Борис Стругацки
Безсилните на този свят (8)

Глава осма
Декември. Все още петък
Отборът е налице

В точния час, естествено, никой не пристигна. Закъснявайки само десет минути, първи дойдоха Маришка, носеща неща за хапване, и Костя-Велзевул с две бутилки „Кристал“. В апартамента обаче нямаше никого и те свойски се разположиха на площадката до сметопровода и изпушиха по цигара. Разговаряха основно за предизборните скандали и странното поведение на долара. Електоралните им предпочитания не съвпадаха. Маришка имаше намерение да гласува за Интелигента, а Костя го смяташе за досадник, мухльо и празнодумец. Той беше фен на Генерала. „Мечтаеш за Скалозуб^[1], тросна му се Маришка. Той ще ви строи в две редици, а ако се обадите веднага, ще ви сложи на място.“ „Отдавна трябваше“, възразяваше непримиримият Костя. „Отдавна трябваше някой да ни строи в две редици и да ни сложи на място. Разлаяха се, разбираш ли. Палета…“ Дълъг, кльощав, целият в ъгли, лакти, ръчки и шарнири, в своето вечно зелено палто до петите, той приличаше не толкова на Велзевул, колкото на Дуремар^[2]. Да, в определен смисъл той беше Дуремар. Само дето Дуремар обичаше пиявици, а Костя всички дребни гадинки. Без изключение. (Обичаше и пиявици. И те него.) Но най-много обичаше (обожаваше, уважаваше, ценеше, възпяваше, само дето не ги целуваше) членестоногите. Например хлебарките. Често и с удоволствие повтаряше: „Вярно е, че всеки отделен човек е по-умен от хлебарката, но всяка човешка тълпа е безкрайно по-глупава от рояк хлебарки“.

Богдан (той е и Благоносец) се присъедини към тях в разгара на електорално-ентомологическата дискусия на тема „Възможни ли са избори при хлебарките и ако да, то как ще изглеждат?“. Кимна на Велзевул, целуна топлата, миришеща сладко и уютно, на домашен пестил, ръчица на Маришка и като прекъсна потока от Костини словоизлияния, представи за всеки случай спътника си: „Вова. Моето протеже“, защото изобщо не помнеше с кого от тях вече го е запознавал и с кого не.

Както следваше да се очаква (Богдан вече бе свикнал с това), протежето Вова направи на присъстващите впечатление. Разигра се сценка. Протежето Вова непохватно се поклони и огромната му сиво-бяла кожена шапка се свлече върху очите. Той я бутна назад с тревожно движение на дебелата като цепеница ръка — разбира се, именно с ръката, в която държи найлонов плик с бутилки — и стъклата се раздрънчаха, и то толкова опасно, че Костя, пръскайки искри с цигарата си, стана да ги спасява, но, слава Богу, опасността отмина. Всички се усмихват напрегнато, Маришка произнася с най-нежното си гласче: „Ама ние вече се познаваме… Вовочка, искате ли дъвка?“, а Костя Велзевул (за него това е нещо ново) мълчи и е ясно, че външността и маниерите на протежето Вова са му направили убийствено впечатление.

(… Даун. Абсолютен чистокръвен Даун. Нелепи гигантски крачища, смъкнат задник, като на дърт хипопотам, унили, безнадеждно смъкнати рамене, огромни ръчища… И тлъсто бяло лице с разногледи очи — вечно полуотворена уста и стеаринови бузи, налети с млада сланина. И вони на тежко, като кон. Женски, непонятен гласец. И мъчително неумение да свързва думите… И фантастична непохватност… Образцово-показателна уродлива жертва на безпощадно-равнодушна трисомия^[3] на двайсет и първата хромозома… И мрачна, безценна, жестока дарба — дълбоко, дълбоко под тази внушаваща отвращение обвивка, на самото дъно на странната му душа.)

— Можеш благополучно да се успокоиш — каза Богдан, гледайки Велзевул с насмешка. — Вова е абсолютно безопасен. Понякога дори е полезен. Вова, какво е здравословното състояние на чичо Костя?

— Камъни! — веднага отвърна чичо Костя. Той не обичаше да губи инициатива и никога не я губеше. — Камъни, а под тях рак.

И тъй като Вова изобщо не реагира и изглеждаше като човек, който смътно си представя за какво става дума и изобщо коя дата е днес, Костя взе да преразказва свой разговор с последното си любимо момиче. (Диалог от типа: „Кой е Бредбъри?“ — „Психиатър“ — „???!!!“ — „Абе зная, зная — писател е…“ — „И какво е написал?“ — „Записки на лудия“…)

— Не — каза Вова неочаквано. Той не бе чул за Бредбъри и само бе гледал в Богдан. — Нищо подобно няма. Но ще има грип. Утре.

Костя млъкна по средата на думата.

— Ето, виждаш ли — каза Богдан, който с удоволствие наблюдаваше бързо променящия се спектър на мимиката на Велзевул. — А ти се страхуваше.

— Костя! — каза Маришка, която незабавно се разтревожи. — Значи ти сега си бацилоносител? Ужас! — Тя порови в голямата си чанта и както фокусникът измъква зайче, извади дълга марлена превръзка. — Сложи я.

— Глупости! — възмути се Костя.

— Сложи я веднага!

Тогава се отвори вратата на асансьора и се появи домакинът в разкошно черно сако, мрачен като облак и намръщен като митничар. Погледна с навъсените си очи компанията, погледна си часовника и избърбори: „Добре, добре. Хайде вътре…“ Последваха го послушно.

В малкото антре се заблъскаха и засуетиха, мъжете галантно поеха кожуха на Маришка, а Вова, протежето, свали гигантската си шапка и застана по средата, пречейки на всички. Още не се бяха съблекли, когато звънна звънецът и влезе закъснял гост.

Андрей-Страхоборец се появи, безупречно точен в движенията на душата и тялото, и изобщо безупречен като човек от комунистическото бъдеще (или от аристократическото минало, ако предпочитате). Разцелува Маришка, помаха на останалите и веднага разказа нов виц за хакер и неговата ДНК. Тенгиз едва дочака края на вица и измърмори: „Срещна ли се?“ и Страхоборец, гледайки го в упор с ясните си очи, му отговори кой знае защо на украински: „А как иначе!“^[4]. Те както винаги, си имаха свои работи, впрочем, днес можеше лесно да се отгатне какви именно.

Тогава пристигна и виновникът за срещата (нещастен, сякаш го тресеше, усмихваше се непрекъснато като веднъж завинаги навита играчка) — Вадим Христофоров-Кавказки, той е и Рийзалтинг-Форс, мъченик на таланта си. С него влезе и „временно съпровождащият го“ Матвей, загрижен, безобразно лошо избръснат и като че сгърбен повече от обикновено. Като видя тази двойка, Богдан вътрешно се напрегна, но очевидно само той. Останалите зашумяха, заговориха и се засуетиха още повече, макар че при тях това, безусловно, също бе реакция спрямо новодошлите, само че по-истерична.

В хола, в средата на който имаше старинна маса, вечно покрита с тежка покривка, както обикновено беше сумрачно, почти тъмно (светеше само уличната оранжева лампа зад полуспуснатите пердета на двата прозореца) и когато някой включи самоделния полилей, напомнящ космическа станция от далечното бъдеще, на стената се видяха, засветиха, затляха картини: черно-червеният шемякински херцог Алба се вторачи в гостите с ледена неприязън, от жълто-синята улица от „Разходка от двайсет и първия век“ на Игор Тюлпанов повя тъжна скука, а малкият Юда се сгърби пред лика на гигантския Христос на голямото платно, където останалите единайсет апостоли спяха отпуснато и безметежно… Дали Тенгиз разбираше от живопис, беше спорен въпрос, но изборът му на картини без съмнение бе своеобразен. На нов човек тази малка колекция действаше зашеметяващо, а който я бе виждал вече, хвърляйки й разсеян поглед, веднага усещаше, че пак нещо не е дозабелязал и пак нещо не е доразбрал…

На Велзевул картините не направиха никакво впечатление: приличащ на хирург преди решителна операция със своята марлена превръзка, той веднага последва Маришка в кухнята, но протежето Вова… да, той се втрещи. Юношата не бе виждал подобно изкуство. Едва ли разбираше изобщо от изкуство. Баща му беше потомствен алкохолик, а майка му — собственичка на три магазина за плодове и зеленчуци — бе от рода на несломимите руски кариатиди, сиреч атлант от женски род…

Врявата се усили, когато пристигна Юрочка-Полиграф, румен, висок, с пълни бузи, с весели мустачки. „Полундра!^[5] — разнесе се насреща му. — Ахтунг, ахтунг, асът Костомаров е във въздуха! Бързо му дайте водка! Докато не е станало късно, дайте водка, моля ви…“ И вече носеха от кухнята чаша водка. Нещастният Костомаров послушно я взе и безтрепетно я изгълта, а елмазната влага покапа по шалчето и маншета на ръкава на наполовина съблеченото палто.

— Излока ли я? Слава Богу! Сега ще можеш да говориш по човешки…

— Слушай, Юрка, кажи, само че честно: сенсеят лъже ли? Поне понякога?

— Абе всички лъжат, братле, повярвай…

— Чак пък всички?

— Всички до един. Само че това няма никакво значение, защото никой никого не слуша.

— Добре казано!

— За съжаление не съм го казал аз, братле. Нарича се „закон на Либерман“…

— На кой Либерман?

— Абе х… го знае. Някой си.

— Един път?!

— Ще се радвам.

— Два пъти?

— Ще умра от щастие.

— А три?

— Може и четири.

— А пет?

— Екстра!

— А шест?

— Уставът не разрешава…

И подобни шегички от уволнение осемдесет и пета.

… Шумно се разположиха, дърпайки тежките старинни столове около масата (полуживият от стеснителност Вова седна в далечния ъгъл до големия часовник, за да не пречи, и там се вкамени навеки с полуотворена уста и опулени очи). Разливаха напитките, ножовете тракаха в чиниите, протягаха се за мезета ръцете, удължени със сребърни вилици от старинния семеен сервиз; всички се оживиха (или се престориха), шумяха, изглеждаха гладни (възможно е и да бяха) и всичко беше точно както едно време, когато се събираха просто безпредметно, да поговорят и да хапнат вкусно.

… Боже мой, помисли си Богдан. Как обичах всичко това преди! До съвсем неотдавна, дори пет години не са минали. Този весел общ шум, дима от цигарите, дрънкането на приборите, сервираната маса и уханието на филийките с лук и кашкавал, които печеше във фурната Маришка, предсмъртния звук на отваряната бира и блъсканицата. („Извинявай, братче“ „Нищо страшно, братче, давай още и така нататък…“) — цялата тази мила суетня, цялата раблезианска, дори почти олимпийска атмосфера на предчувствие за божествения Пир на Духа и Тялото… Сега не бе останало нищо друго, освен раздразнението и желанието да си отиде, което приличаше на мъчителна ишиасна болка и срамната мисъл: добре де, още два, най-много три часа и всичко това ще свърши и ще си отида вкъщи…

Разговаряха както винаги, както обикновено, сякаш нищо особено не се бе случило — за нищо и за всичко едновременно. За фигурно пързаляне. За последния сериал (който никой не гледаше, но всички бяха в течение). За цените на нефта. И, разбира се, за литература. И за философия. Ние открай време обичаме да пошумим за литература и философия.

— … Изземване на себе си отвън!

— Това пък какво е?

— Не помня. Четох го някъде. „Едипалността като изземване на себе си отвън“.

— Да не е от Юнг?

— Напълно възможно. Имаше нещо за дете от мъжки пол, което иска да компенсира по някакъв хитър начин липсата на фалос у родната си майка.

— Жалко, че Уинчестър го няма — щеше да те удави с цитати.

— Нищо. Първо, той не толкова ги цитира, колкото ги идентифицира. Второ, ще минем и без Уинчестър: „Постмодернизмът метафоризира всеобщата метонимия на авангард-тоталитаризма“.

— Яко. Красиво казано. Сам ли го измисли?

— Не. И това е оттам.

— Оставете, всяка наука има собствен език.

— Обаче има наука, а има и „съзерцание на стената“.

— Или още по-добре: има физика, а всичко останало е колекциониране на марки.

— Моля да не закачате филателията! Тя е свято нещо.

— Неотдавна разлистих „Философска автобиография“ на Ясперс и нищо, ама нищичко полезно не намерих. Освен че там пише, че Хайдегер бил нацист. Откъдето незабавно следва, че във всяко море на Ума обезателно ще се намерят острови на Глупостта. Но аз това май го знаех и по-рано…

— Не на „Глупостта“, а на „Гнусотата“.

— Стига. В дадения случай няма разлика.

— Не говори така, братле! Има, и то каква. Както между дипломат от кариерата и самосвал от кариерата.

— Все едно: има наука, а има и „съзерцание на стената“.

— … Май Гилберт беше казал за някакъв несретник: „Не му стигало въображение за математиката и станал поет“. Прибързал е великият човек. Работата не е в количеството на въображението, а в качеството му. Все едно е да кажеш за Бекенбауер, че не му стигнали силите да стане тежкоатлет и станал футболист…

— А кой е Бекенбауер?

— О, Боже! С кого съм се събрал!

— Неотдавна в един апартамент омагьосвах хлебарки. Девойче. На шестнайсет години, очарователно като миещо се коте. Взех да я лепя. Гледам — не поддава. Питам я: „Вие знаете ли кой е Бредбъри?“ „Зная, казва, психиатър“…

Впрочем не всички говореха. Тенгиз оставаше мрачен и мълчалив. Гълташе студена водка, пиеше минерална вода, не мезеше изобщо, само гледаше в празната чиния, а когато вдигаше очи, опулени, мрачни, с тежки червени клепачи, никой не издържаше на погледа му — ставаше им неуютно и ги побиваха тръпки, искаше им се да се престорят, че не са срещнали този поглед, просто е възникнало малко недоразумение. И сега всичко ще се реши и изясни по най-добрия начин. Той беше красив — страшен и великолепен едновременно, като демона на Врубел.

„Красавец и здравеняк, и сигурно не е евреин…“ Кофти работа, мислеше си Богдан, поглеждайки го тайно. Очевидно абсолютно нищо не се получава. Очевидно сме попаднали на костелив орех. А може би отново си има недоразумения с княгиня Олга? Впрочем княгинята просто не може да търпи нашата Маришка и затова я няма тук. Не ни и трябва. Остави я, без нея дори е по-добре…

А Маришка, както винаги, бе очарователна (като миещо се коте). Очи като метличина. Гръден, леко хриплив глас. И чудесен смях, с който награждаваше като с орден своите скъпи келеши. Своите любими момченца. Тя със сигурност знаеше, че няма да я подведат. Никога не са я подвеждали и сега няма да го направят. А ако някой трепне, тя веднага ще му предложи рамото си. Или ще му се усмихне. Или просто ще му каже: „аз съм тук“… „Откъде има тази непостижима вяра в нас? Та ние в действителност сме абсолютно безсилни пред подлостта, пред която и да е злобна сила. Не говоря за гангстерите и ченгетата — безсилни сме пред обикновените хулигани! Ето ти, Благоносец шибан, можеш ли да се справиш с двама хулигани? Да ги набиеш? Да им строшиш яйцата? Никога, за такова нещо не ми достига зло. А тя пак вярва в нас. И тази вяра струва толкова скъпо, че вече е невъзможно да се купи. Като любовта. Като здравето. Като таланта. Нима ние наистина сме по-добри, отколкото изглеждаме? В края на краищата всичко зависи от самите нас! Уви. Там е работата. Бих предпочел да зависи от някой по-надежден…“

… А героят на деня Вадим беше жълто-бледен и противен, очите му бяха влажни и зачервени, устата изкривена, сякаш непрекъснато му се повдига и всеки момент ще повърне направо върху покривката. („Та ето какъв си ти, човекът от третото хилядолетие!“) Грижовният Матвей нежно се суетеше около него. Предлагаше му настоятелно мезе, тичаше до кухнята за минерална вода, вдигаше вместо него падащите на пода вилици и ножове — очевидно Вадим фундаментално го бе наплашил със своите женски фокуси и Великия Математик вече не знаеше от какво още да се бои. По този повод Богдан изпита нещо като пристъп на ревност: никога не бе виждал Велмат толкова загрижен и внимателен, дори не можеше да си го представи такъв — този отровно-ехиден умник, винаги абсолютно безпощаден към себе си и към другите, и към целия нелепо-идиотски свят. Да-а, а Вадим се оказа страхотен лигльо. Зелен сопол. Пфу… Или все пак играе някаква игра? Не може да бъде. А впрочем… Ние нищо не знаем един за друг, не умеем да знаем, и така цял живот. Откритие след откритие и всички, кой знае защо, шибани. Отварят се изрисуваните врати на душата и оттам се разнася изведнъж такава ужасна и непоносима воня, че…

— М-м-м! Маришка! — (Хруп-хруп.) — Какви филийки! Божествено!

— А това какво е? Бифтеци?

— Не думай! Бифтеци!

— Това, братле, не са бифтеци. Това е ГОВНАТРУБ.

— Какво-о-о?!

— Говеждо натурално, братле. Извинявай, братле.

— Слушайте! Стига сте кльопали. Боб още го няма!

— Чакай го ти него… Боб е зависим човек: когато го пуснат, тогава и ще дойде. Нито минута по-рано…

— Замезвай, моля те. Моля те, Вадим, не се напивай. Почакай…

Дзън-дзън-дзън с ножа по ръба на чашата. Тенгиз. Реши, че е време, и пристъпи към действие.

— Господа! Лейди и джентълмени! Внимание! Вие да се натъпчете ли дойдохте? Спрете да плюскате, мамка му! Първо работата!

— Точно така! — казва Вадим. Вече е направил главата и говори несвързано. — Ще разгледаме делото на Вадим Христофоров, мамка му — Рийзалтинг-Форс! Ммоля! Ето стоя пред вас, като голичък…

— Млъкни, за Бога! Дай чашата! Изобщо не можеш да пиеш, задник такъв…

— Д-да! Но затова пък умея да се напивам!

— Тихо! Млъкнете всички! Започваме. Подробностите известни ли са на всички? Предполагам, че да…

— Изобщо не са известни.

— Вова ще го преглътне. Обръщам се към старите пушки: всички ли са в течение?

Бяха в течение. Всички. Някои бяха чули тази история нееднократно — и от Вадим, и един от друг. На всички всичко беше ясно. И никой не знаеше какво трябва да се направи.

— Имам въпрос към Димка — каза Богдан. — Напоследък появявали ли са се? Или не?

— Откъде да зная — проговори Вадим, разтягайки думите по пиянски. — Телефона ми по-о-дслушват, гадовете…

— Кога ги видя за последно? — търпеливо продължи Богдан.

— „Не в този живот…“ — Вадим истерично се изсмя.

— Остави го на мира — каза на Богдан угриженият Матвей. — Какво си се лепнал за него? Нищо повече не знае. И не съобразява.

— Виждам, виждам — каза Богдан и замълча.

Нищо няма да направим, помисли си. Ние сме или безразлични, или безсилни. Безсилните на този свят… Но поразителното е, че аз като че ли му завиждам. Него го дебнат, от него чакат нещо, нужен е някому, или пречи на някому, или може би е полезен някому. Дърдорко, слабак, лигльо, но представлява някаква ценност, при това, изглежда, значителна. А аз съм празен. И никому не съм нужен. Като празна кутия от бира…

Вадим през това време се напиваше стремително. Матвей му ловеше ръцете, отнемаше му чашата, отдалечаваше бутилките — нищо не помагаше. Вадим като че си беше поставил за цел да се напие като свиня, и то колкото може по-бързо. И като че си беше точно така. Може би се беше уморил да бъде трезвен. „… Всички, които са ви скъпи, са достойни за най-доброто… — оповести той, без да слуша никого и нищо. — Просто ще си намокря главата и ще тръгна… Какво можете изобщо да разберете вие? Чували ли сте за Ераст Бонифатевич? Педераст Бонифатевич… Ако имах под ръка ловна пушка, щях да му разбия муцуната на гада…“. И той се заливаше от смях, кашляше, смееше се, задъхваше се от смях, а цялото му тяло се люлееше като балон на вятър.

— Дай ми чашата, ти казвам!

— Абе остави го на мира!

— Млъкни бе! Не виждаш ли какви ги върши? Седни!

— Св-в-бода за Вадим Христофоров!

Тогава старинният часовник (мрачна кула с блестящ лак и медни винетки) издаде звук — изхриптя и удари глухо, с благородно сдържана мощ, така че веднага всички млъкнаха, сякаш внезапно старшият сред тях бе заговорил. Така си и беше: този часовник бе старинен, германски, донесен навремето от Ваймар. Той отмерено удари „хр-р-бум!“ осем пъти, въздъхна и утихна. И Юра-Полиграф традиционно произнесе с демонстративно благоговение: „Ей Богу, кълна се, иска ми се да стана на крака!“ И всички се спогледаха, и се усмихнаха, и, кой знае защо, им стана хубаво.

… На всички, освен на Вадим, разбира се, на когото не можеше да стане хубаво вече при никакви обстоятелства. На него вече можеше да му стане само лошо и му стана лошо. Матвей и Маришка побързаха да го отведат в банята, а останалите отново заговориха — основно за да заглушат мъчителните звуци, които се носеха оттам.

— … Вел’вл!

— Кажи, мъко моя?

— Престани да лъжеш!

— Никога! Истински бръмбари вече не останаха. Помня още бръмбарите-носорози. Oryctes nasicornis. Близо до Луга ги имаше доста. Но жив бръмбар-елен не съм виждал никога. Изчезнаха завинаги. И обикновената бронзовка — Cetonia aurata — стана рядкост. Голям бръмбар-рогач вече не можеш да видиш в градината…

— А, впрочем, в Япония бръмбари колкото искаш. Там ги развъждат.

— Намерил с кого да се сравнява! Япония бе победена във войната. За тоталитарните държави е полезно да губят войни — веднага започват да се поправят.

— Ние също загубихме войната.

— Вярно. Но първо, доста по-късно. И второ, явно се поправяме.

— Нещо не си личи.

— Личи си, личи си. Но бръмбарите вече няма да върнем. Освен да започнем да купуваме от Япония. Но всяко зло за добро: у нас се появиха удивителни хлебарки!

— Полундра! Не бива за хлебарките!

— Абе, пичове, да не сме се събрали да дрънкаме, мамка му! Да се хващаме на работа!

— … Отваря жената. Ръцете отпуснати, брадичката открита…

— Не е лош. Но на мен повече ми харесва за мутрата. Излиза от Ермитажа и казва: „Е, не е кой знае какво, но е добре, добре — чисто е…“

— „Машка, женичке скъпа! Роди ли? Колко? Три? Има ли мое?“

— … А ти си представи „Ревизор“ от гледна точка на чиновника. История за това как дребен негодник и шмекер лъже прилични и порядъчни хора…

— … Интересно, какво ли щеше да стане, ако Николай беше съобразил и бе направил Александър Сергеевич веднага камерхер вместо камер-юнкер?

— Между другото, аз на стари години разбрах, че Олга е сестра на Татяна…

— Господи! Че каква да е?

— Не зная, братле. Приятелка. Другарче. „Кажете, момичета, на вашето другарче…“

После се появи Маришка, разстроена и раздърпана, и веднага, без да сяда, си наля минерална вода и жадно я изпи.

— Ама че работа — каза тя и седна на най-близкия стол.

Андрей рече с нелошо френско произношение:

— Monsieur Christoforoff va s’animaliser.

Който разбра, замълча, който не, още повече. А Велзевул се осведоми делово:

— Сложихте ли го?

— Матвей е с него… — отвърна Маришка не на място. — Момчета, той няма да изкара дълго така, трябва нещо да предприемем, честна дума. Богдане, не искаш ли да се заемеш с него?

— Не — каза Богдан така рязко, че всички веднага млъкнаха и го погледнаха. Дори Тенгиз. Дори протежето Вова.

— Извинявай, но защо? — попита Маришка безпомощно. — Очевадно е, че сега той е твой клиент.

— Предпочитам да не давам обяснения — каза Богдан с такъв тон, че разговорът да се прекрати. И разговорът замря.

— Ти какво изясни? — попита Тенгиз, поглеждайки с тежкия си взор Страхобореца. — Разбра ли нещо?

— Да. Узнах, че Аятолаха е забележителна личност и има две слаби места.

— Цели две? — попита Юра-Полиграф. — Че той е просто слабак!

— Първо: обича жена си. Второ — обича сина си.

— О, Боже! — възкликна Маришка нервно.

— Малък ли е синът му? — осведоми се Юра.

— Да. На десет години.

Известно време всички мълчаха, заболи погледи в чиниите, и само Маришка ги оглеждаше по ред, като лека-полека кипваше.

— Това не е за нас — каза тя накрая решително.

— Но той не го знае — възрази Страхобореца.

— Не искам и да мисля на тази тема — каза Маришка. — И на вас няма да разреша. Забравете. Още сега.

— „Гордостта оставя отличителен отпечатък на физиономията й“ — произнесе Юра-Полиграф, цитирайки някого.

— Добре, добре — рече му Маришка нетърпеливо. — Но на тази тема аз дори не искам да разговарям.

— Слушай, съкровище — каза Тенгиз, гледайки я в лицето. — Или тук ще се сополивим, мамка му…

— Да, ще се сополивим! И край! Няма да говорим повече!

— Ти го кажи на Димка… — мрачно предложи Тенгиз, отклонявайки поглед от нея.

— Ще му кажа, не се безпокой. И той ще се съгласи с мен. С мен, а не с теб.

Е, това е малко съмнително, помисли си Богдан, но не започна да спори, а само попита Тенгиз:

— Можем ли да се приближим плътно до него?

— Можем — отвърна Тенгиз.

— Тогава какво чакаме?

Тенгиз не отговори, сякаш се затрудняваше. Всички го гледаха и чакаха.

— Прекалено лесно стана — каза той накрая бавно. — Това не ми хареса.

— Тоест?

— Отидох в офиса му свободно, мамка му, като в собствения си клозет. Гадът не беше там, но все едно — тази лекота… тази всепозволеност… там трябва да има охрана като в Кремъл. Тука явно нещо не е наред, мамка му. Така не става. Стори ми се, че е капан. Капан за глупаци.

Появи се Матвей, задъхан, но весел.

— Слава тебе, Господи — каза той. — Заспа най-сетне… Е, какво решихте без мен?

— Той има още една слабост — каза Страхоборец, отказвайки да отговори на въпроса. — Страда от арахнофобия.

— Това пък що за животно е? — осведоми се Юра.

— Страхува се от паяци, бръмбари, мокрици и всички такива.

— О! Това е интересно! — оживи се Велзевул. — И много ли се страхува?

— Беше ми казано, до смърт. Като дете.

— Дайте ми го! — каза Велзевул радостно. — Къде живее? Адресът?

— Живее в Царския Дом. Няма да те пуснат там.

— Нищо! Тенгиз ще ме вкара.

— Няма да стане — каза Тенгиз. — Това е Царският Дом — там всичко е автоматика…

— Щом не може, не може — лесно се съгласи Костя. — Какво ще правя в апартамента му, в края на краищата? И без това ще мина.

Всички го гледаха очаквателно, а той сияеше и се радваше, дори подскачаше на стола от удоволствие — вече бе взел решение, Дуремарът вятърничав. И не беше толкова трудно да се досетят какво именно е замислил. Само че замисълът му изглеждаше глуповат и несериозен на фона на създалите се обстоятелства — инфантилно и лекомислено, както всичките Велзевулови замисли. Той внезапно престана да сияе, намръщи се, кихна отчаяно в набързо прибраните си длани и веднага, под грозния поглед на Маришка, бръкна в джоба си за марлената превръзка.

— Набеди ме ти, Вова — гъгниво каза той, мигайки укорително със сълзливите си очи. — Протеже шибано, къде гледа твоят опекун…

Богдан каза:

— Опекунът би искал да разбере окончателно за какво сме се събрали. Познаваме Димка от сто години. Той е фантазьор, артист, защо трябва да му вярвам?

— Гледай го ти! — каза Матвей, изумен и възмутен едновременно.

— А, не! Миналата година ни изнесе представление по повод падането на дойче марката. По-миналата ние всички като идиоти…

— Престани, Благоносец. Засрами се. — Матвей се намръщи и си наля водка. — Като не знаеш, недей да съдиш. Да беше го видял тази нощ.

— И какво толкова особено се случи тази нощ?

— Не искам да разказвам. Той умира от страх, разбираш ли?

— Не. Не разбирам. Къде е гаранцията, че не играе пред нас поредния водевил? Какво? Да не би да не го познавам?

Матвей не отговори, само се намръщи още повече и изпи водката без мезе, дори сякаш не забеляза как.

— Аз му вярвам — каза Маришка.

— Аз също — потвърди Тенгиз, като че без желание.

— Благоносец, ти според мен просто търсиш повод да не участваш — каза Андрей-Страхоборец, като се усмихваше вежливо. — Подчертавам: според мен. Извинявай. Не се обиждай, а?

— Добре — каза Богдан.

— Виждаш го на какво прилича…

— Виждам. На препълнен кенеф.

— Да допуснем. Но нима това не е работа за теб?

— Да допуснем. Вероятно аз трябва да го изчистя. Но няма да го направя.

— Твой проблем — каза Страхоборец, усмихвайки се вежливо. — Живеем в свободна страна…

— Той е самотен като не знам кого — каза Матвей с проникновеност, съвсем несвойствена за него. — Знаеш ли какво ми каза? Представи си километричен стълб по средата на степта. На една табела пише хиляда и трийсет и пет километра, а на друга — три хиляди сто четиридесет и четири. И аз стоя пред този стълб. Сам.

… Какво знаете вие за истинската самота, помисли си Богдан с някакво мрачно удовлетворение. Бих ви казал какво е това истинска самота. Когато никого не искаш да виждаш. Никога. Но каза друго:

— За километрите също ли гарантираш?

— За километрите също гарантирам — отвърна Матвей напълно сериозно.

Богдан реши да изостави тази тема. Макар че много му се искаше да продължи да пита. А помните ли (искаше да попита), как той почти ни убеди, че в Питер се е появила банда „чистачи“? Той така ги наричаше: чистачи. Или нова секта, или нови хора, зигзаг на еволюцията. Те, видите ли, чистели града от гнусотията, на първо място от лъжците — ловели ги и ги биели с върбови пръчки — ритуално, с присъди, в специални тайни помещения, надянали бели маски. А пръчките киснели в оцетна есенция по старинна рецепта… И Юрка-Полиграф за малко да повярва, че още някоя и друга година, и ще остане без работа…

… А когато измисли и съобщаваше като голяма тайна, че в града изчезват хора. И не за първа година. И то доста хора. Изпращат ги в бъдещето. По някакъв странен, неразбираем принцип. И работата е там, че намерили леталния ген на човечеството, който се разпространява като пожар, и се опитват да спасят поне някои… Маришка повярва и веднага хукна да търси тези спасители, за да се погрижат за децата в детската градина…

Добре. Както искате. Аз самият не съм сигурен, че сега разиграва театър. Той е фантазьор, разбира се, но не е Талма все пак, не е Франсоа Жозеф и дори не е Смоктуновски, Инокентий… И изобщо от него ми се повръща…

В този момент от тавана (или от полилея?) като камък падна нещо тежко, многокрако, живо — удари се звучно в захарницата, отскочи, преобърна се и стремително се понесе по покривката в лудешки зигзаг, заобикаляйки бутилките, чашите, бокалите. Несъмнено това беше хлебарка — огромна, както се стори на Богдан, — голяма колкото юмрук. Никога не беше виждал такава… черна, с червени оттенъци и стремителна. Понесе се на слалом по масата, скочи като лястовица на коленете на Велзевул и незабавно изчезна, сякаш никога не е била тук, сякаш някакво омерзително видение бе блъснало всички в очите и изчезна безследно. Никой не успя истински да се уплаши, но всички дружно и шумно подскочиха, а Маришка изписка късо и заедно със стола се отдалечи стремително към стената.

„Мамицата ти мръсна!“ — произнесе Тенгиз и скочи на крака. Чу се хор от възмутени гласове, в който особено се отличаваше отчаяният вопъл на Маришка: „Махай се, по тебе пълзи, изчезвай, да не те видя никога повече!“. Велзевул правеше успокояващи жестове, раздаваше с двете си ръце въздушни целувки и дори през превръзката се виждаше как се подхилва самодоволно. А когато воплите и проклятията поутихнаха, той зловещо обеща: „Тази гад ще вика в ръцете ми «капиви»“. Но всички бяха толкова зли и ядосани, че никой дори не го попита какво иска да каже с това. Впрочем по интонацията му и така беше ясно.

Накараха Велзевул да стане от стола, да разтвори сакото си, да разкопчае ризата и да разтърси панталоните си. Екстремистите искаха да се съблече гол. Повелителят на Мухите умираше от смях: „Абе няма я при мен! Тя е вече в мазето… Да не е глупава?“. В разгара на разправията на вратата се позвъни и се появи Роберт — строг и сериозен. Както винаги го настаниха в единственото полукресло, наляха му водка, Маришка донесе от кухнята два още топли бифтека. Богдан гледаше как се грижат за лорд Уинчестър и старателно прогонваше подличките мисли за „близостта до тялото“ и за светенето с отразена светлина. Глупости са всичко това. Боб е високомерен, без да е надменен, и строг, без да е жесток. Всъщност напълно достойна личност. А и сенсеят не би държал около себе си недостоен човек. Неизвестно защо, той си спомни как веднъж Тенгиз каза троснато на Роберт: „Ти си символ на супер-хипер-благоприличие. Ти, мамка му, дори когато поставяш капсул, мислиш само как да запазиш благоприличие…“ Тогава Роберт изхъмка напълно благосклонно — очевидно нарисуваната сценка му се стори не толкова обидна, колкото забавна. Не-не, чудесен е нашият лорд Уинчестър, само малко попресъхнал…

— Как е нашият сенсей? — попита Богдан вежливо. Все някой трябваше да попита.

— Прекрасно — лаконично отвърна Роберт, дъвчейки бифтек.

— Някакви указания? Пожелания? — включи се вече доста пийналият Юра-Полиграф. — Заповеди?

— Свободно. Можете да почивате.

Очевидно Роберт нямаше намерение да се разпростира на тази тема — беше му навик.

— Истинската деликатност винаги е незабележима — изкоментира ситуацията Андрей-Страхоборец и се осведоми: — Да ти разкажем ли за какво говорехме?

— На всяка цена. Но накратко.

— Добре. Накратко. Тенгиз, разкажи на човека.

Тенгиз каза:

— Значи така. Аз предлагам следния вариант. Изборите са в неделя. В неделя още сутринта Димка идва вкъщи. Нека поживее при мен, така ще съм по-спокоен. В понеделник аз отивам при Аятолаха и провеждам беседа. След това ще действаме според обстоятелствата. Велзевул, ти до това време трябва да си напълно готов. Ще успееш ли? (Велзевул кимна.) Добре. Имам и план „б“, но първо, Боб, кажи в каква степен можем да разчитаме на сенсея?

— В никаква — каза Роберт, загребвайки сос с коричка.

— Тоест? Ти не поговори ли с него?

— Поговорих. За последен път преди един час. Не можем да разчитаме на него.

— Но защо, мамка му? Какво ти каза?

— Дословно ли?

— Давай дословно.

— Той каза: „Отборът е голямо нещо. Винаги има възможност да обвиниш някой друг“.

— Какво, мамка му, значи това? — попита изумен Тенгиз.

— Така нареченото „Осмо правило на Фингейл“. Ако от това ти е по-леко.

— Това ли е всичко?

— Да — каза Роберт-Уинчестър и се протегна към изстиналите вече филийки на огромния фамилен поднос от порцелан. — Слушай, Матвей — продължи той. — Отдавна исках да те попитам. Може ли да се каже, че твърдението „Бог създаде Вселената“ е на Гьодел^[6]?

Богдан престана да слуша. Изобщо не го интересуваше дали това твърдение е на Гьодел, още повече че смътно си представяше какво означава „на Гьодел“ и беше абсолютно сигурен, че не Бог е създал Вселената. Стана от масата и повика протежето си Вова. Трябваше да работи. В този живот той умееше малко нещо, но това, което умееше, го правеше по-добре от мнозина. Може би по-добре от всички.

Влезе в спалнята. Вова тежко пристъпваше след него, сумтейки като товарен кон. Но в сумтенето му вече се чувстваше работен хъс: протежето предчувстваше работата, а той също обичаше да работи. Макар че засега умееше малко неща.

Вадим лежеше настрана, провесил ръце до пода, зеленикавото му лице беше смачкано от възглавницата. Целият изглеждаше като смачкано животно. Сега представляваше просто тулум, пълен с отчаяние, безсилие и смрадлив страх. Но той е напълно здрав, възрази Вова. Само така ти се струва, отвърна Богдан. Той е нещастен, а нещастието е болест. Нещо повече, то е утробата на всички болести на земята. Нещастието не се лекува, констатира Вова. То минава само, като дъжд. Или не минава, каза Богдан. Или не минава, съгласи се Вова. Но тогава то престава да бъде нещастие и се превръща в начин на съществуване…

— Правилно постъпва онзи — цитира Богдан, — който се отнася към света като към сън. Когато сънуваш кошмар, се събуждаш и си казваш, че е било само сън. Казват, че нашият свят по нищо не се различава от такъв сън.

Обаче Вова също бе чел „Книгата на самурая“. И също я ценеше.

— Но от друга страна — възрази той веднага, — дори чаша с ориз или с чай трябва да бъде държана по съответния начин, със съответната бдителност и без ни най-малка немарливост.

Богдан се усмихна и поднесе на протежето си своето любимо:

— Не е необходимо да си непрекъснато нащрек — каза той. — Просто трябва да живееш все едно си ВЕЧЕ мъртъв.

— Това правило не е за нас — каза Вова, като че обиден. — То е за тях.

— За нас също важи, Вова. За нас също… Добре. Да започваме ли?

— Да опитаме — каза замисленият и внимателен Вова и клекна пред Вадим, вирнал своя необятен задник на млад дегенерат.