Стивън Бруст
Орка (18)

16.

И тогава зачаках, Кийра. А докато чаках, започвах леко да се изнервям.

В смисъл, ти говориш джерегски — разбираш за какво си говорехме, или по-скоро за какво не си говорехме. И аз, разбира се, знаех, но не бях сигурен дали Тимър го знае. Мислех, че го знае, и се надявах, но не знаех, така че си седях там и се изнервях, въпреки подмятанията на Лойош, целящи така да ме подразнят, че да се отпусна.

Не, не ме карай да ти обяснявам това.

Вече се бях слял с общия фон на заведението и всъщност никой не ме гледаше, тъй че това поне не ме безпокоеше. Всъщност, Кийра, макар да се изнервях покрай Тимър, не бях обезпокоен за нищо; струваше ми се, че времето за безпокойство отдавна е отминало. Освен това трябваше да кроя планове, а времето за безпокойство е когато нямаш какво друго да правиш. Не съм сигурен кой го е казал това. Мисля, че си ти.

След един час тя се върна и седна. Лицето й беше съвсем безизразно.

— Е? — попитах.

— Поисках от местния съдия разрешение за задържане. Само временно, разбира се. Докато приключи следствието.

— За мен ли?

— Да, за вас. Разбира се — добави тя, — не знам истинското ви име, така че се наложи да впиша „име неизвестно“, но знам, че имате информация за смъртта на Фирис, а точно това разследваме.

— Разбирам. Кога влиза в сила?

— След около петнайсет минути.

— Петнайсет минути — повторих. — Добре.

— Дотогава — каза тя предпазливо — нямам законното право да ви спра да напуснете града, нито дори това заведение; но бих ви помолила, като лоялен гражданин, да помислите за дълга си към Империята и да останете тук, като знак, че желаете да ни съдействате.

— Тук?

— Да. Задържането ще се изпълни тук.

— Вие също ли ще останете тук, за да го изпълните?

— Боя се, че е невъзможно, Трябва да действам по информацията, която ми дадохте. Но, мм, някой ще дойде да го изпълни, щом стане готово.

— Значи след около двайсет минути.

— Или по-малко. — Загледа се в празното. — Някой ще дойде с него, направо от съдията.

— А съдията къде е?

— На четвърт миля. На изток.

Кимнах и казах.

— Добре.

Посегнах да пийна още вино, но се отказах. Виното понякога ти действа много бързо. Казах бавно:

— Боя се, че се налага да ви откажа. Ще бягам, така че ще трябва да пратите някого да ме настигне, за да го изпълни.

— Така и предполагах. За съжаление в този момент не мога да ви задържа.

— Вече ме преследват — изтъкнах.

— Но не от Империята.

— Да. Не от Империята.

— При някои престъпления Империята издирва беглеца по-упорито, отколкото при други. А има и престъпления, някои много сериозни престъпления, които така и остават неразкрити. Описанията се изгубват или са объркани.

— Разбирам.

Тя стана.

— Колко жалко, че не мога да остана и да ви задържа. Но какво да се прави. Дългът ме зове.

— С много ясен глас.

— Ще се видим пак — каза тя.

— Ами, да. Ако ме арестуват…

— Задържат.

— Задържат. Добре. Ако ме задържат, тогава несъмнено утре ще съм в Градския съвет и ще ме разпитват.

— А ако не ви задържат?

— Кой знае? — Свих рамене. — Знаете ли, това място всъщност ми харесва. Особено приятно е по това време на вечерта.

— Да. — Тя отвори уста да добави нещо, но я затвори и нещото си остана неказано. Изправи се и тръгна към изхода без повече церемонии.

Изчаках от благоприличие — около минута горе-долу, — после платих сметката, станах и излязох. Беше чудесен прохладен ден, зимата още не беше дошла. Улицата беше почти празна. Огледах внимателно и се посъветвахме с Лойош.

В район като този има поне сто места, където да се скриеш, но си избрах един вход точно до заведението — беше дълбок, тих и като че ли не се използваше много. Свих се до вратата и пуснах Роуца да полети.

Постоях там може би около двайсет минути. Няколко души минаха покрай мен, но никой не ме забеляза. Един престарял текла дори влезе в сградата, чийто вход бях заел, но и той не ме забеляза, когато се отдръпнах от пътя му. Ти ме научи как да правя това, Кийра: казвала си ми, че е въпрос повече на поведение, отколкото на нещо друго. Може би си права.

„Роуца казва, че идва, шефе“.

„От вярната посока или не?“

„От вярната. От изток“.

„Нищо по-добро не мога да искам“.

Пуснах камата да падне в дланта ми. Беше от новите. Отърках дръжката й в наметалото си, повече за късмет, отколкото за нещо друго, и заех позиция.

Домм мина точно покрай мен. В ръката му имаше свитък, несъмнено разрешението за задържане, назоваващ някакво безименно лице, което случайно се падах аз, като свидетел, който трябва да бъде разпитан в едно имперско разследване.

Сериозна работа.

Пристъпих след него и нищо не оставих на случайността, нито обелих дума. След това продължих и го подминах, с много небрежна походка, все едно че нищо не се е случило. Завих на ъгъла, после отново, и Роуца уведоми Лойош, а той уведоми мен, че никой не ме преследва.

Интерлюдия

— Изглеждаше ли притеснен от това?

— Че е убил Домм? Не мисля. Трябваше ли?

— Не знам. Мисля, че щях да съм по-доволна, ако се е притеснил, но…

— Променила си се, Коути.

— Той също.

— Не толкова, колкото ти.

— След това, което ми разказа, не съм много убедена.

— То като помислиш, и аз не съм, но…

— Да? Толкова много неща пропускаш. Виждам дупките в разказа ти.

— Казах ти…

— Знам, знам.

— Във всеки случай, това беше.

— И тук — още една дупка.

— Коути…

— Извинявай. Искаш да ми кажеш, че след това просто си станала и си тръгнала?

— Общо взето, да. Е, имаше един повод за възбуда, който не се оказа нищо особено, получихме някои уверения и после Влад взе Савн и замина по разни неизвестни места, а аз се върнах у дома и намерих писмото ти.

— Разкажи ми за този повод за възбуда, дето не се оказал нищо особено, и за уверенията.

— Защо? Какво има?

— Не знам, Кийра. Добре е, че чух това, но просто искам да разбера повече.

— Ще се опиташ ли?

— Не, ако не искаш.

— Не искам.

— Добре.

— Да си направим ли още чай?

— Мисля този път да е по-силен.

— Няма да е зле.

— И после да хапнем. Аз ще купя храна.

— Благодаря ти.

— Това поне мога да направя.

— Дали не долавям лека ирония, Коути?

— Не. Едва ли.