Клайв Стейпълс Луис
Отвъд безмълвната планета (1)

1.

Едва бяха престанали да се ръсят сетните капки на поройния дъжд, когато Пешеходеца натъпка картата в джоба си, намести раницата по-удобно върху морните си рамене и като излезе изпод прикритието на голямото кестеново дърво, прекрачи към средата на пътя. През една пролука в облаците откъм запад се лееха ослепително жълтите лъчи на залеза, но отпред, над хълмовете, небето имаше цвят на тъмен гранит. От всяко дърво, от всяко стръкче трева се стичаха бистри капки, а пътят блестеше като река. Без да губи време в съзерцаване на пейзажа, Пешеходеца незабавно потегли с решителната крачка на опитен пътешественик, който твърде късно е осъзнал, че ще се наложи да върви по-дълго, отколкото е предполагал. И наистина беше така. Нямаше желание да поглежда назад, но ако решеше да го стори, би могъл да зърне църковната камбанария на Мъч Надърби, а тази гледка навярно би изтръгнала от устните му проклятие по адрес на негостоприемното хотелче, което бе отказало да го подслони, макар че очевидно пустееше. Нещата се бяха променили от времето на последната му екскурзия из тия места. Вместо добродушния стар собственик, с когото бе разчитал да се срещне, момичето от бюфета на хотелчето спомена за някаква си „госпожа“, а въпросната госпожа явно принадлежеше към оная фанатична порода британски хотелиери, които смятат наемателите за нещо като природно бедствие. Сега му оставаше само надеждата след десеткилометров преход да се добере до Стърк от другата страна на хълмовете. Според картата там трябваше да има странноприемница. Пешеходеца беше достатъчно опитен, за да не храни кой знае какви надежди в това отношение, но просто не виждаше друга възможност за подслон на достъпно разстояние.

Крачеше бързо и упорито, без да се оглежда наоколо, като човек, който чрез някакви интересни размисли се бори срещу скуката на дългия път. На възраст беше някъде около трийсет и пет или четирийсет години, висок, но с поотпуснати рамене и облечен с типичната немарливост на интелигент сред природата. От пръв поглед човек би могъл да го вземе за лекар или учител, макар че му липсваха светските маниери на единия и неопределената завеяност на другия. Всъщност беше филолог и преподавател в Кембридж. Наричаше се Рансъм.

На тръгване от Надърби се бе надявал да намери подслон за през нощта в някоя гостоприемна ферма още преди да стигне до Стърк. Но местността отсам хълмовете изглеждаше почти необитаема. Дърветата из тоя затънтен край бяха малко, тук-там се мяркаха килнати плетове около буренясали ниви, засети предимно със зеле и ряпа. Тукашните пущинаци не привличаха туристи като плодородните области южно от Надърби, а хълмовете ги деляха от индустриалните райони отвъд Стърк. С наближаването на вечерта птиците замлъкнаха и настана безмълвие, необичайно дори за глухата английска провинция. Звукът на собствените му крачки по чакълестия път отекваше някак тревожно.

Беше изминал около три километра, когато зърна отпред светлина. Вече се намираше в подножието на хълмовете и наоколо царуваше почти пълен мрак, тъй че за известно време в душата му отново припламна надеждата за гостоприемна ферма, докато се приближи достатъчно, за да различи източника на светлина, който се оказа съвсем малка и доста грозна тухлена къщурка, датираща от миналия век. Когато наближи отворената врата, отвътре изхвръкна някаква жена и едва не се блъсна в него.

— Извинявайте, сър — възкликна тя. — Мислех, че е моят Хари.

Рансъм я запита дали нейде преди Стърк ще се намери място за пренощуване.

— Не, сър — каза жената. — По-близо от Стърк няма къде. Обаче може да ви подслонят в Надърби.

Говореше с жалостив и кротък гласец, сякаш мислите й бяха заети с нещо друго. Рансъм обясни, че вече си е опитал късмета в Надърби.

— Е, тогава просто не знам, сър — отговори жената. — Преди Стърк няма почти никакви къщи, поне не като за вас. Нищо няма, освен „Нагорнището“, където работи моят Хари, пък аз си помислих, че точно оттам идвате, сър, та затуй изскочих, като ви чух, щото си рекох, че сигурно ще да е той. Отдавна трябваше да се е прибрал.

— „Нагорнището“ — повтори Рансъм. — Какво е това? Ферма ли? Няма ли да ме приютят?

— О, не, сър. Нали разбирате, откакто умря мис Алис, там няма никой, освен професора и онзи джентълмен от Лондон. Не разчитайте да ви приютят, сър. Ами че те даже слуги не държат, освен моя Хари да им поддържа пещта, ама и него не пускат в къщата.

— Как се казва този професор? — запита Рансъм със смътна надежда.

— Право да си кажа, не знам, сър — отвърна жената. — Другият джентълмен е мистър Девайн, а пък Хари разправя, че онзи с него бил професор. Ама той не ги разбира много тия работи, щото си пада малко слабоумен, та затуй не обичам да се прибира по мръкнало, обаче те обещаха никога да не го задържат след шест вечерта. И защо да го задържат, като си върши работата момчето?

Монотонният глас и ограниченият речников запас на жената не бяха особено подходящи за изразяване на вълнение, но Рансъм стоеше достатъчно близо, за да я усети, че трепери и е готова да се разплаче. Хрумна му, че би трябвало да се обади на загадъчния професор и да го помоли да отпрати момчето вкъщи; а само част от секундата по-късно му хрумна още, че щом веднъж попадне в имението — между хора от своята черга, така да се каже — би било съвсем нормално да приеме една сърдечно предложена нощувка. Не се знае дали мислите му бяха протекли точно така, но внезапно той откри, че смътната идея да отскочи до „Нагорнището“ е придобила твърдостта на категорично решение. Когато сподели това си намерение, жената възкликна:

— Много ви благодаря, сър, камък ми падна от сърцето. Дано не ви затрудни да го изведете пред портата на пътя за насам, преди да си тръгнете. Нали ме разбирате, сър, ако му обърнете гръб, момчето просто ще си остане там — толкова го е страх от професора, че без негова заповед изобщо няма да се прибере.

Рансъм я успокои доколкото можеше, после се сбогува с жената, която го увери, че след пет-шест минути ще зърне „Нагорнището“ вляво от пътя. Сега крачеше бавно и мъчително, защото мускулите му се бяха вдървили от спирането.

Вляво от пътя не се виждаха нито светлини, нито каквото и да било, освен равно поле и някаква тъмна маса, вероятно храсталак или ниска горичка. Стори му се, че минаха доста повече от пет минути, докато се добра дотам и разбра, че е сгрешил. Мрачният масив се оказа отделен от пътя със солиден жив плет, в който имаше бяла дървена порта; колкото до дърветата, които надвиснаха над него, докато оглеждаше портата, те не бяха началото на горичка, а само залесен пояс и гаснещото небе прозираше през короните им. Вече нямаше съмнение, че това трябва да е входът на „Нагорнището“ и че отвъд дърветата вероятно се спотайват къща и градина. Рансъм се опита да отвори, но портата беше заключена. За момент той постоя нерешително, потиснат от безмълвието и гъстеещия мрак. Чувстваше се изтощен и първата му идея бе да продължи по пътя за Стърк; трябваше обаче да изпълни поетото задължение пред жената. Знаеше, че при добро желание човек би могъл да се провре през живия плет. Не че изпитваше подобно желание. Представяше си колко глупаво би изглеждал, ако налетеше на някой застаряващ чудак — тъкмо такива хора заключват портите си в селските области — и се опиташе да му разправи нелепата история за нещастната майка, обляна в истерични сълзи само защото малоумният й потомък бил закъснял с половин час да се прибере от работа. Все пак Рансъм вече бе съвсем наясно, че ще трябва да влезе и тъй като човек не може да се провира през жив плет с товар на гърба, той смъкна раницата и я метна отвъд портата. Точно в този момент му се стори, че допреди миг все още не е бил взел окончателно решение — но сега вече просто се налагаше да проникне в градината, та макар и само за да прибере багажа си. Обзет от гняв към жената и към самия себе си, той застана на четири крака и започна да се промъква през жилавия храсталак.

Операцията се оказа далеч по-трудна, отколкото бе предполагал и минаха няколко мъчителни минути, докато най-сетне се изправи сред влажния сумрак оттатък оградата, разтривайки лицето и ръцете си, пострадали от многобройни срещи с тръни и коприва. Пипнешком се добра до портата, намери раницата и едва сега хвърли поглед наоколо. На алеята беше малко по-светло, отколкото под дърветата и Рансъм различи голяма каменна къща, до която се стигаше през занемарена и буренясала морава. На няколко крачки от него алеята се раздвояваше — дясното отклонение завиваше плавно към предната врата на къщата, докато лявото продължаваше право напред, вероятно към задния двор. Забеляза, че това отклонение е прорязано от дълбоки коловози — в момента запълнени с дъждовна вода — сякаш наскоро по него бяха минавали тежко натоварени каруци. Другото, по което се отправи към къщата, беше обрасло с мъх. В самата къща нямаше и помен от светлина — част от прозорците бяха с плътно залостени капаци, другаде липсваха даже завеси, но така или иначе всички изглеждаха безжизнени и негостоприемни. Единственият признак за живот бе плътната колона от пушек, която се издигаше иззад къщата — по гъстотата й човек би могъл да предположи, че там трябва да има не просто кухня, а цяла фабрика, или поне общинска пералня. Нямаше никакво съмнение, че „Нагорнището“ е последното място на този свят, където биха удостоили с нощувка един непознат пришълец и Рансъм, който вече бе изгубил доста време в проучване на имението, щеше да си тръгне начаса, ако не беше обвързан със злополучното обещание пред жената.

Изкачи се по трите каменни стъпала към верандата, дръпна звънеца и зачака. След малко позвъни отново и седна на дървената скамейка в края на верандата. Седя толкова дълго, че макар нощта да бе топла и ясна, потта по лицето му взе да засъхва и по раменете му плъзнаха леки тръпки. Вече се чувстваше твърде изтощен и навярно това му попречи да стане и да позвъни за трети път; а може би апатията му се дължеше на безметежния покой в градината, красотата на лятното нощно небе и и далечните крясъци на бухал, които сякаш още по-силно подчертаваха пълното спокойствие на околната местност. Вече бе започнал да се поддава на лека дрямка, когато изведнъж нещо го изтръгна от унеса. Отнейде долиташе странен шум — някакво неравномерно тътрене и блъскане, смътно напомнящо футболно меле. Той се изправи. Вече нямаше никакво съмнение за произхода на шума. Някъде наблизо хора с ботуши се биеха, боричкаха или играеха някаква странна игра. Освен това крещяха. Не успя да различи думите, но най-често долавяше отривистите едносрични възгласи на сърдити и задъхани мъже. В момента Рансъм съвсем не жадуваше за приключения, но в душата му вече бе започнало да се оформя убеждението, че трябва да провери какво става, когато от полумрака долетя много по-силен вопъл, в който можеха да се различат думите: „Пуснете ме. Пуснете ме.“ Секунда по-късно викът се повтори: „Не ща да влизам там. Пуснете ме да си вървя.“

Рансъм захвърли раницата си, прескочи стъпалата на верандата и се втурна към задния двор с цялата бързина на вдървените си нозе. Осеяната с кални локви и коловози алея наистина го изведе в нещо като двор, но обкръжен с необичаен брой бараки и пристройки. За миг пред очите му се мярна висок комин, ниска вратичка, изпълнена с червеникавия отблясък на пламъци и нещо огромно, заоблено и черно на фона на звездите — може би куполът на малка обсерватория; после цялото му внимание се насочи към фигурите на трима мъже, които се боричкаха толкова близо до ъгъла, че едва не връхлетя върху тях. Още щом ги зърна, Рансъм разбра, че централната фигура, която другите двама удържаха въпреки отчаяните й усилия, трябва да е малоумният Хари. Искаше му се да изреве гръмогласно: „Какво правите с горкото момче?“, но в действителност от гърлото му излетя само сконфузеното възклицание:

— Хей! Какво така…

Тримата противници се отдръпнаха и момчето захленчи с гъгнив глас.

— Ще разрешите ли да запитам — обади се по-едрият от двамата мъже — кой сте вие, мътните да ви вземат и какво търсите тук.

В гласа му звучаха тъкмо ония властни и заплашителни нотки, които Рансъм за свое голямо съжаление не бе успял да използва преди малко.

— Аз съм турист — отвърна Рансъм — и обещах на една бедна жена…

— По дяволите жената — отсече непознатият. — Как влязохте?

— През живия плет — обясни Рансъм вече малко по-самоуверено, защото започваше да се ядосва. — Не знам какво правите с това момче, но…

— Би трябвало да си имаме куче в тая къща — подхвърли едрият мъж на спътника си, без да обръща внимание на Рансъм.

— И щяхме да си имаме, ако не беше настоял да използваш Тартар за онзи експеримент — отвърна мъжът, който бе мълчал досега. Макар и висок почти колкото първия, той беше по-строен и явно по-млад, а гласът му звучеше някак познато.

Рансъм реши да започне разговора отначало.

— Вижте какво — каза той. — Не знам какво правите с това момче, но вече става късно и е крайно време да го пуснете да си върви. Нямам никакво намерение да се меся в личните ви дела, обаче…

— Кой сте вие? — троснато запита едрият мъж.

— Името ми е Рансъм, ако това ви интересува. И смятам…

— Ама че работа! — сепна се по-слабият. — Да не би да сте онзи Рансъм, дето учеше в Уедъншоу?

— Да, посещавах тамошното училище — потвърди Рансъм.

— Така си и помислих, още щом те чух. Аз съм Девайн. Не ме ли помниш?

— Естествено. Трябваше да се сетя от самото начало! — възкликна Рансъм и двамата се здрависаха с характерната за подобни срещи пресилена сърдечност. Всъщност, доколкото си спомняше Рансъм, Девайн беше най-противното хлапе в цялото училище.

— Трогателно, нали? — продължаваше Девайн. — Старата дружба ни настига дори сред пущинака между Стърк и Надърби. И ние със стегнати от вълнение гърла си припомняме неделните вечери в училищната църква. Ти сигурно не познаваш Уестън. — Той посочи своя едър и гръмогласен спътник. — Знаменитият Уестън. Нали знаеш, великият физик. За закуска си маже Айнщайн на филийка и пие по чаша кръв от Шрьодингер. Уестън, да те запозная с моя стар приятел и съученик Рансъм. Доктор Елуин Рансъм. Знаменитият Рансъм, ще знаеш. Великият филолог. За закуска си маже Джеспърсън на филийка и пие по чаша кръв…

— Изобщо не съм чувал за него — заяви Уестън, който продължаваше да държи за яката нещастния Хари. — И дълбоко се лъжеш, ако очакваш да кажа, че ми е приятно да се запозная с този натрапник в собствената ми градина. Не ме интересува къде е учил и за какви невежи дивотии прахосва сега парите, които би трябвало да отиват изцяло за научни изследвания. Искам само да разбера какво търси тук, а след това час по-скоро да му видя гърба.

— Не ставай глупак, Уестън — възрази Девайн с по-сериозен глас. — Пристигането му тук е просто невероятен късмет. А ти не се стягай много, Рансъм. Ще видиш, под грубата външност на Уестън се крие златно сърце. Нали нямаш нищо против да седнем на чашка и да похапнем нещичко?

— Много любезно от твоя страна — каза Рансъм. — Обаче момчето…

Девайн го дръпна настрани и шепнешком обясни:

— Не е с всичкия си. Обикновено работи като пчеличка, но понякога го прихваща. Искахме просто да го вкараме в банята за час-два, додето се поукроти. Не можехме да го пуснем в сегашното му състояние. Само доброто му мислехме. Ако искаш, сега можеш да го отведеш при майка му, а после ела да пренощуваш.

Рансъм се чувстваше дълбоко объркан. В цялата сцена имаше нещо твърде подозрително и зловещо, което го убеждаваше, че се е натъкнал на някаква криминална история, ала от друга страна изпитваше типичното за неговата възраст и социална среда дълбоко и безпочвено убеждение, че извън литературните измислици подобни неща просто не могат да се случат с един нормален човек, особено пък в компанията на професор и съученик от детските години. Дори ако наистина вършеха нещо нередно с момчето, Рансъм не виждаше как би могъл да го измъкне насила.

Докато всички тия мисли прелитаха през главата му, Девайн разговаряше с Уестън забързано и дискретно, но не по-тихо, отколкото би могло да се очаква при обсъждането на дребни подробности относно настаняването на неочакван гост. В крайна сметка Уестън изръмжа утвърдително. Рансъм, който покрай всички други неприятности бе започнал да се чувства твърде неловко, поиска да каже нещо, но в това време Уестън се обърна към момчето.

— Много неприятности ни създаде тая вечер, Хари. В една добре управлявана страна нямаше да ти се размине току-така. А сега си затваряй устата и престани да подсмърчаш. Щом не искаш, няма да те вкарваме в банята.

— Не беше банята — изхленчи малоумният, — знаете, че не беше. Не искам пак да влизам в онова нещо.

— Има предвид лабораторията — намеси се Девайн. — Веднъж случайно влезе там и без да иска захлопна вратата, та остана вътре няколко часа. Не знам какво точно е станало, но беше ужасно изплашен. Какво да го правиш, невинна душа. — Той се обърна към момчето. — Слушай, Хари. Като си почине малко, този добър джентълмен ще те отведе вкъщи. А сега, ако влезеш и седнеш кротко в коридора, ще ти донеса нещо, което харесваш.

При тия думи от устата му излетя звукът на тапа, излизаща от бутилка — Рансъм си припомни, че навремето това беше коронният номер на Девайн — и Хари моментално отвърна с възторжен хлапашки възглас.

— Вкарай го вътре — каза Уестън, после рязко се завъртя и изчезна в къщата.

За миг Рансъм се поколеба, обаче Девайн го увери, че Уестън е извънредно гостоприемен стопанин. Лъжата беше очебийна, но желанието на Рансъм за отдих и една-две чашки преди лягане вече изместваше всякакви условности и задръжки. Той последва Девайн и Хари към къщата и след малко се озова седнал в масивно кресло, очаквайки Девайн да донесе напитките.