Стивън Бруст
Орка (4)

2.

На стената на една схлупена гостилничка малко извън Северен пристан някой беше написал с черни разкривени букви: „Когато водата е чиста, виждаш дъното; когато е мръсна, виждаш себе си“.

„Дълбока философия — подхвърлих на Лойош. — Сигурно е бардак“.

Не се засмя. Наречи ме суеверен, ако щеш, но реших да си намеря друго място. Кимнах на момчето да тръгне след мен. Не знам кога точно беше започнало да реагира на невербални намеци — не му бях обръщал чак толкова внимание. Но беше добър знак. От друга страна, това беше единственото подобрение, откакто тръгна с мен преди една година, а това беше лош знак.

Изчакай малко, Кийра. Спокойно. Знам как да разкажа една проклета от Вийра история, нали?

Тъй че продължих да се приближавам към Северен пристан. Защото Северен пристан е най-големият град на света — добре де, в Империята — в който няма никакъв университет. Не, нямам нищо против университетите, но сигурно знаеш как действат те — като магнити привличат най-добрите умове в района, както и най-богатите и претенциозните. Седалища са на велики учени и прочие. Значи, имах си проблем, за който ми трябваше някой велик, или може би не толкова велик учен, но да вляза в един университет, как да ти кажа, просто не ми допадаше идеята. Не мога да се оправя, а това значи, че не мога да се оправя, ако ме спипат. Примерно, какво става ако, да речем, ида в Свещоград и взема да поразпитам в университета „Лейди Бриндългейт“, и някой вземе, че се отнесе грубо с мен, и се наложи да го светна? Тогава какво? Размирисва се много, стига до ушите на неподходящи хора и трябва отново да бягам.

Но си помислих, ами ако намеря някое място с много хора, но без институция, която да засмуква талантите? Значи ще е място с много неуки вещери, мъдри старци и бабички. И точно това търсех — точно това търсех почти цяла година и не го намирах, докато не ми хрумна тази идея.

Ще стигна до проблема, спокойно. Вярвай ми.

Приближих се още малко до града, спрях в един хан и… виж, няма нужда да слушаш всичко това. В побоища не се забърквах, наострях уши за клюките, изпомпах няколко души, отидох в друг хан, пак същото, още веднъж-дваж така, и накрая се озовах пред малка синя къщичка сред горите. Синя, да — синя буцеста къща, щръкнала сред зелените гори около Северен пристан. Едно от най-гадните места за живеене, които съм виждал.

Първото, което се случи, беше, че някакво куче затича към нас. Тъкмо пристъпвах пред Савн и посягах за ножа, когато Лойош каза: „Върти си опашката, шефе“.

„Добре де. Видях“.

Беше някаква мешана порода, с малко от хрътка в него — гъвкавата фигура на лиорн с някаква дълга къдрава червеникава козина, която отдавна не беше чистена и разчесвана, дълъг нос и клепнали уши. Не стигаше до кръста ми и общо взето не изглеждаше застрашително.

Спря се пред мен и запристъпва на място. Вдигнах лявата си ръка, кучето го одобри и заподскача към Лойош, после към Роуца, накрая стъпи на четирите си крака, изджавка два пъти и зачака, като махаше с опашка. Роуца изсъска; Лойош отказа да го удостои с внимание.

Вратата се отвори и жената, която се появи на прага, извика:

— Бъди!

Кучето обърна глава към нея, завъртя се в кръг и затича, изправи се пред нея на задните си лапи и остана така за малко. Жената беше стара, с една стъпка и половина по-висока от мен. Имаше сива коса и физиономията й можеше да вгорчи и най-любимото ти ядене. Каза с удивително мелодичен глас:

— Ти си източняк.

— Да — отвърнах. — А твоята къща е боядисана в синьо.

Това го пропусна покрай ушите си.

— Момчето какво е?

— Причината да съм тук.

— Човек е.

— Виж ти, не бях забелязал.

Лойош се изкиска в главата ми, жената — не.

— Не бъди груб. Явно си дошъл за някаква помощ; трябва да бъдеш учтив.

Кучето клекна до нея и ни загледа, изплезило език.

Помъчих се да отгатна от кой дом е и реших, че най-вероятно е от Цалмот, ако се съдеше по фигурата и формата на носа — зеленият й шал, мръснобялата блуза и зелената пола бяха прекалено невзрачни, за да подсказват нещо.

„Какво ти пука?“, каза Лойош.

„Добър въпрос“.

— Добре. Ще се държа учтиво. Ти си… намираш ли за обиден израза „неука вещица“?

— Да — сопна ми се старицата.

— Какво предпочиташ?

— Заклинателка.

Беше заклинателка толкова, колкото аз съм цирков акробат.

— Добре. Чух, че си заклинателка и че си опитна в проблеми с ума.

— Понякога мога да помогна, да.

— Момчето има мозъчна треска.

Бабата изсумтя пренебрежително.

— Няма такова нещо.

Свих рамене.

Тя го огледа от глава до пети, но така и не пристъпи навън от прага, нито ни покани да се приближим. Очаквах да зададе още въпроси за състоянието му, но вместо това тя попита:

— Какво имаш да ми предложиш?

— Злато.

— Не ме интересува.

Това ме изненада.

— Не те интересуват парите?

— Имам си достатъчно да се оправя.

— Тогава какво искаш?

„Предложи й живота й, шефе“.

„Стегни се малко, Лойош“.

— Каквото искам, едва ли можеш да ми го дадеш — каза тя.

— Ще се изненадаш.

Изгледа ме, все едно ми взимаше мярка за ковчег, и рече:

— Не съм познавала много източняци в живота си.

Кучето се почеса по ухото, обиколи в кръг, клекна на същото място и пак се почеса.

— Ако питаш дали можеш да ми се довериш, не мога да ти дам добър отговор.

— Не е там въпросът.

— Ами къде е?

— Влез.

Влязох. Савн послушно влезе след мен, кучето — последно. Вътре се оказа по-лошо, отколкото отвън. Не искам да кажа, че беше мръсно, напротив — всичко беше спретнато, чисто и лъснато, едно прашно петънце нямаше, което си е доста труден номер в една дървена къщурка. Но беше пълно с лакирана дърворезба — пищна и безвкусна дърворезба. Светилници, столове, стелажи и бюфети, всичко беше от тъмно масивно дърво, всичко блестеше от лак и всичко бе ужасно претрупано с дърворезба, все едно че някой бе настоял да сложи още резба по мебелите само за да докаже, че може да стане. Още по-лошото бе, че дървото почти съвпадаше с цвета на кучето, което се завъртя два-три пъти из стаята, преди да се изпъне на пода пред вратата.

Огледах претрупаните полици, безвкусните канделабри и всичко останало.

— Твоя работа ли са?

— Не. Мъжът ми беше дърворезбар.

— Бивало си го е — отбелязах искрено.

Тя кимна.

— Тази къща означава много за мен. Не искам да я оставя.

Изчаках.

— Подканиха ме да го напусна — дадоха ми шест месеца.

Роуца помръдна нервно на дясното ми рамо. Лойош, на лявото, каза: „Това не го вярвай, шефе. Вдовица да я изритат от къщата? Хайде де“.

— Кой?

— Собственикът на земята.

— Кой е собственикът?

— Не знам.

— Защо иска да напуснеш?

— Не знам.

— Предложиха ли ти компенсация?

— А?

— Каза ли ти, че ще ти плати нещо?

— О. Да. — Изсумтя. — Пенсия някаква.

— Разбирам. Как така не знаеш на кого е земята?

— Собственост е на някаква, не знам, организация, или нещо такова.

Моментално си помислих: „Джерег“ и леко ми призля.

— Каква организация?

— Някакъв бизнес. Голям.

— Кой дом?

— Орка.

Отпуснах се.

— Кой ти каза, че трябва да се преместиш?

— Една млада жена. Не бях я виждала дотогава, работи за организацията. Мисля, че и тя беше орка.

— Как се казваше?

— Не знам.

— И не знаеш името на организацията, за която работи?

— Не.

— Откъде знаеш, че наистина работи за тях?

Старицата изсумтя.

— Беше много убедителна.

— Адвокат имаш ли си?

Отново изсумтя, което явно трябваше да мине за „не“.

— Може би трябва да започнем с намирането на някой добър.

— Не вярвам на адвокатите.

— Хм. Добре. Тъй или иначе, трябва да разберем кой държи наемните права над земята. Как го изплащаш, между другото?

— Мъжът ми е изплатил наема за следващите шейсет години.

— Но…

— Жената каза, че ще ми върнат парите.

— Има ли някаква наемна служба, или нещо такова?

— Не знам. Договорът е някъде на тавана, с другите ми документи; там трябва да е. — Присви очи. — Мислиш ли, че можеш да ми помогнеш?

— Да.

— Седни.

Послушах я. Помогнах първо на Савн да се намести в един стол, после и аз си намерих един — грозен, но удобен. Кучето тупна два пъти с опашка по пода, после отпусна муцуна на предните си лапи.

— Кажи ми сега за момчето.

Кимнах и попитах:

— Срещала ли си се някога с немрящи?

Тя се ококори и кимна.

— А била ли си се някога с магьосник атира? Немрящ магьосник атира с моргантско оръжие?

Този път ме изгледа скептично.

— Ти да не би да си се бил?

— Момчето се би. Момчето уби един.

— Не го вярвам.

— Погледни го.

Обърна се и го погледна. Седеше си, вторачено в стената отсреща.

— И откога е така?

— Откакто се съвзе. Всъщност има малко подобрение — вече върви след мен, без да му казвам, и ако сложа пред него храна, я изяжда.

— А задържа ли се да…

— Да, стига да се сетя да го подканя от време на време.

Тя поклати глава.

— Не знам.

— Получи и цицина на главата по същото време. Може и това да е отчасти проблемът.

— Кога е станало?

— Преди година някъде.

— И си се скитал с него цяла година?

— Мда. Търсех някой, който би могъл да го изцери. Не намерих.

Премълчах колко трудно ми беше да търся някой, който може да помогне; спестих й подробностите за разочарованията, задънените улици, издирванията без ясна посока, как се мъчех да балансирам между нуждата си да му помогна и необходимостта да стоя настрана от всеки, който е достатъчно голяма клечка, за да представлява опасност — навсякъде, като в Северен пристан, да речем. Накратко, не й казах, че вече започвам да се отчайвам.

— Защо не си се обърнал към някой истински заклинател? — Долових в думите й лека горчивина.

— Защото бягам.

— От кого?

— Не е твоя работа.

— Какво си направил?

— Помогнах на момчето да убие един немрящ магьосник атира.

— Той защо го уби?

— За да ми спаси живота.

— Защо магьосникът се е опитвал да те убие?

— Много питаш.

Тя се намръщи и рече:

— Ще започнем с преглед на раната му.

 

 

Просна няколко одеяла на пода и там спахме. Веднъж преди съмване се събудих и видях, че кучето се е сгушило до Савн. „Дано да няма бълхи“, помислих си.

След няколко часа се събудих окончателно, станах и се залових за работа. Старата беше станала и държеше пред очите на Савн запалена свещ, било за да види дали реагира на светлина, или за да погледне в ума му, или по някаква друга причина. Роуца беше кацнала на полицата над камината и гледаше притеснено надолу. Беше заобичала момчето и мисля, че се чувстваше негова покровителка. Кучето лежеше наблизо, наблюдаваше процедурата и тупваше с опашка при всяко движение на старицата. Попитах:

— Къде са документите?

Тя се обърна към мен.

— Ако искаш първо кафе, сипи си.

— Имаш ли клава?

— Можеш да си направиш. Договорът и другите ми хартийки са в едни сандъци ей там горе. — Посочи квадратния капак на тавана над кухнята.

Приготвих клавата и напълних две чаши. После намерих стълба и лампа и се качих на тавана, който беше пълен — казвам пълен — с дървени сандъци, и всички бяха фрашкани с боклук, като повечето боклук бяха най-различни документи.

Награбих първия сандък, който ми попадна, смъкнах го долу и се зарових в него.

В кариерата си, Кийра, съм правил от време на време странни неща. В смисъл, веднъж стоях половин ден под купчина смет, защото се оказа единственото място, където можех да се скрия. Веднъж се хванах да продавам риба на пазара. Веднъж се наложи да се представя за ефрейтор от Имперската гвардия и трябваше да арестувам един, който се държеше безобразно на обществено място. Но се надявам никога повече да не ми се наложи да изкарам цяла неделя в ровене в личните документи и писма на стара дама, трупани сигурно от хиляда години, само за да открия името на собственика на земята й, така че да мога сладко да си побъбря с него, да го заплаша или да го засрамя, за да й позволи да остане на земята му, за да пожелае тя пък да… о, зарежи. Дълга ми се стори тази неделя и беше много шантаво да намираш късчета от любовни писма отпреди деветстотин години или надраскани рецепти как се лекува ниско кръвно, или как да разбереш дали накриво израснал нокът е резултат от проклятие.

Прекарвах по четиринайсет часа на ден, награбвах някой сандък, смъквах го долу, изсипвах го на пода, преглеждах хартийките една по една, подреждах ги грижливо, после връщах сандъка на тавана, за да го поставя при тези, които вече съм прегледал, и да награбя следващия. За своя изненада открих, че работата ми доставя удовлетворение и че ще съм едва ли не разочарован, когато намеря каквото търся и нещо остане неподредено.

Понякога идваха местни хора, с един или друг проблем, и в такива случаи ги оставях насаме и излизах да се поразходя навън, което помагаше да си проветря главата от цялата бумащина. Скоро опознах много добре околността, не че имаше кой знае какво за опознаване. Един ден, когато се върнах от дългата разходка, заварих старата да седи пред камината със смачкан лист в ръка. Попитах:

— Това ли е?

Тя хвърли листа в огъня.

— Не. — Не се обърна към мен.

— Нещо не е наред ли? — попитах.

— Хайде всеки да си продължи неговата работа, а?

— Ако се окаже, че договорът за наема не е в тези сандъци… — почнах.

— Ще го намериш.

— Хе.

Но най-сетне го намерих, чак на петия ден, след като бях преровил две трети от сандъците: спретнато свитъче, вързано със зелена лентичка и изреждащо условията на наема, с рентата, платима на нещо, наречено „Уестман, племенница и племенник, холдинг недвижими имоти“.

— Открих го — обявих.

Старата, която се оказа с някакво кейнфталийско име, звучащо все едно, че някой киха, каза:

— Добре.

— Утре сутринта ще ги посетя. Някакъв напредък при теб?

Тя ме изгледа ядосано и ми рече:

— Не ме пришпорвай.

— Само питам.

Тя кимна и продължи работата си, която се изразяваше в това да пробва рефлексите на Савн, като го почуква с пръчка по коляното и в същото време го гледа в очите.

Бъди ги изгледа замислено и реши, че в момента от негова страна не може да се направи нищо повече. Стана, отиде до купата си с вода, излочи я лакомо като куче и отвори вратата с муцуна.

„Ще убиваме ли утре някого, шефе?“

„Що? Отегчи ли се?“

„Нещо такова“.

„Упражнявай се в търпение“.

Двамата с Лойош излязохме на чист въздух. Той полетя наоколо да се поразкърши, а аз седнах на земята. Бъди дойде отнякъде, бутна ме с муцуна, отиде до вратата и задраска с лапа. Старата го пусна вътре. Лойош кацна на рамото ми.

„За Савн ли се тревожиш, шефе?“

„Донякъде. Но ако тук нищо не стане, ще пробваме нещо друго, и толкова“.

„Така е“.

Взе да ми става студено. Между дърветата близо до къщата се движеше някакво дребно животно. Малко се сепнах, щом осъзнах, че съм излязъл навън не само без сабята, но и без камата. Това леко ме притесни, затова се прибрах и поседях пред огъня. Скоро след това си легнах.

 

 

Стигал бях до Северен пристан преди няколко години, а в тези последни няколко дни се мотаех в околностите му, но на следващата сутрин всъщност го видях за първи път. Странно градче — прилича на умален модел на Адриланка, както е построен в центъра на тези три хълма, като Адриланка между планинските стръмнини, и двата — вдадени навътре в морето. Северен пристан си има своя физиономия обаче. Когато човек погледне триетажните ханове и пететажната сграда на Гилдията за търговия с дървен материал, както и улиците, които започват широки и прави и свършват тесни и криви, остава с впечатлението, че някой е искал да стане голям град, но така и не се е справил. Първият участък, в който попаднах, беше една от новите части, с много дървени къщи с дюкяни, но докато се приближавах към пристанището, сградите ставаха по-малки и по-стари, направени от камък. А и хората на Северен пристан също се държат — сигурен съм, че си го забелязала — все едно, че искат да те убедят в колко велик град живеят. Толкова обичат да дрънкат колко леко и безгрижно си живеят всички тука, че като ги слуша човек, много бързо се изнервя, казвам ти. Толкова много приказват как само в Северен пристан можеш да намериш червеноперка или тунец, че накрая ти се отщява да ги опиташ, само за да направиш напук на населението, ако ме разбираш.

Намирането на „Уестман“ се оказа по-трудно, отколкото трябваше да е, защото в градския архив нямаше никакъв адрес за компания „Уестман“. Съществуваха, просто не си бяха регистрирали адреса. На мен ми се стори странно, но не и на чиновника; предполагам, че се е сблъсквал с подобно нещо и преди. Собственикът обаче беше вписан, само че името му не беше Уестман. Беше някаква си „Борса Брюгън“. Има ли „Брюгън“ адрес? Няма. Собственикът вписан ли е? Да. „Гаранции и сигурност Северен пристан“. С какво се занимават „Гаранции и сигурност“? Представа нямам. Разбираш ли, чиновникът не умираше от желание да ми помогне — само ми посочи къде да погледна и ме остави да се оправям сам, при това похарчих три империала, докато го склоня. Тъй че се зарових в прашасалите стари бумаги — напоследък бях свикнал с тая работа.

„Гаранции и сигурност Северен пристан“ нямаха регистриран собственик. Нищо. Само едно празно поле, където „Декларация за вписване“ изискваше името на собственика и някаква нечетлива драсканица за подпис. Но — чудо на чудесата — този път имаше адрес — „Фирис Билдинг“, номер 31.

А-ха. Виждам, че очите ти светнаха. Мислиш си, намерихме я връзката с Фирис. Донякъде.

Фирис Билдинг го намерих без никакви трудности — чиновникът ми каза къде се намира, след като ме изгледа все едно, че съм пълен идиот, щом задавам такъв въпрос. Беше в края на хълма Шруд, тоест почти в края на града, и се оказа достатъчно висока сграда, за да има хубава гледка. Много хубава гледка, отгоре — сградата беше висока шест етажа, Кийра, и вонеше на много пари, ако можеше да се съди по лъскавия мрамор в основата и стъклените прозорци на последния етаж. Мисълта, че трябва да вляза в нея, ме изнервяше, ако можеш да ми повярваш — беше като първия път, когато отидох в Черен замък. Не толкова силно може би, но същото чувство, че си се озовал в седалището на нечия власт.

Лойош ми изшепна в ума: „Какъв ти е проблемът, шефе?“ Не можах да му отговоря, но въпросът ми прозвуча някак успокоително. Отпред имаше еднокрила дървена врата, без никакъв печат на нея, но над прага в каменния зид беше издялано „ФИРИС“, със символа на дома Орка.

Влязох. Нищо и никой не можеше да ми каже накъде да тръгна. Имаше отделни помещения, всяко с врата, на които се четяха нищо не говорещи табелки като „Кътър и Кътър“. Обиколихме целия етаж, разположен в квадрат, с открито стълбище в другия край. Казах: „Лойош“.

„Тръгвам, шефе“.

Изчаках до стълбището. Нагоре-надолу по стълбите минаха няколко добре облечени граждани, орка, криота и един лиорн, хвърляха ми по един бегъл поглед, решаваха, че мърляво облеченият източняк не заслужава вниманието им, и ме подминаваха. Една орка спря и попита имам ли нужда от нещо. Отговорих й, че нямам, и тя си продължи по пътя. Скоро Лойош се върна.

„Е?“

„Офисите на горния етаж са по-малки и стават все по-малки нагоре, до шестия, там не можах да вляза“.

„Врата?“

„Мда. Заключена“.

„А-ха“.

„Номер трийсет и едно е на петия етаж“.

„Добре. Да вървим“.

Изкачихме петте етажа и Лойош ме отведе до табелката с номер 31, окачена над завесата на входа. Над входа също така имаше табелка с черни букви, на която пишеше „Застраховки Браунбъри“. Влязох, без да почукам.

Зад бюрото седеше много блед лиорн, прелистваше дебела счетоводна книга и сравняваше съдържанието й с фишове от една кутийка. Вдигна глава и като ме видя, леко се ококори.

— Мога ли да ви услужа с нещо?

— Може би — рекох. — Вие ли сте Браунбъри?

— Не, но работя за „Застраховки Браунбъри“. С какво мога да ви помогна?

Не ме удостои с повече информация, но продължаваше да ме гледа с учтиво любопитство. Всъщност погледът му пробягваше повече към Лойош.

— Всъщност търся „Гаранции и сигурност Северен пристан“ — казах аз.

— А. Е, мога да ви помогна.

— Чудесно.

Офисът беше малък, но с втори вход, покрит също със завеса, на отсрещната стена. Зад него несъмнено имаше друга стая с друго бюро, с друг лиорн, проверяващ друга счетоводна книга.

— Разбирам, че „Гаранции Северен пристан“ притежава „Борса Брюгън“ — казах предпазливо.

Лиорнът се намръщи.

— „Борса Брюгън“ ли? Боя се, че не съм чувал за тях. С какво се занимават?

— Собственици са на „Уестман, племенница и племенник, холдинг недвижими имоти“.

Лиорнът поклати глава.

— Боя се, че и за тях не съм чувал.

Завесата се открехна, една глава надникна, после жената пристъпи в стаята и застана до бюрото. Сто процента орка; дадох й някъде към седемстотин. Никак не изглеждаше зле, стига да си падаш по драгарки. Беше със сини панталони, семпла бяла блуза, обшита със синьо, и силно стегната назад коса.

— „Уестман Холдинг“ ли търсите?

— Да.

— От вашите ли е, Лийн? — попита мъжът.

— Да. — И пак се обърна към мен. — С какво мога да ви помогна?

— Вие ли държите правата по наемния договор с една дама на име, ъъъ, Апчихукъ или нещо такова?

— Да. Тъкмо се канех да се видя с нея по въпроса. Вие сте нейният адвокат?

— Нещо такова.

— Моля, елате отзад и да седнем. Казвам се Лийн. А вие?

— Падрайк.

Влязох след нея в кабинетчето, където едва имаше място за мен, за нея, бюрото й и кантонерката с папки. Бюрото беше чисто, освен приборите за писане и две дебели книги в черна кожена подвързия, счетоводни тефтери сигурно. Седнах на едно дървено столче.

— Е, какво мога да направя за вас? — попита Лийн. Определено беше най-учтивата орка, която съм срещал.

— Бих искал да разбера защо клиентката ми трябва да напусне земята си.

Лийн кимна, сякаш беше очаквала въпроса.

— Указания от централната компания. Боя се, че не мога да ви кажа точно защо. Смятаме, че предложението, което й направихме, е съвсем разумно…

— Не това е проблемът.

Изглеждаше изненадана. Навярно не беше свикнала да я прекъсва източняк, навярно не беше свикнала да я прекъсва адвокат, навярно не беше свикнала с хора, които не се интересуват от пари.

— Какъв точно е проблемът? — попита с тон на човек, който се старае да бъде учтив пред явна провокация.

— Тя не иска да напусне земята си.

— Боя се, че се налага да го направи. Ние сме дъщерна фирма. Централата…

— Тогава мога ли да говоря с някой от централата?

Тя ме изгледа съсредоточено за миг и отвърна:

— Защо не.

Драсна име и адрес на късче хартия, духна да засъхне мастилото и ми го подаде.

— Благодаря.

— За мен беше удоволствие, сър Падрайк.

Кимнах на мъжа в офиса, който беше толкова залисан в счетоводната си книга, че не ме забеляза, спрях се в коридора, погледнах бележката и се изсмях. Гласеше: „Лейди Цепра, Цепра Холдинг, 20“. Без адрес на сграда, което значеше, че е в същия билдинг. Поклатих глава, тръгнах обратно надолу по стълбището и пуснах Лойош напред.

Върна се след минутка.

„Третият етаж“.

„Добре“.

Тъй че тръгнахме към третия етаж.

Схващаш ли вече идеята, Кийра? Браво на теб. Значи няма нужда да ти описвам останалата част от деня: беше общо взето същото. Никъде не срещах съпротива, всички бяха много учтиви и по някое време стигнах до отговора, един вид.

Когато се върнах при къщата, беше вече късно вечерта. Бъди ме поздрави, като завъртя и опашка и задник. Приятно ми стана, че съм липсвал на някого.

„Стига да не се замисляш много за причината“.

„Млъкни, Лойош“.

Влязох и видях, че Савн спи на купчината си одеяла. Старата седеше пред огъня и пиеше чай. Не се обърна. Лойош прелетя да поздрави Роуца, свита на кълбо до Савн. Попитах:

— Какво разбра за момчето?

— Още не знам достатъчно. Мога да ти кажа, че работата е по-дълбока от удара по главата, но ударът по главата е отключил всичко. Надявам се скоро да разбера повече.

— А с лекуването му?

— Първо трябва да разбера какво не е наред.

— Ясно.

— При тебе как е?

— А, добре съм, благодаря.

Обърна се и ме изгледа ядосано.

— Какво разбра?

Седнах до онова, което минаваше уж за кухненска маса, и въздъхнах.

— Ти си едно малко, много малко колелце в огромната гадна машина.

— Какво значи това?

— Умрял е един човек — Фирис.

— Това го чух. И какво?

— Притежавал е много компании. Когато умрял, се оказало, че повечето от тях нямат никакви сериозни активи освен офисно обзавеждане и такива неща.

— И за това чух нещо.

— Земята ти е собственост на компания с големи дългове и трябва да се продаде, преди съдът да я продаде на търг. Това, което трябва да направим, е сами да купим мястото. Каза, че имаш пари…

— Нямам — сопна се старата.

— Моля?

— Казах, че имам, но съм сбъркала.

— Не разбирам.

Тя се обърна отново към огъня и мълча няколко минути.

— Вложила бях всичките си пари в една банка. Преди два дни, докато ти беше навън, дойде куриер и ми съобщи, че…

— А-ха. Банката е поредната, нали? Фирис ли я притежаваше?

— Да.

— Значи всичко е затрито.

— Късмет ще имам, ако си върна по два глобуса за всеки империал.

— А-ха — повторих.

Седях и дълго мислих. Накрая рекох:

— Добре. Това усложнява нещата, но не чак толкова. Аз имам пари.

Тя отново ме погледна през рамо, с почти безизразното си сбръчкано лице. Казах й:

— Някъде има някой, който притежава тази земя, и някъде има някой, който отговаря за тази банка…

— Фирис. А той е мъртъв.

— Не. Има някой, който ръководи тези неща. Някой върти имението. И по-важното, има някой много богат кучи син, на когото трябва да се приложи подходящият натиск, за да вземе подходящия лист хартия и да напише на него подходящото нещо. Това не би трябвало да обърка нищо — има си предимства в това да си малко колелце в голямата машина.

— Как смяташ да го откриеш този митичен богаташ?

— Още не знам. Но първата стъпка е да проследим нишките на властта от горе надолу.

— Не мисля, че тази информация е публична.

— Аз също.

Затворих очи и се замислих за най-неприятната част от работата ми: ровичкане из планове, проследяване маршрута на охраната, измъкване на банална информация от хора, без да разберат, че го правя, и всичко това — само за да можем евентуално да се доберем до идея как да подходим към проблема. Поклатих самосъжалително глава.

— Е? — попита старата, след като беше изчакала достатъчно, за да се увери, че няма да кажа нищо повече. — Какво ще направиш? Ще откраднеш документите на Фирис?

— Приличам ли ти на крадец?

— Да.

— Благодаря.

Тя изсумтя.

— За съжаление не съм — добавих.

— И сега какво?

— Обаче познавам един.

Интерлюдия

— Да си загуби човек пръста…

— Е, заздравял е.

— Боли ме само като си го помисля. Как ли е станало?

— Не знам.

— Не го ли попита?

— Като че ли не беше склонен да говори за това. Нали го знаеш как се държи, когато не иска да говори за нещо?

— Да. Също като теб.

— В смисъл?

— Премълчаваш някои неща, нали?

— Не го правя съзнателно — не и дотук поне. По-нататък сигурно ще има неща, които бих предпочела да не обсъждаме. Но и да ти кажех всичко, което помня, така, както го помня, пак щяхме да сме дотук…

— Разбирам. Хмм.

— Какво има?

— Просто си помислих колко ще е доволен, ако разбере, че цял следобед си говорим за него.

— Няма да му кажа.

— Все едно.

— Да продължа ли?

— Чакай първо да си поръчаме още чай.

— Добре.