Клайв Стейпълс Луис
Отвъд безмълвната планета (12)

12.

До пладне двамата упорито работиха върху лодката на Хиой, после се настаниха на топло край реката и пристъпиха към обяда. Войнствените приготовления бяха подсказали на Рансъм нови въпроси. Не знаеше местната дума за „война“, но успя да обясни на Хиой какво го интересува. Случва ли се понякога сероните, хросите и пфифлтригите да тръгнат така, с оръжия, едни срещу други?

— Че защо? — запита Хиой.

Не беше лесно да се обясни.

— Ако и двамата искат нещо, но никой не отстъпва — каза Рансъм, — няма ли най-сетне единият да прибегне към сила? Няма ли да рече: „дай, или ще те убия“?

— Какво ще да е това нещо?

— Ами… храна, да речем.

— Ако някой хнау иска храна, защо да не му дадем? Често го правим.

— А ако нямаме достатъчно?

— Как така? Малелдил не пречи на храната да си расте.

— Хиой, ако имате все повече и повече малки, нима Малелдил ще разшири хандрамита, та да расте още храна?

— За такива неща трябва да питаш сероните. Но откъде накъде ще имаме повече малки?

Тук Рансъм отново се затрудни. Накрая запита:

— Създаването на малки не е ли удоволствие за хросите?

— Да, хшовек, много голямо удоволствие. Наричаме го любов.

— Щом едно нещо е удоволствие, хшовекът го иска отново и отново. Заради удоволствието може да създаде толкова много малки, че да не е в състояние да ги изхрани.

След дълги размишления Хиой проумя за какво става дума.

— Искаш да кажеш — бавно изрече той — че хшовекът може да го прави не само една-две години от живота си, но и след това?

— Да.

— Но защо? Би ли искал да обядва по цял ден, или да спи, след като се е наспал? Не разбирам.

— Нали обядваме всеки ден. Значи казваш, че за хроса любовта идва само веднъж в живота?

— Да, но обхваща целия му живот. Когато е млад, трябва да дири своята избраница; после да я ухажва; после създава рожби; после ги отглежда; после си спомня всичко това и го преобразява в стихове и мъдрост.

— Но е принуден да се задоволява само със спомена за удоволствието.

— Все едно да речеш за храната: „принуден съм само да се храня с нея“.

— Не те разбирам.

— Удоволствието става пълно едва когато си го спомняме. Ти говориш, хшовек, сякаш удоволствието е едно, а споменът — съвсем друго. А то е все същото. Сероните биха го обяснили по-добре от мен. Обаче не и в стихове, там аз съм по-добрият. Това, което наричаш спомен, всъщност е последната част от удоволствието, както краа е завършекът на стиха. Когато двамата с теб се срещнахме, срещата свърши съвсем бързо, не беше почти нищо. Сега си я спомняме понякога и тя расте. Но все още знаем съвсем малко за нея. Каквато ще си я спомня, когато легна да умирам, каквато я създам през всичките си дни дотогава — това е истинската среща. Другото е само начало. Казваш, че в твоя свят има поети. Не са ли ви обяснили това?

— Може би някои от тях се опитват — каза Рансъм. — Но дори и в поезията… нима понякога хросът не копнее отново да чуе някой великолепен стих?

За жалост отговорът на Хиой навлезе в една от ония области на езика, които Рансъм все още не бе овладял. Имаше два глагола, според него абсолютно еднакви и означаващи жадувам или копнея; за хросите обаче те бяха съвсем различни и даже противоположни. Доколкото успя да схване, Хиой просто казваше, че всеки би копнял за това (уонделоне), но никой с нормален разум не би изпитал подобен копнеж (хлунтелине).

— Поезията наистина е добър пример — продължи той. — Защото и най-великолепният стих става истински великолепен само чрез стиховете след него; ако се върнеш назад, ще откриеш, че не е толкова великолепен, колкото си мислил. Ще го убиеш. Разбира се, ако поезията е добра.

— А ако поезията е крива, Хиой?

— Никой не слуша крива поезия, хшовек.

— А какво ще речеш за любовта в един крив живот?

— Как може животът на хнау да бъде крив?

— Хиой, нима твърдиш, че не съществуват криви хроси?

Хиой се позамисли.

— Чувал съм — каза той най-сетне — за нещо подобно на това, което говориш. Разправят, че понякога тук или там, когато достигнат определена възраст, някои малки изпитват странни стремежи. Чувал съм за едно, което искало да яде пръст; може пък някъде да се е появил и хрос, който желае да удължи любовните си години. Не съм чувал такова нещо, но е възможно. Обаче съм чувал нещо още по-странно. Има поема за един хрос, който живял много отдавна, в друг хандрамит и виждал всичко двойно — две слънца в небето, две глави върху една шия; а накрая, казват, изпаднал в такова безумие, че пожелал две женски. Не те карам да вярваш, но така разправят: че обичал две хресни.

Рансъм се замисли. Ако Хиой не го заблуждаваше, хросите бяха по природа сдържани и еднобрачни. Ала нима в това имаше нещо странно? Знаеше, че някои животни имат определени любовни периоди; а след като природата бе способна на чудото да сътвори и насочи навън половия нагон, то защо да не отиде още по-нататък и да го насочи не чрез морала, а чрез инстинкта към един-единствен обект? Смътно си спомняше, че някои от земните, така наречени „неразумни“ животни са по природа еднобрачни. Очевидно сред хросите многобрачието и неограниченото размножаване се срещаха крайно рядко, като някакво изключително извращение. Изведнъж му хрумна, че не те, а собственият му вид е неразбираем. Наличието на подобни инстинкти у хросите беше донякъде изненадващо; ала как така инстинктите им наподобяваха толкова силно неосъществените идеали на объркания човешки род, чиито инстинкти са тъй печално отдалечени от възвишеното? Но тук мислите му секнаха, защото Хиой заговори отново:

— Несъмнено Малелдил ни е сътворил такива. Как иначе щеше да има достатъчно храна, ако всеки отглеждаше по двайсет малки? И как щяхме да понасяме времето в своя живот, ако вечно оплаквахме отминали дни и години с копнеж да ги върнем обратно… ако не знаехме, че всеки ден от живота изпълва целия живот с очакване и спомени — и именно те са същността на деня?

— И все пак — отвърна Рансъм, неволно засегнат за своя свят — Малелдил е позволил да съществува и животно като хнакра.

— О, това е съвсем различно. Аз копнея да убия този хнакра, както и той копнее да ме убие. Надявам се моята лодка да е първа и аз да стоя на носа с вдигнато копие, когато зейне черната паст. А ако той ме убие, моят народ ще ме оплаче и моите братя ще изпитат още по-силно желание да го убият. Но те никога не ще пожелаят да няма хнераки; не го желая и аз. Как да ти обясня, щом не разбираш поетите? Хнакра е наш враг, но същевременно и наш любим. Усещаме в сърцата си неговата радост, когато поглежда надолу откъм северните планински води, където е роден; скачаме с него през водопадите; а когато настане зима и езерните изпарения се вдигнат високо над главите ни, поглеждаме през неговите очи и виждаме, че му е дошло време за пътешествие. В къщите ни висят негови изображения и знакът на всички хроси е хнакра. В него живее духът на нашата долина и децата ни почват да си играят на хнакра още щом нагазят за пръв път из плитчините.

— А после той ги убива, нали?

— Много рядко. Хросите ще са криви хроси, ако му позволят да дойде толкова близо. Далеч преди да е слязъл насам, ние тръгваме да го търсим. Не, хшовек, някоя и друга смърт из околния свят не може да направи един хнау нещастен. Само крив хнау може да помрачи света. И да ти кажа още нещо. Не вярвам, че гората ще е тъй ярка, водата тъй топла и любовта тъй сладка, ако из езерата не дебне опасност. Нека ти разкажа за един ден от моя живот, който ме промени; такъв ден идва само веднъж — като любовта, като да служиш на Оярса в Мелдилорн. Тогава бях много млад, почти невръстен, но тръгнах по хандрамита далече, далече нагоре — там, където звездите греят по пладне и даже водата е студена. Изкатерих се покрай голям водопад. Достигнах брега на езерото Балки, най-почитаното място в целия свят. Стените му се издигат все нагоре и нагоре, а по тях в древни времена са изсечени огромни свещени изображения. Там е водопадът, наречен Водната планина. И понеже стоях там насаме с Малелдил, понеже дори Оярса не ми пращаше вест, сърцето ми се издигна по-високо, а песента ми стана по-дълбока от когато и да било. Но според теб щеше ли да е така, ако не знаех, че из Балки плават хнераки? Там отпих от живота, защото смъртта дебнеше в езерото. Само едно питие може да бъде по-сладко от това.

— Кое? — запита Рансъм.

— Самата смърт, когато я изпия и отида при Малелдил.

След малко двамата станаха и продължиха работата. Слънцето клонеше към залез, когато тръгнаха да се прибират през гората. Внезапно на Рансъм му хрумна нов въпрос.

— Хиой, дойде ми в главата, че когато те видях за пръв път, ти говореше още преди да ме забележиш. Така разбрах, че си хнау, иначе щях да те сметна за звяр и да избягам. Но с кого разговаряше?

— С елдил.

— Какво е това? Аз не видях никого.

— Нямате ли елдили във вашия свят, хшовек? Много странно.

— Но какво представляват те?

— Те идват от Оярса… предполагам, че са нещо като хнау.

— Тази сутрин на идване срещнах едно дете, което каза, че разговаря с елдил, обаче не видях нищо.

— Още от пръв поглед личи, че очите на хшовек не са като нашите. Но елдилите изобщо трудно се забелязват. Те не са като нас. Светлината минава през тях. Трябва да знаеш кога и къде да гледаш; а това рядко се случва, освен ако елдилът иска да го видиш. Понякога може да ги помислиш за слънчев лъч, или дори за трепет на листата; ала като погледнеш пак, разбираш, че е било елдил, но вече го няма. Не знам дали и твоите очи могат да ги забележат. Сероните сигурно знаят.