Борис Стругацки
Безсилните на този свят (11)

Глава единайсета
Декември. Третият понеделник
Изобщо няма време

Тръгнаха точно в десет, по пътя повечето време мълчаха.

Сенсеят седеше на обичайното си място (най-безопасното — отзад, вдясно) и мълча през цялото време — само в началото, сядайки тихичко, поздрави Тенгиз. Новината за случилото се с Интелигента просто го смаза — Роберт никога не го бе виждал толкова тих и покорен. В ранното утро от името на Аятолаха се обади някакъв доброжелател и поднесе новината. Оттогава той нищо не искаше, беше съгласен с всичко и само кимаше, като че кълвеше с носа си, при това всеки път с известно закъснение, сякаш думите не достигаха веднага до него.

Оказа се, че Тенгиз знае за вчерашната случка всичко, че дори и повече. От своите осведомители. За подробностите премълча и като видя сенсея, съвсем млъкна. Караше необичайно внимателно, не говореше и само от време на време процеждаше поредното „мамка му“ и енергични жлъчни подмятания по адрес на „шибаните заледявания, обледявания, замръзвания“.

На Роберт вече съвсем не му беше до разговори. Мислеше за „странните превратности на битието“, за нещастния Интелигент-Професор, за горкия Ядозуб, но най-вече за това какво ще стане, когато пристигнат на мястото: ще го повика ли сенсеят със себе си в болничната стая, или всичко ще се размине някак. Категорично не му се искаше да влиза в стаята. Спомни си станалото му съвършено чуждо лице със землист цвят, сбръчканата уста, дългите белезникави коси по бузите, болезнения поглед на безпомощно животно… костеливата гръд, показваща се под сивата риза… горчивата миризма на урина… Безжалостно нещо е нашият ежедневен живот. И бедата не е в това, че ние се променяме. Бедата е в това, че той нас променя. Всички. Винаги. Без капка съжаление. И безпощадно…

Пристигнаха точно в дванайсет. Тенгиз остана в колата. Сам. Пред сградата нямаше никого. Под снега елхите бяха тихи и тъжни, на широкото входно стълбище не се виждаха посетители, не се разхождаха и болни с фински шейнички.

Пред вратата на стаята сенсеят спря Роберт и му каза тихо:

— Изчакайте тук. Само не си тръгвайте, моля. Може би ще ви извикам… И не искам да ми пречат.

Роберт, естествено, се подчини. Пое си дъх. Отдалечи се от вратата, седна в тежкото кожено кресло в дъното на хола до масичката със списания и видя кривото си отражение в екрана на гигантския неработещ телевизор. Задъвка устната си, взе, без да го гледа и без да го вижда, някакво глупаво списание. Срамът щипеше очите му. За какъв дявол! Не съм длъжен да присъствам… Не съм лекар. И не съм му роднина… Но знаеше, че това му е задължение. Това, както и много други — неприятно, неапетитно, горчиво и срамно… Но все пак не толкова срамно като облекчението, което чувстваш, когато успееш да се измъкнеш. „Никога не се щадете — спомни си той. — Всеки от нас е достоен за съжаление, но да се самосъжаляваш е недостойно“.

Тук бе невероятно, неправдоподобно, звънящо тихо. Като в приказен омагьосан замък. Неестествено тихо, светло, пусто и миришеше като в ботаническа градина — на приказка и подправки. Не се чуваха властно-свободните разговори на медицинския персонал, нито пошляпването на чехлите на прегърбени пациенти, нито подвиквания на санитарки, търкащи квадратните километри на тукашния линолеум — нито следа нямаше от своеобразната атмосфера на голяма, дори и най-привилегирована и скъпа болница. Всъщност това не беше и болница. Беше хоспис за богаташи. За много богати. А може би дори не и хоспис. В хосписите доживяват дните си безнадеждните. А тук беше дворец на надеждата. Дом на Най-последната Надежда…

Първите пет минути нищо не се случи. Той прелистваше списанието с ярки гланцирани страници, със снимки на разкошни автомобили и жени, с блестящи небостъргачи, специфични текстове, предназначени за специфични читатели… Поп оглеждаше разсеяно към коридора, местеше протегнатите си крака, стараеше се да не се вслушва в неясния глас на сенсея зад вратата на стаята (гласът му внезапно изкристализира от тишината — или сенсеят не бе затворил плътно вратата, или звукоизолацията тук не струваше.) Нищо не се случваше. Екзотичните растения, разположени вляво и вдясно от гигантския прозорец, излъчваха тропически ухания. От прозореца се виждаше заснеженият паркинг с няколко лимузини и „шестицата“ на Тенгиз — без сняг, но мръсна. От ауспуха се извиваше къдрав дим.

После в коридора вляво нещо се раздвижи. Иззад ъгъла се показа медицинска количка (стъклена етажерка на колела) и заедно с нея класическа, направо като от плакат, медицинска сестра (монахиня с калимавка с неподвижно лице и свити устни). Щом като ги видя (монахинята и количката), Роберт веднага разбра, че идват именно към стаята със сенсея и следователно се налагаше спешно да вземе мерки. Той стана и застана пред стаята с гръб към вратата. Неизвестно защо взе със себе си и списанието, нави го на руло и заудря с него по лявата си длан. Така сякаш искаше да подчертае здравината на своята позиция и абсолютното си нежелание да я изостави. При това се чувстваше доста глупаво. И несигурно.

Монахинята и количката се приближаваха — бавно, неотвратимо и абсолютно безшумно, сякаш плаваха над пътеката. Чашките и колбичките на етажерката потрепваха беззвучно, неподвижните безцветни очи на монахинята гледаха непреклонно покрай него. Роберт мислено настръхна. Предварително. Предчувствайки. А зад гърба му, зад вратата, гласът на сенсея стана напълно различим и без да иска, Роберт чу: Нищо няма да се промени, докато не се научим да правим нещо с тази космата, мрачна… нагла, ленива маймуна…

Гласът отново стана неясен (сякаш сенсеят се разхождаше насам-натам из стаята и сега се бе обърнал с гръб към вратата), а монахинята се приближи плътно и се вторачи в Роберт със своите безцветни очи-копчета. Погледът й беше взискателен и неодобрителен: току-що бе открила пред себе си препятствие и сега с хладно нетърпение чакаше то само да се разтече и да изчезне.

— Извинявайте, но не може да влезете тук — каза й Роберт, преодолявайки естественото желание да отстъпи пред жената и медицинския работник.

— Анализ на кръвта — каза монахинята, почти без да отваря уста и също като досега, гледаше през него.

— Не сега, ако обичате. Сега не бива.

— Назначен е за сега.

— Моля ви — каза Роберт. — Не сега. Сега не може.

— Добре — внезапно се съгласи монахинята. — Ще дойда след час. Само да не яде. — И като се обърна, пое беззвучно по коридора, бяла като призрак, с неестествено изправен гръб.

Сенсеят зад вратата възкликна внезапно:

— И най-поразителното е, че всички са доволни!

Вратата действително не беше затворена плътно. На Роберт му се прищя да я затвори, но съобрази, че ще вдигне шум и ще се получи неловко… Поколеба се, не знаеше как да постъпи. Още повече, че внезапно му стана интересно.

— … Това е като неграмотността, представи си за миг. Хилядолетия неграмотните хора са били правило…

Трябваше нещо да предприеме. Веднага и решително. Но не предприемаше нищо. Слушаше. Подслушваше грозно. Но всъщност и не подслушваше. Той слушаше! Съвсем не беше като да го чете.

— … шибаният ход на времето. Верига от пороци и нравствена нищета. Ненавистен труд с пот на челото и шибан живот за заобикаляне на ненавистните закони… Докато не се наложи този порядък да се промени…

Тогава сенсеят очевидно забеляза, че вратата не е затворена, гласът му се приближи и тя се хлопна. С щракане. Но без да скърца… Роберт въздъхна и се върна към креслото си. Захвърли навитото списание на масичката, седна и протегна крака. Не че речта на сенсея съдържаше нещо ново, но определено правеше впечатление (и силно впечатление впрочем); при това най-впечатляващото (разбра той внезапно) беше усещането за мъртва тишина в отговор на откровенията на сенсея — сякаш той репетираше някаква нобелова лекция пред огледало в празен коридор. Или може би тя днес е на себе си? Тя идва на себе си. Макар и много рядко. И с всеки изминал месец все по-рядко… При сенсея също имаше нещо ново. Има, има, недей да спориш. Наравно със старото. При това с отчаяние и страдание…

— … Нещо загадъчно и дори сакрално трябва да се случи с този свят, за да му стане нужен Възпитан Човек. На човечеството. На себе си да стане нужен. И докато тази тайна не се реализира, всичко ще си върви постарому. Верига от гадни пороци и нравствена нищета. Ненавистен труд с пот на челото и шибан живот за заобикаляне на ненавистните закони… Докато не се наложи този порядък да се промени…

Но бедата е там, че ние не знаем какво е необходимо на нашия беден, свински свят и какво е нужно да се случи с него, че да поиска най-сетне Възпитан Човек. Ние още маса неща не знаем. При това доста по-елементарни. Например знаете ли вие, че Уолтър Скот е писал своите най-знаменити романи с псевдоним, по-точно казано анонимно? Че кървавият Пол Пот поначало е бил мек, интелигентен, скромен човек, любящ, дори нежен баща и като млад се наричал Сарот Сар? Много работи ние не знаем. Кои са били предсмъртните думи на Василий Лвович Пушкин знаете ли? Никой никога няма да се сети. „Колко скучни са статиите на Катенин!“ казал той, преди да издъхне. (Ето как трябва да се обича литературата!)

Той се опита да си спомни още нещо — от неотдавна прочетеното — и дори успя. Беше нещо (за ацтеките). Но в коридора войските на противника отново започнаха да се прегрупират и той се посвети на скучната реалност.

По пътечката бавно, но сигурно се приближаваше доста странна двойка. Ролята на стъклената етажерка сега се играеше от инвалидна количка, а тази на монахинята от монах — нисък, но очевидно много як, широкоплещест човек в черен анцуг с неразбираема червена емблема, а в количката седеше нещо съвършено абсурдно — инвалидно тяло, цялото в синьо, със сребро и злато, със сребърни и златни дракони от главата до петите — гол бял череп, с рошава черна брада, с неестествено огромни черни очила, закриващи половината лице.

Сега пък тези, помисли си Роберт с огорчение. Стана и зае поста си с гръб към вратата, стараейки се да се държи уверено и независимо като истински бодигард. Тенгиз трябваше да е тук, помисли си мимоходом. Хич нямаше да е зле… Противникът се приближи и сега Роберт можеше да види очите на онзи, който буташе количката. Неприятни очи. Вълчи. Или по-скоро змийски. Равнодушни като на земноводно, при това прозрачни, светли. Да, без Тенгиз няма да се справя. Роберт извади мобилния си телефон. А може би не идват при нас?

Но те идваха именно при тях. Количката спря на крачка от вратата и косматият инвалид каза с висок, малко дрезгав глас:

— Здравейте, скъпи мой. Идвам при Стен Аркадиевич. При господин Агре.

В този миг Роберт го позна: това беше самият Велик Изцелител (името му бе Льошка-Калошка), при когото бяха водили Татяна Олеговна без никаква полза. Само дето бе обрасъл с косми като команданте Че Гевара. И се беше обзавел с бодигард.

— Господин Агре сега не приема — каза му неприязнено Роберт.

— Нищо, нищо. Мен ще приеме.

— Господин Агре помоли да не го безпокоят. — Роберт говореше почти механично и гледаше с крайчеца на окото си вражеския бодигард, като трескаво си мислеше: да натисне ли копчето за тревога, или още е рано?

— Скъпи мой — говореше през това време Изцелителят с дрезгав глас и успокоително ръкомахаше с белите си длани. — Всичко е наред. Стен Аркадиевич ми определи сега…

— Има заповед да не го безпокоят.

— А аз ти обяснявам, че той ме чака, неразбрани човече…

Беседата явно не доведе до взаимно разбирателство и живото въображение на Роберт му нарисува непривлекателната картина на неизбежно приближаващо се насилие: удар в болезнена точка, въздействие върху отключващата точка и прочее прелести, описани в съвременната литература, посветена на гангстери и килъри. Той натисна копчето за тревога на мобилния и, така да се каже, определи съдбата си.

— Аз, скъпи мой, не обичам да ми пречат… — повишавайки дрезгавия си глас, провъзгласи напористият инвалид, но тогава, слава Богу, вратата се отвори и се появи сенсеят, като Бог от машина. Лицето му беше угрижено и напрегнато до неузнаваемост и той каза:

— Алексей. Чакам ви. Влезте… Сам! — добави той веднага, долавяйки движението на плещестия монах със змийските очи.

Засуетиха се. Количката не мина от първия път през вратата, наложи се разкошният инвалид Алексей да маневрира. Той въртеше с двете си ръце никелираните колела и мърмореше: „Сам, да, разбира се, сам… Виждате ли, скъпи мой, а вие не ми вярвахте… Стен Аркадиевич, аз му казвам, че сте ми определили среща! А той стои като Мамаев курган…“ През това време отляво по коридора вече се приближаваше почти неестествено бързо намусеният Тенгиз, готов на най-лошото. Но тогава количката влезе в стаята, вратата се затвори и в коридора останаха тримата бодигардове, леко запъхтени и все още нащрек. Напрежението вече ги напускаше, отиваше си като въздух от спукана гума. Като болка. Като шок.

Плещестият монах за последен път ги измери с прозрачните си, абсолютно равнодушни очи, обърна се наляво и се отдалечи към телевизора, седна срещу него, взе от масичката вестник и веднага го разтвори бързо и нетърпеливо, сякаш беше зажаднял за новини.

Нищо друго не им оставаше, освен и те да се върнат на изходни позиции. Роберт се върна към креслото си, а Тенгиз застана до прозореца между палмите и се загледа към паркинга.

— Мамка му… — произнесе той с досада. — Не заключих, колата. Разбързах се и забравих.

— Притрябвала е на някого твоята таратайка — отвърна Роберт, без да се обръща.

— Я стига! Моля, без фамилиарности! — Тенгиз се отдалечи от прозореца и седна до него.

— Извинявай. — Роберт наблюдаваше изпод вежди потенциалния противник и въображението му отново нарисува малко привлекателни картини.

Замълчаха. Двамата наблюдаваха как потенциалният противник прелиства вестника.

— Паметта ми нещо се скапа — каза Тенгиз. — Непрекъснато забравям.

— Имена, адреси, явки…

— Не, наистина. Преди известно време, представи, си, забравих фамилията на клиент. Въртеше ми се на езика, но, мамка му, не можах да се сетя.

— Това се нарича шперунг — обясни Роберт разсеяно. — Заекване на паметта.

— Това вече го зная… „Да го запомниш не е трудно, но да си го спомниш е трудно“. И така нататък.

— Цитираш ли ме? Скоро по количество на мои цитати ще изляза на първо място сред вас.

— Вече си излязъл, мамка му. Лицето, приближено до тялото. Само тебе цитираме.

Тогава се чу звън на мобилен телефон и потенциалният противник измъкна апарата от джоба си. Говореше тихо, но се чуваше добре. Но това, което говореше, нямаше смисъл.

— Бялата ли? Ами да — сребристата… Да. Само, дето я нямаше в долното ляво… Вчера. Разбрах. Да… Да… Ще бъде изпълнено. Да.

Скри апарата и, без да обръща глава, се отдалечи, с бързи крачки по коридора, по който бе дошъл преди десет минути.

— Кои са тези, не разбирам… — каза Тенгиз замислено. — Познаваш ли ги?

— Нямам представа — излъга Роберт, за да избегне глупавите изморителни обяснения.

— Имам чувството, че този в разкошния халат съм го виждал някъде… Във филм може би? В реклама?

— Вторият ти е ясен, предполагам?

— О, да — каза Тенгиз. — Тук, мамка му, разумни въпроси няма и не може да има.

Роберт не възрази и Тенгиз, понижавайки глас, попита:

— Кофти ли е? — И кимна към стаята.

— Не зная — отговори Роберт. — Не видях. Мисля, че е кофти. — Пак си кривеше душата, но не искаше да обяснява за нобеловата лекция, която сенсеят четеше на полутрупа.

— Мамка му — рече огорчен Тенгиз и двамата замълчаха за дълго.

После Тенгиз попита:

— Как ти се струва тази история? Имам предвид с Интелигента.

Роберт повдигна рамене.

— Да, господа — каза Тенгиз. — Наистина, неестествено заченатото неестествено завършва.

Роберт възрази почти безразлично:

— Какво му е толкова неестественото: отгърмяха го като проста мутра. Ако се абстрахираш от детайлите, разбира се.

— Не, скъпи, не е така. Не като проста мутра. Съвсем не. И работата не е само в подробностите. „Ако ненавистните погледи можеха да убиват, населението щеше силно да намалее.“ Ядозуб го можеше. Той беше олга-хорха, само дето вие не искахте да повярвате в това… А знаеш ли кой го охраняваше? Интелигента де? Ел-де-през. Лично.

— А кой е той? — учуди се Роберт. — Защо не Го познавам?

— Н. П. П. — Тенгиз нарисува във въздуха три букви с точки. — Най-добрият Приятел на Президента.

— Някой от нашите ли е? — досети се Роберт.

— О, да! И не е кой да е, а Серьога Вагел.

— А… Идеалният бодигард. Не го познавам.

— Естествено, той никога не общува с нас. Или по-точно рядко.

— Какво ти рядко. Никога.

— С тебе никога. А с нас, обикновените хора, общува, но рядко.

— И защо не го е спасил, като е „идеалният“? Или е специалист само по президентите?

— Там е работата, мамка му. Точно там! Очевидно срещу ръжен не се рита.

— „Който нищо не прави, той не бърка“ — цитира Роберт и отново млъкнаха.

По коридора прошумоля (отдясно наляво) още една монахиня (и тази с калимавка) с дебел сноп листа в ръка. Беше тихо, като в приемната на някакво високо превъзходителство, но колкото и да напрягаше слуха си Роберт, от болничната стая не излизаше нито звук и бе абсолютно невъзможно да си представи какво прави там онзи странен инвалид в син халат със сребърни дракони.

Тогава Роберт ни в клин, ни в ръкав (но по принцип ясно защо) си спомни неотдавнашния разговор между сенсея и човека, изпратен от Аятолаха по повод на Интелигента, когото наричаха дружно и без да се наговарят „нашия професор“. „В икономиката нашият професор притежава по-скоро убеждения, отколкото познания“ — бе казал тогава човекът на Аятолаха. И сенсеят вежливо отбеляза, че това звучи като цитат. „То си е цитат — рече човекът на Аятолаха (излъскан, с дълго лице, с дълги ръце, изобщо дълъг, страшно вежлив и много елегантен — от лакираните си обувки до употребяваните цитати). — Но съгласете се, че е цитат на място“. „Така ли? И откъде е?“ „Представете си, не помня. Имам странна памет: добре запомням текстове, но изобщо не помня откъде са цитатите“. Тогава сенсеят погледна Роберт и Роберт не го подведе: „Андре Жид. «Подземията на Ватикана». В превод на Лозински. Цитатът не е съвсем точен“. „Благодаря“ — каза му сенсеят и отново се обърна към човека на Аятолаха. Очевидно заговориха за подробностите (сега вече е ясно за какви: как по-ефективно да постъпят с горкия Рийзалтинг-Форс) — във всеки случай Роберт бе изпратен да прави турско кафе…

— Все пак жалко — каза внезапно Тенгиз.

— Разбира се, че е жалко — съгласи се Роберт. — Той, горкият, така се измъчи, и то напразно. Но затова пък се научи да обръща тръбата!

— Коя тръба?

— С голям диаметър.

— Абе аз не за него! — каза Тенгиз с досада. — Мамка му. С него всичко е ясно. Аз за завалията Ядозуб. Зная всичко за него. Повече от вас. И той е едно зрънце… Знаеш ли, че веднъж пред мен взе да разсъждава защо с удоволствие гледа кученца и котенца, а от малки деца му се повръща? Защо до сълзи му е жал за болно куче, а за някой клошар никак. Казва как старица разхожда мопса си, стар като египетски сфинкс, съвсем вече схванат — на мопса съчувства, а старицата и в ковчег би гледал с отвращение… Тогава му казах: може би просто много обичаш животните, Олгоша дробна черта Хорхоша? И знаеш ли какво ми отговори? Не, каза той. Аз просто никак не обичам хората. Изобщо не ги обичам. Никого. При това ме погледна, като че вижда купчина пресни лайна. Изобщо без да се притеснява и дори предизвикателно.

— Да-а, страшно симпатичен беше човекът, лека му пръст. Само че за какво му беше да трепе Интелигента?

— Ти ли, мамка му, ме питаш? И защо всъщност смяташ, че е трепал някого? Може би той по такъв, мамка му, сложен начин се е самоубил?

— Това възможно ли е? — осведоми се Роберт.

— Откъде, мамка му, да знаем какво е възможно и какво не, когато става дума за хомо сапиенс? Според мен да се помни всичко, както помниш ти, изобщо не е невъзможно, мамка му. Или да управляваш хлебарки, като нашия Велв.

— Разбрах.

— И?

— Край. Разбрах те. Разбрах какво искаш да кажеш… Една минута.

Роберт стана. Отляво се приближаваше потенциалният противник — с бърза крачка, енергично, напористо — и зад гърба му като хоругва, като рицарски плащ се виеше и трептеше във въздуха сребрист шлейф, някакво леко, полупрозрачно мержелеещо се покривало. Противникът беше прегърнал с две ръце доста дебел рулон от тази материя. Всичко това изглеждаше доста странно, но на Роберт в момента не му беше до подробности, макар и странни. Втурна се и застана пред вратата.

— Аз само да го предам — каза вражеският бодигард с неочаквано умолителна интонация. Роберт мимоходом отбеляза, че мъжът никак не се е задъхал, сякаш изобщо не е крачил бързо, почти тичайки. И изражението на лицето му бе напълно човешко, а не на вълче. И изобщо…

Роберт сви устни и като се обърна, тихичко почука на вратата. Тя се отвори мигновено, сякаш там стояха и чакаха с нетърпение това почукване. Зад вратата цареше непрогледна тъмнина, лъхна го жега като от сауна. Сенсеят вече протягаше дългите си жадни ръце и мърмореше нетърпеливо: „Давайте… Хайде! Какво има?“

Роберт се вкамени. До него изшумоля копринено сребристата тъкан, докосна лицето му (слабо изпукаха статични заряди), а той не можеше да откъсне очи от мрачното видение: на слабата светлина на нощната лампа, изправена като готическа фигура — гаргойл, горгона, харпия — с черни ръце върху одеялото в постелята, седеше мумия с полуотворена хлътнала уста, с разрошени като сухи кълчища коси, тъмножълта, мъртва, а кръглите й неподвижни очи светеха в червено…

Вратата се хлопна и Роберт въздъхна, идвайки на себе си като след кратко безсъзнание. Вражеският бодигард мърмореше нещо на ухото му, но той не го чуваше. Проклето да е всичко, мислеше си безсилно. За какво… е всичко това, ако свършва така? Не искам!

Той сякаш бе погледнал, бе се гмурнал в преизподнята, в адската сяра и изплувал изгорен, покрит с пот.

— Ако разрешиш, аз все пак ще тръгвам — каза Тенгиз.

Роберт го погледна. Очевидно, Тенгиз нищо не бе видял. Очевидно, отстрани всичко изглеждаше напълно обикновено, пристойно, нормално — никакво общо позеленяване, помътняване на взора и други признаци на кратковременна психопатия.

— Не ми харесва колата да е отключена — поясни Тенгиз. — Всичко става.

— Да, разбира се — проговори Роберт небрежно. — Върви. Аз ще се оправя.

— Ако нещо… — каза Тенгиз многозначително, поглеждайки към потенциалния противник (който отново разлистваше списание до телевизора).

— Разбира се — каза Роберт.

— Чао — рече Тенгиз и се отдалечи, стъпвайки безшумно по пътеката.

Роберт застана пред прозореца сред палмите и наблюдаваше как Тенгиз бърше стъклата на колата, номера, покрива… По небето облаците тичаха неестествено бързо за декември, заплашително бързо, както понякога ги даваха на кино, и Роберт изведнъж измисли гатанка: „Нямат нозе, а тичат бързо — що е то?“ Добра е, помисли си. Трябва да я подаря на сенсея. Когато това свърши. А то ще свърши — рано или късно, така или иначе…

Гатанката се получи, но не беше истински въпрос. Чувстваше го. Поредният неистински въпрос. Празнословие. Фраза с въпросителна накрая. Впрочем никой никога не може да каже ще има ли полза от въпроса, или не. Трябва да се опита. Методът на пробата и грешката. Историческите проби и тъпи грешки.

Той записа в паметта си: „Нямат нозе, а тичат бързо — що е то?“ За всеки случай. Бореше се със спомена, който изведнъж нахлу в съзнанието му, по чиста аналогия изпълзя от тинята на паметта като мрачно, уродливо животно… Оказа се невъзможно да го игнорира и той внимателно си позволи да си спомни. Не изцяло. На абзаци. За да не си спомни нещо излишно. Непрекъснато се натъкваше на излишни неща и трескаво ги натикваше обратно в най-дълбокото…

… Обаждане в ада — ето какво беше това. Господи, сенсеят никак не искаше да се обажда! Хвърляше къчове, съскаше, злобееше, почти физически се измъчваше, но в края на краищата се обади — веднага стана фалшиво бодър, изпълнен с формален оптимизъм и измъчено съчувствие… А онзи вече умираше. Безнадеждно. От саркома на белите дробове. Роберт чуваше всичко това в слушалката (постоянното му дяволско задължение — да слуша в слушалката, ако няма отменящо разпореждане, дяволите да ги вземат тези порядки…). „Стени, миличък… Толкова се мъча… толкова се мъча… Остави и забрави. Това не е наша работа… Такава разплата, Стени…“ (Слаб глас от димящия пъкъл. И видение: задимена, черна, затворена отвсякъде стая. Черна кърпа върху нощната лампа. Безсмислено и безпощадно петно светлина върху чаршафите. Задушно. Страх. Болка. Смърт.) И хаотично тичащи (като подплашени хлебарки) безсмислени въпроси: какво „да остави, да забрави“?, за каква „разплата“?, каква е тази „наша работа“ — „не е наша работа?“ Дали сам сенсеят разбираше за какво иде реч? И изобщо чуваше ли? Мърмореше някакви жалостиви глупости: дръж се, дръж се, приятелю, трябва да се държиш, дръж се, моля те… За какво да се държи? И с какво? С какво да се държи? Не искам да мисля за това, каза си Роберт решително, но с тази му решителност нищо не се получаваше… Оказа се, че сега за нищо друго не може да мисли: жарка тъмнина, червените светлини на зениците и трескав шепот от миналото.

С периферното си зрение улови някакво движение и се обърна. На прага на стаята стоеше сенсеят. В своя раиран нелеп костюм приличаше на избягал затворник или на застинало привидение. Бе зелен и блед. Потен — големи капки пот се стичаха по челото, по шията му, по плешивата му глава. Очите му не мигаха. Той не беше на себе си.

Роберт направи крачка към него да го подкрепи за лакътя и да го доведе до креслото, но сенсеят отстрани дланта му, седна на дивана, поседя няколко секунди с изправен гръб, а после, сякаш нещо в него се скъса и рухна, както рухва умело взривена сграда, и лицето му веднага се сгърчи и изгуби израз.

Не трябваше да идва тук, помисли си Роберт ожесточено. Извади флакончето с нитрокор, изсипа на дланта си три хапчета и му ги предложи — сенсеят като послушно дете изплези език — обложен, с пукнатини… Не трябваше да идва. За какъв дявол изобщо дойде? Каква полза от него тук? Само напразно си къса сърцето… Вражеският бодигард остави списанието и с внимателен, дори съчувствен интерес започна да наблюдава ставащото. Само любопитни ни трябваха. Роберт направи крачка встрани, за да заслони сенсея с тялото си. Заслони го демонстративно и нагло: като искаш да гледаш, гледай ми задника…

— Той каза, че ще я изправи на крака — проговори неразбрано, сякаш с премръзнали устни сенсеят. Погледна Роберт с молба. — „Стани и върви“. И тя ще тръгне. А аз не вярвам.

Роберт мълчеше. Какво можеше да каже? Нищо не му идваше наум. И тогава се обади вражеският телохранител:

— Трябва да се вярва! — каза той разгорещено. — Трябва да се вярва! Щом го е казал ТОЙ, значи трябва да се вярва!

Сенсеят се обърна към него с цялото си тяло и отстрани Роберт, за да не му пречи. (Без никаква деликатност. Като предмет от обстановката.)

— Вие смятате това за възможно? — попита той с отчаяние.

— Не аз. ТОЙ така смята. — ТОЙ при него очевидно беше с главни букви. — Значи трябва да се вярва!

Сенсеят изблея нещо в отговор, нещо жалостиво до неприличие, но Роберт вече не ги слушаше. В коридора се появи ново действащо лице (откъм лявото стълбище): фигура, странно и в същото време страшно позната, но абсолютно неуместна тук — нисък човек с червено-кафяво лице, проблясващо като огънче на лула; дребен, набит, уверен. Спря, гледайки към тях, и в същото време бавно и откровено си вдигаше ципа. Застрахователят. Ангелът на Смъртта. Само неизвестно защо в лекарска престилка и дори с накривена хирургическа шапка. Какво прави той тук, помисли си Роберт, а в това време до застрахователя се появи още една бяла престилка, и още една, и още — в коридора се събра цял консилиум. Взираха се почтително в онзи с червеното лице (всички до един бяха с папки под мишниците, с докторски слушалки на шиите, с бели шапки и почти всички с очила). Петима. Може би дори шестима. Ежедневната визитация с главния лекар начело — медицински отряд със специално предназначение.

Застрахователят (главният лекар?) завърши деликатната си процедура и на лицето му цъфна усмивка, която се стори на Роберт зловеща, въпреки че в действителност бе по-скоро иронична, а може би и дори приветлива.

— Пвиятелю мой! — провъзгласи главният лекар (застрахователят) със скърцащ, но висок и дори звучен глас. — Каква свеща! Вадвам се да те видя!

Виждайки го пред себе си, сенсеят (току-що мърморещ нещо за силата на вярата или вярата в силата) замълча и направи неуспешен опит да стане от дивана. Роберт пое протегнатата му напред ръка и му помогна да се изправи.

— Какво правите тук?! — възкликна сенсеят, гледайки застрахователя почти с ужас. — Как? Вие — тук?

— Аз имам намевение да купя това богоугодно заведение — обясни застрахователят, приближавайки се с усмивка — очевидно доброжелателна. — Всъщност аз вече го купих. Можеш да ме поздвавиш: вече съм собственик!

— Поздравления — каза сенсеят, а видът му изразяваше пълно и безнадеждно неразбиране.

— Благодавя. Надявам се, че ме поздвавяваш исквено?

Сенсеят издаде неопределен звук, а Роберт внезапно видя, че вражеският телохранител стои мирно и изпива застрахователя (главния лекар? собственика?) с предани очи. Настъпи нещо като класическа няма сцена: вкаменилият се телохранител, замръзнали в почтителни пози лекари, сенсеят, нищо не разбиращ, а по средата благодушно и гадно усмихващ се човек с черно-червено лице, блестящо като огън на скъпа лула.

И тогава вратата на стаята се отвори внезапно и в коридора излезе с количката си пъстрият инвалид. На рамото си държеше руло прозрачна тъкан, а количката буташе сгърбена вещица със землисто лице, полуотворена хлътнала уста и червени очи.

— „Казвам ти: стани“ — провъзгласи инвалидът пронизително и ликуващо, сякаш изсвири в тръба. — „Вземи си постелята и си върви вкъщи“! На всекиму да се въздаде според вярата му!

Никой не успя да се опомни и никой не успя дори да се учуди, когато коленете на жената се подгънаха, тя вдигна страшното си лице с внезапно умрели очи и рухна на килима меко и безшумно, както умеят да падат опитните епилептици. Или алкохолици, загубили равновесие.

 

— Може би все пак ще запалиш? — попита Тенгиз внимателно.

— Не. Ще се въздържа. Мисля, че той ще дойде сега.

Роберт се стараеше да говори спокойно. Пред очите му бе Татяна Олеговна — как пада по гръб, обърнала към тавана мъртвото си лице… и тичащите към нея отвсякъде бели престилки… и тревожните звънци все още звъняха в ушите, и нечленоразделният шум на множество гласове и пискливите неразбираеми заповеди: „таразепам, инжекция!“ и страшният глас на застрахователя-собственик: „Идиот космат! Полудя ли? Кветен негвамотен!“ И над всичко това сухият непреклонен глас на сенсея: „Вървете в колата. Моля ви, в колата!“ — глас на командор, а краката му треперят, старчески тънки крака в тесни панталони на райета…

— Лошо, а? — попита Тенгиз съчувствено.

— Да — промърмори Роберт.

— Ако знаех какво става с човек след смъртта — каза дълбокомислено Тенгиз, — изобщо нямаше да живея.

— След смъртта с човек нищо не става. Всичко, което става след това, става с трупа му.

— Сигурно е така — каза Тенгиз.

— Недей да философстваш. Не умееш.

— Нямам и намерение. Просто те отвличам от мрачните мисли.

— По най-добрия начин.

— Естествено. Как да се отвлечеш от неприятни мисли ли? Като си спомниш, че си смъртен. И нещата веднага застават на местата си. Появява се мащаб, разбираш ли?

— Разбирам. Само че: „Когато си представя, че бирата се състои от атоми, не ми се ще да я пия…“ Ето го, май идва. Пали.

— Запалил съм. Нали парното работи…

Роберт не го слушаше. На обширното стълбище излезе и веднага се обгърна с ръце сенсеят. Не беше сам. Застрахователят-собственик излезе заедно с него и те се спряха на най-горното стъпало, продължиха да разговарят. И двамата имаха лоша артикулация и отначало Роберт успя да прочете по устните им само странната фраза на собственика: „Ще му отпуснеш края ли? Аз какво ти обещах?“ Тогава се обърна и Роберт вече не виждаше устата му, а сенсеят каза възмутено: „А защо трябва да ви вярвам? Какво толкова сте направили, че да ви вярвам?“ Собственикът отвърна нещо невидимо, обърна се в профил и заприлича на врана. Роберт си спомни как сенсеят го бе нарекъл неотдавна: Лахезис^[1]. Нарече го Лахезис. „Тя умира — каза сенсеят. — Хиляда пъти ви молих да направите нещо.“ „Нищо не може да се направи. Тя вече умря. Смири се. Единственото, което може да се направи, е да й се върне разума. За няколко дни“. „Дори за час. Искам да се сбогувам“. „Ти не искаш това. Признай си…“ „Вие сте просто парче ръждясало желязо — каза сенсеят. — Мразя ви“. „Приемам. Това е твое право. Удари ме, ако искаш“. „Това би било противоестествено“. „Нищо, какво от това. Всичко, което се случва, е естествено…“

Сенсеят не отговори и известно време се гледаха мълчаливо в очите. Сега сенсеят ще го фрасне, помисли си Роберт с отмъстително удовлетворение. Тенгиз попита шепнешком:

— Кой е този?

— Лахезис — отвърна Роберт, усмихвайки се криво.

— Кой?

— Лахезис. Мойра. Мойра от мъжки пол. Клото преде нишката на съдбата; Лахезис превежда човека през превратностите; Атропос реже нишката.

Тенгиз гледаше с неподвижни очи.

— Да не лъжеш? — каза той почти жално.

— Не зная — каза Роберт честно.

— Лъжеш, мамка му. Мойрите са жени, нали?

— Така е било в Древна Гърция. У нас, в Русия, са мъже. Както виждаш.

— Страшна работа — каза Тенгиз.

— Всички ще станем такива — отвърна Роберт. — Почакай, не ми пречи.

Старците отново заговориха, но сега вече изобщо не се разбираше за какво. „Вие напразно ме изпитвате — казваше сенсеят. — Аз няма да работя с вашето протеже“. „И защо?“ „Сто пъти ви обясних, че не работя с особи от женски пол“. „Обърни внимание, че и аз мога да ти кажа същото. Дума по дума…“ „Вие сте просто парче ръждясало желязо — повтори сенсеят със схванати устни. — Мразя ви“. „Благодаря. Това е чест за мен. Но мен са ме мразили и по-опасни хора…“ Червено-черното му лице светеше от самодоволство, а на лицето на сенсея имаше не само омраза, а и страх.

… Какво ставаше? Сенсеят никога, от никого и от нищо не се страхуваше. За какво протеже ставаше дума? И тогава той разбра: злобното момиченце. Ето за кого говорят сега. Пак. За трети път вече. „А на сутринта тя отново се усмихваше пред прозорчето си както винаги. Ръката й над цветето се извиваше и от лейката отново се лееше вода…“ Този дявол с черно лице иска да пусне в света „вселекуващото зло“, а сенсеят не иска. Сенсеят се страхува. Просто се страхува и край. А черномуцунестата свиня го шантажира…

Той видя как старците се сбогуват с поклони — старомодно вежливо, с достойнство, дяволски прилично. Видя думите на Лахезис: „Аз продължавам да чакам отговор“. И думите на сенсея: „Вече ви отговорих. Да не сте посмели да ме мъчите…“ Или нещо от този род: устните му отново сякаш замръзнаха, схванаха се.

Роберт изскочи от колата, подкрепи сенсея още на стълбите, доведе го до автомобила и му помогна да седне отзад. „Нищо, нищо — повтаряше неясно сенсеят. — Всичко е наред. Аз мога… Напълно…“ Роберт закопча колана му, седна до Тенгиз, закопча и своя и каза: „Да тръгваме“. Тенгиз внимателно и плавно обърна колата. (Лахезис все още стоеше пред входа, страшното му лице чернееше на фона на снежните възглавници, залепнали по стените на сградата: Той махаше вяло с ръка също като другаря Сталин от мавзолея.)

… На кого са нужни тези ваши световни проблеми, раздразнено мислеше Роберт, обръщайки се към застрахователя-собственик — Лахезис. Оставете света на мира и се заловете за собствените си проблеми. И веднага на всички ще им олекне… Той разбираше, че сенсеят за нищо на света няма да се съгласи с това просто разсъждение. Този прекалено неудачно скроен свят не даваше мира на сенсея и той не можеше просто да живее в него, без да се опитва да го промени. „Но на сенсея му вярвам. А на Лахезис не… Върви по дяволите, неприятно старче. Изобщо не вярвам на онези, които претендират да ме превеждат през превратностите на съдбата. Оставете ме насаме с моята съдба и ние все някак ще се разберем… В края на краищата аз също съм съгласен да ме управляват, но при условие, че не забелязвам това управление.“ Разбираше, че се перчи. Изобщо небе способен да се разбере насаме със съдбата си. И никой от нас не е способен, помисли си. Дори Тенгиз-Психократ. Сенсеят веднъж каза с горчивина (в отговор на някакъв глупав упрек): „А аз сега всичко правя лошо. Аз дори лошо спя.“. Това се отнася и за всички нас. Всички ние особено лошо се разпореждаме със съдбата си. Дори изобщо не се разпореждаме с нея. Съвсем. Дилетанти. Нито капчица професионализъм…

Внезапно сенсеят заговори и гласът му бе рязък и непознат:

— Кога е записано за сеанс момчето? — попита той.

— Утре — каза Роберт. — В десет сутринта.

— Помня, че е в десет сутринта. А не може ли да дойде днес? Сега?

— М-м-м, не зная.

— Няма време, Роберт. Време няма. Обадете се. Уредете го. Излъжете нещо. Да дойде след два часа. Дори по-добре след час. След час ще сме се прибрали, нали Тенгиз?

— След два — късо отговори Тенгиз.

— Отлично. Нека да е след два часа. Излъжете нещо, ако се налага.

— Добре — каза Роберт и извади мобилния си телефон. — Ще се опитам.

— Излъжете нещо — посъветва го за трети път сенсеят. — Кажете, че сме открили нови и важни обстоятелства.

— Ще излъжа — обеща Роберт, набирайки номера. — Не се безпокойте, сенсей.

— Времето е абсолютно недостатъчно — каза сенсеят с някакво отчаяние. Облегна се назад, положи ръце на коленете си, но веднага отново се прегърби, почти увисвайки на колана. — Абсолютно — повтори той. — Абсолютно недостатъчно.