Стивън Бруст
Орка (19)

17.

— И после се върнах тук — довърши той.

— После какво?

— Както казах, разбрахме се да се срещна с нея утре вечерта на същото място и тя ще ми даде акта за това парче земя. И това е цялата история на последния ми триумф.

— Триумф — повторих аз. — Дали и утре ще е триумф, когато влезеш в онова заведение и се окажеш арестуван, ако имаш късмет, или обкръжен от джереги, ако нямаш?

— Тя обеща — самодоволно отвърна той.

— А какво те кара да мислиш, че можеш да й вярваш?

— Инстинктът.

Премълчах гадния отговор. Колкото и да се бяхме оплели двамата пред последните няколко дни, самата аз все още вярвах на инстинктите си, така че едва ли можех да го виня, че вярва на своя. Работата е, че аз не вярвах на неговия. После той каза:

— Добре де, може и това да е било издънка, но знаеш ли, Кийра, имах чувството, че е правилно. Лофтис й беше приятел, беше й старши и партньор. Не знам, може да го е мразила, но…

Поклатих глава.

— Сигурно си прав, само че…

— Какво има?

— Не знам. Някакво заклинание, с център някъде наблизо.

— Мамка му! — изруга Влад.

— Може би ще е най-добре да вземем Савн и Хвдф’рджаанцъ и да влезем в гората, докато още можем.

— Не го вярвам — каза той.

— Мисля, че е заклинание за засичане.

Той ме изгледа странно.

— Джерег?

— Може би.

— Къде можем да отидем?

Изругах тихо и не отговорих.

— Вземи старата и момчето и да ви няма — каза той. — Те искат само мен.

— Грешен отговор, Влад.

— Ха.

Влезе в къщата и след минута се върна с колана със сабята. Не носеше наметало и имаше няколко ножа, стегнати по тялото му.

— Тръгвай, Кийра.

— А, тая няма да стане.

Той посочи към къщата.

— А с тях какво правим? Не можеш ли да ги скатаеш някъде и след това да ги върнеш, ако изобщо има „след това“?

Можех всъщност. Но точно тогава се случи нещо друго.

— Някой току-що се телепортира в района — казах му. — На около четвърт миля оттук.

— Само един?

— Да.

Той поклати глава.

— Ако е Марио, няма смисъл да се опитвам да бягам, а ако не е, какво пък, няма друг, от когото чак толкова да ме е страх.

Кимнах. Изпитвах същото, макар да не споделях суеверния му страх от Марио. Влад извади оръжието си и зачака.

— Би ли ми заел един нож?

— Не искаш да използваш оръжието си?

— Не съм въоръжена.

— О, да. Забравих.

Подаде ми ножа. Пробвах тежестта, баланса и острието, после застанахме гръб до гръб и зачакахме. Лойош и Роуца клечаха на раменете му. Бъди излезе от къщата, подуши ни любопитно, после клекна до нас. Беше някак успокояващо, че е тук, въпреки че не знаех дали ще може да помогне с нещо.

Влад я видя първи и каза:

— Ето я и нея.

Обърнах се. Крачеше между дърветата към нас, с меч на кръста, но ръцете й бяха празни. Бъди стана и заръмжа. Хвърлих поглед към нея и видях, че е оголила зъби. Добре, добре.

Тя не обърна внимание на Бъди, нито на оръжията ни, само ни кимна за поздрав, спря на пет крачки от нас и погледна към къщата.

— Наистина е синя.

— Мислеше, че съм те излъгал ли? — попита Влад.

Тя сви рамене.

— Допусках го. Но за всичко останало ми каза истината, така че…

— Как ме намери?

— С помощта на твоя, ъъъ, познайник — това ли беше думата?

Влад изтърси една дума — едва ли държеше да я чуе Хвдф’рджаанцъ.

— Късче от кожата на Лойош на носната кърпа. После си отишла при някой магьосник и си намерила него, защото знаеше, че не можеш да намериш мен.

Тя кимна.

— Ще влезем ли вътре?

— Хайде да го уредим тук — каза Влад.

— Какво да уредим? — попита Тимър.

— Не си ли дошла, за да ме арестуваш?

— Не.

— Но…

— Исках да се срещна с останалите от тази малка трупа, която ни създаде толкова неприятности, и помислих, че може би ще искаш да чуеш как свърши всичко.

За миг никой не проговори. После Влад каза:

— О.

И прибра сабята си, после и ножа, който му върнах. Потупа Бъди, който го прие като намек, че всичко е наред, и се представи на Тимър. В този момент излезе старата.

— Коя сте вие? — сопна се тя. — И какво търсите тук?

— Инсайн Тимър — каза Влад, — това е жената, която наричаме „Майко“, защото името й звучи като кихавица и само Кийра може да го произнася. О, а това е Кийра — предполагам, че не сте се запознавали досега. А това е Бъди, който, според мен, всъщност е интелигентът в цялата банда — най-малкото досега не е правил никакви грешки.

Роуца изсъска и Влад се засмя.

— Добре де, един от двамата.

— За мен е удоволствие, милейди — каза Тимър. — Имам нещо за вас.

Чух как Влад вдиша рязко.

— Взела си го?

Тя се усмихна.

— Разбира се. Казах ти, че ще го направя.

— Това му се вика бързо. Колко, само за три-четири часа?

— Да. Е, ще влезем ли?

— Разбира се. На всяка цена — каза Влад. — След вас, мадам.

Поехме към къщата, с Хвдф’рджаанцъ начело и Бъди в тила. Щом влязохме, Тимър огледа интериора и облиза устни, вероятно защото хапането им щеше да е съвсем явно. Представихме я на Савн, на когото, може би съвсем малко, като че ли му светнаха очите. А може би не.

— Мозъчна треска, казваш? — попита Тимър.

— Няма такова нещо, мозъчна треска — изсумтя Хвдф’рджаанцъ.

Влад сви рамене. Хвдф’рджаанцъ седна до Савн, ние двамата с Влад — до кухненската маса. Тимър отказа стол, предпочете да се облегне на стената. Бъди се сви до Савн и Хвдф’рджаанцъ и се опита да се намести между тях. Савн разсеяно го потупа по главата. Това, доколкото знаех, беше поредното „за първи път“. Хванах погледа на Влад и разбрах, че и той го е видял.

— Откъде да започна? — попита Тимър. — Всички ли знаят какво стана дотук?

— Кийра знае всичко от днешния ни разговор — отвърна Влад. — Старата не знае почти нищо за цялата афера.

— Защото не искам — сопна се тя. — И хич няма да ви благодаря, ако ми го кажете.

— Добре — каза Тимър. — Да отидем ли на друго място тогава?

— Не. Казвайте каквото искате и ще слушам, но хич не си правете труда да ми го обяснявате.

— Много добре. — Тимър се обърна към нас. — Всъщност няма много за разправяне. Домм беше намерен мъртъв преди няколко часа. С кама, забита в главата му.

— О? — каза Влад с онази придобита небрежност, с която толкова лошо се справя. — Някаква идея кой го е направил?

— Не се знае. Някой, който е бил във връзка с нашето разследване около смъртта на Фирис. Смятаме, че е бил криота.

— Разбирам — каза Влад. — Какви са другите новини?

— Говорих, хм, с някои особи в Империята и общо взето ми казаха да зарежа всичко. — Изглеждаше, сякаш е изяла кисела джанка вместо зряла праскова.

— Значи Вонит остава на свобода? — попита Влад.

— На свобода? Да. Свободна и чиста. И все още богата. И все още собственик, или управител, на три-четири банки. Не можем да я пипнем.

— А Рийга?

— Същото. — Сви рамене, все едно че Рийга не я интересува особено, което сигурно беше вярно — Рийга не беше замесена в убийството на Лофтис.

Влад поклати глава.

— Не както бих предпочел да свършат.

— Аз също — отвърна Тимър и разпери ръце. — Но изборът не е мой.

— И? В замяна на?

— Сътрудничество — каза Тимър. — Двете ще направят каквото могат, за да се сведат до минимум щетите за Империята. В края на краищата това е важното. — Долових в гласа й същата нотка на горчивина, която Влад ми беше описал в гласа на Лофтис, докато говорел как се наложило да предаде шефа си.

— Друго какво? — попита Влад.

Тя кимна, извади от кесията си навит пергамент и го подаде на Хвдф’рджаанцъ. Старата го взе колебливо, погледна я, после погледна документа. Ръцете й леко трепереха, докато развързваше лентичката и чупеше восъка, с който беше запечатан, и го разгръщаше. Зачете го бавно и внимателно, устните й помръдваха и видях сълза в окото й.

Влад се окашля гръмко, стана и каза:

— Някой да иска клава?

Никой не искаше и той си седна.

— Тимър? — обадих се аз.

— Да?

— Вонит и Рийга вече знаят или лесно могат да научат кой е…

— Не — прекъсна ме тя. — Не се безпокойте за това. Продължителното здраве на тази стара дама вече е моя грижа.

Хвдф’рджаанцъ вдигна очи.

— Моля? Моето здраве?

— Няма значение.

Старата ни изгледа един по един, изсумтя тихо и отново зачете акта за земята си.

— Добре — казах аз. — Вярвам ти.

— И аз — намеси се Влад. — Само че…

— Да?

— Направи ми една услуга. Не казвай на никого как си ме намерила. Не мисля, че джерег ще се сетят сами и след милион години, но…

— Добре. Не се безпокой. — Тя се изправи. — Е, мисля, че това е всичко.

— Да — каза Влад. — Желая ти късмет.

— И на вас.

Погледна ме, кимнахме си, после се обърна, излезе и всичко свърши.

— Всичко свърши — каза Влад.

— Не съвсем.

— О?

— Искаш ли да се поразходим?

Той се намръщи, после сви рамене и стана. Излязохме навън. Бъди тръгна след нас и Лойош беше на рамото на Влад, но други нямаше. Навлязохме в гората край къщата.

— Какво има, Кийра? — попита той.

— Откога го знаеш?

— Какво да знам?

— Не съм глупачка, Влад, и не мисля, че ти си глупак.

— Аз…

— Кажи ми откога го знаеш, Влад.

— Не смятах да говоря за това. Какво ме издаде?

— Това е мой въпрос.

Той се засмя.

— Да де. Но ти почни ти първа. Кога разбра, че съм го разбрал?

Свих рамене.

— Току-що. Само преди няколко минути. Понякога си много небрежен с живота си, Влад — особено когато си притеснен. Но виж, с живота на други хора никога не си бил небрежен. Дори когато беше в дома Джерег…

— С чий живот съм бил небрежен?

— С ничий. Там е цялата работа.

— Не те разбирам.

— Нима? Я помисли.

Той се замисли и видях как се върна в ума си към последния час. После кимна.

— Ясно.

— Да. Каза ми да отведа момчето и жената на безопасно място. Помоли ме да ги, ммм, скатая някъде. Къде би могла Кийра Крадлата да скатае някого на безопасно? Не ти хрумна да ме попиташ дали е вдигната телепортна преграда, просто допусна, че има, защото джерег, или Империята, идват да те хванат, а не можеш да разбереш дали е един, или повече с камъните Феникс, които носиш. Тъй че как би могла Кийра Крадлата да пробие телепортна преграда?

— Вярно. Бях уплашен…

— Естествено. За Савн и Хвдф’рджаанцъ. После дойде забележката ти за оръжието, което ме убеди окончателно.

— Да. Изпаднал съм в паника, предполагам.

— Сигурно. Е, сега е твоят ред. Как го разбра, кога го разбра и на кого си го казал?

— Не съм го казал на никого, Кийра.

— Би могъл да ме наричаш с истинското ми име.

— Е, добре. Сетра. Не съм го казал на никого. Би трябвало да го знаеш.

Кимнах.

— Да, мисля, че го знам. Кога го разбра?

Той сви рамене.

— Познавам те и под двете външности. В смисъл, познавам те добре. По-добре от всеки друг, поне така мисля.

— Никой друг. Само ти.

Той сведе глава, все едно му е оказана висока чест. Което си беше самата истина, разбира се.

— Откога го знаеш?

— От скоро. От вчера. Не, по-скоро от днес. Не знам.

— Какво съм направила вчера?

Той сви рамене.

— Просто натрупване на дребни неща.

— Какво? Любопитна съм, Влад. Знаеш ли, никога не мамя. В смисъл, когато съм Кийра, правя само каквото прави Кийра…

— Снощи почти наруши правилото.

— О? Забелязал си го?

— По-скоро се досетих. Във всеки случай… малко преди да разберем, че идва само едно лице, очаквах да видя Ледоплам в ръката ти.

Кимнах и казах:

— И за малко щеше да го видиш, особено след като вече знаех, че знаеш. Което ни връща на въпроса: как го разбра? Кои са тези дребни неща, които са се натрупали?

Той разпери ръце.

— Не знам дори дали мога да ги определя всичките, Кий… Сетра.

— Не, по-добре ме наричай Кийра. Така ще е по-лесно.

— Да ме объркаш ли се опитваш? Не отговаряй на това. Кийра. Да. Както казах, бяха куп дребни неща. За първи път заедно толкова дълго, а винаги съм се чудел защо изобщо ти пука за едно малко източняшко хлапе. Сега вече знам, разбира се.

— Разбира се.

— И все пак съм благодарен. Само дето…

— Да?

— Не знам. Все си мисля за разни неща. Например начинът, по който ме нае да намеря Алийра.

— Друг начин нямаше, Влад.

— Това го разбирам, но все пак. И каква беше цялата онази работа с кръвта на богинята? Не че съм разбрал коя е богинята.

— Това не мога да ти кажа, Влад. Тя каза, че е важно да получиш стъкленицата и че тя самата не знае защо.

— Неведоми са пътищата божии.

— Не бъди саркастичен.

— Защо не?

Свих рамене.

— Искам да знам кое ме издаде, Влад.

— Всъщност беше много просто. Виждаш ли, познавам теб и Сетра от дълго време, но никога не съм ви виждал по едно и също време и в една и съща…

— Престани. Говоря сериозно. Това е важно за мен. Искам да го знам.

Той кимна.

— Добре. Ами, първо, ти веднъж се ядоса, когато говореше как са ни изиграли, и начинът ти на говорене се промени. Всъщност това май се случи повече от един път. Спомням си, че когато ти описвах нещата, подсказващи намесата на Империята, ти, хм, заговори по друг начин.

— Начинът ми на говорене ме е издал, така ли?

Той кимна.

— Не много често, нито задълго, но беше едно от нещата, които ме накараха да се замисля.

— Проклятие. След две хиляди години човек си мисли, че… Все едно. Друго какво?

— Какво друго ли? Ами, това колко малко ядеше, може би, въпреки че само по себе си то не означава нищо. Но знам, че Сетра е немряща, преживява, мм, с други неща, така че не яде много. И по същата логика — как ти реагира кучето — между другото, как успя да заблудиш Лойош? Той обикновено може да познае немрящ с едно подушване.

— Явно не е толкова добър като Бъди. — Лойош изсъска и се изкикотих наум. Подозирах, че Влад никога няма да му позволи да го забрави. — Има си начини да се скрие фактът, че си немрящ. Трудно е, но…

— Но ти си Сетра Лавоуд. Да. Все го забравям.

— С какво друго се издадох?

— Чух те как измърмори за боен шок, когато за първи път видя Савн, и си помислих, че е странно Кийра да знае за бойния шок.

— Гръм и мълния! Каква идиотка съм.

— Не. Просто те познавам добре.

— Ясно. Продължавай.

— Ами, знаеше неща, за които не разбирах как Кийра може да ги знае.

— Например?

— Например какво означава „той не е счупил пръчката“, и нещо повече, какво изпитваш, когато държиш в ръката си пръчка със заклинание. И знаеше за Имперски печати и тайни имперски организации много повече, отколкото се полага за ролята ти на обикновена крадла. Или дори необикновена крадла.

— О. — Поклатих глава. — Ще излезе, че е цяло чудо, че все още никой друг не се е сетил. Сигурно това имаше предвид, когато каза, че си получил повече, отколкото си искал.

— Казал ли съм го? — Той сви рамене. — Но не забравяй: никой друг не ви познава и двете. А като джерег наистина те бива. Познавам те от дете и никога не съм подозирал, че си нещо друго освен това, което изглеждаш, че си. Но пък, както казах, никога досега не сме работили заедно. Ти, Кийра, никога не си действала заедно с друг, нали? И това е причината, нали?

Кимнах и казах:

— Продължавай.

— Добре. — Вече се беше разпалил. — Когато се срещна с Лофтис първия път, имаше нещо странно в начина, по който ми описа срещата.

— Странно ли? Какво?

— Все едно че пропусна нещо. Все едно че не искаше да ми кажеш всичко.

— Какво не съм ти казала?

— Онази част, в която го беше блъфирала. Каза ми, че си споменала някакви подробности за дейност, която си свършила за Групата за специални задачи, но не ми каза нищо за тази дейност. По-късно, когато подреждах нещата, ми хрумна, че може да е защото е щяло да спечели доверието му, но ако ми го кажеш, може да свържа Кийра с някой друг — например нещо, което Кийра не би могла да знае, но Сетра би могла. Прав ли съм? Или може би просто неща, които Кийра не би могла да знае. Не знам. Мисля, че това бе едно от нещата, които ме накараха да си помисля, че става нещо странно, въпреки че тогава не му обърнах много внимание. Но все пак в разказа ти имаше дупка и по-късно това се оказа логично.

Дженоините при Дзур планина. Кимнах, макар да се опитвах да не мисля много за самото преживяване. Беше едно от приятните и се бях радвала ужасно, че мога да помогна на Групата за специални задачи. И, разбира се, трябваше да пропусна всички други инциденти, за които Сетра можеше да знае като бивш Главнокомандващ, но Кийра — не. Проклятие!

— Добре — продължи той. — Какво друго те издаде ли? Трудно ми е да си го припомням по този начин, защото всъщност не съм се опитвал да го сглобявам; ставаше от само себе си. О, да, спомням си едно нещо. Ти — в смисъл, Сетра — веднъж ми каза, че си се родила в Северозапада.

— И какво от това?

— Ами много лесно произнасяш името на старата.

— Хвдф’рджаанцъ? Това е кейнфталийско име. Много хора могат да произнасят кейнфталийски имена.

— Сигурно. Но още повече са тези, които не могат. Забележи, че Тимър изобщо не се опита. — Отворих уста, но той вдигна ръка. — Добре, добре. Може би нищо не означава само по себе си, но е поредното късче, нали?

Изгледах го навъсено.

— И си твърде чувствителна към магия — непрекъснато ми напомняше за Алийра, как ги напипваш заклинанията. Всъщност не бях убеден, докато преди малко не засече телепорта и веднага разбра, че Тимър е сама.

— Това също беше тъпо — казах. Или може би изръмжах.

— Я ми кажи нещо.

— Какво?

— Защо, Кийра? Или по-скоро: Сетра, защо Кийра?

— Искаш да кажеш защо това име ли? В старата форма на езика има женски окончания за…

— Не, не името. Макар че всъщност и това трябваше да ми подскаже нещо — стара, много стара форма за женски род на „Кийрон“. Но не. Имам предвид, защо тя изобщо съществува?

— А, защо съм я измислила ли? — Свих рамене. — Първоначално, за да съм във връзка с подземния свят — част от задълженията на рода Лавоуд беше да се следи какво замислят джерег и разни други. След това, ами, просто започна да ми харесва. Беше различно, беше предизвикателство, беше страшно, по време, когато едва ли нещо можеше да ме уплаши…

— Да — каза Влад и лицето му се кривна в усмивка. — Ужасно е никога нищо да не може да те уплаши, нали?

Върнах му усмивката.

— Както казах, никога не съм мамила, докато съм била Кийра. Никога не съм използвала нещо, за което Кийра не би могла да се сети сама, или умение, което не принадлежи на Кийра. Беше започнала да ми харесва.

— И никой друг не знае?

— Само ти.

Влад облиза устни.

— Ъъъ, Сетра…

— Не се безпокой за това.

— Добре.

— Все още си те обичам, знаеш го. — Усмихнах му се.

— Това поне ме радва.

— Кийра никога никого не е убивала, а аз отдавна реших, че запазването на тази тайна не заслужава един живот.

Той поклати глава.

— Сетра не цени живота толкова, колкото Кийра, според мен.

— Не познаваш Сетра толкова добре, колкото Кийра.

— Може би. Може би.

Той се умълча. След малко попитах, като се постарах да вложа в гласа си колкото се може повече безгрижие:

— А сега какво?

Влад посочи с пръст горната си устна.

— Имам предвид освен че ще ти пораснат мустаците.

Той сви рамене.

— Не знам. Мисля да върна Савн в дома му.

— С телепорт?

Влад поклати глава.

— Ще мине много време, докато се върнем там, и ако имаме късмет, докато се върнем, той ще е по-добре. Поне малко по-добре. Достатъчно добре, за да може отново да се види със семейството си.

— А как ще погледнат на теб?

Той се усмихна.

— Не мисля, че ще се задържам там. Макар че всъщност в района имаше една пътуваща певица, исола. Сигурно ще изтърпя да се видим отново.

Поклатих глава.

— Желая ти…

— Да. И аз. Почакай малко. — Влезе в къщата и след няколко минути се върна с пътната си торба и със Савн по петите му.

— Много бързо сбогуване — казах.

— Не мисля, че старата ме харесва. Но не й казвай, че го знам.

— Влад…

— И, виж, предай поздравите ми на, хм, някои хора, нали? И се обади на Ноиш-па, когато можеш.

— Ще предам.

— Е, това е всичко — каза той.

— Много се съмнявам.

Той се усмихна, кимна и тръгна към пътя. Савн вървеше до него. Двамата с Бъди ги гледахме. Потупах го и той като че ли нямаше нищо против.

Но нали Влад си е Влад и винаги трябва да каже последната дума! Обърна се малко преди да излезе на пътя и ми извика:

— Всички трябва да поработим над маскировката си, нали?

Скриха се, преди да мога да измисля добър отговор.