Джули Гарууд
Принцеса Алесандра (3)

Глава 2

Лондон, Англия, 1820

Наричаха го Делфина, а той я беше кръстил Зверчето. Принцеса Алесандра не разбираше защо Колин, синът на настойника й, носеше прякор на морски бозайник, но със сигурност знаеше причината за нейния собствен прякор. Тя си го бе заслужила. Когато беше малка, тя наистина се държеше като зверче. Един-единствен път бе срещала Колин и по-големия му брат Кейн и тя се беше държала безсрамно и неприлично. Вярно, че тогава беше дете, при това разглезено — нещо естествено като се има предвид факта, че беше единствено дете и роднини и слуги непрекъснато я обграждаха с внимание. И майка й и баща й по природа бяха търпеливи и пренебрегваха непристойното й поведение, докато накрая тя надрасна избухливите си настроения и се науми да бъде по-въздържана.

Алесандра беше съвсем малка, когато родителите й я заведоха на гости в Англия за кратко време. Едва-едва си спомняше херцог и херцогиня Уилямшиър, беше забравила как изглеждат дъщерите им и имаше някаква смътна представа за двамата им по-големи сина, Колин и Кейн.

В съзнанието й те бяха великани, но по онова време тя беше дете, а те — големи зрели мъже. И ако днес ги срещне, тя едва ли би могла да ги разпознае. Надяваше се, че Колин е забравил както неприличното й държание, така и прякора й. Много по-лесно би понесла всичко, ако тя и Колин се разбираха добре. Двете задачи, които й предстояха, бяха трудни и беше крайно наложително да има едно сигурно и безопасно място, където би могла да се прибира в края на всеки ден.

Беше пристигнала в Англия в мрачното утро на един понеделник и веднага замина за имението на херцог Уилямшиър. Алесандра не се чувствуваше добре, но си мислеше, че именно безпокойството е причина за неразположението й. Топлотата и непринудеността, с която я посрещнаха, й помогнаха да се възстанови и бързо разсеяха притесненията й. Херцогът и херцогинята приеха Алесандра като собствена дъщеря. Държаха се към нея като към член от семейството и дори от време на време се вслушваха в мнението й, с изключение на един съществен въпрос, по който Алесандра и настойникът й не можаха да постигнат съгласие. Херцогът и херцогинята имаха намерение да придружат Алесандра до Лондон и там да отворят къщата си за сезона. Алесандра си беше уредила над петнадесет срещи, но няколко дни преди да заминат херцогът и жена му се разболяха.

Алесандра настояваше да тръгне сама, като ги уверяваше, че не би искала да бъде в тежест на никого и предложи да наеме собствена къща в града. Само при мисълта за това херцогинята получи сърцебиене, но Алесандра остана твърдо на своята позиция. Тя напомни на настойника си, че е вече достатъчно голяма и може сама да се грижи за себе си. Херцогът не искаше и дума да чуе. Разразилият се спор трая няколко дни и в крайна сметка решиха Алесандра да отседне при Кейн и жена му Джейд. За нещастие, точно в деня преди Алесандра да пристигне, Кейн и Джейд се разболяха от същата загадъчна болест, която мъчеше херцога, херцогинята и четирите им дъщери.

Оставаше Колин. Ако Алесандра не беше уредила толкова много срещи със съдружниците на баща си, тя би могла да остане в провинцията, докато настойникът й оздравее. Не искаше да притеснява Колин, особено след като разбра от баща му за ужасните неща, които са му се струпали на главата през последните две години. Едва ли точно сега Колин имаше нужда от безредието, което щеше да настъпи в дома му. Все пак херцог Уилямшиър настояваше тя да се възползува от гостоприемството му и не би било учтиво от нейна страна да не се съобрази с желанията на настойника си. Освен това, съжителствуването с Колин за няколко дни би улеснило молбата, която тя се готвеше да му отправи.

Алесандра пристигна в дома на Колин малко след вечеря, но той беше вече излязъл. Алесандра, новата й прислужница и двамата доверени телохранители се струпаха в тясното, облицовано в черни и бели плочки фоайе. Предадоха писмото от херцог Уилямшиър на младия и красив иконом, Фленаган, който едва ли беше на повече от двадесет и пет години. Прислужникът беше очевидно смутен и изненадан от нейното пристигане, непрекъснато й се кланяше и целият се изчерви от притеснение, а тя се чудеше как да го извади от неудобното положение.

— За мен е чест да посрещна една принцеса в нашия дом — измънка той.

Преглътна с мъка и повтори думите си.

— Да се надяваме, че и вашият господар мисли така, сър — отвърна Алесандра. — Не бих искала да се натрапвам.

— Не, не в никакъв случай — изломоти прислужникът, очевидно ужасен от самата мисъл.

— Много мило от ваша страна, сър.

Фленаган преглътна едва-едва и продължи с тревожен тон.

— Но, принцесо, страхувам се, че няма достатъчно място за прислугата ви.

Лицето на иконома беше почервеняло от смущение.

— Ще се справим — усмихна се тя окуражително, като се опитваше да разсее притесненията му. Горкият човек изглеждаше зле.

— Херцог Уилямшиър настоя да доведа охрана, а и не бих могла да тръгна никъде без новата си прислужница. Казва се Валена и лично херцогинята я избра. Валена живее в Лондон, но е родена и израсла в родината на баща ми. Не е ли чудесно съвпадение, че точно тя кандидатствува за това място. Разбира се, че е така — отговори Алесандра преди Фленаган да промълви и дума. — И понеже току-що съм я наела, не мога да я отпратя. Би било неучтиво, нали? Убедена съм, че ме разбирате.

Фленаган не слушаше обяснението й, но въпреки това кимаше в знак на съгласие само, за да й достави удоволствие. Едва успя да отмести поглед от красивата принцеса. Поклони се на Валена и разруши първоначалната си проява на достойно поведение, като избърбори:

— Но тя е още дете.

— Валена е една година по-голяма от мен — обясни Алесандра. Обърна се към русокосото момиче и заговори на език, който беше съвършено чужд за Фленаган. Приличаше му на френски, но не беше.

— Прислужниците ви говорят ли английски? — попита той.

— Когато пожелаят — отвърна Алесандра и развърза червената си, украсена с бяла кожа пелерина. Високият, добре сложен телохранител, с черна коса и заплашителен поглед, пристъпи напред и пое пелерината. Принцесата му благодари и се обърна към Фленаган.

— Бих искала да се настаня тази вечер. Заради дъжда пътуването отне почти цял ден, сър, и аз съм премръзнала от студ. Навън е ужасно — добави тя. — Дъждът се превърна в лапавица, нали Реймънд?

— Да, така е, принцесо — съгласи се телохранителят, а гласът му беше учудващо нежен.

— Чувстваме се много изтощени — обърна се тя към Фленаган.

— О, разбира се — отвърна Фленаган. — Последвайте ме, моля.

Алесандра и Фленаган тръгнаха нагоре по стълбите.

— Тук има четири стаи, принцесо, а на горния етаж има още три за прислугата. Ако вашата охрана се посвие малко…

— Реймънд и Стефан ще се радват да останат тук — рече тя, след като той не довърши изречението. — Сър, нашето настаняване наистина е временно, докато Кейн и жена му се възстановят от болестта. Ще се преместим при тях веднага щом е възможно.

Фленаган подхвана леко лакътя на Алесандра и й помогна да доизкачи стълбите. Той толкова гореше от желание да й помогне, че сърце не й даваше да му откаже. Щом му доставяше удоволствие да се отнася към нея като към възрастна жена, тя ще му позволи да се държи така. Бяха вече на площадката на стълбището, когато икономът разбра, че охраната я нямаше. Двамата мъже бяха изчезнали към задната част на къщата. Алесандра му обясни, че те оглеждат долния етаж, за да разучат всички входове на къщата и когато свършат ще се качат горе.

— Но защо проявяват чак такъв интерес…

Тя не го остави да довърши мисълта си.

— За да са сигурни, че сме в безопасност.

Фленаган кимна с глава, въпреки че все още не разбираше за какво става въпрос.

— Имате ли нещо против да се настаните в стаята на моя господар? Бельото е сменено тази сутрин, а другите спални не са приготвени. Вижте, засега аз и готвачът сме единствения персонал, поради финансовите затруднения, които има напоследък нашият господар и аз не виждах смисъл да застилам другите легла, защото не знаех, че…

— Няма нужда да се притеснявате — прекъсна го Алесандра. — Ще се справим, обещавам ви.

— Много мило от ваша страна, че ме разбирате. Утре ще преместя нещата ви в по-голямата стая за гости.

— Не забравяте ли Колин? Мисля, че ще се ядоса като ме види в собственото си легло.

Фленаган си представяше точно обратното и веднага се изчерви от срамните си мисли. Той осъзнаваше, че бе все още твърде развълнуван и затова се държеше като глупак. Истинската причина обаче не беше изненадата от пристигането на гостите, а самата принцеса Алесандра. Тя беше най-красивата жена, която някога бе срещал. Всеки път щом я погледнеше, той забравяше и ума и дума. Очите й бяха невероятно сини, с най-дългите и тъмни мигли, които някога бе виждал. Тенът на лицето й беше безупречен, с изключение на няколкото лунички по носа й. Но Фленаган намираше тоя недостатък за съвършено очарователен.

Той се прокашля в стремежа да пропъди мислите си.

— Сигурен съм, че моят господар няма да има нищо против тази вечер да спи в някоя от другите стаи. Дори е много вероятно да не се прибере до утре сутринта. Той се върна в Емералд Шипинг Кампъни, за да поработи над някакви документи и често остава нощем там. Все не му стига времето.

След като й обясни всичко това, Фленаган придърпа Алесандра и тръгнаха по коридора. Там бяха разположени четири стаи. Вратата на първата стая беше широко отворена и двамата се спряха на прага.

— Това е кабинета, принцесо. Малко е разхвърляно, но господарят не ми позволява да пипам нищо.

Алесандра се усмихна. В стаята цареше истински безпорядък и цялата бе покрита с купчини хартия. И все пак беше топла и уютна. С лице към вратата беше поставено махагоново бюро, вляво имаше малка камина, кафяв кожен стол и красиво килимче в червено и кафяво. По рафтовете на стените бяха подредени книги, а плътно в ъгъла беше пъхнат дървен скрин с етажерки, целите отрупани със счетоводни папки. Личеше си, че стаята се обитава от мъж. Въздухът бе наситен с мирис на бренди и кожа. Този аромат й харесваше. За миг си представи как седи сгушена пред буйния огън, по халат и пантофки, и чете последните финансови отчети за вложенията си. Фленаган подкани принцесата да тръгне по коридора. Следващата врата водеше към спалнята на Колин и икономът избърза напред, за да я отвори.

— Господарят ти винаги ли работи толкова до късно?

— Да — отвърна Фленаган, — той и приятелят му маркиз Сейнт Джеймс основаха компанията преди няколко години. Положиха огромни усилия докато се наложат. Конкуренцията е жестока.

Алесандра кимна одобрително.

— Емералд Шипинг Кампъни има отлична репутация.

— Наистина ли?

— О, да. Бащата на Колин иска да си купи акции. Това е сигурна печалба за инвеститорите, но двамата съдружници не желаят да продават никакви акции.

— Искат да упражняват пълен контрол — намеси се Фленаган и се ухили. — Чух да обяснява точно това на баща си.

Тя кимна, влезе в спалнята, без да продума нещо повече на тая тема. Фленаган усети студа в стаята и се втурна да запали камината. Валена мина край господарката си и се запъти да запали свещите на масичката край леглото.

Спалнята на Колин бе също тъй ухаеща и привлекателна както кабинета му.

Леглото се намираше срещу вратата. То бе голямо и покрито с шоколадово кафява кувертюра. Стените бяха боядисани в наситено бежово. Чуден фон за красивата махагонова мебел, помисли си тя. Два прозореца обграждаха изрисуваната лицева страна на леглото, а пред тях се спускаха драпирани завеси от бежов сатен.

Валена махна връзките, придържащи пердетата, така че да не се вижда от улицата в стаята.

Вляво от Алесандра имаше врата, водеща към кабинета, а вдясно още една врата, която се намираше в близост до висок дървен таен параван. Тя прекоси стаята и широко отвори вратата. Пред погледа й се откри малка спалня в същите цветове, но с много по-малко легло.

— Къщата е чудесна — възкликна тя. — Колин има вкус.

— Тя не е негова — рече Фленаган. — Неговият посредник му я намери под наем за добра цена. Ще трябва да се местим в края на лятото, когато собствениците се върнат от Америка.

Алесандра се опита да прикрие усмивката си. Надали Колин би одобрил начина, по който прислужникът издаваше финансовите му тайни. Фленаган беше най-въодушевеният прислужник, когото някога беше срещала. На Алесандра много й допадна неговата изключителна честност.

— Ще преместя нещата ви в малката спалня утре — провикна се той, като забеляза, че тя разглежда другата стая. Върна се при камината, хвърли още едно дърво в разгарящия се огън и се изправи. Избърса ръце в панталоните си.

— Тези две спални са по-просторни от другите две на този етаж — обясни Фленаган. — Имат си и ключалка.

Тъмнокосият телохранител Реймънд почука на вратата. Алесандра се запъти бързо нататък, а Реймънд започна да й обяснява нещо шепнешком.

— Реймънд току-що каза, че резето на един от прозорците в салона е счупено и иска разрешението ти да го поправи.

— Сега ли? — учудено попита Фленаган.

— Да. Реймънд е войн. Той няма да се оттегли за почивка, докато не се увери, че къщата е безопасна.

Тя не изчака разрешението на иконома и кимна одобрително към телохранителя.

Валена беше извадила от багажа нощницата и халата на господарката си. Алесандра се обърна да й помогне и точно тогава Валена шумно се прозина.

— Иди да си легнеш, Валена. Утре ще има достатъчно време да разопаковаш останалата част от нещата ми.

Прислужницата се поклони на Алесандра. Фленаган избърза напред и предложи Валена да се настани в последната стая в дъното на коридора. Той обясни, че това била най-малката спалня, но затова пък много уютна и с удобно легло. Сигурен бил, че Валена ще я хареса. След като пожела лека нощ на Алесандра, той придружи прислужницата, за да й помогне да се настани.

Половин час по-късно Алесандра заспа. По навик, тя потъна в дълбок сън за няколко часа, но към два часа през нощта се събуди. Откакто се беше върнала в Англия, тя не можеше да спи по цяла нощ и вече беше свикнала с това състояние.

Облече си халата, хвърли още едно дърво в отъня и се мушна обратно в леглото с чантата си, пълна с документи. Имаше намерение да прочете отчета на посредника си за настоящото финансово положение на Лойд и ако това не й помогне да заспи, щеше да направи нова таблица на собствените си вложения.

Вниманието й бе отклонено от силната глъчка, идваща от долния етаж. Тя разпозна гласа на Фленаган и от възбудения му тон предположи, че той се опитва да успокои господаря си, който очевидно беше ядосан.

Любопитството й надделя и тя обу пантофките си, завърза колана на халата си и излезе на площадката. Тъмнината на сенките я прикриваха, но долу фоайето беше осветено от пламъка на свещите. Алесандра леко въздъхна като видя как Реймънд и Стефан препречваха пътя на Колин. Той беше с гръб към нея, но Реймънд случайно погледна нагоре и я съзря. Тя веднага му даде знак да си тръгнат. Реймънд смушка другия телохранител да се върне на поста си, поклони се на Колин и излезе от фоайето.

Фленаган нито забеляза напускането на охраната, нито пък видя Алесандра.

Не би продължил да говори, ако знаеше, че тя стои там горе и чува всяка негова дума.

— Точно така си представях една истинска принцеса — разказваше той на господаря си с треперещ и възторжен глас. — Косите й са гарвановочерни, а меките й къдри се спускат нежно до раменете. Очите й са сини, но такова синьо аз не съм виждал никога, и са невероятно бистри и искрящи. Тя има лунички, милорд. — Фленаган спря, за да си поеме дъх и продължи. — Тя наистина е прекрасна.

Колин не обърна особено внимание на думите му. Точно щеше да удари с юмрук един от непознатите, изпречили се на пътя му, и сетне да ги изхвърли на улицата, когато Фленаган слезе тичешком по стълбите и му обясни, че двамата мъже са изпратени от херцог Уилямшиър. Колин пусна по-едрия от двамата телохранители и сега наново подреждаше документите, които държеше, търсейки отчета на съдружника си. Надяваше се, че не го е забравил в офиса си, тъй като трябваше да запише числата в счетоводните книги преди да си легне. Колин беше в отвратително настроение и малко разочарован от намесата на прислужника.

Един хубав пердах би му помогнал да се отърве от притесненията си. Най-сетне намери липсващия лист, но точно в този момент Фленаган отново забърбори.

— Принцеса Алесандра е слаба и все пак не можех да не забележа колко добре е оформена фигурата й.

— Достатъчно — нареди Колин с мек, но все пак заповеднически тон.

Икономът веднага спря хвалебствията си за положителните качества на принцеса Алесандра. Унилото му изражение издаваше разочарованието му. Та той още не е казал всичко. Знаеше, че би могъл да говори поне още двадесет минути. Ами да, дори не беше споменал за усмивката й или за царствения начин, по който си държеше…

— Добре, Фленаган — рече Колин, прекъсвайки мислите на прислужника си. — Нека се опитаме да разплетем тая история. Значи принцесата просто е решила да отседне у нас? Така ли?

— Да, милорд.

— Защо?

— Защо какво, милорд? Колин въздъхна.

— Защо предполагаш, че…

— Не е моя работа да предполагам — прекъсна го Фленаган.

— О, и откога?

Фленаган се усмихна, сякаш току-що са му направили комплимент.

Колин се прозина. О, Боже, колко уморен се чувствуваше той. Не му беше до приказки тая вечер. Беше изтощен от дългите часове работа над счетоводните книги. Чувствуваше се потиснат и объркан, защото проклетите числа не му осигуряваха добра печалба, нито пък му помагаха в съсипващата борба срещу конкуренцията. Струваше му се, че почти всеки ден изниква по една нова параходна компания.

Към финансовите неприятности се прибавяха и непоносимите му болки. Левият му крак, пострадал при злополука в морето преди няколко години, туптеше болезнено и му се искаше само да се отпусне в леглото с едно горещо бренди.

Но той нямаше намерение да се поддаде на умората. Чакаше го толкова много работа. Той хвърли пелерината си на Фленаган, пъхна бастуна в поставката за чадъри и остави документите, които носеше, на малката масичка.

— Бихте ли искали да ви донеса нещо за пиене, милорд?

— Ще пийна едно бренди в кабинета. Защо ме наричаш милорд? Разрешил съм ти да ми викаш Колин.

— Но това беше преди.

— Преди какво?

— Преди у нас да се настани една истинска принцеса — обясни Фленаган. — Не е редно да те наричам Колин. Мога ли да се обръщам към вас със „сър Холбрук“?

Колин избухна в смях. Фленаган му изглеждаше важен и надут. В държанието си приличаше на иконома на брат му, Стърнс и нищо чудно. Стърнс беше чичо на Фленаган и тъкмо той го беше препоръчал на работа в домакинството на Колин.

— Ставаш безцеремонен като чичо си — отбеляза Колин.

— Много мило от ваша страна, милорд.

Колин отново се засмя и поклати глава.

— Нека да продължим разговора си за принцесата. Защо е отседнала тук?

— Не ми каза, а и аз си помислих, че не е прилично да я питам.

— И ти просто я покани вътре?

— Тя донесе писмо от баща ви.

Най-после бяха стигнали до края на загадката.

— Къде е писмото?

— Оставих го в салона… дали пък не беше в трапезарията?

— Иди да го намериш — нареди Колин. — Може би от него ще разберем защо принцесата е придружена от тия двама главорези.

— Те са нейни телохранители, милорд — опита се да я защити Фленаган. — Вашият баща ги е изпратил с нея. Една принцеса не би пътувала с разбойници.

В страхопочитанието си към принцесата, лицето на Фленаган бе добило почти комично изражение. Очевидно Алесандра беше замаяла главата на впечатлителния прислужник.

Той се втурни тичешком към салона, за да потърси писмото. Колин изгаси свещите на масата, взе книжата си и се запъти към стълбите. Най-после бе разбрал причината за пристигането на принцеса Алесандра. Естествено всичко бе планирано от баща му, чийто усилия за сватосване ставаха все по-агресивни, но Колин нямаше намерение да участвува в поредната му игра.

Беше наполовина изкачил стълбите, когато я забеляза. Добре, че беше парапета да го спаси от унизителното положение. Колин беше убеден, че ако не се беше хванал здраво за него, щеше да падне назад.

Не, Фленаган не беше преувеличил. Тя наистина изглеждаше като принцеса, и то красива. Косата й се спускаше нежно до раменете и наистина беше гарвановочерна. Беше облечена в бяло и о, Боже, на пръв поглед тя сякаш беше видение, изпратено от боговете, за да подложат на изпитание неговата издръжливост.

Той не можа да преодолее изпитанието и въпреки голямото усилие, което положи, се чувствуваше неспособен да се овладее. Този път баща му беше надминал себе си. Колин ще трябва да го поздрави за последния му избор — след като я отпрати, разбира се. Те стояха, вперили поглед един в друг минута, дълга като вечност. Тя чакаше той пръв да я заговори, а той чакаше тя да обясни причината за присъствието си в неговия дом. Алесандра не издържа и наруши мълчанието. Тя пристъпи напред и застана до най-горното стъпало, сведе глава и прошепна:

— Добър вечер, Колин. Радвам се да те видя отново.

Гласът й беше удивително привлекателен. Колин се опита да се съсредоточи върху думите й. Беше невероятно трудно.

— Отново? — попита той. О, Боже, колко дрезгав беше гласът му.

— Да, виждали сме се, когато бях съвсем малка. Ти ме наричаше „зверчето“.

Тази подробност го накара да се усмихне неохотно. Той нямаше никакви спомени от подобна среща.

— А ти наистина ли беше зверче?

— О, да. Казаха ми, че съм те ритнала — и то няколко пъти — но това беше много, много отдавна. Вече съм достатъчно голяма и мисля, че сега прякорът е неподходящ. Не съм удряла никого от години.

Колин се облегна на парапета така, че да премести тежестта от болния си крак.

— Къде сме се срещали?

— В дома на баща ти в провинцията. Заедно с родителите ми бяхме на гости, а ти се беше върнал от Оксфорд. Брат ти току-що се беше дипломирал.

Колин не помнеше нищо, но това не го учуди. Родителите му непрекъснато посрещаха гости, на които той почти не обръщаше внимание. Баща му беше прекалено добър и милозлив човек и в дома му обикновено идваха хора, изпаднали в беда, които търсеха помощта му.

Скръстила скромно ръце, тя изглеждаше много спокойна. И все пак Колин забеляза побелелите й пръсти, които очевидно стискаше или от страх, или от притеснение. Не беше толкова хладнокръвна, колкото й се искаше и той веднага усети уязвимостта й. И като се помъчи да намери начин да я успокои попита:

— Къде са родителите ти сега?

— Баща ми почина, когато бях на единадесет години, а майка ми умря на следващото лято. Сър, ще ми разрешите ли да ви помогна да съберете книжата си? — смени темата тя.

— Какви книжа?

Алесандра се усмихна очарователно.

— Тези, които изпуснахте.

Той погледна надолу и видя разпилените документи по стълбите. Почувствува се като пълен глупак, застанал там с ръка във въздуха. Колин се усмихна на собствената си разсеяност. „Не съм по-различен от Фленаган — помисли си той, — но той поне има приемливо извинение за глупавото си държание, защото е млад, неопитен и има още какво да научи.“

Но с Колин нещата стояха другояче. Той беше доста по-възрастен от прислужника си и по години, и по опит. Успокои се с мисълта, че тази вечер беше преуморен и сигурно това е причината да се държи като глупак.

Но тя наистина е дяволски красива. Той въздъхна дълбоко.

— Ще събера книжата по-късно — рече той и попита безцеремонно. — Защо всъщност си тук, принцесо?

— Брат ти и жена му са болни. Аз трябваше да отседна у тях, но в последния момент се почувствуваха неразположени и ми беше наредено да дойда тук, докато те оздравеят.

— Кой ти нареди?

— Баща ти.

— И какво го е накарало да постъпи така?

— Той е мой настойник, Колин.

При тази новина, Колин не можа да скрие изненадата си. Баща му не беше споменавал, че има повереница, макар Колин да съзнаваше, че това не му влиза в работата. Баща му си имаше адвокат и рядко се доверяваше на синовете си.

— Да не би да си дошла в Лондон за сезона?

— Не — отвърна тя, — но очаквам с нетърпение да посетя някои от приемите и се надявам да разгледам забележителностите.

Любопитството на Колин се усили. Той пристъпи още една крачка към нея.

— Наистина не исках да те притеснявам — продължи тя. — Предложих да наема собствена къща или да отида в тази на родителите ти, но баща ти не искаше и да чуе за това. Каза ми, че не е съгласен. — Тя въздъхна дълбоко. — Опитах се да го убедя, но не можах да го придумам.

Милостиви Боже, каква чаровна усмивка, и заразителна при това. Той се улови, че й се усмихва.

— Никой не е в състояние да надприказва баща ми — съгласи се той. — Ти все още не си ми казала защо си тук.

— Не съм ли? Много е сложно. Преди не беше необходимо да идвам в Лондон, но сега…

Той поклати глава.

— Непълните обяснения ме вбесяват. Аз съм изключително прям — черта, която съм наследил от баща си, или поне така са ми казали. Възхищавам се пред честността, защото е рядко качество и докато си гостенка в моя дом бих оценил искрените отношения. Съгласна ли си?

— Да, разбира се.

Тя отново стисна ръце. Трябва да се е уплашила. Вероятно се е държал като грубиян. Само Бог знае, че се чувствува такъв. Съжаляваше, че тя се страхува от него, но все пак беше доволен, защото в крайна сметка успя да се наложи. Тя не възрази срещу неговото условие и не се опита да се преструва на свенлива. Той ненавиждаше фалшивата свенливост в жените.

С пресилено благ тон попита:

— Имаш ли нещо против, ако те помоля да ми отговориш на няколко въпроса?

— Не, разбира се. Какво би искал да узнаеш?

— Защо са ти телохранители? Сега след като си вече тук, не трябва ли да ги освободиш? Или си решила, че мога да ти откажа гостоприемството си?

Тя отговори на последния въпрос.

— Никога не съм си мислила, че ще откажете да ме приютите, сър. Баща ви ме увери, че ще бъдете благосклонен към мен. Фленаган ви предаде писмото. Баща ви също настоя да задържа охраната. Реймънд и Стефан са наети от игуменката на манастира, където живеех, за да ме придружат до Англия, а вашият баща настоя да ги задържа. Те нямат семейства, които да им липсват, а и са много добре платени. Не трябва да се безпокоите за тях.

Той успя да сдържи раздразнението си. Тя изглеждаше толкова искрена в този момент.

— Аз не се безпокоя за тях — отвърна той и се ухили. Поклати глава и продължи: — Знаеш ли, трудно е човек да изкопчи отговор от теб.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Същото ми казваше и игуменката. Тя считаше това за един от най-големите ми недостатъци. Съжалявам, ако ви обърквам, сър, наистина съжалявам.

— Алесандра, зад всичко това стои баща ми, нали? Той те изпрати тук.

— И да, и не.

Тя бързо вдигна глава преди той да се намръщи.

— Не си мисли, че те лъжа. Баща ти ме изпрати тук, но след като разбра, че Кейн и жена му са болни. Не вярвам да е кроил някакви планове. Всъщност родителите ти искаха да остана при тях, докато се възстановят напълно, за да ме придружат до Лондон. И сигурно щеше да стане така, ако не си бях уредила вече срещите.

Думите й звучаха правдоподобно, но Колин все още си мислеше с насмешка, че баща му има пръст в цялата тази история. Само преди седмица го беше видял в клуба и тогава той изглеждаше напълно здрав. Колин си припомни и неизбежния спор. Баща му уж случайно беше подхванал темата за женитба и сетне безмилостно беше започнал да натяква на Колин, че е време да се ожени. Колин се правеше, че го слуша и щом баща му свърши, той му заяви, че е решил твърдо да живее сам.

Алесандра нямаше представа какви мисли се въртят главата на Колин, но начумереното му лице я караше да се чувствува неспокойна. Очевидно беше подозрителен човек. „Красив е — мислеше си тя — с тази гъста кестенява коса и зелени очи, които проблясват всеки път щом се усмихне. А малката му трапчинка на лявата страна е очарователна. Но когато се намръщи, изражението му става жестоко. Той е по-страшен дори от игуменката.“ А за Алесандра това беше впечатляващо качество. Тя не издържа и наруши мълчанието.

— Баща ти смяташе да говори с теб за необичайните обстоятелства, в които съм изпаднала — прошепна тя. — Той имаше намерение да бъде съвсем прям с теб.

— Когато се опре до баща ми и неговите планове, не може да се разчита на голяма откровеност.

Тя изпъна рамене и се обърна сърдито към него.

— Баща ти е един от най-почтените хора, които имам удоволствието да познавам. Той е изключително мил с мен и прие присърце моите интереси.

Беше истински ядосана докато произнасяше думите.

— Няма нужда да го защитаваш така пламенно пред мен. Аз знам, че е почтен човек. Това е една от стотиците причини, поради които го обичам — ухили се Колин.

Тя се отпусна и продължи:

— Щастлив си, че имаш такъв прекрасен баща.

— А ти беше ли щастлива?

— О, да. Баща ми беше чудесен човек.

Тя отстъпи назад, когато Колин изкачи и останалите стъпала. Блъсна се в стената, сетне се обърна и бавно тръгна към стаята си.

Колин скръсти ръце зад гърба си и закрачи след нея. Прав беше Фленаган. Той наистина беше много по-висок от нея. Вероятно ръста му я плашеше.

— Не трябва да се страхуваш от мен.

Тя спря и вдигна поглед към него.

— Да се страхувам? Защо си мислиш, че се страхувам? — попита тя недоверчиво.

Колин сви рамене.

— Отдръпна се назад много бързо, когато се изкачих на площадката. — Той не спомена за страха, който съзря в очите й, нито за това как стискаше силно ръцете си. Щом тя претендираше, че не се страхува, той щеше да поддържа това впечатление.

— Всъщност… не се боя чак толкова много. Просто не съм свикнала да стоя по нощница и халат пред чужд човек. Истината е, Колин, че тук се чувствувам в безопасност. Това е приятно усещане. Напоследък съм малко нервна.

Тя се изчерви, притеснена от признанието си.

— И защо си нервна?

Вместо да отговори на въпроса му, тя смени темата.

— Искаш ли да знаеш защо дойдох в Лондон?

Той почти се разсмя. Не положи ли той достатъчно усилия, за да разбере точно това през последните десет минути?

— Ако ти искаш.

— Всъщност има две причини за моето пристигане — започна тя. — И двете са от съществено значение за мен. Първата се отнася до загадката, която трябва да разреша. Преди повече от година се запознах с една млада жена на име Виктория Пери. Тя беше отседнала в манастира за кратко време. Пътувала из Австрия заедно със семейството си, но се разболяла много сериозно. Монахините в манастира бяха известни с добрите си медицински умения и щом като се наложи Виктория да се лекува, семейството й спокойно я остави там, докато оздравее. Сприятелихме се бързо и след като се завърна в Англия, тя ми пишеше поне веднъж в месеца. Жалко, че не запазих писмата й, защото в тях тя споменаваше за някакъв таен обожател. Всичко това й се струваше много романтично.

— Пери… къде съм чувал това име? — промърмори на глас Колин.

— Не знам, сър.

— Не трябваше да те прекъсвам. Моля те, продължавай.

Тя кимна с глава.

— Последното писмо, което получих, носеше дата 1 септември. Веднага й отговорих, но не получих повече никакво известие от нея. Когато пристигнах в дома на баща ти, му казах, че смятам да изпратя съобщение на Виктория и да я помоля да ме приеме. Исках да ми разкаже за последните си преживявания. Виктория водеше такъв вълнуващ живот и аз се наслаждавах на писмата й.

— И получи ли покана?

— Не. — Алесандра спря и погледна Колин в очите. — Баща ти ми разказа за скандала. Смятат, че Виктория е избягала с някакъв мъж с по-ниско обществено положение и са се оженили в Гретна Грийн. Можеш ли да си представиш такава история? Но семейството й вярва на това и се е отрекло от нея.

— Сега си спомням. И аз чух за скандала.

— Но това не е вярно.

Той усети яростния тон в гласа й и повдигна едната си вежда въпросително.

— Нима?

— Сигурна съм, Колин — рече тя. — Имам правилна преценка за хората и те уверявам, че Виктория не е избягала. Тя просто не е такъв тип. Ще открия какво се е случило с нея. Може би има нужда от помощта ми. Утре ще изпратя бележка на брат й, Нийл, и ще го помоля да ме приеме.

— Не мисля, че семейството ще иска да се изкара отново наяве лекомислието на дъщеря им.

— Ще бъда възможно най-дискретна.

Гласът й трептеше от искреност. Тя беше наистина трогателна и тъй дяволски красива, че му беше трудно да се заслуша в думите й. Очите й го омагьосваха.

Случайно забеляза, че ръката й беше върху дръжката на стаята му. Уханието й го подлудяваше. Колин веднага отстъпи назад и застана на разстояние от нея.

— Имате ли нещо против да спя в леглото ви?

— Не знаех, че си настанена там.

— Утре Фленаган ще премести багажа ми в съседната спалня. Той мислеше, че няма да се приберете тази вечер. Ставаше въпрос само за една нощ, сър. Но сега, след като има време да се застеле леглото в съседната спалня, с удоволствие ще се преместя.

— Утре ще разменим стаите.

— Благодаря ви, много сте мил с мен.

Колин едва сега забеляза сенките под очите й.

Момичето беше изтощено, а той я измъчваше с въпросите си и не й позволяваше да си легне.

— Имаш нужда от почивка, Алесандра. Вече е много късно.

Тя кимна и отвори вратата на неговата спалня.

— Лека нощ, Колин. Благодаря ти за гостоприемството.

— Не мога да обърна гръб на една принцеса, когато е изпаднала в беда — отвърна той.

— Моля? — Тя нямаше и най-малка представа какво целеше той с тая забележка. Как му е дошло на ум, че тя е в беда?

— Алесандра, каква е другата причина за идването ти в Лондон?

Тя се смути от въпроса му. Той реши, че вероятно втората причина не е особено важна.

— Просто изгарях от любопитство — призна той и сви рамене. — Ти спомена, че причините са две и се питах… няма значение. Отивай да спиш. Ще се видим сутринта. Приятни сънища, принцесо.

— Сега си спомних другата причина — рече тя бързо.

— Да? — И той се обърна към нея.

— Искаш ли да я чуеш?

— Разбира се.

Тя го гледаше втренчено. Колебанието и уязвимостта й бяха очевидни. Измина една дълга минута преди да проговори.

— Искаш ли да бъда откровена с теб?

— Естествено — кимна той.

— Много добре. Баща ти предложи да не ти се доверявам, но тъй като ти настояваш да знаеш, а аз ти обещах да бъда искрена…

— Да?

— Дойдох в Лондон, за да се омъжа за теб.

* * *

Неочаквано той отново почувствува глад. Странно, желанието му винаги се появяваше изведнъж. Винаги липсваше предупреждение. Не беше мислил за преследване от доста време, но сега, в този среднощен час, докато стоеше до вратата на библиотеката на сър Джонстън и слушаше последните клюки за принц регента, пиейки бренди заедно с още няколко благородници, той бе почти непреодолимо завладян от потребността си.

Усещаше как силите го напускат. Погледът му гореше. Стомахът му болезнено се свиваше. Той се чувствуваше празен, много празен.

Той трябваше да удовлетвори глада си отново.