Стивън Бруст
Орка (15)

13.

След като Влад свърши разказа си, дълго седях мълчаливо — смилах бавно и грижливо думите му, както човек би смилал седемнадесетте блюда от Върховния пир на Лиорн на Рождения ден на Кийрон — ден, който не празнувам по лични причини, но пира съм го опитвала. Не откъсвах очи от Лойош и Савн, които май бяха стигнали доста далече във взаимното си лечение. Въпреки че Лойош не показваше никакви признаци на нараняване, освен че не се движеше много, а Савн не показваше особени признаци на изцеряване, освен че се движеше малко.

— Е? — каза Влад, след като реши, че съм мълчала достатъчно дълго.

— Какво „е“?

— Успя ли да го сглобиш?

— О. Извинявай, мислех си за… — Посочих Савн. — За други неща.

Влад кимна.

— Искаш ли да се опиташ, или да ти го обясня?

— Някои неща поне са съвсем очевидни.

— Бизнесът със земята ли?

— Да. Това е само подтема към концерта: някои от тях трябва бързо да ударят много пари, затова изкупуват евтино компаниите на Фирис, тъй като фалират, после заплашват хора като милата Хвдф’рджаанцъ с изгонване, за да ги притеснят, после изчезват, тъй че те да не знаят какво да правят и да изпаднат в паника, а после, след ден-два, нашите герои ще се върнат с предложения да им продадат земята на безбожни цени, в брой.

Той кимна.

— Плюс хубави оферти за заеми с лихвени проценти в стил джерег към тях.

— Тъй че нашата домакиня всъщност не е застрашена, че ще изгуби къщата си, и ако внимава, сигурно няма да я завлекат много. Всъщност, ако й осигурим малко в брой, може дори да избегне лихвите.

— Мисля, че можем да го направим.

— Не се съмнявам, че двамата ще можем, Влад.

— А останалото? Можеш ли да го сглобиш?

— Може би. Ти знаеш ли всичко?

— Почти. Липсват ми още едно-две късчета. Но имам някои хипотези. И има малко фон, който сигурно ти можеш да обясниш.

— Какво липсва?

— Лофтис.

— В смисъл защо Рийга е поръчала да го убият?

— Да. Ако е била Рийга.

— Смяташ, че Вонит лъже?

— Не лъже. Но все още не знаем дали е било по избор на Рийга, или тя само го е уредила.

— Защо е трябвало тя да го урежда?

— Защото е била в положението да го направи. Имала е какво да спечели и е била във връзка с Лофтис.

— Това откъде го знаеш?

— От реакцията й, когато й казах, че Империята прикрива нещо.

— О, да. Бях забравила. Да. Тя може само да го е уредила. Но ако е така, за кого го е уредила? И защо?

— Уместни въпроси. Точно това все още ми убягва. — Влад поклати глава. — Да знаех само какво означава онова „той не е счупил пръчката“.

— Мисля, че знам.

— Сериозно?

— Идва чак от Петия и Шестия цикъл, до Седмия. Преди светещите камъни.

— Така ли?

— Някои елитни корпуси получавали магия. Нищо сложно, само по някое заклинание за ориентиране и по едно-две защитни оръжия, използвани от разстояние. Не са били особено ефективни, между другото.

— Продължавай.

— Бригадният магьосник влагал заклинанията в пръчка, за да може да ги освободи и последният идиот. Използвали са дърво, защото влагането им в камък отнема повече време и е по-трудно, макар че е по-надеждно. — Свих рамене. — Насочваш пръчката към някого и освобождаваш заклинанието, за което не е нужно кой знае какво умение, после се порязваш по дланта и онзи, към когото си насочил пръчката, получава още по-гадна рана. Можеш да убиеш с нея, и то от доста прилично разстояние, ако ръката ти не трепне и ако зрението ти е добро, и най-вече ако заклинанието е настроено добре. Според хрониките обикновено не е било.

— Но какво общо…

— Така. Работата е, че пръчките са били леко огладени, за да поемат заклинанието, но иначе са си били най-обикновени пръчки. Щом излезеш на бойното поле, можеш да се огледаш и да видиш някоя такава на земята, но няма как да разбереш дали е изразходена, или не — в смисъл, освен ако не си доста опитен, единственият начин да разбереш дали вече е използвана е като опиташ да „стреляш“ с нея. Можеш да си представяш колко объркващо е да вдигнеш някоя и да решиш, че е заредена, след като не е, или обратното.

— Разбирам.

— Тъй че станало обичайна практика пръчката да се чупи на две веднага след като се изразходи.

— И смяташ, че той говореше за това?

— „Да счупиш пръчката“ се превърнало в израз за оставяне на сигнал, особено на предупреждение.

— Колко след като е бил използван?

— Дълго.

— Значи…

— Той беше военен историк, Влад. Спомни си как непрекъснато се позоваваше на странни…

— Схванах.

Свих рамене.

— Може да е означавало и нещо друго, но…

— Добре. Всичко това е много интересно. — Влад затвори очи. Можех буквално да чуя как вълните на мислите му се разбиват в брега на фактите, докато пренареждаше и сглобяваше нещата по съвършено нов начин. Чаках и се чудех. — Хм. Да, Кийра, всичко е много интересно.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че се докопах до останалото. И до още нещо.

— Какво нещо?

— Добрах се до повече неща, отколкото исках. Но все едно, няма значение. Можеш ли да подредиш картинката?

— Може би. Добре, да видим с какво разполагаме. Имаме убийството на Фирис и някой, който отчаяно се мъчи да го прикрие. Имаме компании, в които той е замесен, падащи като текла при Стената на Гробницата на Барит. Имаме някой, или някои, в Империята, които отчаяно се мъчат да скрият, че Фирис е убит. Добре ли се справям дотук?

— Да. Продължавай.

— Добре. Имаме връзката на джерег с Фирис и имперската връзка с банките, и… чакай малко.

— Да?

— Фирис е дължал на джерег. Фирис е дължал на банките. Банките и джерег са зависели от Фирис. Империята е защитавала банките и банките са поддържали Империята. Дотук права ли съм?

— Да. Извод?

— Империята е действала с джерег.

— Точно така — каза Влад. — Поддържала е джерег, заемала е от джерег и вероятно е използвала джерег.

— Точно както казваше ти.

— Да, изглежда, всичко води натам. Но я да продължим още малко напред, Кийра. Какво би направила Империята, ако възникне опасност да се разчуе за влиянието на джерег в нея?

Свих рамене.

— Всичко, което може, за да го прикрие.

— Всичко?

Кимнах.

— Да. Или ако държиш да чуеш точно това — всичко, включително прикриването на убийството на Фирис, и дори — да, дори убиването на собствения им следовател, ако решат, че вече е неблагонадежден.

— Точно така. Тъкмо това е означавало „той не е счупил пръчката“. Притесняваше ме, че човек като Лофтис ще е толкова нехаен. Означаваше, че или сме сбъркали за него, или е имало нещо, което не сме знаели, а сега го открихме.

— Да. Подредили са го неговите хора.

Влад кимна.

— Не са му изпратили предупреждението, което е трябвало да получи в случай на опасност. Изглежда, са избрали мястото и е трябвало да има някакъв знак, че всичко е наред или че не е. И той е решил, че е безопасно, затова можаха да го заковат толкова лесно.

— Домм?

— И аз се сетих за него — каза Влад.

Кимнах.

— Домм е добро предположение. Рийга го е уредила, а Домм се е погрижил Лофтис да не може да се защити, и са използвали теб…

Замълчах и го погледнах.

— Какво? — каза Влад и добави: — О.

— Били са добре подготвени, а ние сме се оказали твърде удобни.

— Аз не издадох играта — каза Влад. — Не се изтървах. Те вече знаеха за мен, когато влязох, а това означава, че вече са знаели за теб.

Кимнах.

— И това обяснява още нещо, а именно — защо беше толкова лесно да се излъжат тези хора. Ние не сме излъгали никого, освен може би Вонит. Те са си играли с нас, оставили са ни да си въобразяваме, че ние си играем с тях.

— И Вонит не сме — каза Влад. — Беше ме нацелила още когато се появих.

— Стони?

— Да. Реших, че е просто лошо съвпадение, да се появи точно тогава. Но трябва да й е бил подръка, когато влязох, и тя е трябвало само да ме задържи, докато той се приготви за действие.

Кимнах.

— И какво излиза? Че сме двама идиоти?

Кимнах отново.

— Стони. Този кучи син!

— И сега какво?

— Сега ли, Влад? Какво ни остава ли? Решили сме проблема на Хвдф’рджаанцъ, което беше единствената ни цел, в края на краищата, разбрахме какво става и разбрахме също така, че сме били на мушката им от самото начало. Работата ни свърши.

Влад ме зяпна.

— Какво? И да ги оставим да се измъкнат?

Ухилих се.

— Ще го направя, ако и ти го направиш.

— За малко ме притесни. — Погледна ме намръщено. — Кога според теб са ни надушили?

— Рано. Помниш ли, че Стони ме попита дали съм те виждала?

— Да. Но го приех само за знак колко отчаяно ме търсят, а те знаят, че се познаваме.

— И аз си помислих същото. И точно тогава може би е било така. Но после са сглобили нещата. Имаше влизане с взлом в дома на Фирис, нали?

— Да.

— Добре. Ти не ми каза защо искаш да го направя. Ако ми беше казал, може би щях да оставя повече бъркотия или да направя нещо нетипично, но така си беше обичайната работа на Кийра и всеки, който познава работата ми, което със сигурност включва Стони… — Вдигнах ръка, когато той отвори уста да ме прекъсне. — Не, не те обвинявам. Нямаше причина да мислиш, че щях да се съглася да се забъркам, ако знаех какво искаш. Аз също. Просто ми стана интересно. Но си помисли. Какво става, след като прониквам в дома на Фирис и открадвам личните му документи?

— Започваш да разпитваш Стони за него.

— Точно така.

— И не знаехме, че Стони е замесен достатъчно, за да е чул всичко, което е станало, по отношение на Фирис, на банките, разследванията и така нататък.

— Да. Стони знае, че ровя в аферата със смъртта на Фирис, макар че може би не знае защо. Но знае, че Кийра Крадлата души около смъртта на един богат тип, предизвикал безброй неприятности.

— И какво прави?

— Започва да се пита кое е следващото логично място, където някой би погледнал, ако се интересува от смъртта на Фирис. И то е?

— Имперското следствие.

— Точно така. И предупреждава Лофтис и веселата му компания, че Кийра Крадлата може да се появи изневиделица, или може би някой, който работи за Кийра. И кой се появява там, точно по график, но за изненада на всички?

— Аз се появявам — каза Влад горчиво. — В страхотната си маскировка, която така жестоко ги заблуди.

— Да. Лофтис очаква хора, които ще се появят и ще задават въпроси, много внимателно гледа за някой маскиран и ето, че се появяваш ти. Не можем да знаем дали Лофтис и Стони са поддържали връзка — може би не са поддържали, пряко. Но така или иначе, Стони научава, че Лофтис е имал посещение от източняк, който се опитва да се маскира като криота. „Кажете ми за този източняк — вероятно казва той. — И какви въпроси ви зададе?“

Влад кимна.

— Да. И изведнъж двамата с теб се оказваме свързани — проучваме смъртта на Фирис.

— Точно така. В същото време джерег те търсят. По един или друг начин Рийга научава за това.

— Не по един или друг начин — поправи ме Влад. — Защото са отишли при нея, също както са отишли при Вонит и вероятно при Индра. В края на краищата те са ме следили. Мислех се за умен. Вонит толкова е затънала с джерег, че не е имала избор, а вероятно са й предложили добра сума, за да им помогне. Рийга обаче е имала други идеи.

— Прав си. Вероятно е станало точно така. И ако се бяхме върнали при Рийга, вместо при Вонит, най-вероятно щеше да се случи същото. Но първо Рийга или е решила сама, или са й казали да се отърве от Лофтис.

— Да. А на Лофтис му казват да се опита да ме изпомпа. Тъй че Лофтис се опитва да ме изпомпа, завежда ме на онова място, където уж е подготвен арестът ми, а после — думм, и край с Лофтис. И всичко — без знанието на джерег, защото иначе нямаше да ме оставят да се измъкна жив. Прав ли съм?

— Да според мен.

— Прецакали са ни здравата, Кийра.

— Така си е.

— Не ти харесва повече, отколкото на мен, нали?

— По-скоро по-малко, ако можеш да си го представиш.

— Добре, и какво правим по въпроса?

— В момента не знам какво да кажа. Но нещо несъмнено ще възникне. Трябва да го обсъдим.

— Добре.

Влад ме гледаше малко странно.

— Информацията от Вонит — казах. — Можем ли да разчитаме на нея, ако е знаела, че не си този, за когото се представяш?

— Мисля, че да. Тя си знаеше работата. Трябваше да ме задържи достатъчно дълго, за да дойдат и да ме убият. Защо да си прави труда да измисля лъжи, след като тоя, на когото ще каже истината, скоро ще го няма?

— Правилно.

— И сега какво?

— Лейтенант Домм?

— А? — каза Влад. И: — О, смяташ, че той е поискал Лофтис да бъде разкаран ли? Двамата никак не се обичаха, но все пак бяха в един и същи корпус.

— Дали?

— Какво?

— Спомни си разговора, който си подслушал…

— Не искаш да кажеш, че е бил нагласен, нали? Не вярвам…

— Аз също. Не, в този момент те не са знаели кой си и не са гледали за вещерство. Имам предвид след това.

— Разговорът ми с Домм в „Речни дарове“?

— Да. Тогава може би все още не са имали време да разберат кой си, тъй че може дори да си ги изиграл. Но може и да не си. Помисли за онзи разговор. Накарал си Домм да се изтърве и — как се казваше — Тимър, да разбере, че нещо не е наред.

— И?

— Мисля, че е допустимо. Но какво доказателство имаме, че Домм и Лофтис са от един и същи корпус?

— Тогава кой…

— Кой нормално би провел такова разследване?

— Мм… не помня. Онази група, дето се отчита на Индъс?

— Правилно. Групата за надзор. И е почти сигурно, че трябва да е включен някой от тази група, просто защото би било странно, ако няма техен човек.

— Но така намесваме и Индъс!

— И какво от това? Мен ако питаш, Влад, можем да допуснем намесата на всеки в Империята, с изключение може би на Нейно величество и лорд Кааврен.

— Не…

— Не мисля, че разбираш с какво си имаме работа, Влад.

— Смяташ, че е толкова голямо?

— Не. Имам предвид не толкова мащабите, колкото че е — не се сещам за думата — проникващо на всички нива. Ние с теб търсехме корумпирани длъжностни лица и ги задрасквахме от списъка си, щом решим, че не са податливи на корупция. Не в това е цялата работа.

— Продължавай — подкани ме той и се намръщи.

— Въобще не става дума за корупция. О, може би Шортайл или някой от персонала му си пълни джоба. Но това е дреболия. Това, което става тук, е, че всички, въвлечени в механизма на Империята, полагат заедно усилия да си свършат работата точно така, както се очаква.

— Я пак!

— Империята не е нищо друго освен една огромна, раздута, с вечно недостигаща администрация, крайно неефикасна система за поддържане на нещата.

— Благодаря за урока по държавно управление. Но…

— Изтърпи ме малко, моля ти се.

Влад въздъхна.

— Добре.

— Под „нещата“ имам предвид главно търговията.

— Мислех, че голямото „нещо“ е потушаването на въстания.

— Разбира се. Защото когато има въстание, търговията е затруднена. — Той се усмихна и поклатих глава. — Не, изобщо не се шегувам. Дали някое парче земя се управлява от барон Прахосник, или от граф Задръстеняк няма никакво значение за никого, освен може би за нашите двама хипотетични аристократи. Но ако дърветата от точно това парче земя не стигнат до корабостроителниците тук в Северен пристан, тогава един ден може да се окажем лишени точно от онази вар, която получаваме в Елди и която смесваме с нашата вар, за да направим хоросана, който крепи сградите ни да не се разпаднат.

— Напомня ми за онези двамата, дето не знаели каква е разликата между…

— Шшт. Изказвам се бомбастично, но съм права.

— Извинявай.

— И също така, между другото, ще се лишим от онзи чудесен камък Феникс от Грийнъри, за който мисля, че знаеш нещо. Това е един от най-простите примери. Искаш ли да чуеш как загубата на житната реколта от Северен пристан затваря всички каменовъглени мини в планините Кейнфтали? Не вярвам.

— Цялата работа — продължих — е в търговията. Ако не беше Империята, която я контролира, всеки щеше да си въвежда собствени правила и да ги променя както му хрумне, и да налага тарифи, които биха раздули цените отвъд допустимото, и всеки щеше да пострада. Ако искаш доказателство, погледни източняшката си родина, прецени как живеят там и си помисли защо.

— Продължителността на живота трябва да има нещо общо с това — каза той. — Както и склонността на Империята да завладява, когато не може да си измисли някакво по-добро занимание.

— По-скоро е свързано с търговията.

— Може би. — Влад сви рамене. — Сигурно. Но как се отнася всичко това към корупцията сред великите и чудесни водачи на нашата велика и чудесна…

— Точно това казвах, Влад. Въпросът не е в корупцията. По-лошо е. Некомпетентност. И още по-лошо — неизбежна некомпетентност.

— Изясни се, Кийра.

— Защо един банкер влиза в бизнеса?

— Мислех, че говорим за Империята?

— Точно за нея говорим.

— Добре. Един банкер влиза в бизнеса, защото е орка и защото не обича морето.

— Престани да се правиш на интересен.

— Какво искаш?

— Очевидни отговори на тъпи въпроси. Защо един банкер влиза в бизнеса?

— За да печели пари.

— Как печели пари?

— Краде ги.

— Влад!…

— Добре де. По същия начин, както ги печели един лихвар джерег, само че не печели толкова, защото лихвата му е по-ниска и трябва да плаща данъци — въпреки че си ги спестява отчасти с подкупи.

— Кажи ми го ясно, Влад. Как един банкер печели пари?

Той въздъхна.

— Дава заеми на хората и им взима лихва за услугата, така че му плащат повече, отколкото им е заел. В джерег лихвата е изчислена така, че…

— Добре. Още един лесен въпрос: какво ограничава печалбата на банкера?

— Парите, които заема, и лихвеният процент.

— А какво му пречи да вдигне лихвения процент?

— Всички други банкери.

— А какво им пречи да се съберат и да се разберат да вдигнат лихвите?

— Конкуренцията на джерег.

— Грешка.

— Нима? По дяволите! Толкова добре се справях. Защо да е грешка?

— Ще поставя въпроса по друг начин: какво им пречи да се съберат, включително джерег, и да фиксират лихвата високо?

— Мм… Хм. Империята?

— Браво. Империята налага ограничения по лихвите, защото Империята също трябва да взима заеми, а ако Империята получи лихви, които са много по-изгодни, отколкото за всеки друг, Великите домове ще възразят, а Империята трябва винаги да настройва домовете един срещу друг, защото всъщност Империята е просто сборът от всички Велики домове, и ако те се обединят срещу нея…

— Схванах. Край на Империята.

— Точно така.

— Добре. Значи Империята фиксира най-високия лихвен процент.

— Проценти. Съществуват няколко, свързани с… ами, с по-сложни неща. Това е работата на Шортайл.

— Схванах. Добре, продължавай. Значи всъщност максималната печалба, която може да получи един банкер, е определена със закон.

— Не.

— Ъъъ… добре де, защо не?

— Защото има друг начин да се вдигнат печалбите.

— Е, да де. Заемаш повече пари. Но не можеш да заемаш пари, ако хората нямат нужда от пари.

— Разбира се, че можеш. Трябва да предизвикаш нуждата.

— Имаш предвид измамата със земята?

— Не. Това е дреболия. Сигурна съм, че е направено с тази цел, но мащабите са малки и не могат да въвлекат Империята.

— Ясно. Продължавай. Как?

— Подкопаваме джерег.

Влад сви рамене.

— Това го правят непрекъснато. Но лихварите на джерег си остават в бизнеса.

— Защо?

— Защото не се притесняваме, че клиентът няма да си върне заема. Защото си имаме свои начини да се погрижим да ги върнат.

Беше ми интересно как Влад все още мисли за организацията на джерег като за „ние“, но се въздържах от коментар и казах:

— Точно така. И следователно?

Той се намръщи.

— Искаш да кажеш, улесняват получаването на заеми?

— Точно така.

— Добре, но ако заемите не се връщат?

— Влад, не говоря за дребни неща, например някой да иска да си купи къща. Говоря за големите финанси, например ако някой поиска да направи корабостроителна фирма.

Той се усмихна.

— Примера го избра съвсем случайно, нали? Е, добре. И какво става после? — И сам отговори на въпроса си. — Банките се сриват. Много тъп бизнес.

— Може би. Но ако нямаш друг избор?

— Какво имаш предвид?

— Ако имаш цял куп пари…

Той се усмихна. Бях забравила колко пари беше скътал.

— Ще го кажа по друг начин. Ако имаш цял куп пари, които искаш да вложиш в банка, коя банка ще избереш?

— Аз — не. Ще ги дам на лихвар от организацията.

— Съдействай ми, Влад.

— Е, добре. Не знам. Предполагам, онази, чиито лихви са най-добри.

— А ако няма разлика?

— Тогава на тази, която изглежда най-благонадеждна.

— Точно така. Какво прави една банка благонадеждна? Или по-точно, какво би те накарало да помислиш, че една банка е благонадеждна?

— Не знам. От колко време съществува може би. И репутацията й с колко пари разполага.

— Откъде знаеш с колко пари разполага?

— Империята издава списъци за такива неща, нали?

— Да. Пак работа на Шортайл.

— Искаш да кажеш, че той лъже?

— Не точно. Не ме изпреварвай. Какво определя с колко пари разполага банката, или по-точно, колко пари съобщава Империята, че има банката? Искам да кажа, мислиш ли, че влизат и ги броят?

— Ами да, донякъде. Не правят ли одити?

— Правят. И знаеш ли как действат одиторите?

— Не съвсем.

— Проверяват с колко злато твърдят, че разполагат, и го сравняват с това, което намират в хранилищата, след което — и тук е най-забавната част — проверяват документацията им и добавят количеството, което имат „на улицата“, да се изразим така. И колкото повече пари имат „на улицата“, толкова по-богати са. Или по-точно, по-богати изглеждат.

Той се намръщи.

— Искаш да кажеш, че ако започнат да правят рискови заеми, изглежда, че са много добре, докато всъщност може да са…

— На ръба на срива. Да.

Влад замълча. Савн похъркваше кротко в ъгъла, Бъди се беше сгушил от едната му страна, Роуца — от другата, Лойош беше до нея. Отвън се чуваше от време на време рев на хищници, но нищо повече. Оставих Влад да премисли всичко, което му бях казала. Най-сетне той промълви:

— Империята…

— Да, Влад. Точно така. Империята.

— Не трябва ли да проверяват подобни неща?

— Правят каквото могат, разбира се. Но колко банки има и колко заеми са дали? Наистина ли смяташ, че на Шортайл му е по силите да инспектира всеки заем от всяка банка, за да се увери, че не е прекалено рисков? А дори и да е, случаят трябва да е съвсем драстичен, за да може да се намеси Империята.

— Но…

— Да, „но“. Но ако фалират няколко банки наведнъж, тогава какво става с търговията?

— Разпада се. А те не могат да го допуснат.

— Какво правят тогава?

— Ти ми кажи — отвърна Влад.

— Добре. Най-напред си теглят една здрава ругатня затова, че са допуснали да стане такава каша.

— Умно. После?

— После се опитват да прикрият истината за банките, доколкото е възможно.

— А-ха.

— Правилно. Ако се разчуе, че Фирис е бил убит, тогава ще трябва да разкрият защо, и тогава…

— Ясно — прекъсна ме Влад. — Тогава ще се разчуе, че много големи банки, като се почне с проклетата от Вийра банка на проклетата от Вийра Империя, са много богати на книга, а всъщност са на ръба на големия хързул към пълното забвение. И ако стане това…

— Паника, банкови сривове и…

— Търговията се сгромолясва през борда.

Кимнах.

— Точно това не схванах в началото. Въпросът не е в няколкото гадняри в Империята, които си пълнят джобовете. Въпросът е, че Империята прави това, което трябва да направи — да защити търговията.

Той поклати глава.

— И всичко това започва само защото някой е чукнал по главата един крупен мошеник.

— Крупен и изключително богат мошеник.

— Да. Само един въпрос обаче.

— Кажи, Влад?

— Защо?

— Кое защо?

— Ами, цялата тази каша не е добра за никого, нали?

— Вярно.

— Тогава, ако всичко това е предизвикано от смъртта на Фирис, защо е бил убит?

Зяпнах за миг в празното и промълвих:

— Знаеш ли, Влад. Това е един много, много хубав въпрос.

— Така си и мислех. И какъв е отговорът?

— Не знам.

— И още един въпрос: след като Стони е мъртъв, джерег продължават ли да ме гонят? В смисъл, още ли ми дишат във врата, или имам малко време, за да намеря отговора на първия въпрос?

Кимнах и казах:

— На този мисля, че мога да намеря отговора.

— Ще съм ти благодарен. А за другия?

— Ще видим. Ще се върна скоро.

— Ще те изчакам тук.