Стивън Бруст
Талтош (12)

11.

Лявата ми ръка замръзна и част от мен осъзна, че е надвиснала над руната. Дясната ми ръка продължаваше да блуждае без посока; след това и тя спря. Беше точно над треперещия нож.

Време за едно дълбоко вдишване, след което издишах много бавно.

 

 

Не смятам, че някога отново ще видя толкова много трупове на едно място. Не че държа, между другото. Подробностите ще пропусна, ако нямате нищо против. И преди бях виждал трупове, но тук количеството и разнообразието им правеха гледката много по-неприятна.

Длъжен съм обаче да спомена нещо странно: не миришеше на разложено. Всъщност, като си помислих, разбрах, че единствената миризма, която можех да уловя, бе смътна и серниста, и като че ли идваше от реката, която вече течеше бърза и покрита с бели вълнички. Реката също така предлагаше единствените звуци, шумолеше по сивкавите камъни и в песъчливите брегове и се врязваше в плътната глина.

Усетих, че Лойош потръпна под наметалото.

„Добре ли си?“

„Ще го преживея, шефе“.

Надигнах се и погледнах Мороулан. Изглеждаше по-изтощен и от мен. И беше мокър, като мен, и трепереше също като мен, факт, който ми достави перверзно удоволствие.

След малко той усети, че го гледам. Предполагам, че се досети какво си мисля, защото ми се навъси. Надигна се и забелязах, че ръцете му треперят. Намръщи ми се отново.

— Магьосничеството тук не действа — отбеляза той. Гласът му прозвуча малко особено, сякаш говореше през много тънко стъкло. Не чак далечен, но не и съвсем близък. — Жалко, щеше да е добре да се изсуша.

— И вятъра хич го няма — казах. — Май ще си останем мокри доста време. — Гласът ми звучеше по същия начин, което ми хареса още по-малко. Все още ми беше студено, но тук все пак беше по-топло, отколкото в реката.

— Да продължим — каза Мороулан.

— Само след вас, милорд.

Вдигнахме се съответно на крака и се огледахме. Реката зад нас, с труповете от двете страни, пред нас — мъгли.

„Това място е шантаво, шефе“.

„Забелязах“.

„Забеляза ли труповете, дето не вонят?“

„Да“.

„Може би душата издава вонята и след като тези приятелчета нямат души, няма какво да мирише“.

Не попитах Лойош сериозно ли говори, или се шегува, защото не исках да знам. Мороулан пипна дръжката на меча си и провери дали тоягата е на гърба му, с което ми напомни защо сме тук. Стегнах се в кръста, дето се вика, и поехме.

 

 

Седях в любимото си дълбоко кресло у дома и размислях как да убия Кин. Исках просто да се приближа до него и да го закова, където и да е и с който и да е. Както вече казах, по принцип тази практика не е лоша. Бедата бе в това, че той знаеше, че се води война, поради което внимаваше да не остава сам.

Не знам защо толкова се бях фиксирал на „При Гръф“ като най-подходящо място за убийството и след време, когато премислих всичко това, реших, че е грешка, и се постарах вече да избягвам такива предварителни постановки. Знаех, че мога да го хвана на някое публично място, защото като дете бях видял да убиват едного тъкмо на публично място — в бащиния ми ресторант. Точно тогава бях срещнал и Кийра, но сега това не е важно.

Предъвках известно време цялото нещо, а Лойош каза:

„Виж, шефе, само за да те поразсея малко, мога да ти помогна“.

„Можеш, как пък не!“

 

 

Вървяхме през вихреща се мъгла, която беше само досадна, докато не забелязах, че няма никакво въздушно течение, което да я движи. Изтъкнах го на Мороулан, който ми отвърна:

— Млъкни.

Усмихнах се, а после се усмихнах малко повече, когато краят на един гол клон го шибна в лицето. Той се навъси още повече и продължихме да крачим, но вече по-бавно. Мъглата беше единственото нещо, което можеше да се види освен терена под краката ни, който беше мек, песъчлив и не приличаше на земя, по която могат да растат разни неща. Тъкмо когато стигнах до това заключение, пред нас се оформи сянка, която се оказа дърво, голо като одевешното.

„Шефе, тия дървета защо са голи през лятото?“

„Защо питаш мен? Освен това, ако беше лято, нямаше да е толкова студено“.

„Вярно“.

Появиха се още и още дървета, сякаш изникваха около нас, и ние ги заобикаляхме, като се стараехме да се придържаме повече или по-малко в една посока. Скоро след това Мороулан спря и огледа нещо, което наподобяваше пътека, минаваща диагонално наляво от нас. Размърда челюст и каза:

— Хм. Ще продължим напред.

Така и направихме, но го попитах:

— Откъде знаеш?

— От книгата.

— Каква книга?

— Дадоха ми книга, пътеводител по Пътеките. Сетра също помогна.

— Откъде я имаш тая книга?

— Фамилно наследство.

— Разбирам. Колко е точна?

— Тъкмо ще разберем, нали? Ти щеше да се оправиш по-добре от мен, защото тогава Сетра щеше да може да ти каже по-безопасни пътеки.

— Защо не е могла да каже на теб по-безопасните пътеки?

— Аз съм драгар. Не ми е позволено да знам.

— Аха. Между другото, кой ги налага всички тези правила?

Той ме изгледа пренебрежително и не отговори. Излязохме на друга пътека, водеща под малко по-различен ъгъл, и Мороулан каза:

— Да пробваме по тази.

— Запомнил си книгата наизуст? — попитах.

— Да се надяваме.

След малко подхвърлих:

— Предполагам, че е имало сериозно основание да не се вземе книгата.

— Не е разрешено.

— Цялото това пътуване не е разрешено, доколкото схващам.

— Тогава защо да влошаваме нещата още повече?

Това го преглътнах и попитах:

— Имаш ли представа какво точно ще стане?

— Ще се явим пред Властелините на Съда и ще ги помолим да върнат братовчедка ми.

— Имаме ли сериозни основания да им го поискаме?

— Това, че ни стиска да им го поискаме.

— О!

Скоро се натъкнахме на някакъв плосък сивкав камък, поставен по средата на пътеката. Беше с неправилна форма, може би две стъпки широк, четири стъпки дълъг и стърчеше на петнайсетина сантиметра от повърхността. Мороулан спря и го огледа за миг, прехапал устна. Помълчах, за да му оставя време да помисли, след което казах:

— Ще ми кажеш ли нещо за това?

— Означава избор. Ще поемем по различен път в зависимост от това от коя страна ще го заобиколим.

— Ами ако просто го прекрачим?

Той ме изгледа изпепеляващо, без да отговори. После въздъхна и обиколи камъка от дясната страна. Последвах го. Пътеката продължи през голи дървета, без някаква доловима разлика.

Скоро след това чухме вой на вълци. Погледнах Мороулан, но той само сви рамене и каза:

— Точно тук бих предпочел външна заплаха пред вътрешна.

Реших да не питам какво има предвид. Лойош помръдна нервно на рамото ми.

— Оставам с впечатлението, че тия неща са нагласени нарочно, като изпитание или нещо такова — казах.

— Аз също — каза Мороулан.

— Не знаеш ли?

— Не.

Още вълчи вой и: „Лойош, можеш ли да кажеш на какво разстояние беше това?“

„Тук ли, шефе? На десет стъпки или десет мили. Всичко е шантаво. Бих се чувствал по-добре, ако можех да подуша нещо. Страшничко е“.

„Искаш ли да похвърчиш и да огледаш?“

„Не. Ще се изгубя“.

„Сигурен ли си?“

„Да“.

„Добре“.

Засякох някакво рязко движение вдясно от мен, адреналинът ме удари, видях, че Мороулан е извадил меча си, и го последвах. После от мъглата се откроиха някакви сиви фигури и се понесоха във въздуха към нас. Последва кратък миг на бясно махане с ръка и всичко свърши. Нищо не бях докоснал и нищо не беше ме пипнало.

Мороулан въздъхна и кимна.

— Не можеха да ни достигнат. Надявах се, че ще стане така.

Прибрах рапирата в ножницата, изтрих потта от дланите си и казах:

— Ако това е най-лошото, от което ще трябва да се боим, нямам нищо против.

Лойош се измъкна изпод наметалото.

— Не се безпокой — каза Мороулан. — Не е.

 

 

Лойош ми обясни, че е вече на повече от година. Признах, че е самата истина. Той продължи с обяснението, че вече е адски близо до пълнолетие и би трябвало да му позволя да ми помага. Зачудих се как би могъл да ми помогне. Той предложи един начин. Не можах да измисля добър контрааргумент, тъй че се спряхме на това.

На другия ден, рано, се върнах в „При Гръф“. Този път влязох вътре и си намерих един празен ъгъл. Ударих една халба медовина и напуснах. На излизане Лойош не беше с мен.

Заобиколих заведението и намерих задната врата. Беше заключена. Поиграх си с нея и след малко се оказа отключена. Влязох много предпазливо. Беше склад, пълен с каци, бурета и сандъци с бутилки, пиене имаше за цяла година. През една завеса се промъкваше светлина. Аз също — и се озовах в едно помещение, пълно с чаши, чинии и неща, дето трябват на човек за миене на чинии. Реших, че мястото не е подредено много ефикасно. Аз щях да поставя рафтовете вляво от плотовете за сушене и… все едно.

В тази стая също нямаше хора, но тихият шум от гостилницата идваше през дебела вълнена завеса. Помнех същата завеса от другата страна. Върнах се в склада, разместих две бъчви и един голям сандък и се скрих.

След пет окаяни часа — бях изтръпнал и вкочанен — двамата с Лойош решихме, че Кин няма да се появи. Ако това продължеше така, имах чувството, че ще почна да изпитвам неприязън към него. Разтрих изтръпналите си крака, за да мога отново да вървя, като се надявах, че никой няма да дойде през вратата.

 

 

Бяхме нападнати още два пъти: веднъж от нещо малко и хвъркащо и веднъж от една тиаса. И двете не можаха да ни докоснат, и двете ни подминаха след първото налитане. Също така се натъквахме на разклоняващи се или пресичащи се пътеки, между които Мороулан избираше с увереност, за която можех само да се надявам, че е оправдана.

Стигнахме до друг сив камък и Мороулан отново избра да го заобиколим отдясно, отново след много мислене. Казах:

— Същото ли е, както си го запомнил?

Мороулан не отговори.

После малко вдясно от нас се появи едно дебело старо чворесто дърво, с един клон, висящ над пътеката, на около десет стъпки от земята. Една голяма кафява птица — познах, че е атира — ни изгледа с едно око и каза:

„Живи сте“.

Отвърнах: „Как позна?“

„Мястото ви не е тук“.

„Е, не го знаех. Сигурно сме взели грешен завой по Кураж. Ами, тогава просто напускаме“.

„Не можете да си идете“.

„Я помисли малко. Първо казваш, че…“

— Да вървим, Влад — каза Мороулан. Допускам, че е имал малка беседа с атирата, докато аз си водех своята, но може и да не съм прав. Мушнахме се под клона и продължихме по пътя си. Озърнах се през рамо, но дървото и птицата ги нямаше.

Малко по-късно Мороулан застана пред друг сив камък. Този път въздъхна, погледна ме и ни поведе отляво. Каза:

— Ще ни се наложи, рано или късно, иначе никога няма да стигнем до целта си.

— Злокобно звучи.

— Да.

А малко по-късно му викам:

— Можеш ли да ми подскажеш поне какво да очаквам?

— Не.

— Страхотно.

А след това пропадах. Понечих да изкрещя, спрях се и осъзнах, че продължавам да вървя до Мороулан, както преди. Обърнах се към него и леко залитнах. В същия момент и той залитна и лицето му пребледня. Затвори за малко очи и поклати глава, погледна ме и продължи по пътеката.

— Случайно да пропадаше? — попитах го. — Само за миг?

— Да пропадам? Не.

— Тогава какво ти се случи?

— Не държа да го обсъждам.

Не настоях.

Малко по-късно нагазих в тресавище. За миг си помислих, че ще се повтори същото, защото си давах сметка, че в същото време продължавам да вървя, но този път изпитанието не прекъсна. Мороулан до мен се поколеба и каза:

— Продължавай да вървиш.

Послушах го, въпреки че част от ума ми говореше, че с всяка стъпка затъвам все повече. Също така усетих паника откъм Лойош, което никак не помогна, защото се чудех той какво вижда.

Хрумна ми, че Лойош би могъл да чувства моя страх, затова се постарах насила да запазя спокойствие заради него — казвах си, че тресавището е само илюзия. Изглежда, подейства, защото вече се чувствах спокоен, а това ми помогна и образът със затъването се прекрати точно когато водата покриваше устата ми.

Двамата с Мороулан спряхме за малко, вдишахме дълбоко и се спогледахме. Той отново поклати глава.

— Няма ли чисти пътеки до Залите на Съда? — попитах.

— Някои книги имат по-добри пътеки от други — отвърна той.

— Като се върнем, ще открадна някоя от по-добрите и ще почна да продавам копия — рекох му.

— Не могат да се преписват — каза Мороулан. — Някои са опитвали.

— Как така? — викам му. — Думите са си думи.

— Не знам. Да продължим.

Така и направихме и се почувствах много облекчен, когато стигнахме до поредния сив камък и Мороулан хвана пътеката надясно. Тоя път не можа да ни докосне див глиган, а след него — дзур.

Мороулан избираше между нови и нови пътеки и стигнахме до още един камък. Той ме погледна и каза:

— Е?

Свих рамене.

— Щом се налага.

Той кимна и завихме наляво.

 

 

Върнах се вкъщи, краката ми се чувстваха по-добре, но настроението ми беше кисело. Реших, че повече не искам да видя „При Гръф“. Определено започвах да се дразня от Кин, който упорито отказваше да се остави да го подредя. Сипах си чаша бренди и се отпуснах в любимото си кресло.

„Толкова с идеята, Лойош“.

„Можем отново да я пробваме утре“.

„Краката ми няма да го понесат“.

„О. Ами тогава какво?“

„Де да знам. Остави ме да помисля“.

Закрачих из жилището; прехвърлях в ума си възможности. Можех да купя някоя магия, да речем, нещо, което действа от разстояние. Но пък тогава някой щеше да знае, че съм го направил, и нещо повече, имаше твърде много защити срещу подобни неща; самият аз си носех един пръстен, който щеше да блокира всякакви опити за прилагане на магии срещу мен и ми беше струвал по-малко от неделната заплата. Вещерството беше случайна и много рискована работа.

Отрова? Същото. Неблагонадеждно, освен ако не си експерт. Все едно да пусна камък върху главата му… Може да подейства, но ако не, ще бъде предупреден и след това ще стане много по-трудно да го убия.

Не, най си бях добър с мушкането с рапирата; можех да съм сигурен какво се случва. Това означаваше, че или трябва да му се приближа в гръб, или да му налетя внезапно. Извадих камата си от колана и я огледах. Беше оръжие за ръкопашен бой; добре направено, тежко, със сравнително приличен връх и добре наточено. Оръжие за мушкане и рязане, което щеше да действа добре в гърба или врата. Рапирата ми беше предимно за мушкане, удобна за влизане под брадичката и оттам в мозъка. И двете щяха да вършат работа.

Прибрах ножа, свих юмруци и продължих да крача още малко.

„Измисли ли нещо, шефе?“

„Така ми се струва. Дай ми една минута да го дообмисля“.

„Окей“.

„Значи, Лойош, ще го направим идиотски просто — казах след малко. — Ето какво искам от теб…“

 

 

Имаше моменти, в които виехме като обезумели, моменти, в които се смеехме истерично до побъркване.

Продължавай да вървиш.

Умирахме от глад или от жажда въпреки изобилието от храна и пиене съвсем до нас, малко встрани от пътеката.

Продължавай да вървиш.

Пропасти се разтваряха пред нас и чудовищата от най-черните ни кошмари ни връхлитаха, приятелите ни се обръщаха срещу нас, враговете ни се смееха в лицата. Предполагам, че не бива да говоря от името и на Мороулан, но гледката със стегнатия му гръб, стиснатата челюст и бледото му лице говореха красноречиво.

Продължавай да вървиш. Спреш ли, никога няма да можеш да се измъкнеш от това. Оставиш ли пътеката, ще се изгубиш. Продължавай да вървиш срещу вятъра, през снежната виелица, през сипеите. Продължавай да вървиш.

Кръстосват се пътеки. Мороулан избира, скърца със зъби и продължава. Часове? Минути? Години? Де да знам. И това — въпреки факта, че всеки път когато изберехме пътеката отдясно, ни се спестяваха чисто физическите атаки. Веднъж ни нападна сджо-мечка — фантом. Все още имам много ясен спомен как замете с лапа през главата ми и колко шашнат бях, че не усетих удара, но така и не помня дали беше резултат от избор надясно или наляво.

Честно казано, не мога да разбера как се оправят мъртвите.

Стигнахме до едно място, където трябваше да спрем, за да отдъхнем, и го направихме — хапнахме и пийнахме точно пред поредния сив камък. Бях се отказал да задавам тъпи въпроси. Първо на първо знаех, че Мороулан бездруго няма да ми отговори, и второ на второ — имах чувството, че ако отново ми свие рамене, ще го наръгам с нож в гърба. Предполагам, че и той изпитваше не по-малко ласкави чувства към мен.

После, след почивката, станахме и този път Мороулан избра лявата пътека. Изскърцах със зъби.

„Държиш ли се, приятел?“

„Едва-едва, шефе. Ти?“

„Горе-долу същото. Поне да знаех колко още ще продължи това. Макар че може би е по-добре, че не знам“.

„Мда“.

Но, субективно казано, не мина много време и пътеката пред нас изведнъж се ушири. Мороулан спря, погледна ме и лека усмивка огря лицето му. Закрачи напред с подновена енергия и скоро дърветата потънаха в мъгла, която на свой ред се проясни и разкри пред нас висока каменна арка с изваяна на нея масивна драконова глава. Пътеката ни водеше точно под арката.

След като я преминахме, Мороулан обяви:

— Страната на мъртвите.

— Мислех, че през цялото време сме в нея — рекох.

— Не. Онова бяха само околностите. Сега нещата най-вероятно ще станат много странни.