Стивън Бруст
Талтош (11)

10.

Предполагам, че щях да си съчиня магическия напев, ако разполагах с време, но не ме бива много в това. Тепърва обаче беше невъзможно. Лойош ми вля сила, която влях в заклинанието, с което подсилих напрежението. Ритъмът стана по-силен, а свещта пред мен изведнъж лумна.

Страшничко.

Съсредоточих се върху нея и превърнах пламъка в дъжд от искри, които избухнаха в кълбо от искрящо нищо. Отново ги събрах и обкръжих пламъка на свещта с дъгообразен нимб. Не се наложи да моля Лойош да го хване и задържи — поисках го и той го направи.

Дъхът ми се укроти; очите ми се присвиха. Бях отпуснат и лек, бях част от нещата, престанал бях да стоя на ръба. Това бе само един етап, който щеше да отмине, но можех да го използвам, докато трае. Сега беше моментът да изкова връзката между източник и цел, да очертая пътя, по който да се огъне реалността.

Ножът потръпна. Казваше ми: „Започни тук“. Добре, чудесно. Започвам и какво правя? Запремествах поглед от ножа към руната и обратно. Протегнах дясната си ръка, с изпънат показалец, и дръпнах черта. Повторих. И потретих.

Продължавах, всеки път от ножа към руната. След малко вече ги свързваше огнена линия.

Чувствах, че всичко е както трябва. Вдигнах очи. Пейзажът продължаваше да потръпва, сякаш бях обкръжен от нереалност, готова да се затвори над мен. Можеше да е доста плашещо, стига да си позволиш да се уплашиш.

 

 

Пропадите при Портата на смъртта си имат точно географско разположение; следователно така би трябвало да е и с Пътеките на мъртвите, само че не е. Не искайте да го обяснявам, защото не мога. Знам, че някъде в Пепелявите планини има една висока клисура, наречена Долината на Сивата мъгла. Има един вероятно легендарен убиец, Марио Сивата мъгла, който е наречен на това място, заради многото хора, които е пратил там.

До тази долина занасят трупа на всеки драгар, който е смятан за достатъчно важен (и богат), за да има кой да уреди процедурата. Кървавата река тече през долината и се спуска от един водопад, и там е краят на всичко материално, що се отнася до живите.

За височината на този водопад са съобщавали онези немрящи, които са се връщали от Пътеките. Донесенията гласят, че е висок петдесет стъпки, хиляда стъпки и всякакъв друг брой стъпки между едното и другото. Вашето предположение няма да е по-лошо от моето, казвам го най-сериозно.

Никой не е стигал до основата на Пропадите, освен от върха на пропастта, въпреки че някои ястреби и атира са пробвали. Подножието на Пропадите не се намира в същия свят като устието. Изписани са многобройни томове около спора дали това е нагласено от боговете, или е просто естествено възникнал феномен. За да покажат колко напразно е това усилие, няколко богове лично са се намесвали в този спор, на едната или на другата страна.

Малцината, които напускат Пътеките на мъртвите (немрящи като Сетра или императрицата Зерайка, получила специално благоволение), не напускат през Пропадите. Вместо това съобщават, че са минали през някаква дълга пещера, която така и не могат да намерят след това, или са се събудили в подножието на Пепелявите планини, или се били изгубили в Запретения лес, или даже че са минали по морския бряг, на хиляда мили разстояние.

Не звучи много смислено, но предполагам, че нарочно е измислено така.

Стоях недалече от водопада и гледах към ръждивооранжевия хоризонт, прекъсван тук-там от високи скалисти ридове. Под мен се къдреха и надигаха сиви мъгли, скриващи дъното на стотици стъпки надолу. Бученето на Пропадите правеше разговора почти невъзможен. Кървавата река, кой знае как, ставаше бяла, докато се сриваше с грохот надолу.

Отдръпнах се от ръба. Мороулан го направи почти в същия миг. Отдалечихме се. Шумът рязко заглъхна и също толкова бързо реката се ушири и забави и на не повече от петдесет стъпки от водопада изглеждаше толкова спокойна и плитка, сякаш човек можеше да я изгази, и можехме да чуваме дори дъха си.

Това не ми изглеждаше съвсем нормално, но нямах особена причина да питам.

Мороулан се оглеждаше със странно изражение. Щях да го нарека меланхолично, стига да вярвах, че е възможно да изпитва такова чувство. Забелязах, че се взира към някакъв пиедестал, издигнат на двайсетина стъпки от водата. Пристъпих до него — очаквах да видя, предполагам, името на някой умрял и да попитам Мороулан да не би да му е роднина. Но вместо това видях стилизирана глава на дзур.

Погледнах го въпросително. В отговор Мороулан ми посочи към реката и щом проследих жеста му, забелязах едно плоско място.

— Тук останките на покойниците от дома на Дзур се пускат по реката, за да преминат през Пропадите.

— Цоп — казах. — Но те поне вече са умрели. Съмнявам се, че ги притеснява много.

Той кимна и продължи да се взира в пиедестала. Попитах, като се постарах въпросът ми да прозвучи съвсем небрежно:

— Познаваш ли някой Господар на дзур, който да е минавал оттук?

— Сетра — каза той.

Примигах.

— Мислех, че тя е дракон.

Мороулан сви рамене, обърна се и се отдалечихме от Пропадите. Натъкнахме се на друго плоско място срещу реката, която вече започваше да извива, и видях стилизирана криота, след това ястреб, а после и дракон. Там Мороулан се позадържа малко повече, а аз се отдръпнах, за да го оставя насаме с каквито там чувства можеше да изпитва. Ръката му беше побеляла от стискането на тоягата, съдържаща под някаква форма душата на някаква негова братовчедка, в едно или друго състояние.

Лойош продължаваше да се крие под наметалото ми — гигантските джереги все още кръжаха над нас, от време на време чувах и крясъците им. След малко Мороулан дойде при мен и загледахме тъмните водни въртопи. Птици издаваха птичи звуци, а въздухът беше чист и студен. Мястото беше тихо и скръбно и ми се стори, че това е изчислен ефект, постигнат и аз не знам как. Във всеки случай действаше.

— Драконите обикновено използват лодки — каза Мороулан.

Кимнах и се помъчих да си представя малка лодка, после я замених с една от онези, дето използват по Реката на залеза, по-голяма и с гребла. Представих си я как се носи по течението, стига до ръба на водопада, преобръща се и се изгубва.

— Какво става след това? — попитах.

Мороулан каза:

— Рано или късно тялото спира на брега, под Пропадите. След няколко дни душата се пробужда, прибира от тялото това, което сметне, че може да й свърши работа, и започва пътуването си до Залите на Съда. Пътуването може да трае дни или няколко недели. Понякога трае вечно. Зависи доколко лицето е запаметило добре Пътеките за своя дом, докато е било живо, какво среща по пътя си и как се справя с него. — Помълча. — Може да срещнем някои от онези, които блуждаят вечно по Пътеките. Надявам се да го избегнем. Мисля, че е доста потискащо.

— А ние? — попитах.

— Ние ще се спуснем покрай Пропадите.

— Ще се спуснем?

— Имам въже.

— О? Е, значи всичко е наред.

 

 

Бях в организацията от близо година и вече навлизах в етапа, в който ти е спокойно и се чувстваш добре от това, което правиш. Можех да заплашвам хора, без да кажа и дума, само като вдигна вежда или се усмихна, и те го усещаха. Освен това двамата с Крейгар си пасвахме много добре. Ако обектът почнеше да се държи невъзпитано, просто заставах пред него, а Крейгар го удряше, обикновено откъм гърба. После му нанасях някоя дребна телесна повреда и му прочитах лекция по пацифизъм.

Нещата вървяха добре и животът си течеше гладко, докато един ден не чухме за някой си Тиев, когото намерили в уличката зад някаква кръчма. Значи, понякога е възможно, макар и скъпо, да се съживи труп. Но в този случай на Тиев му бяха срязали врата, съсечен му беше гръбнакът, нещо, с което магьосниците не можеха да се справят. Беше носил със себе си двайсет империала, когато го убиха, и парите бяха намерени в дрехите му.

Тиев, както чух, работел за някой си Ролаан и според слуховете бе известен с това, че вършел поръчкови убийства. Ролаан беше голяма клечка и Крейгар ми спомена, че чул някакъв слух, според който друга голяма клечка, Уелок Ножа, бил поръчал убийството на Тиев. Това беше важно, защото шефът ми работеше за Уелок — или поне се предполагаше, че плаща на Уелок процент от всичко, което печелеше.

Една неделя по-късно друг тип, Лефоро, беше убит по същия начин като Тиев. Лефоро бачкаше пряко за Уелок и освен това го познавах, тъй че този път ударът беше много близо до мен. Хората, които виждах при шефа, почнаха да гледат нервно, а шефът ми намекна, че няма да е зле, ако не се мотая сам по улиците. Не можех да си представя какво ще спечели някой, ако ме убие, но почнах да се задържам много у дома. Дотук — нищо лошо. Не печелех чак толкова пари, че да горя от желание да изляза и да ги похарча, а Лойош вече беше почти пораснал, тъй че беше забавно да отделям време за тренировките му. В смисъл, казвах например наум: „Лойош, намери червената топка в спалнята“ и той отиваше и ми я донасяше в ноктите си. По това време беше престанал да ме нарича „Мама“, но беше прихванал навика да ми вика „шефе“, сигурно заради обръщението, което използвах към началника си.

Както и да е, след около две недели шефът поиска да ме види. Влязох в кабинета му и той каза:

— Затвори вратата.

Затворих я. Бяхме сами и почнах да се изнервям.

— Седни, Влад — каза той.

Седнах и рекох:

— Да, шефе?

Той облиза устни.

— Имаш ли интерес да ми свършиш малко работа? — Долових съвсем леко натъртване на думата „работа“.

Устата ми пресъхна. След близо година бях усвоил достатъчно от жаргона, за да знам какво означава тази дума, Бях изненадан, стъписан и всичко останало. Така и не беше ми хрумвало дотогава, че някой ще го поиска от мен. От друга страна, изобщо не ми хрумна да откажа, така че казах:

— Разбира се.

Той изглеждаше леко успокоен.

— Добре. Ето го обекта. — Подаде ми рисунка на драгар. — Познаваш ли го?

Поклатих глава.

— Няма значение. Казва се Кин. Бияч е при… все едно. Як е, тъй че не рискувай. Живее на улица „Грънчарски пазар“, близо до Кураж. Мотае се в „При Гръф“. Знаеш ли го?

— Да.

— Отскача в един бардак три врати по-нагоре в повечето свършъци и не поема охранителна работа много често, но няма график. Това стига ли ти?

— Предполагам.

— Напоследък не излиза много често сам, тъй че може да ти се наложи да изчакаш, докато получиш възможност. Няма лошо. Отдели колкото време трябва, за да стане добре, и гледай да не те видят. Пази се. И не го искам пресъживим. Можеш ли да се справиш?

— Да.

— Хубаво.

— Има ли аларми в жилището си?

— А? О, стой настрана от жилището му.

— Защо?

— Там не пипаш.

— Що не?

Той ме изгледа продължително и каза:

— Виж, той е джерег, нали?

— Да.

— И ти си джерег, нали?

— Да.

— Значи в дома му не.

— Окей.

— Също така не го доближаваш, когато е при някой храм, олтар или нещо такова.

— Ясно.

— Освен това е женен. Не го пипаш, докато е с жена си.

— Ясно. Използвам ли и двете си ръце?

— Не се прави на шут.

— И това ли да не правя?

Лойош, който беше започнал да крачи по рамото ми, надникна в рисунката и изсъска. Предположих, че е хванал нещо повече от мен. Шефът отвори уста, но си замълча. Подаде ми кесия. Взех я и ми се стори много тежка.

Попитах:

— Какво е това?

— Заплащането ти. Две хиляди и петстотин златни империала.

Когато можах отново да проговоря, казах:

— О.

 

 

Накладохме огън на прилично разстояние от реката и опекохме останалото месо от кетната. Ядохме бавно и мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли. Лойош се измъкваше от наметалото ми колкото да свие някоя мръвка и отново се скриваше вътре.

След като се нахранихме, Мороулан предложи да си починем.

— Някои казват, че да спиш, докато си по Пътеките, носи лош късмет. Други казват, че е невъзможно. Трети не казват нищо по въпроса. — Той сви рамене. — Не виждам смисъл да рискуваме. Бих искал да сме колкото може по-отпочинали, преди да започнем.

След това погледах как Мороулан приготвя ремъци, с които да стегне тоягата на гърба си, за да може да борави с двете си ръце при спускането. Отвих си веригата от лявата китка и я огледах. Завъртях я няколко пъти. Държеше се като всяка друга верига, което беше или заради мястото, където се намирахме, или защото нямаше какво друго да прави. Прибрах я, помислих дали да не проверя това, което Мороулан каза за магьосничеството, но се отказах.

Забелязах, че Мороулан ме гледа. После попита:

— Даде ли й име?

— На веригата ли? Не. Какво име е подходящо?

— Какво прави?

— Когато я използвах, действаше като щит срещу разните неща, дето чародеят ги мяташе по мен. Какво ще кажеш за „Маготрепач“?

Мороулан сви рамене и не отговори.

„На мен ми харесва, шефе“.

„Добре. Значи остава това. Много ми е трудно да съм сериозен с даването на име на една верига“.

— Ами, да почваме тогава — каза Мороулан.

Кимнах, увих Маготрепач около китката си и станах. Върнахме се при Пропадите и гласовете ни отново се удавиха в шума на водопада. Забелязах, че има пиедестал съвсем близо до ръба, и видях, че на него е изсечена атира. Мороулан върза единия край на въжето около пиедестала — според някои това сигурно е проява на лош вкус, не знам.

Въжето изглеждаше тънко и се оказа много дълго. Той хвърли другия му край в пропастта. Устата ми пресъхна.

— Достатъчно ли е здраво? — изломотих.

— Да.

— Добре.

— Аз тръгвам пръв — каза Мороулан.

Обърна се с гръб към Пропадите, стисна въжето и почна да се спуска. Изпитах неволно желание да клъцна въжето и да побягна, но вместо това го стиснах здраво и се приготвих за спускане. Обърнах се и извиках надолу, надмогвайки рева на водопада:

— Някакви последни съвети, Мороулан?

Гласът му едва се чу, но мисля, че каза:

— Внимавай, тук е мокро и хлъзгаво.

 

 

Оставих платеното за работата в жилището си и тръгнах към „При Гръф“. По пътя се зачудих какво ще направя там. Първата ми мисъл беше, че ще го намеря, ще изчакам да излезе и ще го убия. Всъщност планът не беше толкова лош, тъй като гледката на една смърт обикновено обърква свидетелите за това кой точно я е причинил. Но се притеснявах, че като източняк вероятно ще изпъквам сред тълпата, което означаваше, че той щеше да ме забележи, което, както знаех, не беше хубаво. Когато стигнах, все още не бях измислил какво да направя, затова застанах в сянката на една сграда от другата страна на улицата и продължих да мисля.

Два часа по-късно все още не бях измислил нищо, но видях, че моят човек напуска в компанията на друг драгар в джерегско облекло. Свързах се с Имперския глобус и си отбелязах часа просто защото ми хрумна, че е редно да го направя. Изчаках да подминат едно каре и тръгнах след тях. Проследих ги до някаква сграда, за която реших, че трябва да е домът на жертвата ми.

Моята жертва.

Думите отекнаха странно в главата ми.

Отърсих се от тази мисъл и си отбелязах, че Кин и приятелят му като че ли си взимат довиждане. После приятелят се качи горе и остави Кин сам на улицата. Това можеше да се окаже късмет за мен, тъй като сега Кин трябваше да се върне до жилището си сам, което ми даваше няколко карета, докато се приближа зад него и го убия.

Опипах с пръсти камата до рапирата ми. Кин сякаш се олюля за миг, след което стана прозрачен и изчезна.

Телепортира, естествено. И на това ако не му се вика лошо възпитание.

Телепортите могат да се проследят, но не съм достатъчно добър магьосник, за да го направя. Да наема някой за това? Кого? Лявата ръка на джерег имаше достатъчно добри магьоснички, но мизата им беше висока, а и предупреждението на Кийра още ехтеше в ушите ми. А и щеше да означава да си трая и да чакам да ми предложи друга възможност, тъй като никой магьосник не може да работи по толкова студена следа.

Задоволих се с няколко ругатни като най-подходящо за случая — измърморих ги тихо. Бях искал да го свърша още днес, което, като си го помисля сега, беше глупаво, но имах чувството, че парите все още не са мои, докато не съм свършил работата, а можех да ги използвам тези пари. Можех да се преместя в по-хубаво жилище, можех да платя за уроци по фехтовка на източняшки майстор и за уроци по магия от някой драгар, а те не са евтини и…

Не. Не сега. Сега трябваше да помисля как да ги спечеля, а не как да ги похарча. Върнах се в жилището си и обмислих въпроса.

 

 

Следващия път, когато се спусна отнякъде по въже, мисля да се опитам да го уредя така, че да е някъде на сухо. Също така държа да виждам дъното.

То като го помислиш, май изобщо няма да го направя.

Изобщо не искам и да предполагам колко дълго сме се спускали. Допускам, че за Мороулан е било по-различно, отколкото за мен, но и това не искам да знам. Ще призная, че ми е любопитно какво ли щеше да стане, ако бяхме маркирали въжето, но не бяхме.

Спускането изобщо не беше забавно. Повечето пъти се хлъзгах по мокрото въже уплашен, че ще кацна върху Мороулан и двамата ще се сринем надолу. Първо дланите ми защипаха от стискането на проклетото въже, после ме заболяха, след това престанах да ги усещам, което ме уплаши. След това забелязах, че ръцете ми се схващат. Изобщо няма да споменаваме за отоците и натъртванията, които краката и тялото ми понасяха от блъскането в скалите по стръмната урва. Успявах някак да не удрям главата си много силно или прекалено често, което според мен е сериозно постижение.

Да кажем просто, че оцелях.

Наистина бе невъзможно да определиш къде точно е дъното.

След това обаче стана малко по-лесно и в един момент се оказах във водата, а Мороулан беше до мен. Водата беше много студена. Зъбите ми почнаха да тракат и видях, че и с Мороулан е така, но бях твърде премръзнал, за да изпитам задоволство. Лойош ядосано се покачи на рамото ми. Шумът продължаваше да е оглушителен, прогизнал бях от глава до пети, а дланите ми горяха от стискането на въжето.

Доближих уста до ухото на Мороулан и изревах:

— Сега какво?

Той посочи нанякъде с глава и тръгнахме натам. След като си бях създал симбиотична връзка с въпросното въже, ми беше трудно да го пусна, но все пак успях и зашляпах след него. От мъглата, която вдигаше водопадът, бе невъзможно да се види на повече от две стъпки напред. Течението беше силно обаче и някак успяваше да ме задържи близо до Мороулан, така че не го изгубих от поглед.

Твърде зает бях с това да се боря с течението и да не изпускам Мороулан от очи, за да се изплаша толкова, колкото се полагаше, но всъщност не се оказа толкова дълго — излязохме на брега и рухнахме един до друг.