Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taltos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 2

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-513-4

История

  1. — Добавяне

14.

Дядо ми, докато ме учеше на фехтовка, имаше навика да ме кара да стоя неподвижно по няколко минути и да следя движенията на оръжието му, за да видя кога ще ми се отвори. Подозирам, че е знаел много добре, че ме учи не само на фехтовка.

Когато моментът дойде, бях готов.

 

 

Очите й изпърхаха и се отвориха, но не се фокусираха на нищо определено. Реших, че изглежда по-добре жива, отколкото умряла. Двамата с Мороулан постояхме така, после той промълви:

— Алийра.

Очите й се стрелнаха към него. Последва пауза. Лицето й стана озадачено. Тя понечи да проговори, спря, окашля се и изграчи:

— Ти кой си?

— Твой роднина. Племенник или, ако предпочиташ, братовчед. Казвам се Мороулан е’Дриен. Аз съм най-големият син на най-малката дъщеря на баща ти.

— Мороулан — повтори тя. — Да. Името е вярно. — Кимна, все едно че си е взел изпита. Погледнах лицето на Мороулан, но той като че ли се постара да запази равнодушие. Алийра се опита да се надигне, не успя, погледът й се спря върху мен и тя присви очи. Обърна се към Мороулан и каза:

— Помогни ми.

Той й помогна да седне. Алийра се озърна.

— Къде съм?

— В Залите на Съда — каза Мороулан.

— Умряла ли съм?

— Вече не си.

— Но…

— Ще ти обясня — каза Мороулан.

— Ами хайде де.

„Ама на тия двамата си им личи, че са роднини“, казах на Лойош. Той се изкиска.

— Кое е последното нещо, което си спомняш?

Тя сви рамене, в онова типично и за Мороулан помръдване на едното рамо и килване на главата.

— Трудно е да се каже. — Затвори очи. Двамата мълчахме. След малко тя продължи: — Имаше някакъв странен, жален звук, почти недоловим. После подът се разтърси и таванът и стените почнаха да се огъват. И стана много горещо. Опитах се да телепортирам навън и помня, че помислих, че няма да мога да го направя достатъчно бързо, а после видях лицето на Сетра. — Замълча и погледна Мороулан. — Сетра Лавоуд. Познаваш ли я?

— Доста добре — каза Мороулан.

Алийра кимна.

— Видях лицето й, а след това тичах по някакъв тунел — мисля, че беше сън. Само че продължи много дълго. В един момент спрях да тичам и лежах на нещо като под с бели плочки, не можех да се движа и не исках. Не знам колко дълго останах така. След това някой извика името ми — тогава помислих, че е майка ми. След това чух и непознат глас да казва името ми. Мисля, че беше ти, Мороулан, защото щом отворих очи, видях теб.

Мороулан кимна.

— Беше заспала — умряла всъщност — около седемстотин години.

Алийра кимна и видях сълза в окото й. Каза много тихо:

— Сега е царството на Преродения феникс, нали?

Мороулан кимна.

— Казах му, че ще е — рече тя. — Велик цикъл — седемнайсет цикъла; трябва да е Прероден феникс. Той не искаше да ме чуе. Мислеше, че е краят на цикъла, че може да възникне нов. Той…

— Той създаде море от хаос, Алийра.

— Какво?

Реших, че „той“ трябва да се отнася за Ейдрон. Съмнявах се, че можеше да се намери по тези краища.

— Не толкова голямо като първоначалното, може би, но е налице — на мястото на някогашния град Драгара.

— Някогашния — повтори отпаднало тя.

— Сега столицата на Империята е Адриланка.

— Адриланка. Едно крайморско градче, нали? Кулата на Кийрон не беше ли там?

— Стражата на Кийрон. Там беше. Рухна в морето, по време на Междуцарствието.

— Между… О. Разбира се. Как свърши то?

— Зерайка, от дома на Феникса, върна Глобуса, който неизвестно защо падна тук, в Пътеките на мъртвите. Позволиха й да се върне с него. Аз й помогнах — добави той.

— Разбирам. — Мороулан седна до нея, аз седнах до Мороулан. Алийра каза: — Не познавам Зерайка.

— Няма как да я познаваш. Все още не беше родена. Тя е единствената дъщеря на Верной и, хм, оня, за когото беше омъжена.

— Лудин.

— Точно така. И двамата умряха при Бедствието.

Тя кимна и се сепна.

— Чакай малко. Щом двамата са умрели при взрива, а Зерайка все още не е била родена, как е възможно да…

Мороулан сви рамене.

— Сетра има нещо общо с това. Молил съм я да ми обясни, но тя само ме поглежда хитро. — Той примига. — Оставам с впечатлението, че каквото и да е направила, е била твърде заета да го направи, за да те спаси така изцяло, както би искала. Предполагам, че си й била втората по важност, след като се погрижи да има Императрица. Зерайка е последната от дома Феникс.

— Последният феникс? И не може да има друг? Но това означава, че Цикълът е нарушен. Ако не сега, то в бъдеще.

— Може би — каза Мороулан.

— Не може ли да има друг феникс?

— Откъде да знам? Тепърва ни чака цял Цикъл. Попитай ме пак след няколкостотин хиляди години, когато ще е важно.

По изражението на Алийра разбрах, че този отговор никак не й хареса, но тя не реагира. След кратка пауза попита:

— А какво се случи с мен?

— Не го разбирам напълно — каза Мороулан. — Сетра успя да съхрани душата ти под някаква форма, въпреки че беше изгубена. В един момент — предполагам скоро след като Зерайка взе Глобуса — един магьосник атира те намерил. Изучаваше некромантика. Не мисля, че е разбрал какво притежава. Ти беше проследена и…

— Кой ме е проследил?

— Двамата със Сетра — каза той, загледан в лицето й. После хвърли поглед към мен и добави: — И други помогнаха, наскоро.

Алийра затвори очи и кимна. Мразя, когато си говорят през главата ми.

— Имахте ли неприятности, докато ме върнете?

Двамата с Мороулан се спогледахме.

— Не си струва да го обсъждаме — рекох.

Алийра ме погледна, после ме погледна отново, с присвити очи. После се вторачи в мен, сякаш искаше да надникне вътре. И каза:

— Ти пък кой си?

— Владимир Талтош, баронет, от дома Джерег.

Тя ме изгледа малко по-продължително, после поклати глава и отново се обърна към Мороулан.

— Какво има? — попитах.

— Нищо. — Тя се надигна изведнъж, или по-скоро се опита, и седна отново. Намръщи се. — Искам да се махна оттук.

— Вярвам, че ще разрешат на Влад да напусне. Ако го направят, той ще ти помогне.

Тя ме погледна, после отново погледна Мороулан.

— Какво ти става?

— Аз съм жив. Няма да ми позволят да се върна от Пътеките на мъртвите. Ще остана тук.

Алийра го зяпна.

— Как пък не. По-скоро ще те видя умрял.

 

 

Трудно ми е да преценя точния момент, в който престанах да мисля за себе си като за нечий бияч, който от време на време върши „работа“, и започнах да се възприемам като убиец на свободна практика. Това е така, отчасти защото работех за няколко различни души в кратък период, през и след войната, в това число и за самия Уелок, което прави нещата малко объркани.

Хората наоколо със сигурност започнаха да мислят за мен по този начин много преди да ми хрумне на мен самия, но не смятам, че собственото ми мислене се промени преди да добия професионални навици и добър подход към работата.

Отново ще кажа, че не е ясно кога точно се появи, но определено беше в сила, когато приключих със седмата си работа — убийството на едно лайненце, казваше се Райет.

 

 

Докато мислех над това изявление и се чудех дали да се разсмея, се сетих, че Вийра ни беше оставила; с други думи, нямаше как да разберем накъде да тръгнем.

Окашлях се. Мороулан прекрати състезанието по вторачване с Алийра и каза:

— Да, Влад?

— Случайно да знаеш как можем да се върнем до онова място с всичките богове?

— Хмм. Мисля, че да.

— Тогава да тръгваме.

— Защо?

— Имаш ли по-добра идея?

— Всъщност не.

Докато ставах, бях завладян от беглото изкушение да пийна малко от кладенеца. Може би е за добро, че е било само бегло. Помогнахме на Алийра да стане и установих, че е доста ниска — съвсем малко по-висока от мен всъщност.

Тръгнахме обратно натам, откъдето бяхме дошли. Двамата с Мороулан крепяхме Алийра под мишниците. Изглеждаше много нещастна. Беше стиснала зъби, може би от яд, може би от болка. Очите й, за които отначало помислих, че са зелени, бяха сиви и гледаше право напред.

Върнахме се при арката и спряхме за малко да отдъхнем.

Мороулан предложи на Алийра да поседне, да й отпочинат краката.

— Млъкни — отсече тя.

Забелязах, че търпението на Мороулан се изчерпва. Както и моето, впрочем. Двамата прехапахме устни едновременно, спогледахме се и се подсмихнахме.

Хванахме я под мишниците и тръгнахме отново, във вярната според Мороулан посока. Направихме няколко крачки и спряхме отново, защото Алийра изохка:

— Не мога…

И я оставихме да се смъкне на земята.

Дишаше тежко. Затвори очи, с лице към небето; челото й беше влажно, а косата й беше подгизнала от пот. Двамата с Мороулан се спогледахме, но нямаше какво да си кажем.

След около минута, докато все още стояхме там и се чудехме дали ще обидим смъртно Алийра, ако й предложим да я носим, видяхме, че от тъмното ни приближава някаква фигура — постепенно се очерта и стана видима на светлината на невероятните звезди.

Беше много висок и с огромни рамене. На гърба му имаше тежък меч, а чертите му бяха чисто драконови, както и цветовете на облеклото му, макар че дрехите му — безформен жакет и торбести гащи, затъкнати в ботуши от кожа на дарр — бяха доста странни. Косата му беше кестенява и къдрава, а очите — тъмни. Беше — или по-скоро беше умрял — в зряла възраст. Челото му беше набраздено от мисъл, около очите имаше бръчки на гняв, а челюстта му създаваше впечатление, че повечето време държи зъбите си стиснати.

Той изгледа и трима ни, докато ние пък гледахме него. Зачудих се какво мисли Мороулан за него, но не можех да откъсна очи от лицето на Господаря на дракони, за да видя физиономията на спътника си. Усетих, че пулсът ми почва да забързва и че коленете ми изведнъж омекват. Трябваше да преглътна няколко пъти.

Когато най-после заговори, той се обърна към Алийра.

— Казаха ми, че ще те намеря тук.

Тя кимна, но не каза нищо. Изглеждаше окаяно. Мороулан, който, предполагам, не беше свикнал да го пренебрегват, каза:

— Поздравявам ви, милорд. Аз съм Мороулан е’Дриен.

Мъжът се обърна към него и кимна.

— Добър ден. Аз съм Кийрон.

Кийрон.

Кийрон Завоевателя.

Бащата на Драгарската империя, родоначалникът на най-гордите родословия на дома на Дракона, героят на митове и легенди, първият от великите драгарски касапи на източняци и, добре, мога и да продължа така, но има ли смисъл? Ето ти го пред мен.

Мороулан го зяпна и бавно се смъкна на коляно. Аз не знаех накъде да погледна.

 

 

Хората би трябвало да са по-благоразумни.

Не знам да има случай, при който някой джерег да е свидетелствал пред Империята срещу друг джерег и да е оцелял, но все още се намират глупаци, които се опитват. „Аз съм по-различен — казват си те. — Аз си имам план. Никой не може да ме пипне; аз съм защитен“. Или може би дори не си го мислят толкова категорично, може би просто не могат да повярват в собствената си тленност. Или пък смятат, че парите, които им плаща Империята, си заслужават риска.

Но все едно, това не е мой проблем.

Мисля, че бях нает през четири етапа. Срещнах се с едного пред някаква бакалия и си поговорихме, докато се разхождахме. Лойош се возеше на лявото ми рамо. Беше ранно утро и районът, в който се намирахме, беше съвсем безлюден. Събеседникът ми носеше прякора Стъпките, по една или друга причина. Знаех кой е и когато ми предложи убийството, знаех, че ще е нещо голямо, понеже лицето имаше много високо положение в организацията. А това означаваше, че онзи, който му е казал да го уреди, е наистина важна клечка.

Казах му:

— Познавам хора, които вършат такива неща. Искаш ли да ми кажеш повече?

— Имаше проблем между двама наши приятели — отвърна той. Ще рече, между двама джереги. — Взе да става сериозно и всичко почна да се сговнява. — Ще рече, че единият или двамата индивиди бяха много високопоставени в организацията. — Единият се уплаши, че ще пострада, паникьоса се и се обърна към Империята за защита.

Подсвирнах.

— Официално свидетелство ли дава?

— Вече е длъжен донякъде, а ще пусне и повече.

— Уф. Кофти.

— Бачкаме да го заровим. Може и да успеем. Ако не, работите за известно време ще замиришат много.

— Мда.

— Трябва ни да се свърши сериозно. Казвам сериозно. Разбираш ли?

Преглътнах.

— Така мисля, но можеш да го обясниш по-ясно.

— Моргантско.

— Точно това си мислех.

— Твоят приятел правил ли го е досега?

— Има ли значение?

— Никакво, според мен. Твоят приятел ще получи пълна подкрепа от много хора… цялата поддръжка, която поиска.

— Да. Ще ми трябва малко време да го обмисля.

— Естествено. Дай си толкова време, колкото трябва. Цената е десет хиляди империала.

— Разбирам.

— Колко време ти трябва да го обмислиш?

Помълчах няколко минути в движение. Накрая казах:

— Кажи ми името.

— Райет. Знаеш ли го?

— Не.

Повървяхме още малко, докато обмислях нещата. Кварталът наоколо движеше кварталните си работи. Беше много странна тази разходка, спокойна някак. Рекох:

— Добре. Ще го поемем.

— Ела с мен тогава да ти платя и да ти дам цялата информация, която имаме — за начало. Ако ти трябва още, обаждаш ни се веднага и ще направим каквото можем.

— Ясно.

 

 

Усетих, че съм се дръпнал крачка назад от бащата на Драгарската империя. В главата ми бръмчаха противоречиви мисли и чувства, по-бързо, отколкото можех да ги отбележа. Гневът и ядът се бореха да завладеят устата ми, но този път поне благоразумието надви.

Известно време се задържахме на тези позиции. Кийрон гледаше отвисоко Алийра. Нещо в погледите им ми подсказа, че са се срещали. Не знам как беше възможно, тъй като Кийрон беше по-стар от Империята, докато Алийра нямаше и хиляда години, както и да й мериш възрастта.

— Е, ще станеш ли най-после? — попита Кийрон.

Очите й светнаха и тя изсъска:

— Не. Ще лежа ей тука цяла вечност. — Да, знам, че в думите й нямаше съскащи звуци. Все ми е едно — изсъска.

Кийрон се изкиска.

— Ами добре. Ако все пак решиш да станеш, можеш да дойдеш да си поговорим. — Понечи да се обърне, спря и погледна право към мен. Не знам защо не можах да отвърна на погледа му. Каза ми: — Ти имаш ли да ми кажеш нещо?

Езикът ми сякаш се беше удебелил. Не можах да намеря думи. Кийрон си тръгна.

Мороулан се надигна. Алийра хлипаше тихо на земята. Двамата с Мороулан гледахме токите на коланите си. След малко Алийра подсмръкна, после ни каза с тънък гласец:

— Моля, помогнете ми да стана.

Помогнахме й, Мороулан посочи нанякъде и се отправихме натам. Лойош беше странно притихнал. Рекох: „Нещо притеснява ли те, приятел?“

„Искам просто да се махаме оттук, шефе“.

„Мда. И аз“.

Казах на Алийра:

— Ти май го познаваш.

— Ти също.

— Аз?

— Да.

Предъвках го за миг, после реших да не се задълбочавам. След малко пред нас изникнаха два монумента ли бяха, какво ли? Минахме между тях и отново се озовахме между троновете на боговете. Продължихме да вървим, стараейки се да не поглеждаме към съществата, които преди малко бяхме подминали толкова безгрижно.

Малко по-късно Мороулан попита:

— Сега какво?

Рекох:

— Мен ли питаш? Чакай малко. Май ми хрумна нещо.

— Нима?

Огледах се и най-после засякох с очи един минаващ наблизо пурпурен халат. Повиках го с пръст:

— Ей, ти. Я ела тука.

Взе, че го направи, съвсем покорно.

Поговорих му малко и той кимна, без да отговаря, с безжизнени очи. Поведе ни, влизайки в стъпката ни. Вървяхме дълго и се наложи да спрем един-два пъти, за да може Алийра да си отдъхне.

Накрая стигнахме до един трон, на който седеше женска фигура с цвят на мрамор и очи като диаманти. Държеше копие. Пурпурният халат ни се поклони и си замина.

— Живите не се допускат тук — каза богинята.

Гласът й беше като звън на камбанки. Очите ми се просълзиха само като го чух. Отне ми известно време, докато се съвзема достатъчно, за да кажа нещо, отчасти защото бях очаквал, че Мороулан ще се намеси. Накрая казах:

— Аз съм Влад Талтош. Това са Мороулан и Алийра. Ти си Келчор, нали?

— Същата.

Мороулан й връчи диска, дето му го дадоха коткокентаврите, тя го огледа за миг и каза:

— Разбирам. Добре, какво желаете?

— Първо — да напуснем — отвърна Мороулан.

— Само мъртвите напускат — каза Келчор. — И то рядко.

— А Зерайка? — настоя Мороулан.

Келчор поклати глава.

— Казах им аз, че е опасен прецедент. Все едно, това няма нищо общо с вас.

— Можеш ли да ни осигуриш храна и място за отдих, докато Алийра си възвърне силата? — попита Мороулан.

— Мога да ви осигуря храна и място за отдих — рече тя. — Но това е страната на мъртвите. Тук тя няма да възстанови силата си.

— Дори малко сън би помогнал — каза Алийра.

— Тези, които спят тук — каза Келчор, — не се събуждат отново като живи същества. Дори източняци — добави тя и ме изгледа с физиономия, която не можах да разгадая.

— О. Страхотно! — казах. И изведнъж се почувствах много уморен.

— Добре де, можеш ли да ни помогнеш някак? — попита Мороулан. Каза го почти умолително, което при други обстоятелства щеше да ми се стори много забавно.

Келчор се обърна към Алийра с думите:

— Пипни това. — И сведе копието си, също както Мъглата го бе направила за мен. Алийра го пипна без колебание.

Усетих, че натискът от подпирането й намаля. Келчор отново надигна копието и Алийра каза:

— Благодаря ти.

— Сега вървете — каза Келчор.

— Накъде? — попитах.

Келчор отвори уста да отговори, но Алийра каза:

— Да намерим Кийрон.

Исках да й кажа, че точно в този момент той е последният, когото държа да видя, но изражението й ме накара да спра. Тя се пусна от нас и въпреки че се олюляваше малко, тръгна сама. Ние с Мороулан се поклонихме ниско на Келчор, която ни изгледа с насмешка, и хукнахме след Алийра.

Алийра намери един пурпурен халат и му каза с висок, ясен глас:

— Заведи ни при Кийрон.

Надявах се, че няма да може, но той само се поклони и ни поведе.