Стивън Бруст
Талтош (9)

8.

Забелязах, че стилетът, който бях забил в земята, вибрира, и се зачудих какво ли може да означава това. След малко долових ниско глухо жужене. Съсредоточих се върху него, докато не улових тактовете.

Тактове…

Виж, това беше идея.

Съсредоточих се върху ритъма и протегнах лявата си ръка, с дланта нагоре. Съсредоточих се върху жуженето и протегнах дясната си ръка, с дланта нагоре. Събрах ръцете си и ги обърнах така, че дланите да се срещнат. Усетих зад себе си как Лойош разпери криле и след това леко ги спусна. Очите ми се затвориха сякаш по своя воля. Осъзнах, че започвам да изпитвам умора, което ме изплаши — все още ме чакаше много работа.

Не знам кое се промени, но жуженето започна да се съчетава с ритъма, който бях установил.

Зачудих се как бих описал това в книга за заклинания, ако някога реша да го направя.

 

 

— Чудесно — рекох. — Никакъв проблем. Искаш да кажеш, че изобщо няма от какво да се притеснявам, освен от няколко богове? Ами добре, в такъв случай не виждам какво би могло да се скапе. Влизам в бандата, много ясно.

Бях саркастичен, в случай че ви е убягнало. Неволно погледнах към Чаз, да видя дали одобрява, но не разбрах.

— Не мисля, че е чак толкова страшно — каза Сетра.

— О?

— Покажи му тоягата — подкани я Мороулан.

— Мога да я видя и оттук, благодаря — казах и я погледнах: беше до ръката на Сетра. Тя се направи, че не ме е чула, вдигна я и ми я подаде.

— Значи душата на това лице е вътре?

— Да — каза Сетра. — Вземи я.

— Защо?

— Да видим дали ще усетиш нещо.

— Какво се очаква да усетя?

— Може би нищо. Няма да разбереш, ако не я подържиш.

Въздъхнах и взех проклетата тояга. След като каза, че трябва да се усети нещо, много ясно усетих гладката повърхност и че тоягата е леко студена. Бях я държал и преди, но тогава бях доста зает. Беше от светло дърво, вероятно върба.

„Усещаш ли нещо, Лойош?“

„Не съм сигурен, шефе. Май че да“.

Тогава и аз започнах да го усещам. Да, вътре като че ли имаше някакво присъствие, обитаващо на върха на пръстите ми. Странно. Започнах даже да добивам смътна представа за характера — буен, своенравен и гневлив. Дракон, определено.

Също така, за своя изненада, изпитах мигновено съчувствие — и до днес не съм сигурен защо. Върнах тоягата на Сетра и казах:

— Да, усетих нещо.

— Е?

— Какво „е“?

— Ще го направиш ли?

— Луда ли си? Ти каза, че никой освен Зерайка не е…

— И също така обясних защо смятам, че ще го преживееш.

— Да бе. Е, добре, ще го направя… стига да дойдеш да ме пазиш.

— Не бъди глупав — сряза ме Сетра. — Ако можех да отида, ти нямаше да ни трябваш.

— Чудесно. Тогава взимам Мороулан. — Подсмихнах се — нещо, което започвам да мисля, че винаги е грешка, когато се пазариш с Господари на дракони. Мисля, че засякох усмивчицата на Чаз, но не мога да съм сигурен.

Сетра и Мороулан се спогледаха. След което Мороулан заяви:

— Добре. Съгласен съм.

— Чакай малко…

— Мороулан — каза Сетра, — Властелините на Съда няма да ти позволят да си идеш.

— Тяхна воля.

Сетра каза:

— Но…

И аз също казах:

— Но…

— Тръгваме утре — каза ми Мороулан. — Най-добре да те върнем веднага, да се приготвиш за пътуването.

 

 

Лицето на Кийра Крадлата беше почти скрито под качулката, когато тя се извиси над мен и ми заговори с ниския си, почти шепнещ глас.

— Здравей, Влад.

— Благодаря ти.

— Значи знаеш.

— Помислих, че сигурно ти си говорила с Нийлар за мен. Благодаря.

— Надявам се, че ти правя услуга.

— Аз също. Защо мислиш, че може да не е?

— Работата за джерег може да е опасна.

— Аз бездруго пердаша драгари всеки път, щом ми падне. Що да не ми плащат за това?

Тя се взря в лицето ми.

— Толкова много ли ни мразиш?

— Тях, не теб.

— Аз съм драгарка.

— Все пак не си от тях.

— Може би.

— Все едно, трябва да печеля, а и ще остана извън източняшкото гето.

— Знам. — Видях как светнаха зъбите й. — Няма да е редно да живееш там. Благородник си все пак.

Отвърнах на усмивката й.

— Има неща, на които мога да те науча — каза тя. — Ще ти помогнат.

— Бих се радвал. Много си мила.

— Харесваш ми.

Беше ми го казвала и преди. Често пъти се чудя защо. Чудех се също така на каква възраст може да е. Но не зададох тези въпроси.

— Е, пожелай ми късмет — казах.

— Разбира се. Трябва обаче да ти кажа някои неща.

Горях от желание да продължа по пътя си, но не съм глупав. Кийра Крадлата не хаби думите си напразно. Така че отвърнах:

— Добре.

— Най-важното е следното, Влад… не позволявай на гнева да те надвие. Мъртвите не могат да плащат, а ти няма да печелиш, ако не доставяш. И ако можеш да получиш каквото искаш, без да нараниш някого, работодателят ти ще е доволен. Може да не го разбираш, но всеки път, когато един джерег прилага насилие, той рискува. Не го обичат това. Ясно?

— Ясно. — Докато говореше, изведнъж ми хрумна, че може би след по-малко от час ми предстои да се озова пред и може би да нападна някой, когото изобщо не съм виждал. Струваше ми се адски хладнокръвно. Но и, как да кажа… жестоко. — Какво друго?

— Знаеш ли за Лявата ръка на джерег?

— Ммм… за какво?

— Значи не знаеш. Добре. Организацията, както разбираш, печели, като осигурява продукти и услуги, които или са незаконни, или се облагат с висок данък, нали?

— Не съм мислил за това по този начин, но… да.

— Помисли го по този начин. Значи — единственото изключение е магьосничеството. Има магьоснически дейности, които са, както знаеш, незаконни. Магьосничество в помощ на друго незаконно действие, влияние над нечия воля и така нататък. — Тя разпери ръце. — Както казва Демона, „Всеки път, когато направят нов закон, ни отварят нов бизнес“.

— Както казва кой?

— Демона.

— Кой е той?

— Все едно. Така или иначе, Лявата ръка на джерег е съставена главно от жени — не знам защо. Те се занимават с незаконна магия.

— Разбирам.

— Стой настрана от тях. Не можеш да се биеш с тях и не знаеш достатъчно, за да се защитиш от машинациите им.

— Добре. Ще го запомня. Благодаря ти, Кийра.

Качулката кимна. Тя ме изгледа изпод нея и каза:

— Е, късмет, Влад.

Сля се със сянката на сградата и изчезна.

 

 

Как трябва да се подготви човек за пътуване до страната на мъртвите?

В смисъл, знам как да се подготвя за обиколка из града и знам как да се подготвя, за да убия някого, и дори имам някаква представа как да се подготвя за прекарването на една нощ в джунглата. Но ако ти предстои да посетиш сенките на живелите някога, слугите на мъртъвците и боговете, какво да вземеш със себе си? Как е редно да се облечеш?

Носех джерегските си цветове, със стилизиран джерег на гърба на сивото ми наметало, което си слагам, когато искам да крия това-онова по тялото си, и черни източняшки ботуши за езда, които са удобни, въпреки че нямаше да има никаква езда — впрочем, толкова по-добре. Качвал съм се веднъж на конски гръб и ако не ми се наложи повече, изобщо няма да се сърдя. Само че не го казвайте на дядо ми. Той смята, че фенарийците били по рождение страхотни ездачи.

Зачудих се колко лесно се съгласи Мороулан да ме придружи. От всичко, което разбрах, неговият шанс да се върне жив беше много по-нищожен от моя, а моят съвсем не беше добър. Имам предвид, Сетра така и не потвърди, че боговете ще ме пощадят.

Боговете. Беше тъпо. Включвал съм се понякога в частните семейни ритуали на дядо ми, за да се помолим за закрилата на Вийра, богинята-демон, но не бях особено убеден в съществуването й. Знаех, че много източняци вярват в един или повече богове и че някои дори гледат да не повишават много тон, когато споменават имената им. Но като че ли всички драгари вярваха в тях и говореха за тях с такова равнодушие, че се чудех дали за един драгар понятието „бог“ не е едва ли не безсмислено. Реших, че някой ден ще трябва да проуча това.

Или може би щях да го разбера по време на това пътуване. Която мисъл ми напомни, че трябва да се подготвя. Мороулан бе казал, че пътуването щяло да отнеме само няколко дни, тъй като сме щели да се телепортираме до точка съвсем близо до Пропадите при Портата на смъртта. По пътя сме щели да разполагаме с вода, както и с храна. Времето щеше да е непредсказуемо, но наметалото ми беше топло, щом го загърнех, прохладно, щом го разгърнех, и пазеше от влага.

„Някакви предложения какво да взема, Лойош?“

„Омагьосана кама, шефе. За всеки случай“.

„Винаги си нося. Друго?“

„Онова нещо, веригата“.

„Хм. Да. Добра идея“.

„Вещерски принадлежности?“

„Не знам. Нали затова те питам“.

„Не бе, няма ли да си вземеш принадлежности за заклинания?“

„О! Май че да“.

Тъй че събрах всички тези неща, взех и шепа сухи глътинки в случай, че ми се наложи да спя, шепа листа от келш в случай, че ми се наложи да стоя буден, след което потърсих контакт с Мороулан. Доста време ми отне, защото все още не го познавах добре, но накрая се свързахме.

„Ще бъда готов след час“, казах му.

„Чудесно. Къде да се видим?“

Помислих малко и отвърнах: „Има една кръчма, «При Ференк», в Южна Адриланка“.

 

 

Всеки път, когато посещавам обущар, оставам удивен как обувките ти накрая излизат толкова добре поправени. Тоест, не съм виждал обущарница, която да не е тъмна като пъкъла на Вийра, или обущар, който да не мижи все едно, че е полусляп.

Останките от облеклото точно на този обущар показваха, че е от дома Криота, както и издълженото му лице и кривите пръсти. Мръсотията под ноктите му стигаше да се натори цяла градина. Косата по главата му беше оредяла и тъмна. В помещението миришеше тежко на кожа и на разни масла, и не мога да кажа как изглеждаше, освен че беше тъмно и потискащо.

Криотата ме поздрави с тихо пръхтене (по-добре не мога да го опиша) и ми кимна към едно мрачно място, където се оказа, че има стол, направен от кожени ремъци, оплетени върху дървена рамка. Седнах предпазливо, но столът като че ли нямаше намерение да се разпада, затова се отпуснах. Беше малък за драгар, от което ми стана приятно, тъй като драгарите са по-високи от човеците, а е досадно да седиш в стол, предназначен за някой доста по-едър.

Обущарят излезе, вероятно за да уведоми Нийлар, че съм тук. Нийлар беше оня, който ме нае, след едно неприятно запознанство, свързано с игра на шерийба в дъното на същата сграда. Кийра, както разбрах по-късно, се беше намесила в моя полза, така че идвах да работя за него. Освен това трябваше да се срещна с партньора си.

— Ти трябва да си Влад Талтош — каза той.

Скочих и за малко да извадя камата от ръкава си.

„Мама?“

„Всичко е наред, Лойош“.

Седеше точно срещу мен и в смътната светлина по някакъв начин го бях пропуснал. На лицето му имаше усмивка, може би от това, че подскочих, но реших да не го намразвам веднага.

— Да — отвърнах му. — А ти трябва да си Крейгар, нали?

— Щом трябва.

— Хм.

Гледаше ме със същата сардонична физиономия. Зачудих се дали се опитва да ме вбеси толкова, че да го нападна, за да види дали мога да се владея. Ако беше това, не понасях да ме изпитват. Ако не, просто беше кретен.

— Един тип дължи някакви пари на Нийлар — каза той. — Не са много… четиридесет империала. Но е голям инат. Ако ги вземем, си делим четири империала. — Запазих спокойствие, въпреки че бях удивен, че съдружникът ми не смята четиридесет империала за много пари. Това, реших, може би ми обещаваше едно добро бъдеще.

Той продължи:

— Тръгваме ли? — И докато го казваше, ми подаде нещо, което се оказа гладка пръчка, дебела три-четири сантиметра и дълга две стъпки. Стиснах я. Беше достатъчно тежка, за да пребие всекиго. Той продължи: — Нийлар каза, че знаеш как се използва това.

— Мисля, че да — отвърнах и надигнах тоягата. — Също като крак от стол.

— Какво?

— Все едно. — И му върнах усмивчицата, вече по-наперено. — Да вървим.

— Ами хайде.

Щом излязохме, казах:

— Ти ще говориш, нали?

— Не. Ти.

 

 

— Колко време ще те няма, Влад?

— Не знам, Крейгар. Ще трябва просто да се грижиш за нещата колкото може по-добре. Ако извадя късмет, ще се върна до три-четири дни. Ако не извадя, изобщо няма да се върна.

Той захапа устна, навик, който, предполагам, е прихванал от мен.

— Надявам се, че ще изкараш нещо от това.

— Мда. Аз също.

— Е, тогава късмет.

— Благодаря.

Двамата с Лойош се запътихме към кръчмата на Ференк. Домакинът веднага ме позна и се постара да смени навъсената си физиономия. Когато обаче се появи и Мороулан, видях как отново присви устни и едва не изсъска. Усмихнах се и казах:

— За двама, моля. Искаме трупове и водорасли. Сигурен съм, че все още знаеш как се наливат.

Знаеше и останах доволен, че Мороулан хареса фенарийското бренди от праскови, но и малко разочарован, че вече знае за него, знаеше дори как се произнася името му на фенарийски. Обаче не знаеше за съществуването на „При Ференк“. Мисля, че и на него му хареса, че е единственият драгар в кръчмата. Спомних си за срещата с Кийра (случайно? Ха!) и се зачудих как ли щяха да понесат постоянните гости това, че се е отбил един драгар, и що за репутация щях да си създам в това място. Във всеки случай на Мороулан му хареса много повече, отколкото на Ференк.

Жестоко.

Излязохме навън, след като обърнахме по две чаши, и пред прага Мороулан спря. Застанах до него. Той затвори очи и се скова, след което ми кимна. Стегнах се и Южна Адриланка изчезна. Очаквах да изпитам гадене и го изпитах.

Мразя го това.

 

 

Обектът живееше на около половин миля. Колкото да убием времето, докато вървим, помолих Крейгар да ми каже нещо за него.

— Не знам, Влад. Знам само, че е орка и че дължи парите на Нийлар от доста време.

— Орка ли? Радвам се да го чуя.

— Защо?

— Нищо. — Той ме изгледа, но си замълча. — Голям ли е?

Крейгар сви рамене.

— Какво значение има? Удряш го достатъчно силно и ще падне.

— Това ли искаш да направим? — попитах и си спомних съвета на Кийра. — Да почнем да размахваме тоягите? — Усетих, че съм изнервен. Когато се хващах да бия драгарите, които ме бяха били, винаги ставаше изведнъж. Никога не бях излизал, за да го направя нарочно. Има разлика.

— Както кажеш.

Спрях.

— Какво значи това? Ти си го правил преди; аз не съм. Защо аз трябва да взимам всички решения?

— Такава ми беше уговорката, когато се съгласих да работя за Нийлар — никога да не се налага да издавам заповед.

— Защо?

— Не е твоя работа.

Зяпнах го. Чак сега забелязах колко ясно му личат чертите на дома на Дракона. Не можах да разбера защо го бях пропуснал преди. Зад това почти със сигурност се криеше някаква история.

Тръгнахме отново и се замислих за Крейгар. Беше почти точно седем стъпки висок, с права кафява коса, кафяви очи и, ами нищо друго забележително. Из главата ми забръмчаха въпроси, без да получат отговори. Откъде беше дошъл? Как се бе озовал в дома Джерег?

Той ме пипна по рамото и посочи една сграда. Носеше знака на виещ вълк и отвън изглеждаше много приятно място. Отвътре също се оказа, че е добре поддържана. Минахме през главното помещение, като събрахме навъсените погледи на гости, които не обичат източняци, джереги или и едното, и другото. Заизкачвахме се по стълбите. Докато изкачвахме трите етажа и завивахме наляво, продължавах да се чудя за Крейгар — и продължавах да се чудя, когато почукахме на вратата и тя се отвори.

Орката ме погледна и примига. После каза:

— Какво бе, мустак?

О? Гледай ти. Толкова се бях разсеял с мислите за Крейгар, че не бях помислил как да подходя към орката. Е, след като не знаех какво да кажа, го шибнах в корема с тоягата. Той каза нещо от рода на „Охх“ и се преви. Мисля, че може да съм му счупил някое ребро — не се бях целил много добре. Зачудих се дали е тоя, дето го търсим.

Във всеки случай темето му беше малко под мен. За малко да го тресна с тоягата, но си спомних думите на Кийра и спрях. Вместо това го подпрях с крак и го бутнах. Той падна на гръб и тогава ми хрумна колко е лесно да оправиш някой, когато не очаква да го нападнат.

Превъртя се по корем и закашля. Бях го наредил добре, но орките са яки. Крейгар пристъпи до мен и го натисна с крак по врата. Свалих си крака и заобиколих, след което коленичих пред него. Изглеждаше стъписан. Надигна глава и се заозърта. Предполагам, че не разбра, че сме двама. После ме изгледа с яд.

Бръкнах инстинктивно под наметалото си, измъкнах джерега, тикнах го в лицето му и казах:

— Гладен ли си, Лойош?

„Мама?“

„Спокойно“.

Езикът на Лойош се стрелна към орката, чиито очи вече се бяха опулили от страх. Казах му:

— Дължиш пари.

— Пусни ме да стана — изграчи той. — Ще ти ги дам.

— Не. Не ги искам. Искам ти да си ги платиш. Ако не, утре ще се върнем. Имаш двайсет и четири часа. Разбра ли?

Успя да кимне.

— Добре.

Станах и си прибрах Лойош. Запътих се към стълбите. Крейгар вървеше след мен.

Когато излязохме, Крейгар ме попита:

— Защо не взе парите?

— Какво? Не знам. Май защото щеше да е все едно, че го ограбваме.

Крейгар се засмя. Е, като си мисля сега, сигурно наистина е било смешно. Малко треперех. Ако Крейгар си беше позволил някакъв коментар, сигурно щях да го фрасна, но той не го направи.

Когато се върнахме там, откъдето бяхме тръгнали, се бях поуспокоил. Обущаря го нямаше, но заварихме Нийлар. Той ме изгледа, без да обръща внимание на Крейгар, и каза:

— Е?

Отвърнах:

— Не знам.

— Не знаеш?

— Твоят тип има ли тъмна коса, която носи зализана назад, малко широко лице, широки рамене, къс врат и малък бял белег през носа?

— Белега така и не съм го забелязал, но да, общо взето отговаря.

— Значи сме говорили с тоя, с когото трябваше.

— Това е добре. Какво си говорихте?

— Питах го дали би имал нещо против да си плати каквото дължи.

— Той какво каза?

— Оставих го да обмисля.

Нийлар кимна замислено.

— Добре. А Крейгар къде е?

— Тук съм — рече Крейгар и се засмя.

— О! Ти какво мислиш?

— Ще плати. Дадохме му един ден. — Помълча и добави: — Влад се справя добре.

Нийлар ме изгледа за миг.

— Окей. Ще държим връзка, момчета.

Кимнах и излязох от дюкяна. Исках да благодаря на Крейгар, но не можах да го намеря. Свих рамене и тръгнах към къщи, за да нахраня Лойош и да чакам.

Прибрах се малко уморен, но в добро настроение. За първи път в живота си бях много доволен. Нахраних Лойош с малко краве мляко и легнах да поспя на дивана с него, на корема ми. Може би се усмихвах.

 

 

Първото, което забелязах, беше небето. Беше същото грозно червено-оранжево небе, което виси над Империята, но беше по-високо и някак по-чисто. Обкръжаваше ни трева, стигаща до кръста ми. Наоколо не се виждаше нито дърво, нито планина или сграда.

Постояхме така няколко минути. Мороулан учтиво запази мълчание, докато вдишам няколко пъти дълбоко, за да се съвзема от последствията от телепорта. Огледах се и ми хрумна нещо. Опитах се да го разбера, след което казах:

— Добре, предавам се. Как успя да фиксираш телепорт на място без никакви отличителни белези?

Той се усмихна.

— Не съм. Просто го фиксирах приблизително там, където исках да се озовем, представих си гледката и се надявах, че няма да се натресем на нещо.

Зяпнах го. Той ми отвърна с усмивка.

— Какво пък — казах след малко. — Май подейства.

— Май да. Тръгваме ли?

— Накъде?

— О, да. — Той затвори очи и завъртя глава. Накрая изпъна ръка в някаква посока, която можеше да е като всяка друга, и каза: — Натам.

Лойош полетя напред. Ветрецът беше хладен, но не и мразовит. Мороулан закрачи по-ситно, за да не се налага да го догонвам.

Постарах се да не мисля „къде“ и „към какво“ вървим, но тоягата в лявата ръка на Мороулан все ми го напомняше.