Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Влад Талтош (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taltos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 2

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN: 954-585-513-4

История

  1. — Добавяне

6.

Взирах се в треперливия заплетен танц на хоризонта и се мъчех да реша дали ми харесва и дали изобщо има някакво значение. Споходи ме мисълта, че губя разсъдък, и я избутах настрана. При подобни обстоятелства страхът да не би да си изгубиш ума не е нещо необичайно, главно защото понякога се случва. Но в момента просто нямах време да се занимавам с това.

Погледът ми беше привлечен от усукващия се околен пейзаж към руната, която, незнайно по каква причина, бях нарисувал на земята пред себе си. Примигах, но това, което бе приковало очите ми, не изчезна. Облизах устни.

Руната сияеше. Не бях я помолил да го прави, но не бях я помолил и да не го прави.

Събрах длани пред себе си, с пръстите навън, и нарисувах във въздуха друга руна, този път „призовавам“. Прецених какви съществителни мога да извлека от нея, потръпнах и почти изгубих контрол над заклинанието. Лойош ме издърпа обратно и отпуснах ръце в скута си.

Ритъмът все още беше с мен и пейзажът продължаваше да се поклаща и усуква, и руната продължаваше да сияе.

Мисля, че другият звук беше скърцане на зъби.

 

 

Бях останал в безсъзнание около двайсет секунди, доколкото мога да преценя. Едната буза ме щипеше от падането на пода, както и дясната ми длан.

Събудих се бавно и черните кръгове пред мен се разсипаха. Не съм толкова глупав да поклащам глава при подобни обстоятелства; очите ми се избистриха.

Лораан се беше облегнал на отсрещната стена и гледаше през мен, вдигнал двете си ръце. Извърнах глава и видях Мороулан, който сякаш се биеше с нещо невидимо, което се опитваше да го оплете. Във въздуха между тях святкаха искри — тоест точно над главата ми.

Спасяваха ме. О, небеса!

Тъкмо се опитвах да убедя тялото си да се задейства — поне да се измъкне някак от между двамата, — когато Лораан нададе някакъв вик, отблъсна се от стената и скочи към мен. Щях да му ръгна някой нож веднъж и завинаги, но той се срина върху мен преди да съм успял да се задействам.

На това му викат „да не си във върхова форма“.

Оказа се доста пъргав, особено за чародей. След като се стовари върху мен, продължи да се търкаля и накрая спря в стаята с Мороулан, както и с масата, меча, прътовете и всичко останало. Надигна се плавно и се озова лице в лице срещу Мороулан.

Последва малка суматоха — продължи около десет секунди и включваше пушеци, искри, огън и силен шум, а когато свърши, Мороулан беше с гръб към мен, а пък Лораан беше твърде далече, за да го стигне някое от нещицата ми.

Лойош, който до този момент беше толкова кротък, че почти бях забравил за него, попита: „Дали да не свием вече тоягата?“

О, да. Вярно. Тоягата. Нали бяхме дошли да я вземем.

Надигнах се леко изненадан, че краката още ме държат, и пристъпих към куба от оранжева светлина. Почнах да оглеждам магията по него и измърморих няколко ругатни. Не знаех какво представлява, нито как е изпълнена, но не беше трудно да се досетя, че няма да е безопасно да си пъхна там ръката; можех също така да се досетя, че да я разваля ще е много над възможностите ми. Зачудих се дали Мороулан ще е отворен да поеме тази работа. Обърнах се, за да го питам.

 

 

Бях почти на шестнайсет, когато реших, че съм достатъчно голям, за да пренебрегна съвета на дядо и да почна да си нося рапирата. Не бях много добър, но пък тя беше остра.

Бях я носил по-малко от една неделя, когато разбрах, че дядо ми все пак е прав. Връщах се към ресторанта от пазара. Като си помисля сега, един източняк с рапира на кръста, помъкнал кош, пълен с риба, месо и зеленчуци, трябва да е изглеждал малко абсурдно, но тогава не си го мислех.

Чух смях и видях две хлапета, горе-долу на моята възраст (разликата в бързината на растежа се отчита), облечени в цветовете на дома на Ястреба. Явно се смееха на мен. Навъсих им се.

Единият се изсмя по-силно и рече:

— Мислиш се за много опасен, нали? — Забелязах, че и той носи оръжие.

Викам му:

— Може и да съм.

А той:

— Ми що не ни покажеш колко си опасен?

Оставих коша на земята, влязох в близката уличка, обърнах се и извадих рапирата, с разтуптяно сърце. Двамата тръгнаха след мен и оня с оръжието поклати глава в насмешливо съчувствие. Беше доста по-висок от мен и сигурно имаше основание за самоувереността си.

Извади меча с дясната си ръка и един дълъг боен нож — с лявата. Отбелязах, че вероятно няма да използва магия, иначе ножът в лявата ръка щеше да е по-различен. Спомних си думите на дядо ми и наум натъртих малко повече на „вероятно“.

Той застана срещу мен, в пълен фронт, протегнал напред ръце, дясната и десния крак — малко повече. Аз застанах така, че откривах само едната си страна, и на лицето му се изписа изненада.

— Дай да те видим — казах.

Той направи крачка към мен и атакува. До този момент нямах представа какво предимство в бързина и техника е източняшкият стил на фехтовка. Всъщност се зачудих защо влага толкова голямо усилие и това чудене ми попречи да го перна по откритата горна част на ръката. Все пак ми остана време да се отдръпна и ударът му не ме засегна.

Той нападна отново, по същия муден, глупав начин и този път вече го пернах през ръката, преди да се отдръпна. Той изпъшка и отпусна ножа.

Сърцето му беше вече съвсем открито, без никаква защита. Можех ли да устоя? Заковах го. Той нададе вой, изпусна и двете оръжия, залитна назад и се затъркаля по земята. Още преди да е паднал, бях насочил върха на оръжието си към приятеля му, който ме беше зяпнал опулен.

Тогава пристъпих към ранения и както си стоеше, изтрих острието в дрехите му, като продължавах да го гледам в очите. После прибрах рапирата в ножницата, излязох от уличката, вдигнах си коша и продължих към къщи.

По пътя реших, че дядо със сигурност знае за какво ми говори: да носиш оръжие значи да си търсиш белята.

Продължих да го нося.

 

 

Всеки би трябвало поне веднъж да получи възможност да наблюдава битка между двама чародеи. Точно тази обаче щях да предпочета да наблюдавам от голямо разстояние. Въздухът между тях сякаш заигра и ми беше много трудно да фокусирам погледа си. Лораан държеше в дясната си ръка тояга, изпъната напред. Върхът й сияеше в нещо златисто, а зад сиянието пробягваха неясни мъгливи образи. Другата му ръка непрекъснато махаше във въздуха и понякога ушите ми щръкваха — не ми е ясно от какво.

Можех да разбера, че Мороулан е притиснат здраво. Беше изгубил малкото предимство в началото и се беше опрял на стената. Пред него се виждаше черна мъгла, която удържаше нещо невидимо, мъчещо се да пробие към него. Дори от трийсетте стъпки между нас можех да видя капките пот по челото му.

Лораан направи крачка напред. Мороулан вдигна ръце. Черната мъгла пред него се сгъсти. Спомних си една стара максима: никога не нападай чародей в замъка му. Черната мъгла изчезна и Мороулан сякаш се присви, притиснат в стената. Лораан направи още една крачка напред и вдигна ръце. Спомних си друга стара максима, този път свързана с магьосници и ножове. Лораан вече беше с гръб към мен, повече или по-малко.

Камата ми го улучи високо в гърба, макар и не точно в гръбнака. Той се олюля. Мороулан се изправи и направи крачка напред. Лораан моментално изчезна — един от най-бързите телепорти, които съм виждал. Мороулан махна с ръка, блесна ярка светлина, но не мисля, че постигна нещо с нея. Влязох в стаята и се приближих до него.

Той се обърна към мен.

— Благодаря, лорд Талтош.

Свих рамене и казах:

— Не мога да измисля как да я измъкна тая тояга от онова, в което е тикната.

— Добре. Дай да…

Тряс. Вратата се пръсна и през нея почнаха да се изливат драгари. Поне квинтилион, плюс-минус милионче. Повечето бяха с острите брадички и високите чела на дома на Дракона, въпреки че зърнах и един-два дзура. Всички носеха черно-белите ливреи на атира. Погледнах дългите им мечове, докато изваждах хубавичката си рапирка, и въздъхнах.

— Не, Влад — каза Мороулан. — Вземи тоягата. Аз ще ги задържа.

— Но…

Мороулан извади меча си и умът ми се смрази само като го видях, а стаята сякаш помръкна. Бях разбрал, че е моргантско оръжие още когато го видях за пръв път, но досега не го беше изваждал. Сега…

Сега изведнъж разбрах, че е Велико оръжие, едно от Седемнадесетте. Оръжие, което може да събори цели кралства. Металът му беше черен като ефеса и дръжката, но в средата беше сив. Беше малък за дълъг меч и сякаш поглъщаше светлината в помещението. Хилядагодишни демони нахълтаха, насядаха на рамото ми и зареваха…

— Бягай, ако ти е мила душицата!

Очите ни се срещнаха за миг.

— Аз ще ги задържа — повтори той.

Стоях зяпнал, може би цяла секунда, след което отсякох:

— Не мога да я измъкна от…

— Вярно — каза той и се заозърта. Ако се чудите какво правеха стражите по време на целия този разговор, ами те се бяха спрели на прага, гледаха сащисани меча на Мороулан и предполагам, че се опитваха да намерят в себе си повечко кураж, за да нападнат. Очите на Мороулан се спряха на пиедестала, на който се беше отпуснал единият край на златната верига — другият висеше, завит, във въздуха.

— Пробвай с онова — рече Мороулан.

Да бе. Точно играчката, с която исках да си поиграя точно в този момент.

Засилих се, като се мъчех много упорито да не мисля, и сграбчих края на веригата, който се опираше в пиедестала. Не беше вързана и лесно се издърпа в ръката ми, все така извита във въздуха като змия, готова за удар. Бързо изтичах до вратата, зад която беше кубът. Спрях колкото да погледна през рамо към сцената със стражите и Мороулан. Очите на всички се бяха приковали в меча.

Сигурно куражът им щеше да им изневери и можеше да не нападнат, не знам. Но докато го обмисляха, Мороулан се втурна напред. Един замах само на меча му и един падна, тялото му бе посечено почти на две от дясното рамо до лявото бедро. Мороулан замахна, порази следващия право в сърцето и той изкрещя. От лявата ръка на Мороулан излетя нещо, което мога да опиша само като черен пламък, и се надигнаха още викове.

Обърнах им гръб. Вече не се съмнявах, че ще може да ги задържи — стига да не се появеше Лораан.

Забързах към сияещия куб.

Веригата като че ли беше изработена от златни звена, всяко от които дълго около един пръст, но докато я стисках, ми се стори по-твърда от злато. Съжалих, че нямам време да я огледам, поне за малко. Прокарах лявата си длан по нея, нещо като погалване. Не стърчеше съвсем изпъната във въздуха, затова я избутах надолу. Имаше малко съпротивление, но после тя увисна, както трябва да виси една нормална верига. Светът ми се стори малко по-добър. Отделих един миг да помисля и да пусна живота ми да мине пред очите ми, ако реши, след което, поради липса на по-добри идеи, треснах с веригата по оранжевото сияние, като се стегнах срещу възможния откат. По ръката ми пробяга лек гъдел. Сиянието лумна и угасна.

На пода лежеше бял прът с ръждива звезда на единия край. Преглътнах и го вдигнах. Беше малко студен на допир и беше може би малко по-тежък, отколкото му се полагаше, но след като го пипнах, не ми се случи нищо. Обърнах се, стиснал двата си трофея, към шумотевицата на битката.

Ярко блеснала светлина почти ме заслепи. Успях да примигам и да сведа глава, тъй че можах да видя по пода двайсетина тела. Мороулан стоеше, целият напрегнат, и мечът му действаше като щит, за да задържи баража от бяла светлина, идващ от…

Лораан!

Изругах. Сега магьосникът държеше както червения си жезъл, така и някаква малка пръчка. Светлината идваше от жезъла и щом влязох, видях, че Лораан гледа към мен и към тоягата в ръката ми. Очите му се разшириха. После видя веригата и се разшириха още повече, и даже забелязах как изломоти една ругатня, която веднага познах, но няма да я повтарям. Насочи пръчката към мен. Паднах по гръб и някаква синя стена от… нещо… се затъркаля с грохот към мен. Може да съм изкрещял. Вдигнах ръце пред лицето си.

Златната верига още беше в дясната ми ръка. Докато мятах ръце нагоре, тя се люшна пред мен и се тресна в стената от синьо, която тутакси изчезна. Усетих само лек гъдел по ръката.

Всичко е в китката, нали знаете.

Но вече се бях пльоснал по гръб. Надигнах глава и видях как Мороулан пристъпи към Лораан, спря, изруга и почна да маха с лявата си ръка. Лораан продължаваше да ме гледа, което никак не ми хареса. После обърна жезъла си с върха към мен, което ми хареса още по-малко.

Имах чувството, че ме изритаха в главата и в корема едновременно. Молех се най-после да направи каквото там се канеше да прави с мен. По някакъв начин задържаше Мороулан далече от себе си, иначе той щеше да го убие, тъй че сигурно имаше някаква магическа защита срещу физически атаки.

„Предложения, Лойош?“

„Обзалагам се, че няма защита срещу вещерство, шефе“.

„Да бе. Само ми дай един-два часа да спретна заклинание и…“ Не, чакай. Може би в края на краищата идеята не беше толкова лоша. Вещерството представлява контролирана психична енергия. Сигурно можех да…

Надигнах се и завъртях веригата пред себе си с надеждата, че ще попречи на Лораан да ми направи това, което се канеше да ми направи. Видях го как скръцна със зъби, обърна се и махна с пръчката към Мороулан, който изкрещя и се свлече до стената.

Пуснах психичната си енергия да се влее в камата, която извадих, и мисля, че припях нещо наум също така. После отпуснах веригата и хвърлих камата. Лораан размаха ръце, нещо ме удари и залитнах, после главата ми изпращя на пода. Зачудих се кой от двама ни ще пукне. Може би и двамата.

Чух крясък, като че ли вдясно от мен, а след това видях, че Мороулан ме вдига. Дръпнах се боязливо от меча му, но той ме задържа. Лявата ми ръка продължаваше да стиска веригата.

— Хайде, по дяволите! Изправи се! Той призова за помощ, а вече от цяла минута се мъча да те вдигна. Трябва да се махаме оттук!

Успях да се надигна и видях Лораан. Ножът ми беше в корема му и имаше и една голяма рана, като от меч, в гърдите му, точно над сърцето. Приличаше на умрял. Мороулан държеше бялата тояга. Точно тогава около нас се появиха десетина фигури. Мороулан махна с лявата си ръка и стените изчезнаха.

Лежахме върху корав камък — на мястото, където за пръв път бях пристигнал на Дзур планина. Мороулан рухна на пода. Тоягата се изтъркаля настрана. Повърнах.