Стивън Бруст
Орка (16)

14.

Излязох от къщата и моментално се озовах в Северен пристан. Телепортът беше по-бърз от обичайното и веднага щом го изпълних, осъзнах, че изпитвам неудържимо желание да действам бързо, и това желание се усилваше.

Затова съзнателно телепортирах на една миля по-назад и насила изминах разстоянието пеш, за да мога да се успокоя. Крачех небрежно — или поне се стараех да крача небрежно — по тесните криви улици — терасите на вторите етажи почти се допираха и покривите почти скриваха небето, — докато не стигнах познатото ми вече място. Този път заварих Дор вътре.

Щом влязох, той вдигна очи. Изглеждаше уплашен. Това ме натъжи. Последното, което исках, беше да вдъхвам страх.

— Какво има, Дор? — попитах.

Той свъси вежди и отвърна:

— Не знаеш ли?

— Не знам. Освен ако не е за смъртта на Стони. Но нямам нищо общо с това.

— Източнякът има.

— Може би.

— Никакво „може би“ няма тука. Успяхме да пресъживим Раафла и той ни разказа.

— Предполагам, че Стони не е бил особено разговорлив.

Той ме изгледа ядосано.

— Не е смешно. Харесваше ми.

„Харесваше ми“.

Минало време.

— Какво искаш да кажеш? Не е ли пресъживен?

— Знаеш адски добре…

— Дор, много малко знам „адски добре“. По-малко, отколкото си мислех. Какво искаш да ми кажеш?

— Не беше пресъживим.

— Не беше пресъживим? Какво е станало?

Той ме зяпна.

— Наистина ли не знаеш?

— Моля те, Дор, кажи ми. Какво е станало?

— Заклинанията, които убийците използват винаги. Това е станало.

Ако Влад изобщо беше използвал някога такива заклинания, определено не го знаех. А и не ми беше казал нищо за…

— По-добре ми кажи всичко, Дор.

— Защо?

— Защото съм любопитна и защото трябва да го знам.

— Ако си търсиш приятелчето — каза той горчиво, — вече отдавна е духнало нанякъде.

— Разкажи ми, моля ти се.

И той започна.

Разказът му толкова ме смая, че ми беше трудно да повярвам, тъй че след като го оставих, прибягнах до друга своя връзка в Северен пристан, за да проверя нещата. Подробностите не са важни, но версията си оставаше същата. Бях убедена и също така объркана, но поне бях отговорила на втория въпрос на Влад — дали джерег мислят, че все още е в града.

Колкото до първия въпрос на Влад, защо е бил убит Фирис, все още нямах обяснение, но веднага се върнах да кажа на Влад какво съм научила. След като пристигнах в синята къщичка и казах „здрасти“ на Бъди, заварих Влад седнал до камината и увлечен в еднопосочен разговор със Савн.

Влад ме погледна, примига и стана. Отидохме при кухненската маса и седнах. Влад ми донесе клава.

— Медът е на свършване. А не сме ужилени много лошо.

— Все още.

Той вдигна вежда. Въздъхнах.

— Е, Влад. Така е.

Той си наля клава, подслади я и каза:

— Не тук.

— Добре.

Излязохме навън. Лойош яздеше на рамото му и изглеждаше по-добре, но все още май не можеше да лети. Влад се облегна на едно дърво.

— Е, и?

— Първото е, че макар всички да знаят, че ти си светнал Стони, никой няма представа за обстоятелствата. Смятат, че по някакъв начин те е открил и е поискал лично да присъства на убийството, но ти си се оказал твърде бърз или твърде опасен, или твърде гаден за него. Което означава, предполагам, че следващия път ще са по-внимателни.

— Следващият път. — Влад се усмихна кисело. — Просто нямам търпение.

— Разбирам те.

— Сигурна ли си, че са ти казали истината? В смисъл, знаят, че сме приятели и…

— Влад, знаеш, че не съм отишла да попитам направо. Вярвай ми.

— Добре.

— Има и още. Всички са убедени, че си напуснал града.

— Тъй ли?

— Тъй. Това би направил всеки от тях.

— Значи за момента съм в безопасност.

— Да. Докато не направиш нещо глупаво.

— Ясно. Все едно, значи имам още пет минути. Много добре. Друго?

— Да. Има подозрения, че си имал нещо лично за уреждане със Стони, а никой не знае защо.

Той сви рамене.

— Тук бъркат. И какво? — Погледна ме. — Добре де, казвай. Защо мислят така?

— Защото как иначе може да се обясни, че точно в разгара на боя ще отделяш време да му хвърляш заклинания, които да го направят непресъживим?

— Какво?!

— Каквото чу.

— Е, това вече наистина е интересно.

— И аз си помислих така.

— Вярвам, че не си ги извела от заблуждението.

— Как бих могла?

— Правилно. Не че е важно. Те бездруго не ме обичат. А с хората му какво е станало?

— И четиримата са съвсем мъртви, както и тримата от личната охрана на Вонит, които, както се предполага, са се изпречили на пътя ти. Слугата й — също.

— И всички са непресъживими?

— Не всички. Но има още един интересен момент.

— Казвай.

— Стони е непресъживим, както и тримата орки, но джерегите не са, а други трима от охраната на Вонит изобщо не са пипнати.

— Те видели ли са какво стана?

— Не. Всичко е станало вътре. Някои от пазачите са били повикани вътре и тогава… — Млъкнах и свих рамене.

— Каква кървава баня! Джерегите не убиват така, Кийра, поне от праисторията насам. Само драконите убиват така — и дзурите, предполагам.

— Прав си. Драконите и дзурите. А също и орките, ако имат изгода от това.

— Вярно. Орките. Да.

— За какво мислиш?

— Да мисля? За нищо не мисля. Ядосан съм. Ще се оправя.

— Влад…

— Писна ми от орки напоследък, Кийра. Обикновено, като опозная хората, ми стават симпатични. Ще кажеш, че след като ги опознах тия, би трябвало поне малко да ги разбирам. Но не. Мразя ги, Кийра. Мразех ги като дете и ги мразя сега, и мисля, че винаги ще ги мразя.

Отворих уста да ги защитя, но се отказах.

— Значи няма да каниш Шортайл на вечеря. Все още трябва първо да… Какво има?

— Шортайл на вечеря. Ето това е странното… на вечеря.

— Какво?

— Онези бележки, които открадна от Фирис. Чакай малко.

Влезе в къщата и след малко се появи с Бъди и купчината бележки, които бях отмъкнала от дома на Фирис. Порови из тях и вдигна победоносно една.

— Пише: „Шортайл на вечеря“.

— Накъде биеш?

Влад размаха листовете пред лицето ми.

— Бия натам, Кийра, че това беше намерено във финансовите му бележки, не в личните.

— Сигурна съм, че е било бизнес среща, Влад. Какво ти говори?

— Всичко.

— Моля?

Влад поклати глава, замълча и за пореден път почти можех да видя как рови и подрежда в ума си. Все едно че гледаш как някой сглобява главоблъсканица, но без да виждаш самата нея. Беше малко дразнещо. Най сетне каза:

— Един въпрос.

— Да?

— Когато Стони ти каза, че не е хлътнал с Фирис, ти повярва ли му?

— Ами, тогава му повярвах, но…

— Достатъчно.

После се намръщи и Роуца излетя от къщата и кацна на рамото му.

— Скоро ще се видим, Кийра. — Обърна се рязко и започна да се отдалечава от къщата.

— Чакай малко…

— Нямам време.

— Сабята няма ли да си вземеш?

— Ще ме настигне по пътя.

— Къде отиваш?

— В града.

— Но…

— Ти наглеждай Савн — добави той през рамо и продължи към пътя за Северен пристан.

Изчаках, докато се скрие от погледа ми. Надявах се, че няма да направи нещо глупаво. Изведнъж осъзнах, че не бяхме говорили за решението ми да се оставя да стана мишена с надеждата, че така ще разкрия онзи, който стои зад цялата афера — още когато си мислехме, че някой стои зад нея. Това беше важно, защото макар и да можех да си измисля някакво оправдание, особено пред себе си, Влад като нищо щеше да реши, че трябва да направи нещо също толкова опасно, а ако го оставех да се самоубие, изобщо нямаше да мога да го обясня на Коути.

От друга страна, не можех да го обидя, като тръгна след него. Нищо не ми оставаше, освен да се безпокоя — и влязох вътре. Савн се беше събудил и ме гледаше.

— Здрасти — казах му. — Аз съм Кийра.

Той извърна поглед и затвори очи, сякаш се канеше отново да заспи.

— Хайде, Савн — казах импулсивно. — Да се поразходим.

Той послушно стана. Поведох го през прага и навън. Въздухът миришеше на сняг, който още не е дошъл, но идва, идва; и над всичко — миризмата на океана, по-смътна, отколкото в Адриланка, но доловима все пак.

Бъди се надигна и зашляпа след нас, няколко крачки по-назад. Стори ми се някак странно, че и Роуца я няма — бях започнала да я свързвам със Савн повече, отколкото с Влад. Все очаквах да я видя как каца на рамото му. Замислих се дали го очаква бъдещето на вещер. Странно колко покровителствено се държеше джерегът с момчето. Зачудих се дали зад това не се крие някаква история.

„Сега какво, Кийра?“ Бях накарала Савн да се раздвижи. Дали да не се опитам да го накарам да проговори? Никак не държах да говорим за ножове.

— Роуца, изглежда, се е привързала към теб. Непрекъснато те наблюдава. Чудя се защо?

Бъди ни настигна, после изведнъж се втурна напред да гони нещо между голите дървета. След малко се върна. Беше изтървал онова, което гонеше, но като че ли му беше все едно, след като се беше позабавлявал с гонитбата.

— Макар че може би е уместно да се чудиш защо някой наглежда друг. Влад още се чуди защо го наглеждам, знаеш ли. — Савн вървеше, без да обръща внимание нито на мен, нито на нищо, но поне не се спъваше в корените. — Макар че по този въпрос и аз не съм много наясно — добавих. Теренът леко се спускаше в малка падина и дърветата бяха малко по-редки. Много неща можеше да са оформили този релеф. Земята също имаше какво да разкаже. Но не всички разкази си заслужава да ги чуе човек.

— Чувство за вина, предполагам. Най-малкото, това трябва да е една от причините. — Отново започнахме да се изкачваме и пак навлязохме в по-гъста гора. Краката ни зашляпаха в малкия поток, около четири крачки широк и няколко сантиметра дълбок, спускащ се към падината. — Макар да се съмнявам, че Роуца има причина да се чувства виновна. Аз също не би трябвало да се чувствам виновна към Влад. Беше отдавна и, ами, всички правим каквото трябва да правим.

— Влад също е добър човек, знаеш ли. Въпреки много неща, включително собственото му мнение, той е добър човек. Може би малко самонадеян, нагъл и арогантен, но пък хора без тези слабости в характера си обикновено не заслужават интерес. — Чух собствения си кикот. — Но пък в случая може би говоря за себе си.

— Знаеш ли, Савн, много е странно, когато се обръщаш към човек, който не отговаря. Чувстваш се неудобно, но от друга страна, донякъде това те освобождава. Можеш да казваш какво ли не и да се преструваш, че е все едно, че всъщност никой не ги чува, но в същото време си ги изрекъл, а човек всъщност никога не знае какво точно мисли, освен ако не намери начин да изкара мислите си навън, като ги изрече, или по някакъв друг начин. Така че, приятелю Савн, макар на пръв поглед да говоря заради теб, за да ти помогна да превъзмогнеш онова, което те държи встрани от нас и от света, който е извън главата ти, всъщност би трябвало да ти благодаря. И ти благодаря.

Въздъхнах.

— Но стига със самоизвиненията. Двамата с Влад си имаме проблем и не знам как да го решим.

Бяхме обикаляли в голям кръг, защото не исках да се отдалечим много от къщата. Сега я зърнах за миг, синя и грозна между дърветата. Савн не погледна към нея, просто крачеше, едното стъпало пред другото, и внимаваше да не се спъне. Мисля, че се справяше чудесно. Ако животът представляваше само това — да крачиш, без да се спъваш — тутакси щях да го обявя за напълно изцерен.

Отново поведох надалече от къщата, но не толкова далече този път. Чудех се какво прави Влад. Бъди подскачаше насам-натам, изпълнен с енергия, колкото и да беше стар. Добро куче, сигурно добър спътник за жена като Хвдф’рджаанцъ, точно както Лойош беше добър спътник за един убиец. Или бивш убиец, или каквото там беше сега.

Плячка. Това беше сега. Подгонена плячка. Цел за организацията, за която беше работил и от която беше част, но според мен всъщност никога не беше принадлежал на нея. Вината не бе негова, все пак той не беше човешко същество и не притежаваше онова, което е в гените на всяко човешко същество и което го прави джерег.

Но независимо дали принадлежеше към джерег, или не, сега го преследваха и той сигурно вършеше нещо невероятно, което само щеше да ги улесни. Какво?

— Какво е намислил според теб, Савн? Съмнявам се, че отново ще потърси Вонит, след като едва му се размина последния път. Индра? Рийга? Просто не знам. И все едно, нищо не мога да направя, освен да чакам и да видя дали ще се появи. Не обичам да нося отговорност за хора, Савн. Присъстващите са изключение. Не обичам да ми се налага да разчитам на тях. Мисля, че тъкмо в това е разликата между мен и Влад: той винаги е харесвал хората и се е привързвал към тях, докато аз предпочитам да съм сама. И какво се получава? Той трябваше да се отдели и да преживее краткия си живот откъснат от всички, които обича. Ха. Няма смисъл да се оплаква човек от съдбата; тя никога не те слуша. Когато не ти остава нищо, освен да се безпокоиш, моментът е добър за безпокойство. Не си спомням кой го е казал. Може би аз.

Тръгнахме обратно към къщата и Бъди затича към вратата. Хвдф’рджаанцъ миеше някакви грудки, с които сигурно щеше да ни нахрани. Савн седна до камината, с лице към вратата, вместо да забие поглед в огнището. Бъди почеса нос в крака на Хвдф’рджаанцъ, погалиха го, той размаха опашка и клекна до Савн. Казах на момчето:

— Гладен ли си?

Той поклати глава.

Кимнах, като се престорих, че реакцията на един въпрос е най-естественото нещо на света, но усетих, че сърцето ми се е разтуптяло. Нямаше спор, бяхме постигнали напредък. От друга страна, го заслужавахме, защото бяхме платили за него. Или по-точно, други бяха платили за него.

Фирис беше мъртъв.

Стони беше мъртъв.

Лофтис беше мъртъв.

Погледнах момчето. Беше затворило очи и си почиваше. Влад поне не беше мъртъв. Но все пак твърде много смърт имаше наоколо. Смъртта следва Влад като познайник и понякога съм се чудила дали той го забелязва и дали изобщо го интересува. Знаех какво е усещането и какво може да ти причини то, но не биваше да се случва на Кийра Крадлата, която никога никого не беше убивала и на която никак не й беше забавно, щом нещата тръгнат в такава посока, и която много мразеше да е безпомощна и да не може да направи нищо. Но това бе твърде много за Кийра Крадлата. Твърде много. И твърде, твърде много за Влад.

От друга страна, беше ясно, че се е досетил за нещо. Какво? И защо не ми го беше казал? Мразя, когато прави така. Ако успееше да се върне цял обаче, щях да мога да му кажа, че има напредък — че момчето е реагирало на един въпрос, който няма нищо общо с ножове, и че за него може би има надежда. Влад щеше да реши, че неприятностите, които си е създал, са си заслужавали. Колко странно — аз също мислех така.

Бъди вдигна глава, отиде до вратата и поклати два пъти небрежно опашка. Чух познатите стъпки и нещо в мен се отпусна. Миг след това изглеждах съвсем нормално. Влад влезе. Изглеждаше самодоволен.

— Какво стана?

— Свърши се — каза той.

— Какво, всичко?

Той хвърли бърз поглед към Савн и отвърна:

— Е, почти всичко. Поне това, което зависи от нас.

— Имам добра новина и на този фронт.

— Кажи ми веднага.

— Първо ти.

— Не, ти.

— Аз… Добре. — Казах му за Савн — че не иска да яде, и Влад остана точно толкова доволен, колкото бях и аз. Хвдф’рджаанцъ влезе, трябваше и на нея да го кажа, и на лицето й разцъфна усмивка.

След като изчаках, колкото можах, казах:

— Хайде, Влад. Твой ред е.

— Разбира се. Да излезем навън.

Хвдф’рджаанцъ изсумтя и Влад й намигна. Излязохме и той ми разказа как е минал денят му.