Стивън Бруст
Орка (6)

4.

Първата ми стъпка беше да кажа на Влад какво съм научила. Но трябваше много да заобикалям, за да не ме проследят, тъй че ми отне цял ден, докато стигна до къщата. Когато взех последния завой, Влад ме чакаше на пътеката, на петдесетина крачки от къщичката. Това малко ме стъписа, защото не съм свикнала да ме виждат толкова бързо дори когато не се опитвам да се промъкна незабелязано, но се сетих, че сигурно ме е забелязал Лойош. Трябваше да запомня да внимавам много, ако ми се наложи някога да се промъкна крадешком покрай този източняк.

Беше само по панталони и ботуши. Горната част на тялото му беше обрасла с къдрави косми и беше силно изпотен, въпреки че не дишаше тежко.

— Хубава вечер — казах.

Той кимна.

— Какво правеше?

— Упражнявах се. — Посочи едно дърво на трийсетина крачки от нас. От дънера стърчаха няколко ножа. После пипна дръжката на сабята си. — Намушках и сянката си няколко пъти.

— Болеше ли?

— Само когато не улучех.

— А тя рани ли те?

— Не. Но за малко.

— Радвам се, че си поддържаш формата.

— Всъщност не съм го правил напоследък, но си помислих, че може би е време.

— Хм.

— Освен това трябваше да изляза навън.

— О?

— Вътре е гадно — каза Влад и посочи към къщата.

Повторих:

— О?

— Старата почна да прави каквото обеща.

— И?

Той поклати глава.

— Кажи ми.

— Всичко се е прецакало.

— Това новина ли е?

Влад ме погледна накриво.

— Извинявай — казах.

— Продължава да си мисли, че е убил сестра си или че трябва да я спаси, или нещо такова.

— Сестра си?

— Да. И тя беше забъркана. Чувства се виновен за нея.

— Друго какво?

— Ами, той е текла, а Лораан е господарят му, а щом си селянин, не правиш това, което направи той. Портата на смъртта, Кийра. Само като пипнеш моргантско оръжие…

— Да.

— Тъй че щом не е убил Лораан, значи е убил сестра си.

— Това не го разбрах.

— И на мене не ми е много ясно — каза Влад. — Но това виждаме. Или си мислим, че виждаме това. Не е много ясно и е повече предположение, но така изглежда в момента. А и това тряскане по главата…

— То какво е направило?

— Тя смята, че може да има частична загуба на паметта, която допринася за цялата работа.

— Все по-добре и по-добре.

— Да бе.

— И сега какво?

— Не знам. Старата смята, че трябва да намерим начин да общуваме с него, но не знае как.

— Той чува ли ни, когато говорим? Вижда ли ни?

— О, да. Но сме като някакви образи насън, тъй че това, което казваме, не е важно.

— А какво е важно? В смисъл, тя е го е сондирала, нали? Какво прави той там вътре, в главата си?

Влад сви рамене.

— Опитва се да опази сестра си от мен, или от Лораан, или нещо такова.

— Непрекъснат кошмар.

— Точно така.

— Гадно.

— Да.

— И нищо не можеш да направиш.

— Във всеки случай засега не мога да измисля нищо.

— Ако можеше да влезеш сам, в смисъл, в ума му…

— Разбира се. Щях да го направя. Моментално.

Кимнах.

— Ами тогава да взема да ти разкажа какво научих днес.

— Давай.

— Искаш ли да влезем?

— Не.

— Добре.

Той си навлече ризата, кимна ми и започнах. Беше добър слушател. Стоеше съвсем неподвижно, облегнат на едно дърво; само кимваше от време на време. Беше пестелив с въпросите; питаше само колкото да обясня нещо малко по-подробно, много рядко. Лойош се беше отпуснал на рамото му и като че ли също слушаше. Винаги е приятно да си имаш добра публика.

Когато свърших, Влад каза:

— Добре. Интересно беше. И изненадващо, също така.

— Че е намесена организацията?

— Не, не. Не това.

— А кое?

Той поклати глава и потъна в размисъл — все едно че му бях казала повече, отколкото си мислех, което бе напълно възможно. Затова му оставих прилична пауза и накрая попитах:

— Е, и какво?

Влад отново поклати глава. Изпитах леко раздразнение, че не казва нищо. Накрая изсумтя.

— Просто не звучи логично.

— Кое не е логично?

— Ти добре ли го познаваш този Стони?

— Доста добре.

— Би ли могъл да те излъже?

— Със сигурност.

— Значи може и това да е. Във всеки случай някой е излъгал, някъде по веригата.

— Какво имаш предвид?

— Нека да помисля първо, а? И да си направя някои свои проверки. Искам да проследя нещо. Ще ти кажа утре.

Свих рамене. Когато Влад изпадне в подобно настроение, няма смисъл да се опитваш да го убеждаваш.

— Хубаво. Ще се върна утре сутринта.

Той кимна и когато се обърнах, ме спря.

— Кийра?

— Да?

— Благодаря ти.

— Няма за какво.

 

 

На другия ден спах до късно — нямаше причина да бързам. До къщата стигнах някъде към обед и заварих само кучето. Изниза се боязливо и положих известно усилие да се сприятеля с него. Успях, разбира се. Поговорих му малко. Повечето собственици на котки си говорят с тях, но всички собственици на кучета говорят на кучетата си. Не знам защо е така.

Някъде след около час кучето изведнъж скочи и хукна към вратата — Хвдф’рджаанцъ се връщаше със Савн.

— Добър ден, Майко — казах. — Надявам се, че нямаш нищо против, че влязох. Направих клава.

Тя кимна, накара момчето да седне и затвори кепенците. Осъзнах, че винаги, когато влизах в къщата през деня, кепенците бяха затворени. Налях й клава и тя я изпи горчива. Попитах:

— Какво научи, Майко?

— Не толкова, колкото ми се ще. — Изчаках. — Мисля, че двата му най-големи проблема са ударът по главата и сестра му.

— Ударът не може ли да се изцери?

— Заздравяло е, външно. Но мозъкът му е пострадал.

— Не, имам предвид, раната вътре дали може да се изцери? Знам, че има заклинатели, които…

— Още не. Не и преди да се уверя, че ако го изцеря, няма да затворя проблема вътре.

— Мисля, че разбирам. А за сестрата какво?

— Чувства се виновен за нея. Гузен е, че се е оказала изложена на онова, което се е случило. — Кимна. — Това е истинският проблем. Според мен той по някакъв начин използва чувството си за вина към сестра си, за да се предпази от това. Създава си фантазии как я спасява, но през цялото време се бои да погледне това, от което я спасява. А после губи контрол над фантазиите си и те се превръщат в кошмар. Още по-лошото според мен е това, че е чиракувал на знахар, тъй че е още по-изтерзан от това, което е направил, отколкото щяха да са повечето селски момчета.

Кимнах. Докато ми говореше така, се беше променила някак — вече не беше старица в горска къщичка, пълна с грозна лакирана дърворезба; беше заклинателка и знахарка, опитна в лечението на човешкия ум. Вече ми изглеждаше съвсем разбираемо, че, както ми каза Влад, местните хора я навестяват от време на време да им реши проблемите.

— Имаш ли някакъв план?

— Не. Твърде много неща не разбирам. Ако тръгна слепешката, ще го унищожа. И себе си също.

— Разбирам. — Отворих уста и бързо я затворих. После попитах: — Разходките за какво са?

— Мисля, че е свикнал да ходи. Става неспокоен, когато се заседи дълго.

— А затворените кепенци? Заради него ли са, или просто на теб така по ти харесва?

— Заради него. Твърде много е преживял, твърде много неща е видял, чул и изпитал наведнъж — искам да ги огранича.

— Да ги ограничиш? Но щом се е затворил в главата си, няма ли да помогне, ако му дадеш външни неща, на които да реагира?

— На пръв поглед изглежда точно така. Може дори да се окажеш права. Но в повечето случаи става обратното. Все едно, че се опитва да се спаси от натиск, а всичко, което възприема, само увеличава натиска. Ако бях по-сигурна, щях да създам около него поле, което напълно да го изолира от външния свят. Може пък да се наложи да направя точно това.

— Имала ли си такива случаи преди?

— Искаш да кажеш хора, които толкова са се затворили в себе си, че нямат досег с външния свят? Да, няколко. Някои бяха по-тежки от Савн.

— Успя ли да им помогнеш?

— На двама успях. С трима не можах. — Тонът й беше предпазливо равнодушен.

Единият начин да се възприеме казаното беше, че шансът да успее е по-малък. Другият — че този път е ред да успее. И двата не бяха особено продуктивни, затова казах:

— Как постъпи с тях?

— Стараех се да науча колкото може повече как са стигнали до това положение, изцерих физическия недъг, когато имаше такъв, а след това, когато решах, че са готови, ги повеждах да бродят насън.

— Аха.

— Знаеш ли нещо за броденето насън?

— Да. Какви сънища им даваше?

— Мъчех се да ги поведа през избора, който взимаха сами и който ги отвежда до място, от което не могат да се измъкнат, след което им предлагах друг избор.

— И в три случая не се е получило.

— Да. Поне в един не се получи, защото не знаех достатъчно, когато влязох.

— Изглежда опасно.

— Така си беше. За малко щях да си загубя ума, а със страдащия стана още по-зле. Загуби способността си да яде и пие, дори с помощ, и скоро след това умря.

Постарах се да запазя лицето си безизразно, но ми беше трудно. Каква ужасна смърт и колко тежко е да го знаеш, ако тъкмо ти си се опитвала да го изцериш.

— Какво го беше сполетяло?

— Беше пребит от крадци.

— Разбирам. — За малко щях да задам очевидния въпрос, но се отказах. — Сигурно не е леко да се живее с това.

— По-добре е за мен, отколкото за него.

— Не непременно — казах. Мислех си за Пропадите при Портата на смъртта.

— Може и да си права.

— Във всеки случай разбирам защо искаш да си предпазлива.

— Да.

Тя седна пред Савн, хвана го за раменете и го загледа в очите. След малко каза:

— Изглежда, че е добър младеж, някъде там, вътре. Сигурно би ти харесал.

— Сигурно. Повечето хора ми харесват.

— Дори и тези, които обираш ли?

— Особено тези, които обирам.

Вместо да се засмее, тя каза:

— Откъде си сигурна, че няма да те предам на Империята?

Това ме стресна, макар че не знам защо.

— Ще го направиш ли?

— Може би.

— Може би не трябваше да ми го казваш.

Тя поклати глава.

— Ти не си убиец.

— Откъде знаеш?

— Знам. Другият, източнякът, е убиец.

Свих рамене.

— Все едно, какво би могла да кажеш на Империята? Че съм крадла? Те го знаят. Чували са за мен. Че съм откраднала нещо? Ще попитат какво съм откраднала. Ще им кажеш, а през това време Влад ще го е скрил или може би ще го е върнал. И тогава какво? Очакваш ли, че ще са благодарни?

Старицата ме изгледа ядосано.

— Не се каня да ходя да им казвам.

Кимнах. След няколко минути тя каза:

— Не може да си познавала отдавна източняка — те не живеят дълго. Но се държиш с него като с приятел.

— Той е приятел.

— Защо?

— И той самият не го знае.

— Но…

— Всъщност питаш дали наистина може да направи това, което казва, че може.

— И дали ще го направи.

— Точно така. Мисля, че може; добър е в сглобяването на нещата. Във всеки случай знам, че ще се опита. Всъщност, доколкото познавам Влад…

— Да?

— Може да се опита толкова упорито, че да се убие.

Нямаше какво да ми отвърне, затова отново се зае със Савн. Мисълта за момчето не можеше да ми подобри настроението, а мисълта, че Влад може да се убие, само го влоши, затова реших да изляза да се поразходя. Бъди тръгна с мен, било защото харесваше компанията ми, или защото не ми вярваше и искаше да ме държи под око.

Добро куче, и в двата случая.

 

 

Когато се върнахме, вече се мръкваше. Влад седеше до кухненската маса, с превръзка на лявата ръка и без косми на горната устна. Не съм сигурна кое ме изненада повече. Мисля, че липсата на косми.

От превръзката се процеждаше малко кръв, но Влад не изглеждаше нито изтощен, нито особено притеснен. Бъди отиде до него, покани го да си поиграят, подуши раната му и го погледна обидено, щом Влад дръпна ръката си. Лойош гледаше цялата картинка с нещо, което можеше да мине за пренебрежение, ако изобщо знаех как мисли джерегът.

Влад видя, че го гледам, и каза:

— Не се безпокой. Ще зарасне.

— Доста работа си имал, изглежда.

— Да.

— Кога се върна?

— Преди малко. Няма и половин час.

— Научи ли нещо?

— Да.

Седнах срещу него. Савн седеше на пода. Старата седеше до него и ни гледаше.

— Да започнем от началото, а?

— Бих помолил първо за чаша вода.

Старата понечи да стане, но й махнах да си седи, излязох, отидох до кладенеца, напълних една кана, внесох я вътре, налях една чаша и я подадох на Влад. Той я изпи бавно и предпазливо.

— Още?

— Ако обичаш.

Налях му още една чаша. Изпи я наполовина, изтри уста с опакото на ръката си и ми кимна.

— Е?

Той сви рамене.

— Началото беше твоят разказ.

— По-точно?

— Не звучеше логично.

— Това вече го чух. Коя част не ти звучи логично?

Влад се намръщи.

— Кийра, включвала ли си се някога в разследване на нечия смърт — в опита да се разбере причината за смъртта?

— Не, не бих казала. А ти?

— Не съм, но съм бил свързан с няколко случая, ако се сещаш за какво намеквам.

— Знам за какво намекваш. И имам представа какво може да включва едно такова разследване. — Свих рамене. — Е, и?

— Колко време е нужно, за да се реши, че някой не е убит?

— Че не е убит?

— Да.

— Не знам. Да се огледа тялото…

— Отнема ден, най-много два, ако е бил убит.

— Да, но за да се докаже обратното…

— Точно така.

— Би трябвало да го изследват много внимателно, предполагам.

— Да. Много внимателно. И да огледат и всичко останало — например дали е от този тип хора, за които е вероятно да бъдат убити, дали има нещо подозрително около момента на смъртта му, или…

— Точно като обстоятелствата, обкръжаващи смъртта на Фирис.

— Да. Смъртта на Фирис би трябвало да задейства всичките им аларми. Ако ти беше главният следовател, нямаше ли да искаш да си изключително предпазлива, преди да си сложиш подписа под доклад, който твърди, че е умрял поради нещастен случай, който не може да се припише на човешки фактори или както там се изразяват?

— Накъде биеш?

— Твоят приятел джерегът ти е казал, че имперските следователи са определили причината за смъртта като нещастен случай.

— Е, и?

— А кога е умрял Фирис?

— Преди няколко недели.

Влад кимна.

— Точно така. Преди няколко недели. Кийра, те не са могли да го решат толкова бързо. Единственото нещо, което са могли да решат толкова бързо, е ако е било убийство.

— Разбирам. И какво е заключението ти?

— Че или твоят приятел Стони те е излъгал, или…

— Или някой е излъгал Стони.

— Да. А кои биха могли да излъжат Стони за такова нещо? И от тях, на кого би могъл да повярва той?

— На никого.

— Тц.

— Той по природа е подозрителен.

— Добре, но на кого все пак би повярвал?

Свих рамене.

— На Империята, предполагам.

— Позна.

— Но Империята не би могла да излъже.

Влад красноречиво вдигна вежди.

Поклатих глава.

— Не е възможно да намекваш, че имперските следователи…

— Мда.

— Не.

— Не го вярваш ли?

— Защо ще го правят? Как могат да се надяват, че ще се измъкнат? Колко от тях трябва да са подкупени и колко би струвало това? И помисли колко внимателно ще се огледат докладите им, помисли за риска, който биха поели. Би трябвало да знаят, че рано или късно ще ги хванат.

Влад кимна.

— Аргументите ти определено са сериозни, Кийра. Точно това ме притесни вчера, когато ми разказа за разговора си със Стони.

— Добре, но тогава…

— Кийра, какво ще кажеш да ти разправя на какво се натъкнах, а ти сама да си направиш заключенията?

— Добре, слушам те. Не. Чакай малко. — Налях си чаша вода, оставих каната до мен, седнах и изпружих крака. — Добре. Давай.

Влад отпи от чашата си, притвори за миг очи, отвори ги и заговори.