Стивън Бруст
Орка (3)

1.

Влад почти моментално разбра, че съм се маскирала, защото сама му го казах. Когато ми подвикна, изсумтях:

— Проклятие, Влад, аз съм маскирана.

Изгледа ме в типичния си стил — очите му шават насам-натам все едно, че изобщо не те забелязва — и рече:

— И аз.

Беше с кафяви кожени дрехи вместо сивото и черното на дома Джерег, които носеше при последната ни среща. Но пак си беше източняк, пак си имаше мустаци и на раменете му пак си клечаха двата джерега. Разбрах го — маскировката ми не е ужасно ефективна. Преглътнах намека и го попитах:

— Кое е това момче?

— Личното ми педалче — отвърна той най-равнодушно. — Савн, запознай се с Кийра Крадлата.

Момчето изобщо не реагира — като че ли не го чу, — което ми се стори малко шантаво.

— Шегуваш се, нали?

Влад се усмихна тъжно.

— Да, Кийра. Шегувам се.

Лойош, мъжкият джерег, пристъпи на място върху рамото му — сигурно ми се смееше. Протегнах му ръка; той прелетя няколкото стъпки между двама ни и се остави да го почеша под змийската брадичка. Женската, Роуца, ни гледаше съсредоточено, но не помръдна; сигурно ме беше забравила.

— И защо е маскировката? — попита той.

— Защо според теб?

— Не искаш да те видят с мен?

Свих рамене.

— Какво пък. Маскировките ни си приличат.

Намекваше, че бях облякла зелена блуза и бели панталони вместо същото сиво и черно, което той носеше преди. Прическата ми също беше друга — бях вчесала косата си напред, да скрие благородническата точка на челото така, че да приличам повече на селянка. Но той сигурно не забеляза това; като за убиец на свободна практика, понякога Влад може да е удивително ненаблюдателен. Все пак човек се маскира преди всичко вътрешно и навярно това може отчасти да обясни факта, че предрешването ми не го заблуди; към него винаги съм се отнасяла с доверие, дори преди да получа първия повод за това.

— Отдавна не сме се виждали, Влад. — Казах го, защото знаех, че за него, който можеше да очаква да живее не повече от шейсет-седемдесет години, изтеклото време наистина трябва да изглежда дълго.

— Да, отдавна. Колко странно, че досега просто не сме се сблъскали на улицата.

— Не си се променил.

— Останало е по-малко от мен. — Вдигна лявата си ръка да ми покаже, че кутрето липсва.

— Какво се е случило?

— Тежък багаж.

Примижах съчувствено.

— Да намерим някое местенце, където да поговорим?

Той се огледа. Намирахме се в Северен пристан, доста далече от Адриланка, но на същия океан, и кейовете, макар и по-стари, си бяха общо взето същите. Един неголям двумачтов търговски кораб разтоварваше на петдесетина разтега по-нататък, наблизо беше и рибарският пазар. Между тях, на самия океански бряг, бяхме съвсем видими за стотици хора, но близо до нас нямаше никой.

— Че какво му е лошото тук?

— Не ми вярваш — казах леко уязвена.

Забелязах как язвителният отговор едва се спря зад зъбите му. Историята ни с Влад беше доста дълга и нито една случка не можеше да му даде повод за подозрения. Изгледа ме накриво.

— Доколкото знам, организацията ужасно иска да ме убие. Ти все още работиш за тях. Извинявай, ако съм малко бъзлив.

— О, да — съгласих се. — Ужасно те искат, да.

Водата мляскаше и гъргореше около кея, запазил се още от края на Междуцарствието. Долавях заклинанията, предпазили дървото да не изгние. Въздухът беше наситен с миризмата на океан: сол и умряла риба. Често казано, никога не ми е харесвала.

— Кое все пак е това момче?

Попитах не толкова защото държах да разбера, колкото за да му дам време. Савн, както го нарече Влад, изглеждаше симпатичен младок текла, сигурно на не повече от деветдесет години. Все още излъчваше сила и енергия, които понамаляват някъде след второто столетие, и косата му беше също толкова тъмнокафява като очите. Подразних се, че можах да си го представя като любовник на Влад. Все още не беше реагирал нито на мен, нито на нищо наоколо.

— Почетен дълг — каза Влад с онзи присъщ му тон, когато се опитва да е ироничен. Дадох си сметка, че ми е липсвал. Изчаках да продължи. — Савн пострада, може да се каже, докато се опитваше да ми спаси живота.

— Пострадал? Как?

— А, обичайното — използва моргантско оръжие, за да убие един немрящ магьосник.

— Кога стана това?

— Миналата година. Има ли значение?

— Всъщност не.

— Радвам се, че хвана съобщението, и се радвам, че дойде.

— Ти си психически невидим, знаеш ли?

— Знам. Камъкът Феникс.

— Да.

— Как е Айбин?

Айбин сигурно беше последният човек, за когото Влад можеше да поиска да се осведоми „как е“. Знаеше го и аз също го знаех.

— Добре си е, доколкото знам. Не съм го виждала отдавна.

Той кимна. Погледахме известно време залива, но не помогна много. Най-сетне се обърнах към Влад.

— Е? Тук съм. Какво има?

Той се усмихна.

— Може пък да съм измислил начин да накарам организацията да прости и да забрави.

Засмях се.

— Скъпи Влад, дори да успееше да оплячкосаш съкровищницата на Дракон до последния глобус и да я струпаш в краката на съвета, пак нямаше да ти простят.

Усмивката му помръкна.

— Така е.

— Е, тогава?

Той сви рамене. Все още не беше готов да заговори. Нищо, мога да съм много търпелива.

— Знаеш ли — рекох, — не са много източниците, които се мотаят наоколо с два джерега на раменете. Съвсем сигурен ли си, че не си твърде подозрителен?

— Да. Никой професионалист не би опитал нищо на такова място, а ако някой аматьор реши да опита — да заповяда. А докато стигне да ушите на някой, който си знае работата и може да ми спретне нещо, вече ще ме няма.

— Но ще знаят кой си.

— Не мисля да се задържам тук повече от няколко дни.

Кимнах. Той попита колебливо:

— Някакви новини от къщи?

— Нищо не мога да ти кажа.

— Моля?

— Питаш за Коути.

— Ами…

— Обещала съм да не казвам нищо, освен че е добре.

— О. — Не ми убягна как трескаво заработи умът му, но той не каза нищо повече. Ужасно ми се искаше да му кажа какво става, но обещанието си е обещание, дори на една крадла. Особено на крадла.

— Как се измъкваше дотук?

— Откакто се сдобих с момчето, стана по-трудно, но се справях, криво-ляво.

— Как?

— Общо взето, стоях настрана от населени места, а знаеш, че горите са пълни с разни разбойници.

— Един от тях ли си станал?

— Не. Ограбвам тях.

Изсмях се.

— Точно в твоя стил.

— Препитание. — Влад сви рамене.

— И това е точно в твоя стил.

Той запристъпва от крак на крак, все едно че го боляха. Това ме накара да си помисля за многото път, който трябваше да е навъртял през тези повече от три години, и го попитах:

— Искаш ли да седнем?

— Почти нищо не ти убягва. Не, нищо ми няма. Случайно да си чувала за някой си Фирис?

— Да. Умря преди две недели.

— Като оставим това настрана, какво друго знаеш за него?

— Имал е много пари.

— Да. Друго?

— Беше… какво, барон? От дома, мм, Криота?

— Орка.

— Е, това поне ти показва колко знам за него.

Влад не отговори, което означаваше, че се очаква аз да задам въпрос. Веднага ми хрумнаха няколко неща, които ми се искаше да науча, но се спрях на:

— Как е умрял?

— Не са намерили доказателства за убийство.

— Това още не… Чакай. Ти ли?

Влад поклати глава.

— С такива работи вече не се занимавам.

— Добре. — Влад винаги бе успявал да ме накара да му повярвам, макар да знаех какъв лъжец е. — Тогава какво е станало според теб?

Очите му непрекъснато шареха насам-натам, а и двата джерега не спираха да се озъртат.

— Не знам. А трябва да го разбера.

— Защо?

Само за миг на лицето му се изписа безпокойство и в главата ми премина едно „О, не!“, но бързо го отхвърлих — Влад можеше да се обезпокои от най-странни неща.

— Няма значение. Да ти кажа какво искам да направиш за мен.

— Цялата съм слух.

Едно от нещата, които харесвам у Влад, е, че разбира от подробности. Не само че ми описа най-подробно на какви аларми мога да се натъкна, но ми каза как ги е открил, за да мога сама да си направя проверките. Каза ми къде може да е поставено устройството и ми описа другите места, където можеше да е, в случай че греши. Изреди ми маршрута и графика на патрулите в района и ми обясни много точно какво не е успял да открие. Всичко това отне около час, а след този срок вече знаех, че работата ще е напълно във възможностите ми — не че повечето не са, ако са свързани с обир.

— Ще си има цена — казах.

— Естествено. — Постара се да скрие, че съм наранила чувствата му.

— Трябва да ми кажеш защо го искаш.

Той прехапа устни и ме изгледа. Запазих лицето си безизразно, защото не исках да научи много. Накрая той кимна отсечено и сделката беше сключена.

 

 

Два дни ми трябваха, докато проверя всичко, което ми беше казал Влад, два дни, които прекарах в работа в сравнително удобна стая в един хотел в центъра на Северен пристан. На третия ден се залових със същинската работа. Мястото, където трябваше да вляза с взлом, се намираше на около две мили източно от Северен пристан и отиването дотам щеше да е най-рискованата част от операцията — ако някой ме видеше и успееше да надникне под маскировката, както толкова лесно го бе направил Влад, това щеше да събуди любопитство, любопитството щеше да доведе до разследване, а то на свой ред щеше да доведе до други неща. Реших проблема, като се държах настрана от пътищата колкото се може повече — вървях през рехавите горички. Не се изгубих, но ми отне няколко часа, докато стигна до подножието на малкия хълм, на чието било се издигаше имението на Фирис.

Няколко часа обикалях на широки кръгове около него и го оглеждах бавно и съсредоточено. Едно от нещата, които Влад не ми беше дал, бяха вътрешни планове, но при сравнително новите постройки човек може почти съвсем точно да пресъздаде вътрешността, само като ги огледа отвън. По някаква причина архитектите след Междуцарствието не допускат да има стаи без прозорци, което значи, че размерите предопределят разположението. Можеш също така да различиш коридорите с прозорци, тъй като (отново ще кажа, че не знам защо) техните прозорци неизменно са по-малки от тези на стаите. Докато приключа с разходката, вече знаех до голяма степен как изглеждат нещата отвътре и можех да намеря най-подходящите места за един кабинет.

Последните два часа до стъмване наблюдавах за някакви признаци на дейност. Такива нямаше, точно както трябваше да се очаква — семейството на Фирис (жена и три деца) не живееше тук, любовницата му беше напуснала, персоналът несъмнено беше настанен във вътрешността на сградата, а защитата, която беше останала, беше магическа и автоматична. Извадих няколкото си устройства, с които откривам подобни неща, и се залових за работа.

Тъмнината се спусна и сенките потъмняха — сенки, по-резки, отколкото в Адриланка, предполагам заради западните ветрове, които изтъняват небесната пелена, така че Пещта грее по-ярко. В западната част на Империята всичко е по-ярко, както е в далечния Изток, а това на свой ред прави тъмнината да изглежда още по-тъмна.

Защитите не бяха лоши, но не толкова грижливо направени, колкото можеше да се очаква. Първата беше много обща и почти безполезна — трябва само да се престориш, че си вътрешен човек, и те пропуска да подпалиш къщата, ако искаш, без да вдигне никакъв шум. Заклинанието за разпознаване беше само малко по хитро, трябваше да го накарам да се огъне и да мине покрай мен; но липсваше заклинание, което да следи дали магията за разпознаване е отклонена, тъй че всъщност по-добре изобщо да не си бяха правили труда с нея. Имаше ги обичайните детектори за цялост, по вратите и прозорците, но те лесно се надвиват, като прехвърлиш онзи, през който искаш да минеш, на друга врата или прозорец. Те всъщност бяха снабдени със следачи дали няма да стане точно това, но следачите бяха поставени сякаш като случайно последно хрумване и без нищо, което да алармира хората по сигурността, че следачът е изключен — можех да го изключа просто като открия енергията, вложена в заклинанието, и да я впрегна така, че да работи за мен.

Обмислих какво може да означава това, че имението е защитено толкова слабо. Можеше да означава, че след като е изоставено и собственикът е умрял, никой не е сметнал за необходимо да се постави защита от високо ниво. Можеше също така да означава, че орка не са толкова умели в тези неща, колкото са джерег. Или можеше да означава, че някъде са поставени скрити капани, които все още не бях открила. Последната възможност си заслужаваше още един час проверка и я почнах.

Минах през толкова устройства, че можеха да заредят цял дюкян за магии, и открих заклинания за плодородие, които бяха поставени по земята още преди да се построи имението, заклинания, премахващи миризмата от нужниците, заклинания, предпазващи сградата да не потъне в земята, заклинания, пазещи зидовете да не рухнат, и заклинания, каращи червените дъбове, насадени покрай пътя, да растат точно така, а не иначе — но нищо повече, което да е свързано с охраната. Използвах дори едно синьо камъче, което си бях измъкнала от джоба на приятелката на Влад, Алийра, но единствената следа от древна магия беше далечното ехо от взрива, унищожил град Драгара в началото на Междуцарствието.

Останах доволна. Бавно се заизкачвах по хълма, с широко отворени очи за други, по-обикновени клопки, макар да не очаквах да намеря такива, и не намерих. Най-сетне стигнах до подножието на имението, което, май трябва да го спомена, представляваше живо доказателство за онази постмеждуцарствена естетика, според която един монолит трябва да изглежда привлекателен сам по себе си: грамадни каменни блокове, тук-там с безразборна декорация, обикновено животинска фигура от ковано желязо, забита в зида като случайно хрумване. Такива сгради са изключително лесни за обир с взлом, защото знаеш съвсем точно къде трябва да се намира едно нещо спрямо всичко останало и защото шаблонът в плана кара обитателите да си мислят, че е трудно човек да се прикрие, докато се катери по стена, което е тъпо — веднъж предизвиках трима приятели да се опитат да ме забележат, докато се изкачвам три етажа по гола стена, и то след като им казах по коя стена ще се изкатеря и кога. Не ме видяха. Толкова за трудностите с прикриването.

Отне ми около десет секунди, докато левитирам до равнището на прозореца; опрях ръце на перваза и прецених на око идиотското заклинание, за което вече споменах, че уж трябваше да пази да не се наруши целостта на прозореца. Всъщност не беше нищо сложно, но бях предпазлива и отделих известно време, за да отклоня алармата. Прозорецът между другото, като всички останали, беше с дебело стъкло, изкусно поставено в рамка от дърво и кожа, която на свой ред много умело беше вградена в прозореца. Глупав лукс, който трябваше да се замести с нещо след стотина години дори ако крехкото изделие междувременно не се счупеше.

Счупих го внимателно, като първо го покрих с голям лист хартия, намазана с изключително здраво лепило, след което бавно натиснах. Стъклото поддаде и парчетата останаха полепнали по хартията, вместо да паднат и да вдигнат шум. В рамката останаха няколко, много остри, тъй че внимавах, докато вляза в стаята, но го направих, без да се порежа; после окачих хартията в прозореца на мястото на стъклото, за да мога да си светна, без някой отвън да забележи светлината (ако случайно отвън се минеше някой).

Няколко секунди душих за магии из стаята, после запалих свещта, примижах от блясъка и бързо огледах. Колкото и пъти да си минавал през това, винаги почти очакваш да видиш някой да седи вътре и да те чака с всевъзможни убедителни аргументи подръка. Никога не ми се е случвало, не се случи и този път, но е едно от нещата, които винаги ти минават през ума.

Затворих очи и известно време останах съвсем неподвижна — вслушвах се дали някой не се движи наоколо и за всякакви изскърцвания, които може да са обичайни за тази сграда. След около минута отворих очи и огледах добре.

Кабинет, каза онази част от мозъка ми, която винаги бърза и иска да категоризира, преди всеки детайл да бъде възприет поотделно. Не обърнах внимание на мнението й и си отбелязах наум няколко неща.

Основната мебел в стаята бяха двата големи бюфета на отсрещната стена, и двата от някакво тъмно дърво, вероятно череша, с грижлива, но не особено изкусна изработка. Пред тях имаше малко бюро, срещу другия прозорец на стаята, със стол зад него. От стола, заеман, изглежда, доскоро от Фирис, можеше да се посегне към двата бюфета. Върху бюрото бяха подредени няколко книги, които вероятно си заслужаваха проучване, няколко листа хартия, попивателна и перо; други няколко пера лежаха грижливо подредени до първото, сякаш си чакаха реда. По бюрото, както и в цялата стая, нито цареше смайващ порядък, нито бяха съвсем разхвърляни, освен че прахта беше затрупала всичко, което си беше съвсем естествено, ако никой не бе влизал тук след смъртта му. А защо никой не трябваше да е влизал в кабинета след смъртта му? Не, въпросите ги оставяме за по-късно.

Проверих всички чекмеджета на бюрото и бюфетите и намерих по тях магически аларми. Не се оказаха ужасно сложни, а и аз много не бързах, затова отделих време да ги изключа (най-вероятно беше ненужно — със сигурност щяха да са включени пряко към Фирис, който вече не можеше да получи сигнала — но винаги си е добре човек да е сигурен). Огледах също така и за по-обикновени аларми — лесно се откриват по тънките жички, скрити около краката на мебелите или по стените — но такива нямаше. Сега, като го разказвам, ми хрумва, че се създава впечатлението, че Фирис не е взимал достатъчно предпазни мерки срещу кражба, и съм длъжна да коригирам това впечатление. Повечето му мерки вероятно бяха включвали пазачи, но изглежда, графикът на пазачите беше прекратен със смъртта му. А магическите аларми си бяха съвсем добри; просто аз съм по-добра.

Отне ми няколко минути, докато се уверя, че в бюрото няма тайни чекмеджета, и още десет — докато се уверя в същото за бюфетите. За останалата част от стаята отделих още един час, което е доста дълго сценично време, но не смятах, че рискът е много голям.

След като се уверих, че не съм пропуснала нищо, започнах да преглеждам документите му — търсех всичко, което можеше да прилича на онова, за което ме бе помолил Влад. Колкото повече се задържах, толкова по-трудно ми беше да се накарам да не бързам и да внимавам да не пропусна нещо, но след около четири часа бях напълно сигурна, че съм събрала информацията. Образува се едно хубаво пакетче, стегнах го и го вързах на гърба си. Все още разполагах с един час до разсъмване.

Подредих отново хартиите и книгите, които бях разбъркала, и се промъкнах по коридора до господарската спалня. Всичко беше съвсем тихо и дори можех да чуя — ако не е било въображението ми — похъркването на слугите в стаите им над мен. Леглото беше оправено, дрехите — изрядно подредени в гардероба и, за разлика от кабинета, всичко беше почистено от прах — явно някой беше заповядал на слугите да не стъпват в другата стая и те продължаваха усърдно да изпълняват заповедта. Отворих чекмеджетата и разрових и поразхвърлях вещите все едно, че някой крадец е търсил ценни неща. Дори открих една каса и отделих няколко минути да оставя следи, уж че съм се опитвала да я отворя, после се върнах в кабинета, измъкнах се през прозореца и слязох долу.

Прибрах се в града преди съмване. Намерих си хотела и се изкатерих до прозореца си на втория етаж, за да не минавам покрай дежурния на рецепцията. Пъхнах плячката си под възглавницата и поспах няколко часа.

 

 

Срещата ми с Влад беше в една от онези пристанищни гостилници, в които ти предлагат гъста тъмна бира и рибена яхния с люти подправки. Влад си позволи от второто; аз се въздържах. Беше много рано и не беше оживено — само една-две маси бяха заети. Никой от нас не привличаше особено внимание. Винаги съм се чудила как Влад (дори с джерег на рамото си — днес беше само един) успява да избегне подозренията към себе си, където и да отиде.

— Къде е момчето?

— С приятели.

— Имаш приятели? — казах, не чак безкрайно удивена.

Той ми се усмихна леко и отвърна:

— Роуца го пази.

Отвори пакетчето със счетоводни книги и листове, като се стараеше да не издава силно любопитство. Направих няколко смешни физиономии на Лойош, докато ги прелистваше. Накрая Влад вдигна глава и кимна.

— Точно това ми трябваше. Благодаря ти.

— Какво означават?

— Нямам представа.

— Тогава откъде знаеш, че…

— По заглавията на колонките.

— Разбирам — излъгах. — Е, в такъв случай…

— Какво търся ли?

— Да.

Влад ме погледна. Виждала съм го радостен, тъжен, уплашен, ядосан, уязвен. Но никога досега не го бях виждала да се чувства неловко. Накрая въздъхна.

— Добре.

И започна разказа си.