост и вълнение, той забърза към светлината; помисли, че вече е стигнал, сетне откри, че тя е много по-далече, отколкото бе предполагал; удържа се на ръба на отчаянието; отново закуцука напред и накрая се добра до отвора на нещо като пещера. Светлината вътре трептеше и насреща му лъхна блажена топлина. Огън! Той влезе в пещерата, с несигурни стъпки заобиколи огъня и спря, продължавайки да примигва от светлината. Когато най-сетне очите му привикнаха, различи просторна зала със стени от гладка, зелена скала. В нея имаше две неща. Едното, танцуващо по стените и свода, беше огромната, ъгловата сянка на сорн; другото, клекнало под нея, беше самият сорн.