Стивън Бруст
Талтош (8)

7.

Започнах да изпитвам леко замайване, но това трябваше да се очаква, тъй че можех да го пренебрегна, стига да не станеше още по-лошо. Изместих очите си от празното петно пред мен и огледах сияещата руна. След като руната беше тук, то обектът на желанието ми трябваше да е… там.

Докоснах петното и оставих лек отпечатък с пръста си. Вдигнах един от ножовете, които бях подредил — малкия и острия — и порязах лявата си длан. Защипа ме. Задържах я над дясната си шепа, докато събера няколко капки кръв; след това пуснах кръвта да закапе върху отпечатъка в пръстта. Тя попи моментално, но така беше добре.

Вдигнах стилета с дясната ръка, после го хванах и с лявата. На дръжката щеше да има кръв, но това нямаше да навреди; можеше дори да помогне. Да нанесеш удара мълниеносно беше точно толкова важно, колкото когато нанасяш удар по жив човек. Само че това беше по-лесно, защото можех да не бързам.

Моментът беше подходящ. Забих оръжието в земята, в изкопаното, в кръвта.

Видях, макар и само за миг, бяла стена, а ушите ми се изпълниха с непонятен рев и усетих миризмата на току-що набран магданоз. После всичко изчезна и останах само с ритъма, сияещата руна и странния пейзаж. И в добавка — с чувство за нещо изпълнено.

Връзката бе изкована.

Започнах да нагласям ума си за следващата стъпка.

 

 

Добрахме се до библиотеката и седнахме. Затворих очи и се отпуснах. Лойош посъска на Мороулан — общо взето изглеждаше поизнервен. Аз бях с леко поомекнали колене, но иначе не бях съвсем зле, като цяло. Мороулан току поглеждаше Лойош, сякаш не му беше много ясно като как да го възприеме. Това общо взето ми допадаше.

Сетра Лавоуд дойде, поклони ни се и хвърли един поглед на Лойош, без да прави някакви забележки по присъствието му. Слугата й, чието име се оказа Чаз, влезе, излезе и пак влезе с освежителни напитки. Лойош се беше вторачил в Тъмната дама на Дзур планина.

„Шефе, това ли е тя? Сетра Лавоуд?“

„Мда. Какво ще кажеш?“

„Ама тя е вампир бе, шефе!“

„Мислих за това. Но е добър вампир или…“

„Срещали ли сме я вече?“

„Мм, Лойош, мисля, че щяхме да го помним“.

„Да бе, прав си“.

Докато ставаше всичко това, въпросната дама протегна ръка към Мороулан. Той й подаде тоягата, тя я огледа за миг и рече:

— Нда, наистина има някой вътре. — Докато го казваше, Чаз влезе пак, погледна накриво към тоягата и продължи да ни сервира. Какво пък, щом можеше да гази през трупове, можеше да пренебрегне и лица, натикани в тояги, поне според мен.

— Тя ли е? — попита Мороулан.

— Ей сега ще ти кажа.

Поседя малко така, затворила очи. В един момент Чаз пристъпи зад нея с един парцал и обърса челото й — не бях забелязал, че се е изпотило. Все така без да вдигне глава. После Сетра обяви:

— Отговаря на изпитанията. Тя е.

— Добре — каза Мороулан.

— В такъв случай ще започна да работя по това. Чаз, отвори ми, моля те, Западната кула.

След като слугата излезе, без да отговори или да се кланя учтиво, Мороулан каза:

— Дали да не помоля Некромантката да намине насам? — Не ми стана много ясно кого има предвид, но много добре долових главната буква.

— Не — отвърна Чародейката. — Може би по-късно, ако възникнат проблеми.

Мороулан кимна и попита:

— А тук как минаха нещата?

— Трудно. — В този момент забелязах, че Сетра Лавоуд изглежда леко изтощена и посърнала, сякаш току-що е преживяла нещо доста неприятно. Е, не беше моя работа.

Очите й се спряха на веригата, която още стисках в лявата си ръка.

— Това твое ли е?

— Да.

— Къде го намери?

— Даде ми го един чародей атира.

Тя май ми се усмихна. Леко.

— Колко мило от негова страна. — Погледна я малко по-продължително и ме попита: — Даде ли й някакво име?

— Ъ? Не. Трябва ли?

— Вероятно.

— Ще благоволиш ли да ми обясниш?

— Не.

— Добре.

Тя взе тоягата и излезе от стаята. Увих веригата на лявата си китка и попитах Мороулан дали ще бъде така добър да ме телепортира до вкъщи. Каза, че ще го направи, и го направи.

 

 

Кийра я срещнах за първи път, когато бях на единайсет, по време на една свада в ресторанта на баща ми, и тя беше необичайно мила — първият драгар, отнесъл се толкова добре с мен. Оттогава се виждаме от време на време. Веднъж я попитах защо ме харесва, след като всички други драгари ме мразят. Тя само се усмихна и ми разроши косата. Повече не съм си правил труда да я питам, но много съм се чудил.

Носеше сивото и черното на дома Джарег, в който баща ми беше откупил правото на благородническа титла, но в един момент разбрах, че всъщност работи за организацията — тоест че е крадла. Това изобщо не ме смущава — винаги съм го смятал за възхитително. Освен това Кийра ме понаучи на някои неща, например как да отварям ключалки, да изключвам магически аларми и да се придвижвам през тълпи, без да ме забележат. Предлагаше ми да ме учи и на още, но просто не можех да се възприема в ролята на крадец.

Не искам да ви разправям за цялата досада, свързана с въртенето на ресторант, но дойде един момент — мисля, че бях на петнайсет — когато се видя, че май ще трябва да го продавам заради някаква шантава история с данъци. Докато се мъчех да реша как да се оправя, натискът неочаквано се вдигна и имперският бирник престана да ми идва на гости.

Не съм от тези, дето оставят работите току-така, затова почнах да го търся, за да разбера какво става. Веднъж го видях да притиска друг търговец в района и го попитах.

— Уредено е — каза ми той.

— Как?

— Платено е.

— Кой е платил?

— Не беше ли ти?

— Може би.

— Как така „може би“?

Помислих бързо.

— Липсваха ми малко пари — рекох, — и един трябваше да го уреди, та просто исках да се уверя, че е уредено.

— Джерег го плати. Една дама.

— Със сиво наметало с голяма качулка? С дълги ръце и нисък глас.

— Точно така.

— Добре. Благодаря.

След една неделя забелязах Кийра в една уличка. Отидох при нея и казах:

— Благодаря.

Тя ми отвърна изпод качулката:

— За какво?

— Че ми плати данъците.

— А, това ли? Няма нищо. Искам да ми дължиш услуга.

— Ами аз вече ти дължа около сто — казах. — Но ако мога да направя нещо за теб, ще го направя с удоволствие.

Тя се поколеба, след което отвърна:

— Има едно нещо.

Останах с беглото впечатление, че го измисля в момента, но все пак казах:

— Чудесно. Какво е?

Тя ме изгледа втренчено. Прехапа устна и изведнъж се стъписах, че драгарите също го правят.

Винаги ме е изненадвало колко млада изглежда, стига да не я гледаш в очите. Огледа уличката бавно и много внимателно, Когато отново се обърна към мен, държеше нещо. Взех го. Оказа се малко прозрачно шишенце с тъмна течност, може би около унция.

— Можеш ли да ми го пазиш? — попита Кийра. — Не смятам, че ще е опасно за теб. Но за мен е опасно да го държа точно сега.

Огледах шишенцето да видя колко е чупливо. Като че ли не беше много. После казах:

— Разбира се. Колко време искаш да ти го пазя?

— Не много. Двайсет-трийсет години.

— Ама, Кийра…

— О. Да. Предполагам, че за теб това е дълъг срок. Е, може би няма да е толкова дълго. И както казах, за теб не би трябвало да е опасно.

Подаде ми и една малка торбичка на връв. Пъхнах вътре шишенцето и я завързах на шията си. Попитах:

— А какво има вътре?

Тя помълча, сякаш премисляше, и после каза:

— Кръвта на една богиня.

— О? Няма да питам повече.

 

 

Събудих се от гъдела на полуоформяща се мисъл в тила ми и осъзнах, че някой се опитва да ме достигне псионично. Събудих се още, видях, че е почти призори, и позволих контакта.

„Кой е?“

„Сетра Лавоуд“.

„О! Да?“

„Трябва ни помощта ти“.

Дойдоха ми наум няколко забележки, но ги премълчах. „Казвай“.

„Искаме да те доведем тук“.

„Кога?“

„Веднага“.

„Нещо против първо поне да закуся?“

„Чудесно. Искаш ли да ти приготвим ведро, където да се избълваш?“

Кучка. Въздъхнах. „Добре. Дайте ми поне десет минути да се събудя и да стана човек“.

„Какво?“

„Източняк да стана, тогава. Все едно. Просто ми оставете десет минути“.

„Добре“.

Превъртях се и целунах Шанди по врата. Тя измърмори нещо неразбираемо.

— Трябва да бягам — казах. — Закуси и ще се видим по-късно, нали?

Тя пак измърмори. Станах и се погрижих за някои необходими неща, включително увиването на златната верига около лявата ми китка и поставянето на разни оръжия на мястото им. Докато привършвах, Лойош кацна на рамото ми.

„Какво става, шефе?“

„Обратно на Дзур планина, приятел. Не знам защо“.

Излязох на улицата, завих на ъгъла и зачаках. Сетра ме фиксира точно на секундата и миг след това бях на Дзур планина.

 

 

Чудех се за шишенцето, което ми беше дала Кийра — шишенцето, което според твърдението й съдържаше кръвта на богиня. Щом се върнах у дома, го извадих от кесийката и го огледах. Течността вътре беше тъмна и наистина можеше да е кръв. Нечия кръв. Разклатих го, което може би беше глупаво, но нищо лошо не ми се случи. Да, може би беше кръв. Но можеше и да не е. Прибрах го в кесията. Предпочетох да не го отварям. Замислих се дали изобщо ще науча някога историята, стояща зад попадането му в ръцете на Кийра, и защо нито искаше да го задържи, нито можеше да го продаде или нещо подобно. Осъзнах, че ми е приятно от това, че правя нещо добро за нея в замяна на добрините й.

Прибрах го в един сандък, където пазех няколко свои ценни вещи, и дълго не помислих повече за него. Зает бях с други неща. Дядо ми беше решил, че като част от продължаващото ми обучение във вещерство вече е време да се сдобия с познайник.

 

 

Десет минути след като ме телепортираха, вече започвах да стигам до извода, че в края на краищата Сетра може и да започне да ми харесва. Този път ме докараха направо в библиотеката и след като ми оставиха десет минути да се съвзема, Чаз се появи с гореща хубава клава (клавата е странна драгарска напитка, която се прави от източняшки кафеени зърна. Вкусът й прилича на източняшкото кафе, но й липсва горчивината). Имаше също така гъста сметана и мед, и още топли бисквити с масло и мед. Двамата с Мороулан седнахме да похапнем. Чаз стоеше зад Сетра, ядеше парчетата и трохите, останали на подноса, и очите му шареха нервно из стаята.

Огледах Мороулан, тъй като той продължаваше да ме удивлява. Като че ли се стараеше да запази лицето си напълно безизразно, което вероятно означаваше, че е много притеснен от нещо. Не можах да стигна до някое приемливо предположение, затова се съсредоточих върху яденето и пиенето.

Трябва да кажа, че бях доста изненадан от храната и още повече изненадан и зарадван, когато слугата донесе на Лойош прясна умряла текла. Поднесе ми я и съвсем дискретно кимна към Лойош, сякаш си мислеше, че няма да се сетя за кого е предназначена. Постави подноса, а Лойош се залови със закуската си, показвайки най-изисканите си маниери на маса. Като че ли нито Сетра, нито Мороулан се погнусиха от присъствието му.

„Тия хора са свестни, шефе“.

„Тъкмо си го помислих и аз“.

Това, което още повече ме слиса обаче, беше как лорд Мороулан, чародей и вещер, херцог на дома на Дракона, облизва меда от пръстите си. Направо е срамно, че драгарите нямат лицева окосменост — иначе Мороулан щеше да си има черна козя брадичка, която да попива меда.

Ако цялата тази работа беше замислена, за да ме предразположи да им помогна, мога само да кажа, че подейства. Най-малкото смятах, че ще е за предпочитане пред последната идея, която ми бяха поднесли. Когато се появиха и купите с топла вода и запарени кърпи, бях напълно готов да изслушам всяка шантава идея, която можеха да ми поднесат.

Оказа се много шантава.

 

 

Заклинанието за сдобиване с познайник е старо, колкото е старо вещерството, и има толкова вариации, колкото са видовете познайници и вещерските фамилии. Доста просто е за стандартите, с които съм свикнал, но си има и някои рискове, надхвърлящи онези, които са присъщи за всеки ритуал, в който посвещаваш духовната си енергия. Например в случая означаваше да се скиташ из джунглата. Бях попитал дядо си не мога ли просто да си намеря някой джерег от тези, дето прелитат из града, а той ме попита случайно да съм виждал някой наблизо.

Даде ми много подробни и изрични наставления какво да включа в заклинанието и съвсем общ коментар за опасностите, които трябва да избягвам. Попитах го не може ли да е малко по-точен, а той ми отвърна, че не може, защото не знае. Това ме поуплаши и попитах:

— Сигурен ли си, че е безопасно, Ноиш-па?

— Разбира се, че не съм сигурен, Владимир. Дори е много опасно. Искаш ли да не го правиш?

— Ммм, не. Мисля, че ще се справя.

След което отделих много часове в изучаването на дивия живот в джунглите западно от Адриланка. Мисля, че дядо ми е знаел, че ще го направя, и точно затова беше оформил фразите си толкова пестеливо. В резултат на това научих много. Най-важното беше да проучвам грижливо всичко, от което мога да пострадам.

Този урок винаги ми е бил от голяма полза.

 

 

— Я чакайте малко — рекох. — Да се върнем отначало. Защо точно се очаква от мен да си нарамя партакешите и да се затътря по Пътеките на мъртвите?

 

 

Помните ли как за пръв път си окачихте сабята на колана и закрачихте наперено из града? Помните ли как подрънкваше ножницата на крака ви? Помните ли как докосвахте от време на време дръжката с опакото на ръката, просто за да се уверите, че е там? Ако никога не сте го правили, опитайте се да си представите усещането. С нищо не може да се сравни. Един гласец в тила ви нашепва: „Вече съм опасен. Вече съм значим“.

Ако можете да си спомните това или да си го представите, помислете какво бихте изпитали първия път, когато пъхвате кама в ръкава и друга в ботуша, и скривате няколко шурикена в гънките на наметалото си. Изведнъж започвате да се чувствате като, не знам, като сила, с която трябва да се съобразяват. Логично ли звучи?

Значи всъщност вие изобщо не искате да го покажете. Изобщо не беше необходимо да го казвам; то е очевидно. Дори по най-деликатен начин не искате да излъчвате това усещане за опасност; по-скоро сте готов да изчезнете. И въпреки това то е налице. Вървенето из града със смъртоносните изненади по тялото ви променя начина, по който гледате на живота — особено ако сте шестнайсетгодишен източняк, живеещ в град на драгари. Чувството е страхотно.

А защо обикалях из града, понесъл скрити по себе си оръжия? Защото бях посъветван от едно лице, което би трябвало вече да познавате. Тя ми каза:

— Щом ще работиш за организацията — и престани да се вдетиняваш, Влад, точно това ще правиш — ще е добре винаги да разполагаш с няколко изненади.

Точно това правех: работех за организацията. Бях получил работа. Не беше ясно каква точно ще е работата, освен че щеше да включва насилие от време на време, считано от днес. Бях човек, следователно по-дребен и по-слаб от драгарите, сред които живеех. Но въпреки това не се боях от насилие от тяхна страна, защото знаех, че мога да се справя с тях. Вече го бях правил. Неведнъж.

Сега за пръв път щяха да ми плащат за това и аз естествено нямах нищо против. Каквото и да стане с мен, винаги ще помня как излязох от малкото си жилище и тръгнах към обущарницата, където трябваше да се срещна за първи път със своя партньор. Един новоизлюпен джерег, от когото щях да направя свой познайник, бе сгушен до гърдите ми — главичката на малкото влечуго бе полегнала малко под шията ми; беше присвил крилца и впил нокти в кожата на елека ми. От време на време го „чувах“ в ума си: „Мама?“ Отвръщах му с утешителни мисли, които странно как не влизаха в противоречие с ожесточения дух, който ме беше обзел.

Беше един от онези дни, към които се връщаш по-късно и разбираш, че са били повратна точка в живота ти. Работата е, че го разбирах още тогава. Беше ден, в който се случват вълшебства. Всеки път щом разлюлеех лявата си ръка, усещах дръжката на камата, притисната в китката ми. С всяка стъпка рапирата ми тупваше по левия ми крак. Въздухът беше прохладен и миришеше на море. Ботушите ми бяха достатъчно нови, за да изглеждат добри, но и достатъчно стари, за да са ми удобни. Късото ми наметало беше старо и изхабено, но беше в сивия цвят на джерег и усещах как танцува около мен. Вятърът издухваше назад черния кичур от очите ми. Улиците бяха тихи, беше ранен следобед. Повечето сгради бяха затворени и…

Една сянка изпъкваше неестествено от стената на високата жилищна сграда вляво от мен. Спрях се и видях, че сянката ми маха.

Приближих се и казах:

— Здравей, Кийра.

 

 

Мороулан изглеждаше отвратен — много го бива в това нещо. Каза само:

— Сетра, опитай ти.

Тя кимна — отривисто и делово.

— Мороулан има братовчедка, която се казва…

— Алийра. Добре, това го разбрах.

— Алийра попадна във взрива на град Адриланка, който събори Империума.

— Ясно. Дотук схващам.

— Аз успях да я спася.

— Тук вече ми се губи. Мороулан не каза ли, че е мъртва?

— Е, да.

— Ами тогава…

Тя забарабани с пръсти по облегалката на стола си.

„Ти разбираш ли нещо повече от мен, Лойош?“

„Да, шефе. Вече разбрах, че си се забъркал с двама абсолютни сбърканяци“.

„Благодаря“.

— Смъртта не е толкова просто и праволинейно нещо, колкото може би си мислиш — продължи Сетра. — Тя е мъртва, но душата й е била опазена. Беше изгубена след Междуцарствието, но ние я намерихме, с твоя помощ, както и с помощта на… е, още някои. Вчера най-после си я върнахме.

— Добре. Чудесно. Тогава защо е цялата тая разходка до Пропадите при Портата на смъртта? — Наложи ми се да потисна ледените тръпки при произнасянето на тези думи.

— За да успеем, ни трябва жива душа, ако не живо тяло. Тялото би било по-добре, но Некромантката не може да ни снабди с… Все едно. — Гласът й заглъхна и по лицето й пробяга сянка на отчаяние.

— Ето че стигаме до същото — казах аз. — Първо казвате, че имате душата й, после казвате, че…

— Душата — каза Сетра Лавоуд — не е толкова просто и праволинейно нещо, колкото може би си мислиш.

— Страхотно. — Не съм сигурен, но мисля, че тук Чаз може би леко се подсмихна. — Добре, все едно, как се е озовала в тоягата?

— Сложно е. Все пак там я вкара Лораан. Намерил я е скоро след Междуцарствието. Сега…

— Как разбрахте как изглежда тоягата?

Тя ме изгледа с укор.

— Моля ти се, все пак мога да се справя с едно елементарно ясновидство.

— О. Е, извинявай, че съм жив, нали?

— Извинен си.

— Та какво е състоянието на душата й в момента?

Тя помълча дълго и накрая каза:

— Имал ли си някога повод да използваш моргантско оръжие?

Постарах се да запазя безизразна физиономия.

— Може би.

— Но са ти познати?

— Мда.

— Знаеш ли, че моргантските оръжия не могат да унищожат душата на някой, който вече е мъртъв?

— Хмм. Май не съм се замислял върху това. Никога не съм имал повод да ръгам моргантски оръжия в трупове. Но е логично, предполагам.

— Истина е. И все пак душата все още е там, иначе пресъживяването нямаше да е възможно.

— Добре. Това го приемам.

— И знаеш, че понякога телата на онези, които се радват на висока почит в своите домове, биват изпращани през Пропадите при Портата на смъртта, за да вървят по Пътеките на мъртвите?

— И за това съм слушал.

— Значи можеш да разбереш…

— Разбирам, че на източняците не е позволено да влизат в Пътеките на мъртвите и че, във всеки случай, никой освен императрица Зерайка не се е връщал жив.

— И едното, и другото е вярно — каза Сетра. — Но двата факта, събрани наедно, може би показват, че на един източняк би се позволило да…

— Може би?

Тя се поколеба.

— Смятам, че е възможно.

— Страхотно. И за да направя това, какво получавам?

— Можем да платим…

— Изобщо не искам да го чуя. Някои суми са толкова високи, че стават безсмислени. За по-малко от това няма да го направя.

Двамата се спогледаха.

Мороулан каза:

— Много би ни се искало да те убедим. За нас това означава много, а няма кой друг да го направи.

— Този разговор започва да ми звучи познато — отвърнах. — Двамата сте го намислили от самото начало, нали?

— Обмисляхме го като възможност — каза Тъмната дама на Дзур планина.

— И сега казвате, че ще ме убиете, ако не го направя.

— Не — отсече Мороулан. — Казваме само, че ще ти бъдем много благодарни, ако го направиш.

Учеха се как да се пазарят с мен. Това можеше да е добро или лошо.

— Вашата благодарност ще е нещо много приятно, но ако вече съм мъртъв…

— Смятам, че можеш да оцелееш — каза Сетра.

— Как?

— Била съм там. Мога да ти кажа кои пътеки да хванеш и кои да избягваш, да те предупредя за опасностите, на които може да се натъкнеш, и как да се защитиш. Така ще ти остане само една опасност и смятам, че фактът, че си източняк, чието място не е там, ще е достатъчен, за да…

— Каква е тази опасност?

— От онези, които владеят мястото. Властелините на Съда.

Никак не ми прозвуча добре. Чу се рязко вдишване откъм Чаз, който по време на цялата беседа стоеше на обичайната си позиция.

— Властелините на Съда?

— Да де — каза Сетра. — Боговете.