Стивън Бруст
Талтош (14)

13.

Държах света в ръцете си. Имаше един миг на невероятна яснота, когато хоризонтът спря да тръпне, а аз бях оглушал за ритми и пулсации. Всичко бе затаило дъх, а мисълта ми пронизваше тъканта на реалността. Чувствах ума на Лойош слят с моя, като съвършено настроен лант, и осъзнах, че освен дядо ми той е единственото същество на света, което обичам.

Защо правех това?

Мирисът на борови иглички пронизваше мислите ми и всичко изглеждаше чисто и свежо. Това докара сълзи в очите ми и вля сила в ръцете ми.

 

 

Докато приближавахме, сградата не ставаше по-малка. Мисля, че районът наоколо продължаваше да се променя, но не го забелязвах. Стигнахме до една арка, с друга стилизирана драконова глава, и водачът ни спря там. Кимна на Мороулан, пренебрегвайки ме старателно.

— За мен беше удоволствие — казах му. — Приятно прекарване тук.

Той ме изгледа пренебрежително и отвърна:

— С пурпурен халат да те дарят дано.

— О, благодаря. Теб също.

Минахме под арката. Намирахме се сред нещо като двор, пред порти, през които подозирам, че нашият приятел драконът щеше да мине, без да се навежда. Имаше и други арки, почти двайсет.

О. Не, разбира се. Пишете ги точно седемнайсет, няма да сбъркате. Из двора се мяркаха и няколко пурпурни халата, един от които тъкмо се приближаваше към нас. Нищо не каза, само се поклони, обърна се и ни поведе към портите.

Пътят през двора се оказа дълъг. Имах възможност да прехвърля наум всякакви възможности, на нито една от които не държах да се спирам. Когато застанахме пред портите, те се разтвориха бавно и тържествено — признак на грандомания според мен, но въздействаше, въпреки че го бях предвидил.

— Свили са ти един от триковете — казах на Мороулан.

— Но е ефектно, нали?

— Мда.

Когато се бяха разтворили портите на Черен замък, зад тях стоеше да ме поздрави лейди Тилдра. Зад портите на Залите на Съда имаше един висок мъжки драгар в облеклото на дома Лиорн — кафява, дълга до глезените пола, жакет и сандали — и с меч, преметнат на гърба.

Той ме видя и присви очи. После изгледа и двама ни и очите му се разшириха.

— Вие сте живи.

— Как позна? — изсумтях.

— Добри лиорн — рече Мороулан, — желаем да се представим на Властелините на Съда.

Той като че ли се усмихна.

— Така и предполагам. Добре, последвайте ме. Ще ви представя тутакси.

— Горя от нетърпение — измърморих. Никой не реагира.

 

 

Прекарах в Свещоград две недели, като откривах колко забавно може да ти е, докато си адски притеснен, или ако щете, колко мизерно може да се чувстваш, докато си правиш кефа.

После, един ден, докато си седях на плажа и кротко се напивах, при мен дойде един келнер и каза:

— Лорд Моудиър? — Кимнах, защото прозвуча много близо до името, което използвах. Той ми връчи запечатано писмо, за което му пуснах щедър бакшиш. Гласеше: „Връщай се“ и го беше подписал шефът ми. Няколко минути се чудех дали не е фалшификат, докато Лойош не изтъкна, че всеки, който знае достатъчно, за да ми прати фалшиво писмо, знае достатъчно, за да прати някой да ме убие направо тук, на плажа. От това ме полазиха студени тръпки, но също така се убедих, че писмото е истинско.

На другата сутрин се телепортирах обратно и нищо не ми се каза за онова, дето го мислех за жалка издънка. През следващите няколко месеца установих, че не е било чак толкова голяма грешка. Оказа се, че е доста честа практика да се праща убиецът извън града, след като е светнал някого, особено по време на война. Също така открих, че заминаването в Свещоград си е често клише; затуй понякога го наричаха „Убиецоград“. Повече не се върнах там.

Но едно нещо забелязах веднага и още не мога да го разбера. Шефът знаеше, че съм го убил оня, а Крейгар със сигурност го допускаше, но не мисля, че много други го подозираха. Добре, защо тогава всички се отнасяха с мен другояче?

Не, не беше нещо кой знае какво, просто начинът, по който ме гледаха хората, с които работех, — все едно, че бях друга личност, някой, който заслужава респект, някой, с който трябва да внимаваш.

Забележете, не се оплаквам. Чувството беше страхотно. Но тогава ме озадачи и продължава да ме озадачава. Не мога да разбера дали слуховете около мен бяха различни, или собственото ми поведение се бе променило неусетно. Може би и двете по малко.

Но знаете ли кое беше още по-странното? Когато срещнех други биячи, работещи за един или друг в странния свят на джерег, от време на време поглеждах някого и си казвах: „Ей тоя е вършил «работа»“. Представа нямах как го разбирах и предполагам, че дори не мога да гарантирам винаги, че съм прав, но го усещах. И много често типът също ме поглеждаше и ми кимваше леко, сякаш и той разбираше нещо за мен.

Бях седемнайсетгодишен, човек в Драгарската империя и през годините бях понесъл много боклук. Вече не бях „източняк“, нито бях драгар или дори джерег. Бях човек, който може много спокойно и хладнокръвно да прекъсне един живот, след което да си замине и да похарчи парите, и повече боклук нямаше да търпя.

Чувство, което беше много приятно, докато продължи.

 

 

Докато крачехме из залите, се чудех дали тук са идвали дракони за съд. Искам да кажа, не само портите бяха достатъчно големи, за да мине през тях дракон, но и залите също. Във всеки случай мащабите ме караха да се чувствам дребен и незначителен, което вероятно беше причината за цялата работа.

Причината?

„Лойош, кой впрочем е построил това място?“

„Защо питаш мен, шефе? Не знам. Боговете, предполагам“.

„Ако знаех и какво означава това, щеше да е чудесно“.

„Забеляза ли, че няма никакви украси? Нищичко“.

„Хмм. Прав си, Лойош. Но от друга страна, ти ако трябваше да украсиш това място, какво настроение щеше да избереш?“

„Добър въпрос“.

Мястото беше почти празно, освен няколкото влизащи и излизащи пурпурни халата, със същия празен поглед. Щом ги видех, ми прилошаваше. Не забелязах някакви странични проходи или врати, но пък и не мисля, че съм бил особено наблюдателен. Беше голямо и беше впечатляващо. Какво друго мога да кажа?

— Добър ден — каза някой зад нас.

Обърнахме се и видяхме драгар, в пълното великолепие на магьосник Господар на дракони, с бляскавото черно и сребристо облекло и с една тояга, по-висока от него самия. Погледна Мороулан със сардонична усмивка. Извърнах се да видя физиономията на спътника си. Очите му се бяха опулили. Вече бях виждал Мороулан мокър, объркан и стъписан. Ако можех да го видя и уплашен, животът ме щеше да е пълен.

— Сигурен ли си, че е ден? — попитах.

Той обърна сардоничното си изражение към мен и ми отпрати най-изпепеляващия поглед, който бях понасял. Веднага ми хрумнаха няколко забележки, но тоя път поне не можах да си отворя устата да ги избълвам. Това трябва да ми е спасило живота.

— Поздравявам ви, лорд Барит — каза Мороулан. — Мислех, че още сте жив. С прискърбие разбирам, че…

Онзи изсумтя.

— Тук времето тече различно. Несъмнено когато сте тръгнали все още съм бил… — Намръщи се и не довърши изречението.

Мороулан посочи с глава обкръжаващата ни стена.

— В тази сграда ли живеете, милорд?

— Не, само правя проучвания тук.

— Проучвания?

— Предполагам, че това понятие ви е непознато.

Вече се бях окопитил достатъчно, за да ми хареса, че някой може да се държи подигравателно с Мороулан. На Мороулан, от друга страна, никак не му хареса. Стегна се и каза:

— Милорд, ако съм направил нещо, с което съм ви обидил…

— Не бих могъл да кажа кой знае какво за избора ви на спътник.

Преди Мороулан да успее да реагира, подхвърлих:

— То и на мен много не ми харесва, но…

— Не говори в мое присъствие — каза Барит. И щом го каза, усетих, че не мога; устата ми сякаш беше затъкната с круша и разбрах, че не мога да дишам. Не бях мислил, че тук е възможно да се правят магии. Лиорнът, който ни водеше, пристъпи напред и в този момент усетих, че дъхът ми отново е дошъл. Барит изтърси едно: „Джерег“, все едно че беше проклятие, изплю се на пода пред мен и се отдалечи.

След като се махна, вдишах няколко пъти дълбоко и рекох:

— Ей, а аз пък мислех, че ме мрази, защото съм източняк.

Мороулан не намери нещо остроумно, с което да ми отговори. Водачът ни килна леко глава, от което заключих, че трябва да го последваме. Така и направихме.

След няколко минути той ни преведе през някакъв ръбест вход, при който коридорът свършваше. Спря се отвън и ни даде знак да продължим. Поклонихме му се, пристъпихме напред и се озовахме в друг свят.

 

 

След смъртта на Кин и последствията от нея започнах бавно да се уча. Обучавах се в магьосничество с надеждата, че един ден ще мога да проследявам чуждо телепортиране, но това се оказа по-трудно, отколкото си мислех.

Повече не използвах Лойош за отвличане, но той се усъвършенства в други неща, например да ми проследява жертвата и да следи дали районът е чист от стражи на дома Феникс и други досадници.

Войната между Ролаан и Уелок продължи няколко месеца, през които всички бяха много предпазливи и не излизаха сами. Беше много развиващо за мен. През този период „работих“ няколко пъти, въпреки че само една поръчка беше част от същинската война, доколкото знам.

Загадката обаче беше къде, в името на всички богове, отиваха парите ми. Трябваше да съм забогатял. Таксата за едно убийство е висока. Вече живеех в хубав удобен апартамент (наистина е хубав — с голям синьо-бял килим, с огромна кухня и вградена печка), но не струваше чак толкова много. Хранех се добре и плащах доста за уроците по магия, както и на майстора по фехтовка, но всички тези неща не можеха да се сравнят с приходите, които получавах. Не си падам много по хазарта, който за мнозина джереги е любимият начин да си загубиш парите. Просто не мога да разбера.

Разбира се, част от тези разходи мога да проследя. Например запознах се с едно източняшко момиче, Джанин, с което ходихме почти цяла година, и беше удивително колко много може да похарчи човек за забавления, стига да се посвети на това. А имаше и един период, в който плащах много за телепорти — по два-три на ден, в продължение на две недели. Това беше, докато се срещах с Джанин и с Констанца едновременно, и не исках някоя от тях да разбере за другата. Това обаче приключи, защото от всички телепорти ми ставаше толкова зле, че не можех да бъда полезен нито на едната, нито на другата. Сега като си мисля, това може да е изяло голяма част от парите, нали? Телепортите не излизат евтино.

Все пак не мога да разбера. Пък и май е все едно.

 

 

Първата ми реакция беше, че сме излезли навън, и в известно отношение бях прав, но такова „навън“ не бях виждал. Имаше звезди, същите, които ми беше показвал дядо ми, и те бяха ярки и неподвижни, и толкова много…

След малко разбрах, че вратът ме боли и че въздухът е студен. Мороулан до мен продължаваше да зяпа звездите. Казах:

— Мороулан.

— Бях забравил как изглеждат. — Той поклати глава и се огледа. Аз направих същото почти в същия момент и видяхме, седнали на тронове, Властелините на Съда.

Двама от тях бяха точно пред нас; други се бяха разположили от двете им страни, оформяйки нещо като масивен кръг от тронове, кресла и други подобни. Някои седяха на групи, по двама или по трима, докато други бяха сами. Съществото точно пред мен, може би на петдесетина крачки, беше огромно и зелено. Мороулан тръгна към него. Щом приближихме, забелязах, че е покрито с люспеста кожа, а очите му бяха грамадни и хлътнали. Реших, че трябва да е Барлън, и ме обзе неистово желание да се просна на пода; и досега не мога да разбера защо. Но се овладях.

До него имаше една, която приличаше на драгарка, облечена в рокля с преливащи цветове, с надменно лице и с коса като мъгла. Погледнах дланите й и да, всеки пръст беше с една допълнителна става. Ето ти я и богинята-демон на моите предци, Вийра. Погледнах вдясно от нея, почти очаквайки да видя сестрите й, които легендите твърдяха, че имала. Мисля, че видях и тях — едната дребна и винаги в сянка, а до нея имаше една, чиято кожа и коса течаха като вода. Избягвах да ги поглеждам повече. Овладях трепета си и насила се повлякох след Мороулан.

Имаше и други, но едва си ги спомням, освен една, дето като че ли беше облечена в пламъци, и един, който като че ли непрекъснато чезнеше. Колко бяха ли? Не мога да кажа. Помня няколкото, които вече споменах, и знам, че имаше още. Мисля, че бяха хиляди, а може да бяха и милиони, но ще ме извините, ако не се доверя напълно на сетивата си.

Мороулан, изглежда, ни водеше към една точка между Вийра и Барлън. Щом ги приближихме, гигантските им размери като че ли се оказаха илюзорни. Спряхме се, когато бяхме на петнайсетина стъпки от тях, и изглеждаха едри, но едва ли чак с нечовешки пропорции. Поне на ръст. Барлън беше покрит със зелени люспи и имаше едни такива страшни светлозелени очи. А косата на Вийра продължаваше да блести и облеклото й упорито отказваше да престане да си сменя цвета, формата и тъканта. Въпреки това двамата повече ми приличаха на същества, с които мога да си поприказвам, отколкото останалите в района.

Двамата ни забелязаха едновременно.

Мороулан се поклони, но не толкова ниско, колкото пред Барит. Не се и опитах да си го обясня; колкото до мен, поклоних се доста ниско. Вийра запремества поглед от него към мен и обратно, после погледна към Барлън. Като че ли се усмихваше. За него не съм сигурен.

После отново ни изгледа. Гласът й, когато заговори, беше дълбок, кънтящ и много особен. Все едно че думите й отекваха в ума ми, само че липсваше каквато и да било пауза между чуването им с ума и с ушите ми. Резултатът бе една неестествена, пронизваща яснота на всичко, което казваше. Феноменът бе толкова странен, че се наложи да се спра, за да запомня словата й, които гласяха:

— Виж ти. Изненада.

Барлън не каза нищо. Вийра се обърна към него, после — отново към нас.

— Как се казвате?

Мороулан отвърна:

— Аз съм Мороулан е’Дриен, хергоц на дома на Дракона.

Преглътнах и казах:

— Владимир Талтош, баронет от дома на Джерег.

— Виж ти, виж ти — каза Вийра. Усмивката й беше странна, малко крива и пълна с ирония. — Май и двамата сте живи.

Рекох:

— Как позна?

Усмивката й стана по-широка.

— Когато си в този бизнес толкова дълго, колкото мен…

Тук се намеси Барлън:

— Кажете по каква работа сте тук?

— Дойдохме да измолим един живот.

Веждите на Вийра плъзнаха нагоре.

— Нима? За кого?

— За моята братовчедка — каза Мороулан и посочи тоягата.

Барлън протегна ръка, а Мороулан пристъпи напред и му подаде тоягата. После отстъпи.

— Би трябвало много да държите на нея — каза Вийра, — след като с идването си тук сте се отрекли от правото си да се върнете.

Преглътнах отново. Мисля, че Вийра го забеляза, защото ме погледна и каза:

— Твоят случай не е толкова ясен, тъй като на източняците изобщо не им е мястото тук.

Облизах устни и се въздържах от коментар.

Вийра се обърна отново към Мороулан и каза:

— Е?

— Да?

— Заслужава ли твоя живот?

— Налага се — каза Мороулан. — Името й е Алийра е’Кийрон и е Драконовата наследничка за трона.

Главата на Вийра рязко се отметна назад и тя се вторачи в лицето на Мороулан. Има нещо ужасяващо в това да видиш един бог сащисан.

След малко Вийра каза:

— Значи все пак е намерена.

Мороулан кимна.

Вийра посочи към мен.

— Оттам ли идва източнякът?

— Той помогна за връщането й.

— Разбирам.

— И след като вече е намерена и върната, молим да й бъде позволено да възвърне живота си от мига, в който…

— Спести ми подробностите — отсече Вийра. Мороулан млъкна.

Барлън каза:

— Искате невъзможното.

— Нима? — каза Вийра.

— Освен това е забранено — заяви Барлън.

— Колко сме упорити — каза Вийра.

— Положението ни тук налага известни отговорности — каза Барлън. — Една от тях е да поддържаме…

— Моля те, спести ми лекцията — прекъсна го Вийра. — Много добре знаеш коя е Алийра.

— Щом е толкова важна, можем да помолим за свикването на съве…

— През което време източнякът ще е стоял тук достатъчно дълго, за да може да се върне. И малкият му джерег също. — Тогава почти не реагирах, защото бях твърде изумен от гледката на двама спорещи богове. Но го забелязах и забелязах също така, че Вийра знае за Лойош, нищо че се беше скрил под наметалото.

— Това не е наша грижа — каза Барлън.

— Освен това съветът ще е скучен — каза Вийра.

— Готова си да нарушиш доверието ни, за да избегнеш скуката?

— Бас слагам, треперко такъв.

Барлън се надигна. Вийра се изправи. Изгледаха се продължително и гневно, след което изчезнаха сред дъжд от златни искри.

 

 

Въпросът не е само в това, че драгарите така и не са се научили да готвят; вярно е също така, и още по-изненадващо е, че мнозина от тях си го признават. Тъкмо поради това източняшките ресторанти са толкова популярни, а най-добрият от тях е „При Валабар“.

„Валабар и синове“ е съществувала невероятно дълго. Била е тук, в Адриланка, още преди Междуцарствието да превърне този град в столица. Това означава стотици години ръководство от едно и също семейство. Едно и също семейство на човеци. Според всички налични сведения, това е било първият истински ресторант в Империята; първото място, съществувало като бизнес само за да се сервира храна, а не като кръчма, където може и да се хапне, или хотел, в който ти носят ядене срещу заплащане.

Би трябвало да съществува някакъв неписан закон за това заведение, който се знае от хората на власт, нещо, което гласи: „Каквото и да правим с източняците, Валабарови ги оставете на мира“. Толкова е добро.

Отвътре изглежда съвсем обикновено, с бели ленени покривки на масите и с просто обзавеждане, без разните там дрънкулки, които се срещат в повечето други заведения. Сервитьорите са мили, чаровни и много опитни, и почти толкова незабележими, колкото е Крейгар, когато изникнат до теб, за да ти долеят чашата.

Меню нямат; вместо това келнерът застава и почва да ти изрежда списък с онова, което главният готвач, наричан винаги „госин Валабар“, все едно колко Валабаровци работят в момента, е решил да приготви днес.

Гаджето ми за тази вечер, Мара, беше най-пищната блондинка, която съм познавал, с доста гадно чувство за хумор, което винаги ме забавляваше, стига да не е насочено към мен. Гаджето на Крейгар беше някаква драгарска дама, чието име не мога да си спомня, но чийто дом беше Джерег. Беше от пачаврите в един местен бардак и се смееше много приятно.

Предястието за деня беше кубчета винеочеро с желе от пимпинелла, супата бе много пикантна картофена супа с източняшки червен пипер, сорбетът беше от лимон, платото — от гъши дроб, пилешки дроб, дроб от кетна, билки и безсолно масло — сервирано върху препечени филийки хляб с резенчета леко кисели краставички. Салатата бе поднесена с невъзможно деликатен оцетен сос, който беше почти сладък, но не съвсем.

Крейгар си беше поръчал пресни молюски в лимонов сос с чесън, мацката на Крейгар получи най-голямата пълнена зелка на света, Мара си взе дива патица в сос от сливово бренди, а аз предпочетох кетна в сос с източняшки червен пипер. Довършихме го с десерт от палачинки, моите с фино настърган лешник, сметана и шоколадов крем, с парченца портокал отгоре. Също така си поръчахме бутилка „Пиаранска мъгла“, фенарийското десертно вино. Платих цялата вечеря, защото току-що бях убил един тип.

После се поразходихме да улегне храната, покикотихме се и двамата с Мара се качихме в апартамента ми, където открих, че вечерята в „При Валабар“ е един от най-силните афродизиаци на света. Интересно как би реагирал дядо ми на тази информация.

След около една неделя на Мара й писна от мен и ме заряза. Голяма работа.

 

 

Рекох:

— Треперко?!

„Ссссс!“, каза Лойош.

— Струва ми се — каза разсъдливо Мороулан, — че току-що вкарахме някого в голяма беля.

— Мда.

Мороулан се огледа, аз също. Никое от останалите присъстващи същества като че ли не ни обръщаше внимание. Още си стояхме така, когато след няколко минути Вийра отново се появи, сред нов дъжд от златни искри. В очите й имаше блясък. Барлън също се появи и както и преди физиономията му беше неразгадаема. Забелязах, че тоягата я държи Вийра.

— Елате с мен — каза тя.

Слезе от трона си, заобиколи го и ни поведе зад него, в тъмното. Не проговори и Мороулан също не проговори. Аз със сигурност нямах намерение да казвам нищо. Лойош си се криеше под наметалото.

Стигнахме до едно място, където имаше много висока стена. Повървяхме известно време покрай нея, подминавайки тук-там по някой червен халат, след което се появиха два разклоняващи се коридора. Вийра хвана този надясно. Последвахме я. Скоро стигнахме до някакъв широк тухлен кладенец, в който плискаше вода.

Вийра бръкна с ръка в кладенеца и отпи. После, най-неочаквано, тресна тоягата в ръба на кладенеца.

Чу се полагащият се пукот, бях заслепен от блясъка на чисто бяла светлина и мисля, че земята под краката ми потрепери. Когато можах да отворя отново очи, все още се беше запазило някакво зрително изкривяване, защото всичко около нас като че ли се беше наклонило под невъзможен ъгъл и само Вийра се виждаше ясно.

След това нещата се понаместиха и успях да видя нещо като тяло на драгарка, в черното и сребристото на дома на Дракона, проснато до кладенеца. Веднага забелязах, че косата й е руса — много по-голяма рядкост за една Господарка на дракони, отколкото при хората. Веждите й бяха тънки, а леко скосените й очи изглеждаха много привлекателно. Смятам, че един драгар би я намерил за много красива. Вийра отново топна ръката си и остави водата да закапе в устата на онази, за която реших, че трябва да е Алийра.

После богинята ни се усмихна и си тръгна.

Алийра задиша.